Джоузеф Файндър
Московският клуб (9) (Къртица 3)

8

— От „Справки“ не знаят къде е — каза Стоун.

Шарлот го погледна и озадачено попита:

— Не ги ли информира къде могат да го намерят?

— Това е нещо необичайно за него — съгласи се той: Взе книжата и отново се зачете в тях, онемял от изненада и гняв. Някак си не му се искаше Шарлот да разбере колко дълбоко го е засегнало това откритие, как целият се е смразил от него. Затова лицето му остана безизразно.

Документът съдържаше само седем страници. Състоеше се от едно писмо от агент на ФБР до Уинтроп Леман и една докладна, първоначално предназначена, както изглеждаше, за Комисията за разследване на антиамериканската дейност. Комисията на Маккарти, ловците на вещици, както винаги ги бе наричал Алфред Стоун.

Изведнъж стана ясно, или почти ясно, защо тогава Алфред Стоун е бил хвърлен в затвора.

Министерство на правосъдието

Федерално бюро за разследване

Вашингтон, окръг Колумбия

Лично и поверително

МЕМОРАНДУМ

До: Уинтроп Леман

От: Специален агент Уорън Л. Поуг

Дата: 20 май 1953 г.

Относно: Алфред Стоун

Проучване на АЛФРЕД ЧАРЛЗ СТОУН, 33-годишен, понастоящем помощник на президентския съветник по въпросите на националната сигурност.

 

Заключение

 

Разследването дава достатъчно доказателства, за да бъде заподозряно въпросното лице в евентуално познаване на обсъждания проблем.

Лабораторният анализ на отпечатъците по секретния доклад (приложен в прозрачен плик) потвърждава хипотезата, че Алфред Стоун го е държал в ръце.

Лично се погрижих за унищожаването на всички снимки и доклади от проследяването на Алфред Стоун по време на последното му пребиваване в Москва в съответствие с Вашето искане, отправено към Директора. ФБР няма да предприема по-нататъшни дирения.

По молба на мистър Хувър Ви уведомявам за неговото мнение, че Комисията по разследване на антиамериканската дейност, с която той е в тесни служебни отношения, въпреки всичко не е под негов контрол и вероятно ще направи всичко възможно да постави Стоун зад решетките, макар и за кратко.

Той споделя Вашата загриженост, че след като СТОУН е занесъл на ръка Завещанието на Ленин на рускинята, която нашият агент идентифицира като СОНЯ КУНЕЦКА, той не трябва изобщо да бъде разпитван от Комисията. Макар по всичко да е видно, че той изобщо не е запознат с операция М-3, мистър Хувър счита, че има голяма опасност при един продължителен разпит съвсем неволно да разкрие самоличността на сътрудника, което ще подложи операцията на голям риск.

Мистър Хувър препоръчва да се стигне до споразумение с Комисията Стоун да бъде затворен без повече публични разпити, като това продължи дотогава, докато той склони да приеме нашите условия.

Приложеният доклад е единствен екземпляр за Вашия личен архив.

ФБР, досие №97-8234

— Боже, господи! — не можа да се сдържи Стоун.

Препрочете меморандума няколко пъти, без да е в състояние да повярва на написаното в него.

Всъщност Уинтроп Леман бе сътрудничил на ФБР за затварянето на Алфред Стоун.

Защо?

Защото той е разбрал нещо за някоя изключително секретна разузнавателна операция?

Защото е занесъл Лениновото завещание на някаква московчанка на име Соня Кунецка?

Винаги беше вярвал, че обвиненията в шпионаж, предявени към баща му, са просто смешно несъстоятелни. Но сега… възможно ли е да са били верни? Стоун бе видял безброй документи на развихрилия се маккартизъм, а този меморандум беше просто образец. Скованата реч, заплашителният подтекст, парченцата информация, по същество представени като важни обвинения.

А възможно ли беше да има нещо вярно?

— Алармата — каза Шарлот. — Хайде да се махаме.

