Джоузеф Файндър
Московският клуб (52) (Къртица 3)

51

Париж

Стоун седеше в едно кафене на улица „Бюси“, на левия бряг на Сена недалеч от „Л’Отел“, пиеше еспресо и методично записваше фактите, с които разполагаше, в малкия бележник, който току-що бе купил.

Знаеше, че в този момент Фьодор Дунаев се е захванал да му търси пистолет. Старият руснак, разбира се, имаше към кого да се обърне. Стоун беше наясно, че за един аматьор е вече почти невъзможно да купи оръжие на черно, особено пък в Париж. Дори и да успееше да открие нужния бар в някой долнопробен квартал, да кажем Пигал, и да попадне на човека, който може да му го достави, сделката пак нямаше да стане. В този век на тероризма никой не би рискувал да продаде оръжие на някого, чиито контакти с продавача впоследствие могат да се проследят. Не си струваше.

Не, Дунаев трябваше да свърши тази работа. За щастие, с неговите връзки това нямаше да е трудно.

Единственият проблем беше, че познанията му за оръжията бяха от петдесетте години, а оттогава автоматичните пистолети бяха претърпели значителни промени. Най-съществената може би беше създаването на „пластмасовия“ пистолет — полуавтоматичен, от полимери, с голяма ударна сила.

Всъщност само дръжката беше пластмасова, но имаше едно важно предимство пред металните — можеше да се внесе в самолет дори и през детекторите за метал. Поне така му бяха казали. Стоун имаше съвсем смътна представа как да направи това, ако му се наложи.

В случай че заминеше за Москва, вероятно щеше да му трябва пистолет, с който да успее да мине граничната проверка.

Но се надяваше от все сърце, че няма да му се наложи да го използува.

От телефона срещу заплащане в дъното на кафенето Стоун изпрати телеграма на Пола Сингър: ВСИЧКО НАРЕД. Но как да я подпише? Бяха се разбрали за Хаскъл, но колкото и да изглеждаше умно, беше твърде рисковано. Ако хитрината му в Хаскъл беше вече разкрита, това име щеше да звучи твърде подозрително. Подписа се просто ПРИЯТЕЛ. Пола трябваше да знае, че е добре.

Върна се на малката кръгла масичка, поръча си още едно еспресо и отново започна да пише в бележника. Скоро стигна до обяснение, в което имаше някаква логика.

През годините, прекарани в Москва, на Уинтроп Леман му се родила дъщеря, Соня, която взела името на майка си, така че да не бъде свързвана с прочутия си американски баща.

Дотук — добре.

Соня била заложница, инструмент, използуван срещу Леман, за да бъде принуден да сътрудничи. Съветите държали здраво в ръцете си един от най-влиятелните хора в Америка, съветник на няколко президента.

Обаче на този човек е бил поверен документ от Ленин, нещо мощно и експлозивно, което, в случай че се разгласи, щяло да причини огромни щети на съветската държава.

Документ, който по някакъв начин може да разкрие и самоличността на „къртицата“ М-3.

Така че Леман от своя страна също ги е държал в ръцете си.

А и дъщеря му не е била вече жива.

По някаква все още неясна причина навремето Леман помагал на редица американски и най-малкото двама съветски висши държавни служители да свалят съветското правителство и издигнат начело на държавата Берия. Фактът, че е отишъл толкова далеч, за да се опита да освободи дъщеря си, можеше да се разбере. И все пак… Берия?

Но всичко това беше минало.

Частите от мозайката, от сегашната мозайка, най-после идваха на местата си, но въпросите, които оставаха, изпъкваха с още по-голяма сила.

 

 

Хаскъл, Мичиган

На полицейския началник в Хаскъл, Мичиган, Рандъл Джъргънсън му беше дошло просто до гуша. По-голямата част от нощта беше прекарал заедно с помощника си Уили Кунц и няколко доброволци да преравя с драгата хаскълския бряг на едно от най-големите езера в целите Съединени американски щати.

Сякаш това не му стигаше, ами трябваше да понася и неспирното дърдорене на федералните, които бяха настояли да дойдат. Изглежда мислеха, че ще се справи по-добре, като се въртят около него, задават му малоумни въпроси, развяват костюмчетата си с жилетки и най-вече се правят на важни. Докато неговото единствено желание беше да им каже: „Добре, печелите. Проклетото произшествие е било измама“. И да се свърши най-после. Да прати проклетите федерални да си пишат отчетчетата и да се прибират в мотелите си, а той да си иде вкъщи и да поспи. „Махайте ми се от главата — му се искаше да им каже — и ме оставете да си гледам работата“.

Към четири и половина сутринта най-после капитулира.

