Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Moscow Club, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване, корекция и форматиране
VeGan (2020)

Издание:

Автор: Джоузеф Файндър

Заглавие: Московският клуб

Преводач: Боряна Василева; Йорданка Пенкова

Година на превод: 1994

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо (не е указано)

Издател: ИК Горекс Прес. Интерпринт

Град на издателя: София

Година на издаване: 1994

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска (не е указано)

Редактор: Иван Димитров; фирма "Качин"

Художник: Камен Стоянов

ISBN: 954-616-002-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/12086

История

  1. — Добавяне

13

Отстъпи безшумно назад.

И ето пак прошумолиха стъпки в коридора. Несъмнено там имаше някой. Някой се движеше.

Шумът идваше отляво, не беше вътре в стаята.

Кръвта по лицето на Сол Ансбах още бе лепкава, не беше засъхнала. Бяха го убили току-що, най-много преди половин час.

А убиецът беше ей там, отпред.

Стоун бавно извърна глава и съзря силуета на мъж, слабо осветен от премигващата светлина в коридора. Беше на три-четири метра — нисък и набит, облечен с кожено яке с големи ревери. Малки очи, дебел врат. Сресана назад смолисточерна коса. В джоба на якето беше скрито нещо обемисто. Навярно пистолет. Мъжът гледаше право в Стоун. По лицето му бе изписано безучастно спокойствие.

Стоун разбра, че той знае какво е видял.

Сърцето заблъска в гърдите му, почувствува как го изпълва напрежение. Отскочи напред и хукна по коридора.

Мъжът се втурна след него с огромни крачки.

Стоун профуча през фоайето, зави, стрелна се край асансьора, без да вижда каквото и да било друго, освен вратата на стълбището на двадесет метра пред себе си.

Мъжът го настигаше с учудваща лекота, ускоряваше крачка, просто, летеше.

Господи! Господи! Господи! Стоун никога не беше бягал толкова бързо. Моля те, господи, измъкни ме оттук. Плонжира към вратата. Ами ако беше заключена?

Не беше.

Благодаря!

Мъжът с коженото яке бе само на няколко крачки зад него — Стоун се хвърли надолу по стълбите, като за миг едва не загуби равновесие в бесния си бяг. Мъжът беше по петите му, стъпките му ечаха по циментовите стъпала. Стоун сякаш го усещаше зад себе си, усещаше движението на въздуха.

Мъжът зад него се спъна и Стоун чу как извика от болка, а после потътри крака и се удари в железния парапет.

Трябва да се махна от това стълбище, да не съм на прицел. Защо ли не стреля? Сега вече сигурно щеше да го направи, но Стоун не можеше да се обърне щеше да разбере едва когато чуе свистенето на куршума зад тила си.

Да се махне от стълбището. Друга врата. Стоун сграбчи дръжката и изпита истинско облекчение, когато тя се отвори. Нямаше как да е заключена, Стоун знаеше това. Трябваше да бяга. Колко ли етажа по-надолу се бе озовал? Три? Четири? Наоколо бе тъмно. Пусти офиси, заключени през нощта.

Къде да отиде?

Мъжът отново се бе изправил на крака. Стоун разполагаше само с няколко секунди. Чуваше как стъпките отекват.

Огледа се отчаяно за изход.

Пресегна се към копчетата на асансьора и натисна бутона за надолу. Машинарията оживя.

Господи, нямаше никакво време.

Стоун се втурна към вратата на стълбището и затърси бясно някаква ключалка. Не намери нищо. Тогава обви ръце около дръжката и притисна вратата с всичката си сила на трениран катерач. Точно в този миг чернокосият се озова пред вратата и я заблъска много по-силно, отколкото Стоун очакваше. И тогава… бим — чу се острият звън на камбанката, възвестяващ пристигането на асансьора. Вратите му се отвориха лениво и струящата от него светлина заля тъмния коридор. Лъскавата черешова ламперия бе тъй уютна и приканваща. Стоун нямаше друг избор. Отпусна дръжката, която стискаше, и с несръчен отскок настрани се втурна към асансьора точно в мига, когато вратата към стълбището се отвори. Стоун се озова в асансьора, а мъжът — в коридора, с насочено към него оръжие.