Беше застанала толкова близо до него, че той усещаше аромата на парфюма й — „Фракас“. Спомни си, че винаги той й го купуваше. Чувствуваше топлия й дъх на врата си и се чудеше дали и тя изпитва сексуално влечение дори сега, в този напрегнат момент.

Разсеяно кимна.

Отгърна на копието от доклала, който беше закопчан за меморандума. Състоеше се от три гъсто изписани страници и също бе изпратен от Уорън Поуг. Оригиналът беше поставен в кафеникав прозрачен плик, който сякаш щеше да се разпадне дори и при най-нежното докосване.

Този документ беше още по-забележителен. В него бе описана срещата на неколцина американци, между които и Уинтроп Леман, не с кого да е, а със самия Йосиф Сталин през 1952 година.

Министерство на правосъдието

Федерално бюро за разследване

Вашингтон, окръг Колумбия

СТРОГО СЕКРЕТНО

ДОКЛАД

До: Мистър Хувър, Директор

От: Специален агент Уорън Л. Поуг

Дата: 2 февруари 1952

Относно: Среща със Сталин

По-долу следва запис от спомените на Олдън Кушинг, бивш сътрудник на Уинтроп Леман, от срещата, проведена с Йосиф Сталин в Москва на 16 януари 1952 година.

 

Въпрос: Разкажете ми за пътуването.

Отговор: В началото на 1952 г. бях поканен да придружа Уинтроп Леман на среща с Йосиф Сталин. Срещата беше официална, макар точният повод изобщо да не ми беше обяснен. Тактиката, която следвам, е да не си пъхам носа там, където не ми е работа. Беше ми любопитно да разбера що за официална среща с тази, тъй като, доколкото ми бе известно, преговори не се провеждаха. Но аз бях там само за да…

В.: Кой друг присъствуваше от американска страна?

О.: Аз и Харолд Бидуел, това бяхме.

В.: Кой още присъствуваше, освен Сталин?

О.: Имаше доста руски представители. Един човек на име Поскребишев, ако правилно си спомням. Маленков, който е… Берия, който, м-м, е министър на държавната сигурност, тайната полиция. И (М-3). Може ли да погледна бележките си?

В.: Разбира се.

О.: А, да, шефът на личната охрана на Сталин, казва се Хрушчальов. Един от адютантите на Сталин, Осипов. Той е млад човек, на когото Сталин очевидно много се доверява. Да, има и още. Трофимов, Виктор Трофимов. Онзи, който беше в немилост преди няколко години? Да, и той присъствуваше.

В.: Как изглеждаше Сталин?

О.: Много по-добре, много по-силен, отколкото си го представях. Чух, че са му правили някаква операция, а той все пак е на… колко? Седемдесет и една — седемдесет и две годишен. Въпреки всичко изглеждаше състарен. Нисък е на ръст. Дотолкова, че ме изненада. Сипаничав. Изключително остър поглед, който непрекъснато те следи.

В.: Умствено как беше?

О.: Трудно е да се каже. От време на време беше толкова рязък, че чак беше страшно. От време на време придремваше, бих казал от старост. Забрави ми името, непрекъснато го забравяше. Изобщо не твърдя, че би следвало да ме познава, но непрекъснато ме гледаше и повтаряше: „Не сте ми се представили“. Нещо от този род.

В.: В неговата дача ли се срещнахте?

О.: Да. По-рано същия ден Уинтроп отиде там и се срещна със Сталин сам. Срещна се и с Берия. Не взе нито мен, нито Хол със себе си. Но всички бяхме поканени на вечеря във вилата му в Кунцево. Хората я наричаха „Ближния“, така се казваше вилата.

В.: Вечеряхте ли?

