Джоузеф Файндър
Московският клуб (8) (Къртица 3)

7

Ню Йорк

Стоун се приближи безшумно до Шарлот и Сол, като внимаваше да не го забележат. Искаше му се да я погледа, да я послуша за момент, без тя да знае, че е тук.

Разговаряха тихо в тъмната ниша; Сол поклащаше глава, а Шарлот му се усмихваше.

Беше се променила. Косата й бе по-различна, по-къса, но й отиваше. А освен това и годините й личаха малко повече — забелязваше се покрай очите й, но това бяха тънките бръчици на усмивките и й приличаха. Беше поотслабнала. Изглеждаше страхотно. Ако поискаше, можеше без много усилия да заприлича на Грейс Кели, а тази вечер явно бе поискала.

С прилив на гняв Стоун забеляза, че не носи нито диамантения си годежен пръстен, нито халката си. Бе смутен от обзелите го чувства. Помисли дали да не се оттегли, без да й се обади.

Но вместо това постоя незабелязан още миг, загледан и заслушан в нея.

— А откъде знаеш, че е руски? — попита тя и тръсна глава.

Едва чуто долетя гласът на Сол:

— Не съм казвал такова нещо.

— Но го намекна.

— Да, но… — сви рамене Сол.

— И после, ако е избухнала бомба в Кремъл… — зашепна бързо Шарлот.

— Не мога да говоря за това.

— Само че току-що призна, че хората ти проучват въпроса. От което следва, че имам тема за репортаж.

— Няма такова нещо.

Стоун се усмихна в себе си и пристъпи на другия си крак.

— Слушай, Шарлот — промърмори Сол, — от тридесет и пет години работя в Лангли, в Съветския отдел. Тридесет и пет години изучавам Москва. Тридесет и пет години борба в Лангли. Тридесет и пет години пълна несигурност в това, което знаем за Русия — вярно ли е то, или не.

— Та това… това са сто и пет години, Сол — каза Шарлот и лекичко го побутна по рамото. — Човек не би ти дал и половината.

— Готина.

— Не се притеснявай, Сол. Няма да го използувам. Засега. Да го наречем професионална етика.

— Благодаря ти, момичето ми. И ако някога бих могъл… А, изглежда, имаш обожател.

Шарлот бавно се обърна и видя Стоун.

За част от секундата по лицето й се изписа цяла палитра от чувства — изненада, любов, тъга, малко гняв — и всички те, за по-малко от миг, бяха сменени от самообладанието, четящо се в погледа й.

— Здравей, Чарли.

— Здрасти, Шарлот. Надявам се, не си изненадана, че ме срещаш.

Тя замълча за миг, после се усмихна тъжно:

— Знаех, че ще си тук. Моля те, извини ни, Сол.

Сол им кимна и се, отдалечи широко усмихнат.

Известно време и двамата стояха сковани, накрая Чарли я прегърна и я попита:

— Искаш ли малко захар?

Наведе се леко и притисна устни в нейните. Отвърна му едва доловимо.

— Е? — попита Стоун.

— Е? — повтори тя притеснено като девойка на първата си среща.

— Отдавна ли си тук?

— Къде по-точно — на приема или в страната?

— Кажи ми и за двете.

— На приема пристигнах току-що. В Щатите съм от четири-пет дни. Ходих при родителите си и вчера, докато бях в града, случайно научих, че Леман…

— Щеше ли да ми се обадиш? — опита се да се усмихне Стоун, но не успя да потисне нотката на обвинение. Двама-трима мъже край тях я заглеждаха, както ставаше обикновено. Някакъв надут дъртак я стрелкаше сладострастно. Стоун го изгледа заплашително собственически, а после му се подсмихна подигравателно.

Шарлот въздъхна и сведе поглед. Стоун никога не беше я виждал с тази рокля и се чудеше дали не си я е купила специално за случая. Колко ли тоалета си бе купила през изминалата година и нещо и при какви ли поводи ги обличаше?