Гърмежът беше страхотен. Куршумът се сплеска в затварящите се врати на асансьора, а мъжът пъхна свободната си ръка между тях. Затваряха се агонизиращо бавно. Силните му протегнати пръсти се опитваха да напипат механизма за автоматична блокировка.

Но такъв нямаше. Старият асансьор нямаше обезопасяващ механизъм и вратите му се затваряха неумолимо. Мъжът изкрещя от болка и изтегли ръката си. Асансьорът потегли. Чак сега Стоун можа да си поеме дълбоко дъх.

Избяга.

Преследвачът му щеше да изостане. С асансьора той щеше да се озове долу по-бързо. А и този асансьор бе единственият в сградата. Гледаше с нетърпение как една след друга святкат лампичките на етажите. Все по-бързо и по-бързо вървеше надолу към изхода и свободата.

Изведнъж асансьорът спря.

„Моля те, господи, недей!“ — извика в себе си Стоун. Асансьорът беше между етажите. Явно някак си бе изключен.

Попаднал бе в капан.

— По дяволите! — изруга Стоун на глас и огледа лъскавата ламперия. — Тъй, гаден номер.

Гласът му потрепваше от страх. Беше затворен в асансьорната клетка. Започна бясно да натиска един след друг бутоните на всички етажи. Нищо. Асансьорът не помръдваше. Пъхна ръце в миниатюрния процеп между вратите. Поддадоха, успяваше да ги раздалечи. Зад тях съзря сивкавия бетон. Явно бе точно между етажите. А и вратите не искаха да се отворят повече от четири-пет сантиметра.

Попаднал бе в капан.

Изведнъж осъзна какво ще се случи. Естествено. Някъде из сградата се намира бутон, с който асансьорът може да се извика директно на първия или на последния етаж. Дори и стари асансьори като този имат такова приспособление, с което да се движат от първия етаж до последния и обратно, без да спират.

Беше пленник.

Защо се бави толкова? Хайде, направи го, хайде де. Хайде, свършвай с тази работа. Свършвай. Господи, това е краят. Разбира се, че убиецът на Сол Ансбах няма да се поколебае да убие и свидетеля.

Огледа кабината. Усещаше как кръвта бучи в ушите му. Подобно шумът на океана в раковина. Звукът на страха. Беше запечатан в тази лъскава дървена кутия като в елегантен, облицован с ламперия електрически ковчег… с люк на тавана. Ето го там. Естествено, на всички асансьори имаше такива люкове, имаше ги задължително. На боядисания в бяло метален таван имаше правоъгълен капак, закрепен с крилчатка. Протегна ръце колкото можа по-нагоре, но таванът се оказа прекалено висок. Не го стигаше.

Мисли! Ако се катериш по някоя скала, трябва да се справяш с наличното. А тук какво има? Дървена ламперия — на нея можеше да се закрепи. Още — о, слава богу! — месинговата конзола на лампата. Увисна на нея. Издържа го. Повдигна се с всичка сила на мускули. Задържа се за рамката на люка и с лявата ръка развъртя първо едната, после и другата крилчатка. След това рязко блъсна капака. Металът изскърца, ръждата, трупана през всичките тези години, също поддаде и накрая люкът се отвори.

Над себе си видя абсолютно черна тъма.

Асансьорната шахта.

Вдигна се още нагоре, докато стигна отвора и се хвана за двете му страни. Притисна длани в нещо остро и усети как кожата му се разцепи. Адска болка проряза лявата му ръка.

Захвана се и с другата ръка, но вече по-внимателно и провря главата и раменете си през тъмния отвор. Вече имаше опора. Издърпа се още малко, захващайки се за намазания с грес метал.