О.: Точно за това исках да разкажа. Споменахте, че искате всички подробности. Страхотна вечеря, с безброй блюда. Сталин спи до късно, чак до след пладне, обядва около 3 часа следобед и после вечеря не по-рано от 10 часа вечерта. Така че пристигнахме късно, а и навън беше ужасно студено. Под нулата. Въведоха ни направо в трапезарията, която се намираше на първия етаж, и ни представиха на Сталин. Той ни каза, че живее в същата тази стая. Спял на дивана. Показа ни го точно. В камината гореше огън. Преди да вечеряме обаче той искаше да гледаме някакъв филм. Минахме в друга стая, също толкова голяма, и гледахме филм на Чарли Чаплин — „Модерни времена“.

В.: Сталин харесва ли Чаплин?

О.: О, да. Счита „Модерни времена“ за изключително мъдър филм. Страшно забавен според него; наистина се присмивал на капитализма и на поточните линии, и на всичко останало. Десетимата седяхме и гледахме филма. А после се върнахме в трапезарията, където ядохме и пихме. Това беше някъде след полунощ.

— Хайде да вечеряме, всички сме гладни — каза Сталин. Е, по това време вече едва ли някой изобщо беше гладен, но никой не се осмели да му противоречи. Сталин нищичко не хапваше преди някой друг да го е опитал. Струва ми се, че умираше от страх да не го отровят. Непрекъснато посочваше някое блюдо и казваше нещо от рода на: „Лаврентий Павлович (Берия), херингата изглежда много вкусна“. И Берия трябваше да я опита пред Сталин. А, да, още преди да хапнем, Сталин ни накара да пием.

Всъщност по съвсем мъничко.

В.: Сталин много ли пиеше?

О.: Не, не. Повечето си седеше, пушеше си лулата и ни наблюдаваше. Накара ни да познаем колко градуса е навън, колко под нулата и за всеки градус разлика трябваше да изпием по една малка чашка водка. Леман навярно беше погледнал термометъра, преди да излезе от хотела, защото почти позна. Аз не се справих така добре. Но съвсем внезапно Сталин ставаше намусен и подозрителен. Обърна се към един от присъствуващите, мисля, че беше Осипов, към когото през цялата вечер се бе държал съвсем приятелски, и каза студено:

— Аз не съм Ви канил тук.

Човекът се разтрепери и отвърна:

— Напротив, поканихте ме.

Но Хрушчальов стана и измъкна Осипов навън. Повече не го видяхме.

Сталин беше съвсем непредсказуем. Изведнъж, както вечеряхме, той стана, отиде до грамофона и пусна някаква плоча, на която някой свиреше лошо на тромпет, а една жена се смееше. В по-голямата си част плочата съдържаше гръмогласния смях на жената. Спомням си, че се наричаше „Смеещата се“, защото, като бях по-млад, това се считаше за нещо важно. На Сталин му беше страшно забавно. Освен това…

В.: Мислите ли, че Сталин подозираше нещо за Берия и (М-3)?

О.: Не, нищо не ми дава повод да мисля така.

В.: А как стана така, че Сталин повдигна въпроса за Ленин и неговото завещание?

О.: О, ами стана съвсем естествено. В разгара на вечерята Сталин вдигна чаша към портрета на Ленин, който бе окачен на стената, и каза:

— Да пием за нашия велик учител, за нашия велик вожд Владимир Илич.

И ние всички станахме на крака и вдигнахме тост към портрета. После той се обърна към Хол Бидуел, който през цялата вечер не се беше обадил — задачата му беше да си води бележки — и го полита:

— Вие сте виждали Владимир Илич, нали?

Отначало Бидуел като че ли не знаеше какво да отговори. После се сети — Сталин го питаше дали е бил в мавзолея. Бидуел му отговори:

— Да, бях в мавзолея, ако така трябва да разбирам въпроса ви.

В.: Тогава ли Сталин изпусна нервите си?

О.: Да. Да, страшно беше. Сталин веднага разбра какво намеква Бидуел. Чували сте слуха, че тялото в мавзолея е от восък. Сталин посочи право към Леман и каза:

— Вие си правите шеги с това. Вие си правите шеги с това, че нашият Ленин е восъчна фигура. Вие сте казали на вашите хора за това, нали?

