Джоузеф Файндър
Московският клуб (21) (Къртица 3)

20

Москва

В крайна сметка, именно посещението в института „Сербски“ накара Степан Крамер и баща му да станат терористи.

Умственото разстройство на брат му Аврам Крамер се оказа последната капка, от която чашата преля. Понякога Степан си мислеше, че семейството му е белязано от съдбата и затова му се струпват всички неприятности. Вечерта след посещението в института, докато се прибираха с колата, баща му за пръв път му разказа цялата история на преживения в затвора кошмар.

По време на Великата отечествена бил пленен от германците. В друга страна, по друго време щели да го признаят за герой; в Русия бил считан за предател заради своята смелост и безумните рискове, които поемал и които в крайна сметка довели до залавянето му.

В лагера видял ужаси, които го калили завинаги.

Един от сълагерниците му, който бил арестуван по мъгляви обвинения в „антисъветска пропаганда“, отказал да подпише самопризнания, затова му било наложено едно от най-жестоките мъчения. Свалили му панталона и гащите, сложили го да седне на пода, а двама сержанти се настанили върху краката му. Тогава този, който водел разпита, започнал бавно да натиска с върха на ботуша си нещастния човек по пениса и тестисите.

Направил признания след пет секунди.

Друг затворник бил измъчван, като поставили нажежен до червено винкел до ануса му и го заплашили, че ако не си признае всичко, ще го намушкат колкото се може по-дълбоко. Въпреки това анусът му кървял дни наред.

Яков Крамер бил пощаден, а после двама политически затворници го залели с киселина.

Ненавистта му към съветската система се затвърдила малко по-късно. В деня, когато научил, че преди няколко седмици е починал Сталин. Затворниците както винаги били разбудени в четири сутринта и били завлечени в трапезарията за „черния борш“, който едва се ядял. После ги пратили да копаят глина, от която правели тухли. Този ден не ги закачали много-много. Пазачът се мотаел безцелно отстрани.

Без да спира работа, Крамер огледал сълагерниците си. Обръснатите им глави били сиви; отчаяните им трескави очи били потънали в орбитите си, а край тях се били образували тъмни петна. Приличали на сенки. Крамер съзнавал, че той самият е толкова грозен, че просто не могат да го гледат.

Подхванал разговор с един човек, който наскоро бил пристигнал от Москва. Как било там, интересувай се Яков. По-добре или по-зле, отколкото преди войната.

Московчанинът му разказал една случка, която се разправяла из цяла Москва. По всяка вероятност се провеждала Московска партийна конференция. При закриването й секретарят на организацията призовал към почитане паметта на наскоро починалия велик вожд — другаря Сталин. Естествено, всички станали и започнали да ръкопляскат. Лицата им греели, те вдигнали ръце високо, по руски, и ръкопляскали силно. Овациите не стихвали. Пет минути, после десет — публиката толкова се изтощила, че едва не паднали. Но не можели да спрат. КГБ било там и наблюдавало кога ентусиазмът на участниците ще започне да отслабва. Продължавали да ръкопляскат отчаяно, изтощени, с отмалели ръце. Най-накрая директорът на една местна фабрика, който седял най-отпред, наред с партийните ръководители, се престрашил да седне и останалите го последвали с огромно облекчение. Същата нощ директорът на фабриката бил арестуван. Из цяла Москва все за това се говори, казал московчанинът, сигурно е вярно.

Крамер не можел да повярва на ушите си. Забил дълбоко лопатата си в земята и изчакал, докато отмине пазачът.

— Сталин е мъртъв — промърморил той, — но поддръжниците му са живи.

Същия този ден той се заклел, че ако излезе жив, никога няма да забрави какво са сторили на него и на събратята му, измрели по лагери и затвори, а също и че ще се погрижи Русия винаги да помни.

През 1956 г., когато Никита Хрушчов произнесъл своята прословута „тайна реч“ на XX конгрес на КПСС, в която отричал Сталин, милиони политически затворници били пуснати на свобода. Яков бил сред тях. По-късно той се сприятелил с малка групичка бивши лагеристи, преживели същите ужаси като него самия. Помагали си един на друг да се приспособят към живота извън лагера, да укрепнат, да отгледат деца, но въпреки това таели у себе си дълбока ненавист към системата, която така се била отнесла с тях.

От ден на ден другите трупали все повече и повече горчилка. Все по-често говорели за тероризъм — да раздвижат нещата, да намерят отдушник на своята враждебност, да взривят някоя бомба.

