Джоузеф Файндър
Московският клуб (28) (Къртица 3)

27

Кеймбридж

След малко повече от четири часа Стоун вече стоеше пред каменните стъпала на кеймбриджката поща на Сентръл Скуеър. По пътя се бе сдобил с количка за пазаруване — открадна я пред един супермаркет. Вътре имаше няколко чувала, пълни с боклуци.

Имаше едно преимущество — изненадата. Противниците му — независимо дали това бе полицията, разузнавателните служби, или пък някаква самостоятелна група фанатици, едва ли очакваха, че ще се появи в Бостън. Само луд човек можеше да го стори. Но колко ли отблизо го следяха, докъде ли стигаха наблюденията им? Можеше да са навсякъде или пък никъде.

Пред пощата бяха сирели три коли — полицейска, един стар додж и един чисто нов крайслер. Стоун се спря зад количката си и ги разгледа. И тримата шофьори чакаха. След няколко минути доджът потегли. Шофьорът на крайслера май разглеждаше картата.

Рисковано беше, но в този момент всичко беше рисковано. И все пак, едва ли полицейската кола стърчеше пред пощата заради него — никой не знаеше, че си е взел кутия. Имаше само един ключ и той бе в джоба му.

На стъпалата седяха други двама скитници, които го изгледаха как влачи количката след себе си. И сега какво? Човек не зарязва току-така количката, в която са събрани всичките му вещи.

Стоун затегли количката нагоре по стъпалата, изкачи ги едно по едно, после я прекара през вратата. Нищо. Никой не тръгна след него. Съвсем безопасно.

Пощенската му кутия беше вляво, на отсрещната стена. Дали изглеждаше странно скитник да има пощенска кутия? Само че никой не гледаше.

В кутията си намери реклама на супермаркета и жълта бележка, която го уведомяваше, че г-н Робърт Гил е получил препоръчано писмо. За да го вземе, трябваше да отиде до гишето.

Тръгна през фоайето към опашката с онази провлачена походка, която бе овладял по време на дългото си пътешествие от Согъс. Жената пред него, която приличаше на служителка, излязла в обедна почивка, го изгледа.

„Бостън Глоуб“. Снимката му беше публикувана през последните няколко дни. В „Глоуб“ и сигурно в „Хералд“ най-четените вестници. Дали го беше познала? Стоун заби поглед в земята. Тя се обърна и впери очи в туткавия служител на гишето. Всъщност хората изобщо не очакваха, че ще видят убиец със собствените си очи. Дори самият Чарлз Менсън да застане на опашка в супермаркета, никой няма да му обърне внимание, освен за покупките.

Най-накрая дойде и неговият ред. Той пъхна жълтата бележка в гишето, без нищо да каже.

Пощенският служител го загледа с неприкрито изумление.

— Имате ли някакъв документ за самоличност?

Самоличност!

Ами да, шофьорската книжка. Сети се, че шофьорската книжка на Робърт Гил беше в паспорта му. Извади я и я пъхна към гишето.

Служителят я разгледа, после погледна и Стоун.

— Това не сте вие.

Всъщност снимката там нямаше нищо общо с него.

Стоун го погледна изпод вежди и избоботи.

— Пуснах си брада.

Служителят го изгледа отново, после сви рамене. След две минути Стоун получи новия паспорт на Робърт Гил.

 

 

Свали количката по стълбите още по-внимателно, отколкото я качи, и я подкара по Масачузетс авеню. Следваща спирка — банката. Само че полицейският участък беше само на две преки и наоколо имаше прекалено много патрули.

Може някое от ченгетата да е изключително проницателно. Стоун зави наляво и подкара количката надолу по една стръмна уличка.

След петнадесетина минути се озова на Харвард Скуеър пред „Адамс Тръст Банк“. Баща му имаше сейф тук, а Чарли беше „съпритежател“, както казваха в банката — трябваше само да попълни една карта, по която да сравнят подписа, и да има ключ за сейфа. Съпритежателите имат право да унаследяват онова, което е в сейфа. Всичко от сейфа на баща му сега му принадлежеше.

Винаги носеше ключа в портфейла си. В сейфа имаше пари, а те сега му бяха особено необходими.

В банката обаче беше опасно. Един скитник със сигурност щеше да предизвика подозрение, особено в банката, която обслужваше най-богатите жители на Кеймбридж.

