Джоузеф Файндър
Московският клуб (34) (Къртица 3)

33

Арлингтън, Вирджиния

Стоун тичаше по улицата към входа на метрото в Арлингтън, когато забеляза бензиностанция, пред която имаше пет-шест спрели коли. Закова се на място.

Бензиностанцията беше затворена и тъмна. Той извади швейцарския си войнишки нож и с тирбушона отвори предното вентилационно прозорче на ръждив жълт фолксваген — костенурка, производство 1970 година. Напъха вътре ръката си и успя да свали страничния прозорец и да отвори вратата. Щом влезе, бутна назад предната седалка и се сви така, че да вижда под арматурното табло. Мина минута, докато очите му свикнат с тъмнината. Единствената светлина идваше от доста отдалечена улична лампа.

Откри на таблото гнездото на ключа, пресегна се назад към четирите оплетени жици, които излизаха от него, и ги изскубна. Едната от тях, червената, се допря до метала и даде електрическа искра. Това беше захранването. Изви я настрана от другите.

Да де, това, че му идеше отръки да борави с различни механизми, че беше запалянко по автомобилите, все някога трябваше да му послужи за нещо.

Сега му предстоеше да открие правилната последователност на две свръзки. Надигна се от пода на колата и седна. С ножа оголи трите останали жици и после съедини зелената с фазата. Нищо не стана.

— По дяволите!

Беше намерил костенурката в паркинга на бензиностанцията и като нищо можеше да е повредена. Опита със синята жица. Стартерът проработи, моторът се закашля и угасна. Победа, първа фаза! После допря бялата жица до свръзката. Стартерът пак заръмжа, но колата не палеше.

Погрешно бе свързал жиците. Махна зелената, свърза синята с червената и нададе тържествуващ вик, когато радиото се включи, а заедно с него светна и спидометърът.

— Справих се — рече той, допря за момент бялата жица до свръзката и колата се събуди с рев.

След час пристигна във Фолс Чърч. Попита за улицата един файтонджия, който разхождаше пътници срещу заплащане, и намери къщата на Армитидж.

По-точно — имението. Беше огромна постройка от червени тухли в колониален стил с хиляди акра гори. Всички лампи в къщата бяха угасени — и нищо чудно, наближаваше полунощ. Стоун паркира фолксвагена на улицата така, че да вижда къщата, и докато размишляваше, остави мотора включен.

Беше му се разминало съвсем за малко. Ужасяващите събития от последните часове все още го караха буквално да трепери.

Дали Армитидж беше един от тях, както бе започнал да нарича в мислите си невидимите си преследвачи? Или тъкмо напротив, тези хора се опитваха да го държат настрана от Армитидж, като някак се бяха добрали до телефонните му линии? Всичко беше възможно. Начинът да разбере беше само един.

Имаше предимството на изненадата. Ако Армитидж беше един от заговорниците, щеше да мисли, че е убит от експлозията. Едва ли щеше да го очаква на прага си. И все пак…

Подозрителността го бе спасила преди няколко часа. Дали и сега беше достатъчно подозрителен и внимателен?

Къщата беше разположена на малко хълмче и от пътя се виждаха трите й страни. Изглеждаше съвсем чисто.

Изключи мотора, внимателно се приближи до предната врата и позвъни.

След минута позвъни още веднъж. Две минути по-късно вратата се отвори.

Беше Армитидж, Стоун го позна по снимките във вестниците. Носеше червен копринен халат, метнат набързо върху бялата копринена пижама, и очевидно беше станал от леглото. Дори в това състояние имаше достоен вид, бялата му коса силно контрастираше с тъмния слънчев загар.

Армитидж, изглежда, не го позна, лицето му изразяваше досада и недоверие.

— Какво става, по дяволите?

— Не ви видях на малкото ни рандеву — рече мрачно Стоун.

— Кой сте вие? Знаете ли колко е часът?

— Говорихме с вас тази вечер. Аз съм помощникът на Леман, Мат Кели.