Коленичи на покрива на асансьорната кабина и вдиша влажния въздух с миризма на грес. Зениците му се разширяваха, за да може да привикне с абсолютния мрак на асансьорната шахта. И все пак не беше пълен мрак. Някъде отгоре се процеждаше слаба синкава светлина, може би от капандурата на покрива на сградата. От нея всичко наоколо изведнъж придоби ужасяващи измерения.

Отвесният тунел бе навярно два и половина на два и половина, на… е, трудно беше да се каже колко метра е висок. Нещо се опря о краката му — навитото стоманено въже, което, доколкото можеше да се види, се простираше по цялата дължина на шахтата.

Ужасен, Стоун продължи да разглежда. От три страни шахтата беше иззидана от светли тухли. Предната стена беше от бетон. На две от стените имаше решетка от напречни стоманени пръти.

Успя да различи релсите, по които се движеше асансьорът, отвесните стоманени релси, които сякаш висяха в шахтата на около половин метър от стените. Дали по тях течеше ток? Дали ако се хване за тях ще?…

— По дяволите! И сега какво? — процеди Стоун.

„Върни се обратно в асансьора — прошепна му вътрешен глас. — Тук ще те убият.“

„И вътре пак ще те убият“ — намеси се друг вътрешен глас.

Със свито сърце протегна ръка към релсата. Приближаваше пръсти боязливо, накрая лекичко блъсна метала и… не се случи нищо. Не. Слава богу, не течеше ток. Хвана се за релсата първо с едната ръка, после и с другата.

Имаше само един път — нагоре.

Плъзна крака по покрива на кабината, докато обувките му — съвсем неподходящи за катерене кожени обувки — не опряха в тухлената стена. Опита се да вкара носа на обувката си в процепа между тухлите. Подхлъзна се. Тухлите бяха покрити с нещо мазно, нещо, което се бе отлагало десетилетия наред. Не можеше да намери опорна точка.

По дяволите, набери се! Точно както когато се катериш по скала. Набери се. Хвани релсата и се набери с всички сили. Самият натиск върху тухлената стена ще те оттласне.

Да.

Набираше се и се изтласкваше, набираше се и се изтласкваше и пое нагоре. Отначало бавно и непохватно, а после все по-уверено. Позволи си да вдигне очи. Още няколко крачки. Позна, че е близо до горния етаж — виждаше се тънка напречна стоманена скоба; именно върху нея застава асансьорът, когато спира. Погледна надолу. Грешка. Дори и само минута да си се изкачвал, пропастта е страховита. Завива, ти се свят. Надолу не се гледа. Никога. Гледа се нагоре. Започна да се оттласква нагоре и изведнъж отнякъде се чу прещракване и бръмчене. Асансьорът бе тръгнал нагоре. Стомахът му се сви.

Ако не се пусне, при движението си нагоре асансьорът ще го размаже.

Не.

Изтегли се нагоре и ритна вратата на асансьора откъм шахтата. Нищо. Протегна едната си ръка напред и я пъхна там, където двете крила се затваряха. Не искаше да се отвори. Асансьорната кабина бръмчеше бавно към него. Беше само на някакви си три метра. Точно в този миг Стоун съзря кръглите плъзгачи, прикрепени към двете крила на вратата. Именно те зацепваха външната врата с вътрешната. Ритна ги силно и външната врата се отвори. Стъпи с единия крак на рамката, плонжира напред и точно в този миг асансьорът изтрака зад крака му, но той вече бе спасен, бе излязъл от шахтата и лежеше проснат на пода.

Ръцете му кървяха, краката му бяха издраскани и охлузени. Изправи се и тръгна към вратата на стълбището. От надписа разбра, че е на шестия етаж, и хукна през три, през четири стъпала надолу.

Фоайето беше пусто, процеждаше се само светлината от уличните лампи. От болка и изтощение едва се държеше на крака. Изтича към въртящата се врата и излезе на улицата.