— Да, щях — пророни най-сетне тя. Изчерви се и го погледна.

— Искаш ли да пийнеш нещо?

— Отказах алкохола. И кафето.

— И кафето? Та ти беше кофеиновата кралица на Сентръл Парк Уест.

— Да, но вече не съм. Мразя нескафе, а то е единственото, което можеш да намериш в Москва. Разтворимо.

— Червилото ти ми харесва.

— Благодаря. — Тя издаде напред устни като Мерилин Монро. — Даян Сойър ми го препоръча. — И се засмя дяволито. — Пушиш ли още? Не ми миришеш.

— Отказах ги.

— Така ли? Кога?

— Не си спомням — излъга Стоун.

 

 

„Когато ти ме напусна“ — помисли си Чарли.

Непосредствено след сватбата се преместиха в Ню Йорк. Той следваше аспирантура в Колумбийския руски институт, а тя работеше на временни договори. Живееха в един ужасен, мрачен апартамент във Вилидж, но изобщо не му обръщаха внимание. След като Чарли завърши, го поканиха във факултета в Джорджтаун и се преместиха във Вашингтон — нито единият, нито другият бе особено доволен от промяната. Чарли, чиято дисертация върху властта в Кремъл получи широко признание, незабавно бе оценен като един от най-добрите учени съветолози на своето поколение. Шарлот, която съвсем не бе доволна, че няма собствена кариера, си намери работа в един вашингтонски вестник като машинописка.

После на Чарли му предложиха постоянна работа в Масачузетския технологичен институт в Кеймбридж и те пак се преместиха. Тогава и кариерата на Шарлот започна да набира скорост. Тя успя да си уреди работа в една местна телевизионна станция в Бостън, където снемаше новините от телеграфа. Само след няколко месеца й предложиха да съобщава метеорологичната прогноза, но тя отказа. Стана репортер и я пращаха на най-неприятните места — както тя ги наричаше „ченгета и трупове“, — но пък напредваше бързо. Научи се да прекъсва, да поставя натясно, докато взима интервю, без дори да кимне, което винаги изглеждаше лошо. Научи се как да гледа право в камерата и в погледа й да се чете честност и сила.

От време на време казваше, че би искала някой ден да използува руския, който също бе учила в колежа, дори беше по-добра от Чарли (Стоун го приписваше на полската й кръв). Някой ден щеше да го направи. А междувременно стана, първо, добър репортер, а после — и страхотен. Но, естествено, тъй като това бе телевизия, вниманието привличаха най-вече самоувереността и приятната й външност. Беше времето на звездите — Барбара Уолтърс, Джесика Савич и Даян Сойър. Затова телевизионните канали търсеха солидни водещи, а Шарлот не само беше хубава, а вършеше работата си изключително компетентно. Поканиха я да прави едно утринно новинарско предаване — ужасно рано, от 6 до 6:30. Наричаше се „Бостън сутрин“.

По някое време в Бостън пристигна някакъв шеф на телевизионна компания. Случайно бил буден рано сутринта и гледал новините. По-късно повикал Шарлот в кабинета си и й предложил работа като репортер в компанията. В Ню Йорк.

Това стана точно по времето, когато Стоун бе решил да приеме предложението на Сол Ансбах за „Парнас“ и да се раздели с академичната наука, за да се гмурне в тайнствения свят на разузнаването. И така, те триумфално се завърнаха в Ню Йорк.

Стоун си спомняше за това време като за най-щастливите дни на техния брак. Най-накрая и двамата се занимаваха с нещо, което им харесва. Стоун се потопи в свръхсекретното кремъловедство с неподозирана жар. В репортерската си работа Шарлот влагаше същата стегната интелигентност и топлота, които бяха пленили Стоун още първия път, когато се срещнаха в Йейл. Тя си проправяше път през огромното множество репортери, докато най-накрая почти всяка вечер излъчваха неин репортаж по новините. Изгряваща звезда.