Леман просто поклати глава. Никога не бях го виждал толкова изплашен. Сталин продължи:

— Сигурно сте им казали и защо?

После погледна към Бидуел, насочи пръст към него и извика:

— Каза ли ви защо знае, че е от восък? Казали ви?

Вече всички треперехме от страх. Той се обърна пак към Леман и каза:

— Казахте ли им и за завещанието? Казахте ли им? Завещанието си е наше, мистър Леман. Неговото завещание трябва да е в Кремъл, мистър Леман. — Спомням си, че това беше казано с… с презрение.

В.: Но Сталин говореше на руски, нали? Откъде знаете какво точно е казал?

О.: Бидуел ми каза след това. Както знаете, той говори руски доста добре. Той използува руската дума „завет“, която значи и „завещание“. Освен това Сталин добави: „Завещанието не трябва да бъде на Запад. Трябва да бъде унищожено“.

В.: И казахте, че Леман отговорил?

О.: Да, но първо Берия каза нещо. Някаква стара руска поговорка. Нещо от рода на: „Хартията помни. Хартията никога не забравя“. Или нещо подобно. А после Леман каза: „Знаете, че не трябва да бъде унищожен“.

В.: А на това Сталин какво отговори?

О.: Нищо. Стана, отиде до грамофона и пак пусна „Смеещата се“.

— Чарли — обади се Шарлот. — Забеляза ли, ме единият ред лампички на алармата мигат?

— М-м? — Чарли не я беше чул.

— Един ред лампички мигат. Сините. Преди не светеха.

— Какво?

— Мислиш ли, че шкафовете също имат алармена инсталация?

— Твърде вероятно — отговори неочаквано той и вдигна очи от документа. — Не видях никакви… Освен ако подът… — изпъшка той. — Понякога слагат сензори на пода, които се задействуват при натиск.

— Струва ми се, че си задействувал алармата, Чарли. По-добре се махни оттам.

Той погледна мигащите лампички. Май беше права: всеки момент можеше да се появи някой, за да провери какво става. Щеше да обясни, че е станало случайно, че е забравил за охраняваната част. Само дето не можеше да откъсне очи от документа.

— Чарли, моля те, да се махаме оттук.

— Всичко ще бъде наред, съвсем сигурен съм. Искам да продължа…

Шарлот въздъхна съчувствено:

— Баща ти е бил предаден от Уинтроп, нали?

Стоун не отговори.

— Чарли, какво е това (М-3)?

Преди да й отговори, той дълго се взира в неясните фотокопия.

— Сигурно е някакво рутинно обозначение на ФБР. Нищо интересно.

Само че излъга. Знаеше, че (М-3) е шпионин, вграден агент. Знаеше, че серията М съществува от началото на 50-те години за обозначаване на вградените агенти. Едва прохождащото ЦРУ имаше повече кодови наименования, отколкото агенти за кодиране — програмата се бе оказала не особено успешна.

Явно Алфред Стоун бе попаднал на доказателство за съществуването на американски вграден агент в Москва и някой човек или група от хора — но кой? — се бяха уплашили, че може да разкрие тайната.

— Нещо не ми е ясно — каза Шарлот и пъхна кичур непокорна коса зад ухото си. — ФБР е разпитвало всички присъствували на тази вечеря със Сталин, всички, които са го чули да споменава за завещанието на Ленин, което вероятно нищо не е говорело на присъствуващите — правилно ли съм разбрала? Но явно е било абсолютно наложително този документ да се запази в пълна тайна. Защо?

Стоун сви рамене и стисна устни.

— Мога само да предполагам — каза той и преди да продължи се поколеба за миг. — Искам да те помоля за една услуга. Моля те, не се притеснявай да ми откажеш.

Тя го погледна открито, с очакване.

