Джоузеф Файндър
Московският клуб (1) (Къртица 3)

Пролог

Москва

Десет минути след полунощ шофьорът ловко вкара лъскавата черна „Чайка“ чак до главния вход на боядисаната в жълто жилищна сграда на ул. „Алексей Толстой“ и паркира. Побърза да отвори вратата на пътника, когото возеше — един изключително високопоставен член на Централния комитет, който слезе и промърмори едва чуто някакъв поздрав. Шофьорът му отдаде чест, защото знаеше, че тези дребни знаци на уважение доставят удоволствие на шефа му, и се върна на шофьорското място, като се молеше вълнението в очите му да е останало незабелязано.

Когато колата се отдалечи достатъчно от входа на сградата, той пъхна в касетофона запис на Брус Спрингстийн, който жена му, Вера, бе купила на черния пазар, и така усили звука, че арматурното табло започна да вибрира от дрезгавия глас на певеца, а ритъмът на баса със сигурност се чуваше даже извън тежката бронирана кола. Дивата сила на музиката, познатата мелодия му беше нужна, за да се успокои.

Докато шофираше, си мислеше за Верочка. Когато се прибере, тя сигурно ще е заспала в топлото легло. Под копринената и нощница ще се очертават налетите й гърди, а също и коремът, който бе започнал да изпъква от растящото в него бебе. Ще спи дълбоко, в забрава, без изобщо да подозира за тайното предателство на съпруга си. А когато той се пъхне в леглото, тя ще се разбуди сред лекия аромат на парфюма си — „Московски нощи“. Винаги си слагаше от него преди, да си легне, когато той работеше до късно. После ще се любят.

Бавно се спусна по мекия наклон към подземния гараж, където на определените им места бяха паркирани „Чайки“-те и „Волги“-те на живущите в сградата — всеки от тях член на съветския управляващ елит. Фаровете осветиха сумрачния гараж. Шофьорът с облекчение отбеляза, че няма никой. Това бе добре.

Паркира лимузината на съответното място и пак огледа гаража. Пръстите му нервно барабаняха по калъфа на волана, не съвсем в такт с музиката. Изключи мотора, но изслуша песента докрай, след това завъртя копчето и остана да седи в пълната тишина, а от страх сърцето му биеше до пръсване.

За миг му се стори, че зърна мъжки силует на отсрещната стена, но това бе само удължената сянка на една от паркираните коли.

Излезе и отвори задната врата. Цигареният дим се бе пропил навсякъде. Преди няколко часа всичко бе потънало в мъглата от дима на любимите цигари на неговия шеф — „Дънхил“. Заедно с един негов приятел се връщаха от тайно съвещание в покрайнините на Москва и по пътя бяха затворили стъклената преграда, за да останат насаме.

Шофьорът чинно следеше пътя пред себе си и се преструваше, че не забелязва нищо необичайно, но бе убеден, че шефът му е замесен в нещо опасно, страшно. Нещо, за което не трябваше да знае никой нито в ЦК, нито в Кремъл. Нещо, което със сигурност не беше редно.

Вече на няколко пъти през последните седмици получаваше заповед да откара шефа си на някакви тайни срещи с други облечени във власт мъже, все късно през нощта и все по заобиколни пътища. Знаеше, че му имат пълно доверие. Всеобщо бе мнението, че той е най-дискретен измежду колегите си и може да му се гласува най-голямо доверие. Дори и за миг на мъжете от задната седалка не би им минало през ум, че не е напълно лоялен.

Свали прозорците и с малка прахосмукачка почисти фасовете. Шефът му ги палеше една от друга, но никак не обичаше сутрин колата му да мирише на цигари. Дребната незначителна работа го успокои.

После пак огледа гаража, за да се убеди, че не го наблюдават, и усети как пулсът му се учестява. Бе настъпил мигът.

Мушна ръка под меката, тапицирана с кожа седалка и запровира пръсти през металните пружини, докато най-накрая напипа студения метален предмет. Издърпа го внимателно от гнездото му и го извади.

Всеки друг би го оприличил на странна, черна метална кутия, най-вероятно някаква част от рамата. Той натисна малкото лостче от едната страна и в отворената му длан изпадна микрокасета.

Бързо мушна касетата в джоба си и върна на мястото му под седалката западногерманския касетофон. След това излезе, заключи вратите и пое нагоре към улицата. Започна тихичко да си подсвирква.

Бе планирал всичко по обичайния начин. Към обяд, докато шефът му бе на работа в ЦК в сградата на улица „Старая“, той отиде до магазина за спиртни напитки на булевард „Черкаски“ и поиска от плешивия продавач бутилка водка. Ако вместо обикновена водка му беше дал „Перцовка“, това щеше да означава сигнал за тревога. Днес обаче водката беше съвсем обикновена, което показваше, че всичко е чисто.