— Добре, тарикати такива — рече, — този тип го е инсценирал. Избягал е.

Обърна се и се втурна към полицейската кола.

По пътя за вкъщи спря пред тъмната гара и пусна една монета в автомата зад нея. Кутията леденостуден газиран гроздов сок изтропали по улея. Отвори я, отпи голяма глътка и тръгна уморено към колата.

„Хитрото му копеле — мислеше си той, докато караше към къщи, и се усмихваше на себе си. — Каквото и да е направил, няма как да не му се възхитиш на акъла.“

Зави в алеята пред дома си, спомни си, че бившата му съпруга Уенди я няма, и пак се усмихна.

 

 

Стоун знаеше, че през дългия си живот Леман е посещавал Париж безброй пъти, по работа или за удоволствие. Сега разбираше, че две от тези посещения са били, за да се срещне с дъщерята, която никой не е подозирал, че има.

Внезапно му хрумна една идея. Прехвърли телефонния указател за имена на фотоархиви — компании, които да разполагат с обширни фото досиета на исторически и не чак дотам исторически личности, на събития и моменти, запечатани на филмова лента от фоторепортерите в течение на годините. В Ню Йорк имаше само няколко такива компании. Списанията, вестниците и издателствата много разчитаха на тях.

Направи списък на четири от най-големите фотоархива в Париж и ги посети един след друг. Търсеше снимки на Уинтроп Леман в Париж, правени през две определени години.

„Веднъж Берия й разреши да замине за Париж…“

Соня Кунецка.

Кога е било това?

През 1953 година…

Възможно ли е дъщерята на Леман да е била фотографирана? Погребана е в Париж, името й бие на очи, написано е с големи златни букви. Ако Леман или Берия са искали да запазят съществуването й в тайна, тогава защо са я погребали в най-прочутите гробища на Париж?

Все някой трябва да е видял тази жена в Париж.

Но след неколкочасово обезсърчително търсене Стоун не бе успял да намери нищо.

Най-накрая влезе в четвъртия по списъка си архив, малък дюкян на улица „Сен“, на чиято витрина беше написано: РОЖЕ ВИОЛЕ.

Покрай стените, от пода до самия таван бяха натрупани зелени папки, без съмнение пълни със снимки.

— Търся снимки на едно лице — каза Стоун на френски на младата служителка.

— Историческа личност, дипломат, учен?…

— Ами, всъщност нито едното, нито другото, нито третото. Дъщеря е на американски държавник. Името й е Соня Кунецка.

— Чакайте да проверя.

Жената започна да рови в голяма картотека. След няколко минути вдигна очи.

— Родена през 1929, починала през 1955 година, така ли?

— Да, точно тя е.

— Един момент.

Тя се качи на опряна в стената стълба и извади голям зелен албум с надпис История на Съединените щати, К. Л. Постави го пред Стоун и го разтвори. Снимките бяха чистичко прикрепени, текстовете към тях бяха написани на машина. Докосна страницата с показалеца си и каза:

— Мисля, че е тази.

Беше Соня.

Снимката беше правена от известен френски светски фотограф на приема съветското посолство в Париж. Тя беше права и разговаряше с някого, който не беше Уинтроп Леман, а само на крачка встрани няколко мрачни на вид мъже бяха вперили в нея очи.

— О — каза внезапно жената, — опасявам се, че не е точно тази.

— Да, тази е.

— Не, не мисля. Тази снимка е с дата от 1956 година. — Засмя се нервно. — Значи една година след смъртта й. Не може да е същото лице.

Хиляда деветстотин петдесет и шеста? На надгробния паметник пишеше 12 април 1955 година.

Не се връзваше.

Освен ако този така натрапващ се паметник, датата, изсечена в мрамора, не беше само измама. Ако беше прикритие.

— А, ето още една — каза жената, като обърна страницата с навлажнен пръст.

Мислите на Стоун се носеха и в момента той не чуваше какво му говори.

— Monsieur?

Възможно ли беше Соня Кунецка да е още жива?

— Monsieur?

Стоун бавно вдигна поглед, неспособен да мисли.

— Да? — каза той дрезгаво.

— Monsieur, ако желаете, ето ви още една. Датирана е Париж, 16 декември 1953 година. Правена е три години по-рано.

Стоун разгледа втората снимка и изумлението му стана още по-силно. Не вярваше на очите си.

Снимката беше правена на улицата пред съветското посолство. Както и на другата, Соня беше обкръжена от пазачи със застрашителен вид, но този път баща й стоеше до нея. Нямаше съмнение, че беше Уинтроп Леман.

А до Леман стърчеше мършавата фигура на младия Алфред Стоун, само месеци след излизането му от затвора.