Един ден в началото на шестдесетте години един от членовете на групата решил да хвърли бомба. Крамер не искал да участвува. От един приятел в Института за научна апаратура, където работел, успял да се снабди с необходимото за самоделна тротилова бомба и я поставил в един куфар на улица „Горки“. Оказало се, че бомбата е по-мощна, отколкото очаквали, и неколцина невинни минувачи били тежко ранени. Той успял да предаде едно писмо до репортер от американската телеграфна агенция, който публикувал почти неграмотно написаната критика срещу съветското правителство.

Това станало преди десетки години, най-странното било, че изобщо не успели да хванат този човек.

— Но понякога — каза в заключение Яков — нещата могат да вземат правилна насока.

— Да — съгласи се синът му. Погледът му бе празен. — Понякога може.

Тази нощ Степан взе решение да стане терорист и до късно вечерта баща и син обсъждаха терористичните действия, чрез които да освободят Аврам.

Степан отиде у баща си и седна на масата в кухнята. Соня беше отишла на гости у своя приятелка. Истински късмет, защото Яков настояваше да не я замесват.

— По никакъв друг начин не можем да освободим Аврам — твърдеше Степан. Беше висок и слаб, ръкавите на ризата му бяха къси. Подръпваше ги нервно.

— Но ние не можем да настояваме за освобождаването на Аврам — възпротиви се баща му. — Властите веднага ще разберат кой стои зад терористичната акция. Веднага ще я свържат с нас…

— Не можем. Но това му е хубавото на моя план, че ще настояваме за освобождаването на всички политически затворници от психиатрията. Това са десетки хора. Никой няма да заподозре именно нас.

— Да — съгласи се Яков и продължи разсъжденията си на глас. — Ще отправим искането лично. Ще напишем писмо, адресирано само до Горбачов. Да. Освободете тези хора и насилието ще спре. В противен случай ще направим исканията си обществено достояние. За да се предпази, Кремъл трябва да се съгласи — въпрос на лична заинтересованост.

— Само че защо писмото трябва да е лично?

— По този начин Кремъл може да изпълни исканията ни, без това да повлияе на техния престиж. Без да изглеждат слабохарактерни. Без да се страхуват, че по този начин ще насърчат други терористични действия.

— Разбирам — каза Степан и пак подръпна ръкави.

— Само че знаеш ли нещо за направата на бомби?

След моментално колебание Степан отговори:

— Да, знам. Не е кой знае колко… но понаучих туй-онуй в затвора…

— Значи все пак не си си загубил времето напразно — изсмя се с горчивина Яков. — Но без нужните неща…

— Мога да намеря.

Яков кимна.

— Въпросът е — продължи Степан, — на кое място ще го направим.

— Трябва да привлечем колкото се може повече внимание — заяви баща му. — Нашето правителство много го бива да покрива случилото се, да го маскира, все едно че никога нищо не е имало. Трябва да е на обществено място. Мишена — символ.

— Какво например?

— Например Червения площад, метрото, Централната телеграфна станция — отвърна той. — Или пък някой конкретен кремълски ръководител с незавидна репутация.

— Борисов! — възкликна ненадейно Степан.

Борисов беше шеф на отдел „Административни служби“ на ЦК. Беше известен като пословичен апаратчик в средите на необятната съветска номенклатура, привилегированата класа. Повече от когото и да било в структурата на съветската власт той бе настоявал за широкото използуване на психиатричните болници за заглушаване на протестите. А сега, след като повечето от затворниците в психиатриите бяха освободени, Борисов агитираше за възстановяването на това коварно наказание. Сега, след като Сталин отдавна вече бе мъртъв, хората го считаха за истинско изчадие на Сатаната.

— Борисов — съгласи се баща му. — Това копеле.

— Ще разберем къде живее. Няма да е кой знае колко трудно.

— Степан — обърна се към сина си Яков и несъзнателно попипа насечения белег, който бе обезобразил носа му, устните и част от едното око. — С какво сме се захванали? Вече съм твърде стар за тези неща.

Степан стисна устни. Изведнъж го втресе, усети тръпки по гърба.

— Това е моя работа — отвърна той. — Аз ще се справя.

Неочаквано вратата се отвори и двамата мъже се стреснаха. Беше Соня.

— О, простете — извини се тя. — Простете, че ви прекъсвам.

— Не си ни прекъснала, скъпа — каза й мило Крамер. — Тъкмо свършвахме.