— Казах ви да не идвате тук!

— Сега зная защо отвърна Стоун.

Белокосият мъж присви озадачено очи.

— Отмених поканата за вечеря и после се обадих на номера, който ми дадохте — изстреля той. — Оказа се някакъв проклет автомат! Вдигна случаен минувач. Чаках да се обадите, но напразно. Имате късмет, че върнах само брат си. Какво си мислите, че правите? Възмутен съм от вашето…

От вътрешността на къщата се чу женски глас:

— Кой е, Бил?

— Няма нищо — отговори Армитидж. — Ще се отърва от него. Връщай се в леглото, мила.

Дали този човек казваше истината?

— Опитах се да ви се обадя — каза Стоун бавно, като внимателно го наблюдаваше, — но даваше заето, така че аз…

— Заето ли? Седях до телефона десет минути и чаках:

— Обади ми се Мортън Блум — започна Стоун.

— Мортън Блум! Не е възможно. Той дори не е в страната. Получи назначение в Женева. От седем месеца не е във Вашингтон!

Стоун почувствува, че пулсът му се ускорява.

— Исках да науча нещо за една стара жена, на име Ана Зиновиева — каза той с равен глас. Секретарка на Ленин. Подплашена женица, която през 1953 година сте посетили и сте предупредили да мълчи.

— По дяволите, не зная за какво говорите — отвърна Армитидж и отстъпи назад, за да затвори вратата. — А сега искам да се махнете оттук.

— Моля ви, не ми губете времето — рече Стоун. Бе извадил пистолета и го бе насочил към него. Беше се надявал, че няма да се наложи да прибягва до това.

— Махнете това проклето желязо! Жена ми вече се обажда в полицията. — Армитидж бе изплашен и лъжеше.

— Искам само малко да поговорим — каза спокойно Стоун. — Това е всичко. Ще поговорим и всичко ще бъде наред.

— Кой сте вие, по дяволите? — изхриптя ужасен държавникът.

 

 

Армитидж слушаше Стоун с неподправено учудване. Седяха в голямата, натъпкана с книги библиотека и Стоун говореше вече от петнадесет минути. Домакинът го прекъсваше само за да зададе въпрос и да си изясни някой момент.

Стоун държеше пистолета до себе си, готов да го грабне, ако се наложи, но Армитидж сега изглеждаше изпълнен с желание да помогне, особено като научи, че Стоун е служител на „Парнас“ и приятел на Сол Ансбах.

— Знаете ли, Сол ми се обади — каза Армитидж, след като Стоун свърши. — Спомена вашето име. И беше много разтревожен. Каза ми за този доклад от Москва и за подозренията си, че може би са замесени американски ренегати. — Поклати глава. — Искрено казано, отхвърлих съмненията му като паникьорски.

Докато слушаше, Стоун разглеждаше ореховите лавици от пода до тавана, поставените в рамка и надписани снимки на Армитидж с Линдън Джонсън, Джон Фостър Дълес, Джими Картър, Роналд Рейгън. Издигането на Армитидж до втория по важност пост в Държавния департамент не беше въпрос на партийна лоялност. Приятелите му бяха както републиканци, така и демократи. Очевидно имаше доста много влиятелни приятели.

— А когато чух за Сол и прочетох за баща ви… Ужасно…

— Да — каза бързо Стоун и прекъсна Армитидж. Не желаеше да дава воля на мъката си. — И Сол се оказа прав, нали?

— За какво е прав? — попита с нескрита враждебност Армитидж.

— Дълбоко в държавното управление има някаква организация, която от десетилетия се опитва да събори Кремъл. Вън от Лангли, вън от ЦРУ и Белия дом. И точно сега се започва.

— О, това са глупости.

— Глупости ли? Сол Ансбах е мъртъв, по дяволите! Беше убит, за да се прикрие съществуването им. — Стоун въздъхва и продължи: — И вие сте един от тях, прав ли съм?