Наближи входа на банката, бутайки количката пред себе си, и забеляза, че един полицай го наблюдава.

— Ей — викна му полицаят. — Какво правиш?

Стоун сведе глава и продължи напред.

— На теб говоря. Веднага се махай! Нямаш работа тук.

Нищо не можеше да направи. Щеше да се издаде. Подкара количката си обратно, без да каже нито дума.

След половин час остави количката в една уличка и тръгна към банката от друга посока. Ченгето го нямаше. Блъсна въртящата се врата и влезе.

По улиците беше невидим. В учрежденията бе център на внимание. Няколко касиери го изгледаха, когато влезе. Той се отправи към гишето, където се водеше сейфа. Към него се приближи тъмнокос, спретнат млад човек.

— Моля ви, напуснете незабавно — каза той.

— Искам да ползувам сейфа си — отговори Стоун бързо.

За момент младият мъж се почувствува неудобно.

— Как се казвате?

— Вижте, наистина имам сейф тук. Знам как изглеждам. Имах доста неприятности. — Говореше бързо, редеше изреченията едно след друго, защото така щяха да бъдат по-смислени, отколкото всяко поотделно. — Известно време бях отхвърлен от обществото, но вече съм добре.

— Съжалявам — каза мъжът без следа от съжаление.

Стоун измъкна връзката си с ключове, извади двете ключета за сейфа и ги сложи на гишето.

— Може ли да седнем?

— Разбира се — отвърна без желание служителят и го заведе встрани от другите клиенти.

— Трябва да ви кажа, че ме изненадахте. Повечето наши клиенти…

— Не е нужно да ми обяснявате — каза учтиво Стоун. — Веднага щом си взема парите, ще се приведа в добър вид.

— Знаете процедурата, предполагам? — запита го служителят. Явно още го подозираше.

— Разбира се. Аз подписвам една бележка, с която моля да бъда допуснат до сейфа. Вие сравнявате подписа с този на картона от досието.

— Точно така. Как се казвате?

— Чарлз Стоун.

Мъжът се поколеба. Дали позна името?

— Един момент, мистър Стоун.

Дали на пода до бюрото нямаше звънец, както имат касиерите?

— Момент да взема документите ви, мистър Стоун — каза той и отиде зад гишетата на касиерите.

След минута се върна с картончетата с подписите. Очевидно не беше разпознал имената и допусна Стоун в хранилището.

Сейфът на баща му се оказа истински шок. Под разписките и другите книжа имаше малък бял плик. Всичко останало бе пари в брой. Огромно количество — може би над сто хиляди долара в банкноти по двадесет и по сто. Цяла купчина банкноти, дебела почти педя. Чарли просто не можеше да повярва на очите си.

Помоли изумения служител да му донесе торба за парите и я получи наистина бързо. Само след миг се озова отново на улицата, скрил платнената торба под протритото си палто.

Бавно се измъкна от Харвард Скуеър, движейки се предимно по страничните улички. Към пет часа откри едно малко евтино ресторантче на Инмън Скуеър, остави количката на тротоара и седна вътре да се нахрани. Докато хапваше от месото с картофи и отпиваше от топлото кафе, отвори плика.

Вътре имаше писмо, написано на старата пишеща машина на баща му поне преди десет години. Хартията бе започнала да жълтее.

Скъпи Чарли,

Пиша тези редове, в случай че ми се случи нещо. Ако не се случи, няма и да ги прочетеш.

Тези пари, както вероятно се досещаш, са парите, които Уинтроп Леман ми плащаше непрекъснато от 1953 година насам. По десет до двадесет хиляди годишно. Част от тях похарчих, но повечето са тук. Както каза Леман, дава ми тези пари, за да мога да посрещна всичките си евентуални разходи. Предполагам, че е разбрал значението на любимата ми строфа от Пастернак. И ти я знаеш:

Заложник си на вечността.

на времето си пленник.

Нима всички ние не сме именно такива?

Някой ден ще ти разкажа цялата история за Леман. За Москва, за старообрядците. Има много за разказване. Надявам се някой ден да ти разкажа всичко.

Стоун четеше и препрочиташе писмото, докато сервитьорката не го попита дали не желае още нещо. А и строфата от Пастернак — очевидно се отнасяше до това, че Алфред Стоун е бил принесен в жертва.