Бракът им потече в руслото на ежедневието. Гледаха заедно телевизия, от време на време готвеха, излизаха с приятели. Шарлот започна да учи фотография, а Чарли през уикендите се отдаваше на изучаването на двигателите и затова все лежеше под старото им БМВ. Но това бе повече за отмора, отколкото заради нещо друго.

Понякога, разбира се, имаше и караници. Не вървеше винаги гладко. Трескавата страст от първите им години се бе поуспокоила, превръщайки се в нещо много по-силно и пълноценно. Любовта на Стоун бе станала по-дълбока. От време на време си говореха, че ще си родят деца, но никога на сериозно. И това щеше да стане, когато са готови. Нали и без това по-възрастните са по-добри родители.

И след това всичко рухна.

Веднъж, в края на 1988, ЦРУ получи достоверни сведения, че има вероятност Горбачов да бъде свален. Нямаше време да изпращат куриерска пратка на Стоун, затова той се качи на първия самолет и излетя за Лангли. Настаниха го в един хотел близо до ЦРУ, за да е под ръка, ако трябва да се правят спешни анализи, и го заливаха с документация. Не се допускаха никакви външни хора — такива бяха разпоредбите.

Целият проект продължи около седмица. Стоун и Шарлот се чуваха всяка вечер. Всяка вечер Шарлот го питаше кога ще се прибере и всяка вечер Стоун й отговаряше, че не знае.

Точно тогава сестрата на Шарлот, Марта, се самоуби.

Чарли веднага отлетя за Пенсилвания, за да присъствува на погребението, а после отиде с Шарлот в Ню Йорк, докато тя се съвземе. Тя не спеше, почти не плачеше. Седеше на един стол в спалнята, вперила поглед в някакъв роман на Джейн Остин, без изобщо да го чете. Изглеждаше безутешна. Няколко дни по-късно, решил, че е направил всичко възможно, той се върна във Вашингтон.

Това беше грешка. По-късно осъзна, че е трябвало да остане по-дълго с нея. Отначало й се обаждаше всяка вечер, но скоро се наложи да работи денонощно и й се обаждаше само един-два пъти седмично. А би трябвало да разбере колко й е нужно неговото присъствие точно тогава.

Върна се в Ню Йорк в края на месеца, за да изненада Шарлот.

И успя.

Тя точно излизаше от тяхната кооперация, ръка за ръка с един мъж, когото той бе виждал и преди. Беше някакъв служител от друг телевизионен канал, който продуцираше телевизионни минисериали или нещо подобно. Изглеждаше чудесно, беше елегантен, усмихваше се безупречно.

Както по-късно Стоун научи, връзката им била от две седмици. Когато късно същата вечер се върна у дома, той яростно се нахвърли с обвинения върху Шарлот. После излезе бесен навън, напи се и се обади на една своя позната — чувствена, пищна червенокоса жена, която наскоро се бе развела. Прекараха нощта заедно.

И така, златната чаша се пропука.

На следващата сутрин, когато Стоун се прибра в апартамента, гневът му се бе охладил и той бе готов да поговорят. Върна се точно навреме, за да види как Шарлот пъха вещите си по куфари и кашони безразборно и припряно, без изобщо да престава да плаче. Не искаше да разговарят. Същия следобед тя се пренесе в празния апартамент на една приятелка и не отговаряше на позвъняванията му.

След няколко седмици се върна само за да си вземе още някои неща. Не разговаряха за това, което се бе случило. Усещаше се някак си краят, а това бе ужасяващо.

Каза му, че от компанията я пращат в Москва. Работата не бе от най-желаните, тъй като се считаше малко встрани от обичайния път на една кариера. Но някой на върха бе решил да добави малко повече „блясък“ към предаванията от Съветския съюз, а тя определено носеше достатъчно блясък.

— Ще приема предложението — съобщи му тя.

Стоун, който предвиждаше, че това ще се случи, усети как стомахът му се свива. Не я помоли да не заминава, а по-късно се питаше дали не е трябвало да направи точно това.

