Джоузеф Файндър
Московският клуб (32) (Къртица 3)

31

Вашингтон

Квартирата, която Стоун намери след пристигането си във Вашингтон, беше неприветлива, но там нямаше да прави впечатление. От телефонния указател бе избрал къща с мебелирани стаи в Адамс-Морган. Къщата беше на седемдесет и пет години и явно се нуждаеше от пребоядисване. Имаше дванадесет стаи на три неугледни етажа. Стаята на Стоун беше на третия. Вътре имаше миниатюрен кухненски бокс, отвратително меко легло, покрито с нещо, което изглеждаше и миришеше като конски чул, и това беше горе-долу всичко. Той плати предварително, в брой, за две нощи. Собственичката — възрастна жена, облечена в неподходящи за фигурата й сако и панталон от зелено полиестерно трико, бе недоволна от краткия му престой и си го каза — предпочитала наематели, които стоят поне две седмици. Но все пак взе парите.

Няколко часа преди това в Бостън, след като бе напуснала „Риц“, камионетката за доставка на продукти веднага бе продължила към следващата си спирка — луксозен хотел в друга част на града. Стоун, разбира се, нямаше никакви изгледи да се скрие в каросерията, така че се обади на шофьора. Като се съвзе от изненадата, човекът, изглежда, повярва на историята, че Чарли бяга от разлютен съпруг, с чиято жена имал среща в „Риц“: Разказът на Стоун истински го развесели и той любезно предложи да го остави, където пожелае по маршрута си. Предложи му също седалката в кабината, която се оказа доста по-удобна от сандъците отзад.

Остави го на една от спирките си в покрайнините на Бостън. Там Стоун се качи на автостоп в камион, който превозваше преоценено дамско облекло на юг, чак до Филаделфия.

Рано сутринта, малко след четири часа, слезе на една от спирките близо до Филаделфия. След обилна закуска и няколко чаши кафе откри друг камион, който пътуваше направо за Вашингтон.

Към средата на следобеда бе успял дотолкова да се мобилизира, че да направи необходимото за оцеляването си. Не можеше повече да рискува и да носи със себе си такова количество банкноти. Отиде в една банка и уедри част от тях. С друга купи туристически чекове, като представи паспорта на Робърт Гил. Останалите възнамеряваше да скрие по-късно. Посети четири-пет магазина за конфекция и купи няколко всекидневни и официални костюма и малък кожен куфар със скрит в хастара джоб. Сложи там паспорта и шофьорската книжка на името на Робърт Гил. После се върна в квартирата и няколко часа се труди с бръснарско ножче и лепило, докато напъха грижливо собствения си паспорт и останалата част от парите в подвързията на две книги с твърди корици, под стелките на обувките си и под хастара на куфара.

Намери телефонен автомат и се обади на телефонни услуги за района на Вашингтон. Както можеше да се очаква, номерът на помощник държавния секретар Уилям Армитидж го нямаше там. Стоун знаеше, че не може да разговаря с Армитидж в Държавния департамент дори да успееше да влезе и да го види. Много по-добре беше да се свърже с него вкъщи. Освен това едно изненадващо посещение можеше да му разкрие маса неща.

Армитидж беше разпитвал Ана Зиновиева през 1953 година. Беше ли един от тях? Непосредствената му, неконтролирана реакция при неочакваното появяване на Стоун можеше да покаже ясно дали е важно звено в този заговор.

Очевидно рискуваше с Армитидж, но нямаше кой знае какъв избор.

Обади се в Държавния департамент и поиска от операторката да го свърже с канцеларията на помощник държавния секретар Уилям Армитидж. Обади се една секретарка.

— Тук е Кен Оуенс от „Уошингтън поуст“ — представи се Стоун. — Вижте, вчера говорих с един от помощниците на господин Армитидж, но съм загубил името му.

— С един от помощниците му ли?

— Да. С един мъж.

— Те са няколко — отвърна секретарката. — Мъж, казвате? Да не е бил Пол Ригацио?

— Вярно. Така беше. Благодаря ви.

— Желаете ли да говорите с него?

— По-късно. Трябваше ми името му. Благодаря. О, а имате ли вътрешния му телефон?

Секретарката му даде вътрешния телефонен номер на Пол Ригацио и Стоун затвори.

После се обади в отдел кадри на Държавния департамент.

— Безпокои ви Пол Ригацио от канцеларията на Бил Армитидж. Вътрешен 7410. Бил ми е оставил бележка да му се обадя вкъщи, но не ми е написал новия си телефонен номер.