— Не! — извика с изненадваща ярост Армитидж.

— Тогава знаете, знаете много повече, отколкото казвате.

Погледът на Армитидж се замята трескаво из стаята, той сключи притеснено ръце, после стана, развърза копринения шнур на халата си и отиде при чекмеджето на бюрото си.

Стоун свали предпазителя на пистолета.

— Не се опитвайте да ме изненадате с нещо — предупреди той.

За момент очите на Армитидж се разшириха, после той поклати глава и се усмихна несигурно.

— Нямах такива намерения. Искам да си взема лулата. Между другото, имам всички основания да не ви се доверявам. Нахълтахте в дома ми в полунощ с тези ваши налудничави истории…

— Прав сте — рече Стоун, но не свали пистолета.

Армитидж пак вдигна рамене и извади от чекмеджето на бюрото лула и кесийка с тютюн.

— Съжалявам.

— Няма нищо — каза Армитидж, като пълнеше лулата и натъпкваше тютюна. — Предполагам, че на ваше място и аз бих правил същото. Приемате, че не можете да вярвате на никого, и изненадвате хората, както изненадахте мен. — Разпали лулата и се върна на мястото си.

— Ако не сте от тях, тогава ми отговорете на един въпрос — рече Стоун. — Нека се върнем към 1953 година. Знаели сте, че хората на Берия са нападнали онази жена. Ана Зиновиева, и са търсили документ „Завещанието на Ленин“, който е щял да хвърли Русия в такива безредици, че в бъркотията е щяло да бъде лесно да направят държавен преврат.

Армитидж кимна.

— А вие сте бил изпратен, за да се уверите, че тя пази тайната — продължи Стоун. — Да вземете нещата под свой контрол. Да проверите дали този документ е у нея и да се погрижите той да попадне само в ръцете, на когото трябва.

— Точно така.

— Тогава кой ви изпрати при нея?

Армитидж бавно поклати глава.

— Моята репутация…

Стоун отново вдигна пистолета.

— Искам да ви кажа нещо. — В гласа му се чувствуваше страхотно напрежение. — Моят баща беше убит. Нещата бяха така инсценирани, сякаш аз съм убил собствения си баща. И сега съм готов на всичко, за да оцелея. Моля ви, разберете, ако за това е необходимо и сам да извърша убийство, не бих се поколебал нито за миг.

Очите на Армитидж се напълниха със сълзи. Но след пауза, която се стори на Стоун безкрайна, той все пак проговори:

— Уинтроп.

— Леман? Но защо Леман е…

— О, господи. — Армитидж остави лулата си и заразказва; — През… Виждате ли, през войната имах късмет и си извоювах позиция в армейското разузнаване. Участвувах в разследването на Министерството на войната за военното разузнаване по време на Пърл Харбър. Шеф ми беше не някой друг, а началник-щабът на армията, генерал Джордж Маршал. Така че в нужното време се оказах на нужното място. — Той махна с трепереща ръка към стаята, сочейки античните предмети, килимите, книгите. — Очевидно състоятелността и връзките на семейството ми не са били без значение. След войната се преместих в Държавния департамент и на някакъв прием, не си спомням точно кога се запознах с прочутия Уинтроп Леман, съветник на президента по въпросите на националната сигурност. Сприятелихме се. Приятелство, типично за Вашингтон, по-скоро партньорство на базата на взаимно уважение към постигнатото, плюс нещо от сорта на „почеши ми гърба, че и аз да почеша твоя“.

— И какви бяха вашите възможности да му чешете гърба?

— Навремето и аз си задавах същия въпрос, тъй като Леман познаваше повечето видни личности във Вашингтон. Но се оказа, че имал нужда от добра, надеждна връзка в Държавния департамент — своя пета колона, както се оказа — в Бюрото за разузнаване и наука.

— И защо му е трябвал такъв човек?

— Да следи отблизо. Да не допуска отклонения. От всичко по малко.

— По-конкретно, ако обичате.