— Недей, Шарлот — предупреди я той. — Правиш грешка.

— Ако не се разделим за известно време, този брак изобщо няма да просъществува — отвърна му тя.

Чарли се приближи към нея да я целуне — съвсем бавно, сякаш се движеше през вода, а тя се обърна разплакана.

— О, сега искаш да ме целунеш — каза тя с упрек в гласа. — Сега искаш да ме целунеш.

Чарли, който винаги знаеше какво да каже, за пръв път в живота си не можа да отговори.

 

 

Стоун протегна ръка към Шарлот и я помоли:

— Трябва да поговорим. Насаме.

— Не може ли след приема?

— Не.

Край тях мина една прислужница на път за кухнята. Когато се отдалечи, Стоун продължи:

— Спомняш ли си онази история с баща ми?

— Каква история?

— Онази история, Шарлот. Затворът и така нататък.

— Това пък какво общо има с…

— В личния архив на Уинтроп има някакъв документ. Долу в подземието. Мисля, че може до известна степен да хвърли светлина върху случилото се с баща ми.

— Чарли, не разбирам…

— Имам нужда от помощта ти. Направи нещо, за да слезем двамата долу.

Шарлот се поколеба. Вечно незадоволеното й любопитство заплашваше да я връхлети.

— Уинтроп ти е кръстник. Защо сам не го помолиш?

— Не мога. Ще се усети. Но ти си журналистка, а Уинтроп е доста честолюбив. Разбираш, нали? Моля те, направи го поне заради баща ми. Заради него.

 

 

Няколко минути по-късно Шарлот постави хубавата си малка ръка върху възлестите пръсти на Уинтроп Леман и каза:

— Уинтроп, утре заминавам, но имам намерение да направя едно телевизионно предаване за теб, за това как те помни Русия. — Забеляза как го изпълни суета и продължи:

— Чарли предложи да ми бъде водач.

 

 

По-навътре в тесния коридор дъбовата ламперия преминаваше в по-обикновена дъбова облицовка. Една жена на средна възраст, навярно служителка, мина край тях и се усмихна почтително. Шумът от приема се чуваше все по-приглушено.

Архивите на Уинтроп Леман се намираха в доста отдалечено място зад една метална врата, която се заключваше с електронно устройство. Вътре имаше към деветдесет шкафа за досиета, които се съхраняваха при постоянна температура и влажност. В тези метални зелени каси се съдържаха едни от най-интересните документи, които Стоун някога бе виждал — истинската история на американската дипломация през XX век, погледната отвътре.

Стоун беше виждал личния архив на Леман няколко пъти още като студент, докато пишеше дипломната си работа по формирането на американската външна политика към Съветския съюз. Той бе един от малцината, изобщо допуснати до архива. Леман беше приел и един историк от Станфордския университет, но повечето учени и книжни плъхове, както Леман наричаше хората от академичните кръгове, получаваха учтив, но твърд отказ. Леман бе разпоредил документите да не се отварят преди смъртта му, а след това да бъдат предадени в Библиотеката на Конгреса. Вероятно част от документите нямаше да бъдат разсекретени с години.

— Нали всъщност не заминаваш утре? — попита Стоун.

Минаха покрай нещо като килер, а после и покрай една количка, пълна с мръсни чинии.

— Заминавам.

— За бога, Шарлот! Какви са все пак условията на тази раздяла? Цялостно и пълно заточение, така ли? Изобщо да не се виждаме?

Минаха край някакво помещение, от което се носеше силна миризма на белина. В гласа му звучеше тих, хладен гняв.

— Знаеш, че щях да дойда при теб в Москва, ако от Фондацията разрешаваха. Само че не разрешават.

Шарлот кимна. По лицето й се четеше пълно безразличие. Разтърка брадичката си.

— Искаш просто да разрушим брака си, така ли? — попита я Стоун.

Тя не му отговори. Слизаха по скърцащите дървени стълби.