Старообрядците. Или иначе — староверци. Стоун знаеше, че това е руска православна секта, която отхвърля неочакваните и дълбоки промени в църквата. Имало кървави битки, после сектата станала нелегална. Само че кои бяха старообрядците днес?

Какво ли се опитваше да му разкрие баща му?

 

 

Когато Стоун пристигна на Хилиърд стрийт, навън вече се спускаше нощ. Пред къщата на баща му беше паркирана синьо-бяла патрулна полицейска кола. Двамата полицаи в нея пиеха кафе от пластмасови чашки. Стоун мина край тях, като внимаваше да не ги гледа.

Очевидно не можеше да влезе през главния вход. Мястото беше под наблюдение, което означаваше, че който влезе, ще бъде видян. Естествено, това не можеше да продължава вечно — полицията не беше така добре оборудвана. А и ченгетата бяха хора, имаха човешки нужди — да се изпикаят, да си вземат кафе. Можеше да ги изчака. И все пак не би рискувал да се шляе из квартала.

Пое си дълбоко дъх и напълни гърдите си със свежия октомврийски въздух.

Неочаквано в съзнанието му изникна образът на баща му — обезобразен и окървавен. Обзе го гняв и някакво ново чувство — желание за мъст.

Закара количката до ъгъла и зави. Остави я там. Трепереше от студ. Сети се, че наблизо има уличен телефон, и набра Кеймбриджката полиция.

— Тук става кражба — изкрещя Стоун със силен местен акцент. — Застреляха един човек.

— Къде? — попита бързо дежурният полицай.

— Тука. Магазин 24 на Харвард Скуеър. Аз съм нощният управител. Бързо! — И затвори.

Когато стигна до задната врата на къщата, патрулната кола, която бе стояла отпред, вече беше заминала. Изчисленията му се оказаха верни — щом има сериозно престъпление в района, изпращат най-близките патрули. Само че колко щеше да ги забави тази лъжа?

Отстрани към къщата беше пуснат телефонен кабел. Крепейки торбата с парите, Стоун изтича до него. Нямаше нож, но измъкна един железен прът от градината и използува заострения му край, за да прекъсне кабела.

След това се затича приведен към задната врата и се надигна, за да погледне през кухненския прозорец. През кухнята успя да види главния вход.

Беше включена алармена инсталация. До вратата имаше апарат, голям колкото куфар. От него излизаше жица, включена в телефонната кутия на стената. Тъй като вече бе прекъснал кабела, това сигурно вече не действуваше. Видя, че бяха поставили подобно устройство точно под прозореца, до който бе приклекнал.

Дръпна прозореца — беше заключен. Вдигна лакът и удари рязко стъклото. Счупи се. Ето че пак се озова в бащината си къща.

Беше сумрачно и тъмно, а знаеше, че не може да запали нито една лампа. Силуетите бяха непознати, неприветливи. Усещаше миризма на дезинфектант — някой беше чистил. Ослуша се за миг. Никакъв звук, нищо. Трябваше да действува бързо. Промъкна се тихо през кухнята, после през трапезарията и влезе в дневната, която бе отчасти осветена от уличната лампа. Не можеше да рискува да го забележат от улицата. Всяка сянка, всеки силует можеше да бъде видян. Надяваше се, че алармата се задействува само чрез телефонните кабели. Ако не… Не му се искаше да мисли за това.

Вече всеки момент полицаите щяха да разберат, че обаждането от магазин 24 е измама и да се върнат.

Цялата къща беше обърната с главата надолу. Всичко бе свалено от стените, всяко чекмедже беше отворено. Бяха претърсили всичко.

Качи се по стълбите до стаята си, където бе оставил плика със снимките и фотокопието от документите, които бе взел от архива на Леман.

Нищо.

Нямаше го. Някак си те го бяха намерили и го бяха взели. Една от последните му надежди рухна.

Пистолетът.

Изтича до спалнята на баща си. Автоматичният деветмилиметров „Смит енд Уесън“, който бе купил на баща си, стоеше на мястото си на полицата, скрит в една празна кутия. До него беше пълното течение на едно списание. Пъхна пистолета в джоба си заедно с пълнителя. Не можеше да остане повече тук.

След минута прескочи кухненския прозорец и тупна на земята точно в момента, когато се появи патрулната кола. Фаровете й го заслепиха.