— Става дума за тази… тази Соня Кунецка, за която се споменава в документа. Мислиш ли, че ще успееш…

— Да я открия, да разбера дали е жива — нали така?

— Да. Но ако не искаш…

— Ще се опитам да направя нещо, разбира се — отвърна тя и прибра една къдрица зад лявото си ухо. — Но има нещо, което ме озадачава. Щом Уинтроп е предал баща ти, щом като го е продал, баща ти защо се е примирил? Защо го е допуснал?

— Е, както виждам, вие двамата сте още тук долу.

Гласът, макар да бе висок и дрезгав, бе твърде силен за човек, наближаващ деветдесетте, и ги стресна.

Уинтроп Леман, подкрепян отляво от един бодигард, бе застанал на входа на хранилището. Светлината падаше косо върху очилата му и те не можеха да видят очите му. Бодигардът, късо подстриган и явно много як, ги стрелкаше заплашително.

— Уинтроп — започна забързано Шарлот и скочи от масичката.

Леман бавно приближаваше към тях, придържан от бодигарда.

— Приемът отдавна свърши — каза той. — Всички отдавна си тръгнаха. Мисля, че добре се получи, нали?

Дойде още по-близо; гласът му отекваше металически. Сякаш се задъхваше.

— Щом Марджъри ми съобщи, че се е задействувала синята аларма, аз й казах, че сам ще проверя. Знаех, че не е крадец, знаех, че това сте вие двамата. Винаги ми е било приятно да виждам хора, които работят упорито.

Документите стояха на масичката до фотокопирната машина, изцяло в полезрението на Леман. Но той все пак беше стар човек и едва ли можеше да ги види.

— Надявам се, ще кажеш хубави неща за мен, Шарлот? Какво е това?

Гледаше документите. Червеният печат върху папката бе привлякъл вниманието му, тъй като означаваше, че досието е строго секретно. Приближи се подкрепян от бодигарда.

— Какво е това? — посочи с ръка той и после колебливо се наведе да погледне документа.

— Откъде го взехте?

Толкова отривисто грабна документите, че Стоун чак трепна.

— Вероятно съм задействувал алармата по погрешка — каза нахакано Стоун, като се надяваше да отвлече вниманието му, но Леман го сряза. Гласът на стареца трепереше от страх, а дали не беше и гняв.

— Изобщо не съм казвал, че можете да тършувате из заключените шкафове.

С трепереща ръка той подаде свитъка на бодигарда си и продължи:

— Как смеете да се ровите из личните ми документи?

— Ти го предаде, нали? — извика гневно Стоун. — След толкова много години виждам, че погрешно съм схващал мотивите ти. А те са били чувство за вина, нали така?

И незабелязано пъхна документите в задния си джоб. Леман беше взел фотокопията, които Шарлот бе направила, докато Чарли се опитваше да се свърже по телефона.

— Махайте се оттук! — Гласът на Леман трепереше от гняв. — Направих всичко възможно да помогна на баща ти. Какво си въобразяваш, че правиш, като разбиваш заключените шкафове, сякаш си крадец? Просто не ми го побира умът. Нямаш никаква работа… Какво си въобразяваш, че правиш?

Гласът му се бе превърнал в ужасен писклив крясък и Шарлот с трепереща ръка прегърна Стоун през кръста.

— Махайте се оттук! — изграчи Леман. — Махайте се! Вървете по дяволите! Махайте се!

Вкопчи се в бодигарда си.

— Изкарай ги оттук! — просъска той, побледнял от гняв, вбесен — явно имаше какво да крие.

 

 

Прекараха нощта заедно.

Тя отказа да отиде в техния апартамент, затова той отиде в хотела й. Разговаряха до късно през нощта на бутилка вино, която си поръчаха в стаята. Искаше им се да потанцуват, но в стаята нямаше радио, затова пуснаха телевизора и намериха една от безкрайните среднощни програми за евтини плочи и разсеяно потанцуваха на отвратителната музика. Говориха си през цялото време, при това така откровено, както не бяха си говорили години наред.