— Как е емоционалният ти живот? — отекна въпросът му в тясното стълбище.

— Скучен — отвърна тя съвсем спокойно, непринудено.

Бетонни стени, сив каменен под. Той отвори една врата, пропусна я пред себе си и докато тя минаваше, забеляза руменината по страните й.

— Не зная какво точно…

— Просто ми кажи, Шарлот. Не ме измъчвай.

Бяха се спрели пред един малък асансьор, който използуваше прислугата.

— Виж, Чарли. Срещах се с някои хора. Ти също. Но в момента нямам никого. Нямам време.

— Или няма с кого?

— Знаеш, че не е така.

— Права си — призна Стоун. — Винаги си привличала мъжете. Тогава защо нямаш никого?

— Чарли, някога минавало ли ти е през ум, че може да ми се иска да остана за малко сама?

За миг си спомни последната почивка, която прекараха двамата с Шарлот, преди тя да замине за Москва. Бяха на Барбадос, в някакъв тих местен курорт на скалистия източен бряг на острова. През цялото време само пиеха ром, хапваха летяща риба и правеха любов. Спомни си как чувствено се притискаше в него, за да се любят пак, поне още веднъж. Спомни си как вятърът отвори вратата на бунгалото им и канадката, която живееше до тях и се припичаше на терасата само на няколко метра, изведнъж ги видя как се любят и се обърна настрани, зачервена от притеснение, намръщена. А Чарли и Шарлот след момент на вцепенение се запревиваха от смях, та чак щеше да им стане лошо.

— Все пак за какво сме се разбрали? — попита Стоун и натисна кончето на асансьора. — Кога ще се съберем пак? Не искам някаква точна дата, а…

Асансьорът възвести пристигането си с леко изщракване и те се качиха.

— Нека го кажа дори по-ясно. — Искаше му се да извика: „Обичам те“, но каза само простичко, обмислено: — Искам да се съберем отново. И двамата направихме глупави грешки. Но това е минало. Можем да ги поправим.

Шарлот не знаеше какво да отговори. Извърна се и се загледа в металната стена на тесния, малък асансьор и усети такъв прилив на чувства, сякаш нещо физически нарастваше в нея и притискаше гърлото й, нещо, от което в очите й се появиха сълзи. Добре че не можене да я види.

Изведнъж той я сграбчи за раменете и неочаквано започна на сила да я целува. Отначало тя не реагираше и приемаше ласката му уморено, сякаш й слагаха инжекция. Беше отпуснала ръце, очите й си останаха отворени, нащрек.

— Недей — почти безгласно се възпротиви тя.

Треперещите й устни леко се раздвижиха в отговор. Открехнаха се едва-едва и после се затвориха здраво, за да го спре.

Вратата на асансьора се отвори и те се озоваха пред архивите на Леман.

 

 

Стаята беше тясна, с нисък таван и лъскав под, облицован с плочки. Край стените бяха наредени шкафовете с документи. Помещението беше дълго към петнадесет метра, а шкафовете бяха толкова близо един до друг, че изглеждаше страшно претрупано.

В дъното, където бе съвсем мрачно, бяха редицата заключени шкафове, в които се пазеха класифицираните материали. Стоун си спомняше още отпреди, че ако запалиш осветлението в тази част, някъде горе в къщата се задействува аларма. Вградените в тавана луминесцентни лампи разпръскваха синкава светлина, а жуженето им бе единственият звук, който се чуваше във възцарилата се абсолютна тишина.

— Откъде знаеш къде да търсиш? — попита Шарлот. Нервна беше. Всъщност нервни бяха и двамата. Ровеха се из архиви, с които нямаха никаква работа, а всеки момент някой можеше да влезе.

— Спомням си, че са подредени по година, месец и след това по тема.