— Добре — отговори жената, която вдигна слушалката. — Един момент, ако обичате. — Върна се след половин минута. — Не виждам тук нов телефонен номер, сър.

— Кой номер е записан при вас?

Жената му го прочете и той затвори.

Оставаше още едно обаждане, за да бъде сигурен. Щеше да му трябва домашният адрес на Армитидж, в случай че не успее да се свърже с него по телефона. Ако се наложеше, щеше да го изненада и така да изключи опасността Армитидж да позвъни на някого.

Дирекцията на телефонната компания е прословута със своята бдителност. Не дава никаква информация, пази като цербер анонимността на абонатите си. Обаче надолу по йерархията не са чак толкова стриктни. Стоун се обади в ремонтната служба даде името си като Уилям Армитидж и заяви ядосано, че домашният телефон му създава неприятности.

— Вижте, сега съм на работа и нямам време да говоря — каза той на човека, който прие повикването. — По линията ми се чува шум, някакви чести къси сигнали.

— Какъв е номерът, сър?

Стоун му го даде.

— Ще ми таксувате ли тази поправка? — попита с досада той.

— В никакъв случай, сър. Веднага ще изпратим някого да провери линията.

— Вижте, ще използувам случая. Не съм получил последната си сметка.

— Може би ще трябва да се свържете с дирекцията…

— Знаете ли, наскоро се преместих и ви изпратих формуляр за смяната на адреса. Кой адрес е посочен на екрана пред вас?

— Ъпър Хоторн седемдесет и девет.

— Имате верния адрес — рече с искрено озадачен глас Стоун. — Кой знае какво става. Благодаря.

 

 

Пет дни преди това двама души с мощно телосложение, около четиридесетгодишни, бяха посетили отдела за сигурност на линиите в телефонната компания „Чесапийк енд Потомак“ в центъра на Вашингтон. Там вече ги очакваха. Мъжете заявиха, че са от Федералното бюро за разследване и показаха служебни карти, за да го потвърдят. Същата сутрин някой, който се бе представил като специален агент на ФБР, се бе обадил на началника на отдела и му бе казал, че двама от хората му ще дойдат за рутинно подслушване с разрешение на съда.

Двамата мъже представила необходимия документ — съдебно нареждане, подписано от федерален съдия. Макар че служебните им карти бяха фалшиви и че човекът, който се бе обадил сутринта, не беше от ФБР, а от една организация, наричаща се фондация „Американски флаг“, съдебното нареждане беше истинско. Съдията, който бе санкционирал подслушванията, беше дългогодишен приятел на директора на Централното разузнавателно управление и твърдо вярваше в необходимостта от тайни операции вътре в страната в определени случаи.

Двамата бяха въведени в малка стая, бяха им дадени слушалки и им бе показано как да си служат с едно командно табло, с помощта, на което можеха да слушат всички разговори по седем определени линии в района на Вашингтон.

 

 

— Господин Армитидж?

Гласът, който отговори, беше на възрастен човек. Изпуснатите тонове и заоблените гласни показваха, че е получил добро възпитание, както и че е човек, свикнал да изпълняват заповедите му.

— Кой се обажда?

— Мат Кели. Колега съм на Уинтроп Леман.

— Разбирам. — Патрицианският тон на Армитидж изведнъж се промени. Сега говореше по-предпазливо. — От него ли взехте телефонния ми номер?

— Да. Уинтроп настояваше да се свържа с вас.

Всичко зависеше от отговора на Армитидж. Щеше ли да последва подозрителна пауза, нещо, което би издало изненадата му и би доказало, че вече не е във връзка с Леман? В противен случай Стоун щеше да окачи веднага слушалката, сигурен, че Армитидж е опасен, че е един от тях.

— Така ли? — рече Армитидж. — Но защо, за бога?

Мозъкът на Стоун работеше трескаво, мислеше за стотици неща. Армитидж изглеждаше искрен.

— Не ви ли е казал, че ще ви се обадя?

— Не съм разговарял с Уинтроп от дванадесет-тринадесет години.

— Свързано е със смъртта на Алфред Стоун. Говори ли ви нещо това име?

— Да, по дяволите! Познавах този човек или по не съм се срещал с него. Това, което се е случило, е ужасно. Какво искате от мен?

Армитидж изглеждаше честен.

— Трябва да говоря с вас.

— Много сте загадъчен.