Сега улиците бяха тъмни и пусти, мокри от започналия преди няколко часа дъжд. Излезе на „Колцевая“ и тръгна на юг към „Площада на въстанието“. Малка групичка момичета, вероятно студентки, се смееха шумно. Щом наближиха, те утихнаха, защото, изглежда, взеха стегнатата му униформа на служител от Девети отдел на КГБ за милиционерска. Като подминаха, отново избухнаха в смях.

След малко стигна до една обществена тоалетна и се спусна вътре по стълбите. Колкото по-надолу слизаше, толкова по-силна ставаше задушливата смрад на урина. Обществената тоалетна, цялата от камък и бетон, бе осветена от една-единствена крушка на тавана, която хвърляше мрачна, жълтеникава светлина върху вонящите писоари, счупените порцеланови умивалници и изпотрошените дървени врати.

При влизането стъпките му проехтяха. Тоалетната беше празна. Кой ли друг, освен някой скитник или пияница би се озовал на това ужасно място в дванайсет и половина през нощта? Влезе в една от тоалетните и затвори вратата с резето. Миризмата тук беше толкова задушлива, че започна да му се гади. По дяволите тия мръсни московчани! Затаи дъх и затърси по издрасканата стена онова място, където тухлите и мазилката не бяха съвсем равни.

Хвана края на една тухла и я издърпа. Тя бавно излезе от мястото си, по безцветния циментов под се посипа откъртена мазилка. Това място му беше далеч по-омразно от останалите — значително по-пусто и открито, много по-неприятно от фурната, ателието за поправка на обувки, магазина за плакати, но навярно имаше някаква логика в това, че са избрали такова гадно кътче.

Там беше, разбира се. Никога не бяха го лъгали.

Издърпа малкото пакетче, увито във вестник, и бързо го отвори. В пачката рубли, които беше безсмислено да брои, защото знаеше, че са точно, бе скрита нова касета в целофанова опаковка.

Забеляза, че ръцете му треперят. Пъхна пакетчето в предния джоб на сакото си, мушна записаната касета в дупката и нагласи тухлата на мястото й.

Тогава нещо му се счу.

Някой бе влязъл в тоалетната.

Замръзна на място и се ослуша. Стъпките не бяха отчетливи, а някак плахи, сякаш някой ходеше с галоши, но това бе смешно — никой вече не ги носеше, освен старците, селяните и скитниците.

Няма за какво да се притесняваш, каза си той. Това е обществено място и естествено тук влизат най-обикновени хора, без това да има нещо общо с теб, не се притеснявай. Не е КГБ, няма страшно.

Дръпна водата, но от казанчето не потече нищо, което за малко не го накара да изпсува. Остана за момент неподвижен, целият слух, изтръпнал от страх. Стъпките бяха стихнали.

Бавно и спокойно дръпна резето и вратата се отвори. Видя кой е отвън.

Един стар пияница. Жалък стар пияница, сгушен в ъгъла, обут с галоши и дрипави панталони, облечен с евтино найлоново яке, брадясал, рошав, отчаян.

Шофьорът почувствува вълна на облекчение. Само след петнайсет минути щеше да е в прегръдките на Верочка. Отдъхна си незабележимо и кимна на пияницата, който го погледна и каза завалено:

— Дай ми една рубла.

— Махни се, старче — отвърна му шофьорът и тръгна към вратата.

Скитникът се приближи заедно с миризмата си на алкохол, пот и цигари и го последва нагоре по стълбите, чак до улицата.

— Дай ми една рубла — повтори той, а погледът му бе странно жив, съвсем неуместен на това оглупяло лице.

Шофьорът се обърна ядосано:

— Махай се…

Но преди да довърши, главата му експлодира от неизразима болка: невероятно острата тел — същинска гарота^[1] — се вряза в гърлото му и той чу как старият скитник, който явно не беше обикновен пияница и го бе повалил на земята, промълви „предател“ и стегна жицата още по-здраво.

Шофьорът не знаеше какъв моравочервен цвят бе добило лицето му, как се бяха изцъклили очите му и как езикът му бе провиснал от устата, но в последните мигове от живота си, замаян от липсата на кислород, усети някакво диво, неуместно удоволствие, убеден, че е предал успешно пратката, че е изпълнил докрай последната си мисия: лъжливо, но прекрасно усещане преди всичко да потъне в мрак, а след това да изсветлее до белотата на някаква странна и горчива победа.