Естествено, беше напълно възможно, за да се убеди, че всичко е наред, Леман да изпрати след тях някой прислужник. Да ги извика обратно горе на приема за някой тост например. Всичко беше възможно. А ако разбереше…

Но на Стоун не му се искаше да мисли за това. Прегледа набързо чекмеджетата в търсене на онзи лист хартия, който баща му бе видял преди години, а само на няколко сантиметра от него Шарлот бе седнала на една метална масичка до прашната копирна машина и поклащаше крака.

— Уинтроп няма ли да го сметне за странно — да се ровиш тук, докато горе приемът е в разгара си? — попита напрегнато тя, докато гледаше как Стоун отваря чекмеджетата едно след друго.

— Той си мисли, че ти ровиш. Но, без значение, мисля, че му се струва съвсем достоверно някой да прави телевизионен филм за него. Никога не е бил от скромните.

Умълчаха се. Стоун продължи да отваря чекмеджетата и да разчита индексите им.

Измина половин час, после цял.

— Приближавам до целта — каза Стоун. Усещаше как тя се взира в гърба му и се обърна, за да се увери. Прав беше. — Ти добре ли си?

— Добре съм. — Шарлот изглеждаше замислена. — За какво са тези светлини? — попита тя. Сочеше малко квадратно табло до металната врата, на което светеше цяла редица индикатори.

— Алармата — обясни й Стоун. — Марджъри използува ключ, за да ни пусне тук, така че основната система е дезактивирана.

Марджъри беше секретарката на Леман.

— Ама защо толкова много лампички? Не разбирам.

— Виждаш ли онези шкафове отзад? — Той и ги посочи, без да се обръща, като същевременно набързо преглеждаше документите.

— В тъмното?

— Точно така. Онези два реда се охраняват с аларма. Марджъри ми го каза веднъж.

— Какво има в тях? В заключените шкафове, искам да кажа.

— Според нея това били предимно лични и безинтересни документи — документи на „Леман шипинг“, някои юридически документи и други подобни.

— И затова се охраняват с аларма?

— Не съм казал, че й вярвам.

— Но, ако те…

— Опала! — възкликна Чарли.

— Какво?

— Успяхме.

Беше малък пожълтял лист хартия, меморандум, написан на бланка на ФБР, с дата 3 април 1953 г., адресиран до Леман, четеше се много лошо.

БИДУЕЛ, Харолд

КУШИНГ, Олдън

СТОУН, Алфред

ДУНАЕВ, Фьодор

От всички възможни заподозрени, които обсъдихме, само гореизброените четирима изглежда имат някаква представа за завещанието на Ленин.

Уорън Поуг,

специален агент,

Федерално бюро за разследване

На края на листа беше написано с молив „Досието към 74“.

Шарлот прочете написаното, погледна го и запита:

— Това значи шкаф 74, нали?

— Точно така.

— Ето там — и тя посочи към тъмната редица заключени шкафове.

— Това е.

— От заключените.

— Не ме изненадва.

Чу се металическо прещракване.

— Какво беше това? — попита Стоун.

Шарлот не отговори. Очите й се бяха разширили. Наблюдаваше Стоун, докато той оглеждаше помещението.

— О — каза най-накрая той. — Това е вентилацията, включила се е току-що.

Сега тишината се нарушаваше само от неясно доловимото жужене, въздухът се изпълваше от оркестъра на прецизните инструменти, които поглъщаха влагата и поддържаха температурата точно на 15 градуса по Целзий.

Той бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади малка тъмносиня кадифена кутийка и малко черно фенерче.

— Какво е това?

— Един стар трик.

Упъти се към тъмната част на помещението.

— Виждаш ли? — попита го Шарлот.

В отговор той включи фенерчето.

— Няма смисъл да стряскаме гостите на Леман. Така хубаво се забавляват.

Малкото ярко петно освети шкаф 74. Бе старомоден шкаф за архиви, боядисан в убито тъмнозелено: Вероятно бе от края на 40-те или началото на 50-те години.