— Опасявам се, че е наложително.

— Елате в канцеларията ми утре следобед. Страшно съм зает, но ще се опитам да отделя време…

— Не. Не в Държавния департамент.

— Кой сте вие?

— Темата е твърде деликатна, за да я обсъждаме там. Не може ли да се срещнем някъде другаде? В дома ви например?

— Поканил съм няколко души на вечеря, господин… Как казахте, ви е името?

— Кели.

— … господин Кели. Нека ви се обадя след няколко минути и ще се опитам да измисля нещо.

— Аз ще ви се обадя.

— Има ли някаква причина, за да не можете да ми дадете номера си? — попита Армитидж и гласа му стана по-висок от подозрителност.

— Не — отговори веднага Стоун. — Няма никаква причина. — Погледна автомата и му прочете номера.

— Ще ви се обадя след десет минути.

Стоун измъкна от джоба си парче хартия, надраска на него „телефонът не работи“ и го затъкна в процепа за монетите. Остана до кабината. Дойде млада чернокожа жена, видя бележката и си тръгна.

Телефонът иззвъня след пет минути. Гласът не беше на Армитидж.

— Господин Кели? Тук е Мортън Блум. Помощник съм на Бил Армитидж. Бил ме помоли да ви се обадя, докато разговаря с хората, които е поканил за вечеря, и се опитва да отмени уговорката.

— Защо не ми позвъни лично той? Мисля, че ясно му дадох да разбере, че не желая да се намесват други хора.

— Съжалявам, сър. Сметнал е, предполагам, че няма значение. Аз съм му първият помощник, нещо като главно момче за всичко, телохранител, нещо такова.

— Разбирам.

— Въпросът е, че иска да ви види и разбира желанието ви да не се вдига много шум.

— Радвам се. След колко време ще можем да се срещнем?

— Свободен ли сте довечера?

— Разбира се.

— Тогава довечера. Вие къде сте?

— Във Вашингтон.

— Бил е убеден, че не бива да се срещате в дома му. Каза, че ще го разберете.

— Да — съгласи се Стоун.

— Иска да се срещнете на едно отдалечено място, което можем да наблюдаваме, за да бъдем сигурни, че не са ви проследили.

— Разбирам. Кое място предлага?

— Познавате ли Арлингтън?

— Не.

— Има един търговски център, точно до спирката на метрото. Там има едно кафене. Господин Армитидж може да дойде, да речем, в девет часа, ако ви е удобно.

Блум описа точно в кое сепаре на кафенето ще се срещнат той, Армитидж и Стоун.

— Ако закъснеем няколко минути, не изпадайте в паника — добави Блум. — Работата ми се състои в това да внимавам, а аз обичам да си върша работата добре. Разбирате ме, нали?

Стоун затвори и набра номера на Армитидж, даде му заето. Тогава се обади в отдел кадри на Държавния департамент. Попита дали имат служител на име Мортън Блум. Казаха му, че имат. В канцеларията на Армитидж.

Стоун с облекчение окачи слушалката.

След няколко часа, със своя „Смит енд Уесън“ в джоба на сакото той излезе от станцията на метрото в Арлингтън и тръгна към търговския център. Намери лесно кафене „Панорама“. Беше малко заведение, добре осветено. Видя през витрината, че вътре има седем-осем посетители. Успокои се. Ако му бяха устроили клонка, мястото не беше много подходящо. Имаше много хора.

Девет без десет. Сепарето беше празно, на масата имаше табелка „заето“. Изглеждаше глупаво: запазена маса в празно кафене. Сигурно Армитидж или Блум се бяха обадили и бяха поръчали да сложат табелката. Но защо важна личност като Армитидж ще иска да се срещнат в такова жалко заведение?

Пресече улицата и започна да наблюдава кафенето, застанал във входа на една туристическа агенция.

Минаха десет минути. Беше точно девет, а още ги нямаше. Очакваха той да дойде пръв, но щеше да ги изненада.

След малко погледна пак часовника си. Беше девет и петнадесет, а все още не се появяваше никой. Нещо в цялата тази работа, изглежда, не беше наред.

Излезе от входа на туристическата агенция и тръгна по улицата към метрото. Тогава чу експлозията.

Подскочи ужасен. Гърмежът беше дълбок и тътнещ, придружен от звука на разбито стъкло, и идваше откъм кафенето. Малката сграда гореше. Стоун видя как пламъците лумват от прозорците и чу воя на пожарната сирена. Побягна.