Армитидж въздъхна.

— Беше разтревожен от изтичането на секретна информация по онова време. Докато Маккарти вилнееше, повсеместно се издаваха тайни. В това се състоеше иронията. Маккарти уж беше най-големият враг на комунизма, а помагаше на комунистите повече от всеки друг. Така че Уинтроп искаше да следя за каквото и да било изтичане на информация, свързана със свръхсекретното название М-3, във връзка, с което ми беше казано само, че се отнася за наш дълбоко законспириран агент.

— А какво получихте в замяна на това, че помагахте на Леман?

— В замяна, господин Стоун, получих нещо много ценно. Бяха трудни дни за Държавния департамент. Ловецът на вещици Джо Маккарти, това копеле, ни наричаше „момчетата с раираните гащи“ и бе взел на мушка доста от нас. Леман се погрижи да бъда оставен на мира. Но един ден през нас мина сериозна разузнавателна информация, придобита при обработка на дипломатически багаж. Тогава тези неща бяха много по-обичайни, отколкото са сега. Едно от нашите доверени лица бе успяло да се добере до чувала със съветската дипломатическа поща. По онова време това всъщност беше голяма кожена торба, пълна с кодирани документи, меморандуми, писма и какво ли не. Между многото твърде полезни неща, които микрофилмирахме, имаше и един кремав илик, адресиран до моя приятел Уинтроп Леман. Писмото беше написано на празен бял лист, без обръщение, без подпис и с толкова банално съдържание, че несъмнено беше кодирано.

— От кого?

— Хартията ми даде отговор на този въпрос. Беше правена по специална поръчка и се използуваше само от МГБ, както се наричаше КГБ тогава.

— И?

— И тогава разбрах, че държа в ръцете си нещо твърде важно — доказателство, че приятелят ми Уинтроп поддържа секретни връзки със съветските тайни служби. Така бях намесен и аз, макар и не по свое желание, както разбирате. След като знаех за това и Леман знаеше, че го зная, вече бях участник в играта му.

— Но защо бяхте намесени вие? Защо тъкмо вие?

— Те имаха нужда от мен. Имаха нужда от твърде значителните възможности, с които разполагаше Държавният департамент. Леман беше координаторът на план за финансиране преврата на Лаврентий Берия. А аз използувах връзките си в Държавния департамент, за да преведа парите, които набави той — триста седемдесет и пет хиляди долара — на швейцарската банкова сметка, която Берия бе открил на свое име.

— Леман! Леман лично е финансирал опита за преврат?

Армитидж кимна замислено.

— Аз също вярвах в тази кауза.

— Да сложите на власт този луд човек, Берия?

— Не. Да дестабилизираме съветската държава. Сега, естествено, разбирам, че нестабилността в Кремъл е по-опасна от всичко.

— Как се казваше този помощник на Берия, този М-3, за когото стана дума?

— Никога не го разбрах. Повярвайте, държаха ме в неведение. Никога не научих и кои други са замесени.

— Но сигурно съществуват начини да се разбере. Положително имате досиета, документация от тези операции, с помощта, на които да се докаже, да се установи без никакво съмнение какво се е вършило.

— Никакви.

— А документите на Леман? — подсети го Стоун. — Сигурно има документи, до които можете да се доберете.

Заместник държавният секретар изглеждаше потресен.

— Когато чух за Сол, страшно се изплаших. Помислих си, че може да съм следващият, и започнах да събирам каквото мога, за да си осигуря някаква защита. Но всичко е изчезнало! Досиетата на ФБР за Леман са изчезнали, а също и консулските отчети на Държавния департамент от Скотланд, Мериленд, и цял подраздел от Националния архив. Всичко за Леман е изчезнало!

— Трябва да е отбелязано кой ги е взел.

— Не е. Откраднати са. Всичките.

— Откраднати ли? Тогава какви солидни, неопровержими доказателства имате?

— Доказателства ли? Абсолютно никакви.

Стоун за момент се замисли.