— Не минава ден, без да съжаля за това, което направих — каза Шарлот. — Но тогава бях отчаяна. Не бях на себе си. Имах нужда от някого до мен, а ти беше във Вашингтон.

— Разбирам те и ти прощавам. Направи го и ти.

— Беше ли ми верен?

— Не — призна Стоун. — А ти?

— Не, каквото и да означава „верен“.

— Тогава сме квит — каза той, свивайки рамене, и разпери обърнати нагоре длани. — Е?

— Какво „е?“

Той въздъхна и поклати глава, имитирайки раздразнение. Опитваше се да прикрие обзелата го нервност.

— Виж, искаш ли да опитаме отново? Любов сред руините, тъй да се каже. Да се опитаме заедно да я възродим?

Шарлот не знаеше какво да отговори. Знаеше само, че това, което се бе случило между тях, я беше променило, че част от нея щеше да остане недосегаема. Мислеше си за онези морски същества, които пъплят из морското дъно голи и уязвими, докато не се приютят в някоя черупка. Е, тя си беше изградила черупка.

В момента беше смутена и замислена, даже нежна. Чарли я целуна отначало съвсем леко, после все по-страстно. Шарлот му разреши да я целува, да гали гърдите й, но не изпитваше нищо. Или по-точно не допускаше да почувствува нищо. Беше изключително привързана към този мъж, към съпруга си, но нещо в нея се беше изключило. Той беше голямата й любов, човекът, когото бе убедена, че винаги ще обича, а сега не знаеше дали може да се доверява на него, или на когото и да било. Единственото й желание дори след година и половина беше да я оставят на мира. Толкова ли беше необичайно?

Тя не пожела да се любят. Чарли се почувствува наскърбен, объркан, но скоро и двамата се унесоха в сън един до друг на голямото хотелско легло, а когато той заспа, тя тихо си поплака.

 

 

Призори на следващата сутрин се сбогуваха на летище „Кенеди“, на терминала на „Луфтханза“, откъдето тя хващаше първия полет за Мюнхен. Няколко дни щеше да погостува на приятели, а после отново да се гмурне в съветската мелница.

И двамата бяха уморени, изтощени от предната нощ. Помежду им се възцаряваха дълги паузи, които никой не бързаше да наруши. Край тях гъмжеше от хора и забързаният ритъм бе като контрапункт на обзелата ги меланхолия.

— Поздрави баща си от мен — каза Шарлот и преметна зеления си кожен сак през рамо.

— Шарлот…

— Благодаря ти, че ме изпрати. Трябва да вървя. Обявяват моя полет.

— Шарлот, това е лудост…

Но тя продължи отривисто, тъй като не бе в състояние да говори за чувства, които не разбира.

— Ще се опитам да намеря онази жена — Соня Кунецка.

— Не заради мен, Шарлот. Заради баща ми.

— Добре, заради баща ти. — Тя бавно, тъжно поклати глава. — Знаеш ли, изживяхме нещо прекрасно.

— За бога, Шарлот, все още не е минало.

И изведнъж тя се разплака, сякаш часове наред се беше сдържала. А може би наистина беше така. Стоун я прегърна и я притисна силно. Тя зарови брадичката си в трапчинката на рамото му. Той усети парещите й сълзи да се стичат по врата му през разкопчаната яка на ризата.

— Чарли, нали ще се пазиш?

— И аз щях да те помоля за същото.

Гласът по високоговорителя обяви последното повикване за този полет.

Както бавно си проправяше път, за да излезе навън, Стоун подмина няколко телефонни кабинки и изведнъж се спря. Съвсем импулсивно взе едната слушалка, пусна двадесет и петцентова монета и набра номера на баща си.

Три минути по-късно затвори телефона и хукна за такси.

Алфред Стоун бе откаран по спешност в Масачузетската болница.