— Дори и така да е…, може би с вашата репутация, с вашите връзки ще успеете да кажете каквото трябва, на когото трябва.

— И какво да кажа? Без каквито и да било доказателства? Ще стана за смях. Никой няма да ми повярва. Вие не разбирате, много хора са уплашени. Досиетата се прочистват. Нещо става напоследък, развихря се някаква борба за власт.

— Да — рече Стоун. Какво ли знаеше този човек? — Борба за власт в американското разузнаване ли имате предвид? Бъдете по-конкретен.

— Не мога. Това е просто… интуиция. Също както добрият специалист по вътрешни болести просто знае, когато нещо в организма не е наред. След всичките тези години в правителството и аз зная. Долавям го по слуховете, по разговорите из коридорите, шушукането, случайните подмятания.

— Кой е замесен в това?

— Може би ренегати. Такива като Оли Норт. Не зная. Съжалявам, не мога да кажа нищо по-определено.

— Имам нужда от конкретни неща — някой, който със сигурност да знае и да е готов да даде публични изявления. — Помисли си: „Баща ми познаваше някого от Съвета за национална сигурност, бивш негов студент. Бих могъл да се свържа с него. А освен това и с този агент от ФБР, който е разпитвал Кушинг — Уорън Поуг, нали така се казваше?“.

— Разбирате ли — каза Стоун, — че са проникнали в самото ЦРУ? Че то е гнило? — „Гнило“ — тази дума бе употребил Сол. — Това, което е на път да се случи в Москва, може да бъде по-лошо и от връщането на сталинизма. Може да стане начало на световна война.

— Какво? — прошепна Армитидж.

— Как можете да си позволите — попита Стоун — да не правите нищо?

 

 

В шест сутринта, след четири часа неспокоен сън, помощник държавният секретар Уилям Армитидж се събуди, сложи кафето да се вари и се обади по телефона на помощника си Пол Ригацио. Нареди му да претърси щателно цялата документация в обсега на Държавния департамент за материали, които имат каквато и да е връзка с Уинтроп Леман и някакъв заговор отпреди десетилетия.

Както обикновено, сутринта остана да работи вкъщи, писа писма и говори по телефона. В девет часа съпругата му Катрин го целуна за довиждане и излезе от къщи, за да поеме доброволната си неплатена работа в дружество „Одюбън“, Вашингтон, където от десет до един часа се занимаваше с набиране на средства.

В девет и двадесет на вратата се позвъни и Армитидж отиде да отвори.

Позна посетителя и се усмихна. Беше едно от момчетата куриери в Държавния департамент. Не очакваше никаква пратка, но понякога пропускаха да му съобщят предварително.

— Добро утро, Лари — поздрави той.

Същия ден, в четири и тридесет следобед Катрин Армитидж се прибра в дома им във Фолс Чърч.

Намери съпруга си да виси съвсем гол в гардеробната до спалнята на парче електрически проводник, увито в мека кърпа за бърсане на чинии, явно за да е по-сигурно, че няма да се вреже в гърлото му. Жицата беше от инсталацията на тавана. На пода, до стола, на който съпругът й очевидно беше стоял, преди той да се изплъзне изпод краката му, имаше порнографско списание, отворено на снимката, заемаща двете средни страници.

Областният следовател приписа смъртта му на нещо, наречено „автоеротична асфиксия“, непреднамерено обесване в резултат на ексцентрична привичка, при която жертвата мастурбира и засилва оргазма, ограничавайки достъпа на кислород до мозъка, като почти се обесва. Перверзен навик, много по-разпространен сред младежите в пубертетна възраст, отколкото между изтъкнатите възрастни държавници.

В интерес на дискретността, на която много семейства с високо обществено положение държат особено в подобни моменти, обстоятелствата около смъртта на помощник държавния секретар Армитидж бяха запазени в дълбока тайна. В официалното съобщение се споменаваше за сърдечно заболяване. Само най-близките знаеха истината.