Пъхна двата инструмента в ключалката. Единият шперц с дължина около двадесет сантиметра и форма на удължено Г. Другият приличаше на шило и наподобяваше фиба или по-скоро зъболекарски инструмент. Притисна шперца към ключалката, за да задържи пружината, и повдигна палците на резето един по един. Беше пробвал и на други ключалки, но това бе първият му сериозен опит, който се оказа и малко по-труден, отколкото очакваше. Усети как шперцът леко поддаде, когато вдигна палците на резето, най-накрая ключалката прещрака и се отвори.

— Какво правиш, Чарли, за бога?

— Разбивам ключалката. Стори ми се, че тези ценни документи трябва да са заключени.

— Ако някой те види…

— Шарлот — каза спокойно Стоун. — Уинтроп Леман е един прекалено скучен, прекалено старомоден човек, с прекалено остарели разбирания за това, какво представлява държавна тайна. Боже мой, та тези неща тук са отпреди десетки години. Каквото и да е направил, за да помогне на баща ми, каквато и задкулисна помощ да ни е оказал, убеден съм, че това за него е затворена страница…

Гласът му заглъхна. Дълго време не проговори.

— И все пак, къде се научи да разбиваш ключалки?

— Онзи мой приятел, детективът, ме научи. Сойър — измърмори в отговор Стоун. Явно вниманието му бе насочено другаде.

— Страхотно — отвърна тя неудовлетворено.

Изведнъж сякаш буца лед заседна в стомаха му. Чуваше единствено ударите на сърцето си и собствения си дъх, който издишваше със свистене.

— Какво има, Чарли?

— О, господи! — успя единствено да каже той с пресипнал глас. — Ето го.

— Какво?

Тя стана и отиде до мрачната част на хранилището, където стоеше Чарли, а снопчето светлина на фенерчето падаше върху някакъв пожълтял лист хартия. Зачете през рамото му.

— О, Чарли — възкликна тя с треперещ глас. — Божичко! — Прегърна го през кръста и го притисна към себе си. — Божичко, Чарли, толкова съжалявам.

— Шарлот, там има телефон — каза стегнато Стоун. Трябваше незабавно да се свърже с баща си. Не бе нужно нищо, освен кратък телефонен разговор, само да разменят по няколко думи, които за друг човек щяха да са напълно неразбираеми. — Трябва да се обадя. Моля те, включи фотокопирната машина и ми изкарай тези страници в два екземпляра. Аз трябва да се обадя.

 

 

Точно в този момент в едно малко студио на Източна 73 улица, взето под наем, един мургав мъж с тъмна коса следеше радиопредаване, което се записваше на малък касетофон. Някой, запознат с множеството съветски националности, би открил в лицето му азиатски черти. Слушаше примирено като човек, който от дълго време върши някаква еднообразна работа, при все че мрази еднообразието. Палеше една след друга цигарите „Марлборо“.

Човек трудно би казал, че изглежда добре. Лицето му бе надупчено от малки белези от прекарана в детството едра шарка. Гледаше през прозореца, потъмнял от мръсния градски въздух, и наблюдаваше дъжда по лъскавите черни улици. Кварталът представляваше странна смесица от издокарани младежи и поулегнали възрастни. Наблюдаваше ги как подтичват. Мина един младеж с огромен транзистор, от който гърмеше рап музика, ако това изобщо можеше да се нарече музика. Страшно го подразни.

Беше охрана в руски емигрантски вестник в Долен Манхатън. Работата му беше до голяма степен измислица — вестникът нямаше нужда от охрана, — но по този начин си докарваше законен, макар и нищожен доход. Знаеха го като Шварц. Името приличаше на еврейско, но не беше истинското му име. Беше го получил наред с трудовата биография и произхода преди няколко месеца, когато напускаше Съветския съюз. Към тях бе добавено и досие — също измислено — за антисъветска дейност.

Шварц не проявяваше интерес към предаването, което слушаше. Бе започнал работа рано сутринта и изобщо не бе прекъсвал. След осем часа вече му беше дотегнало. Считаше всичко това за напълно безполезно.

Радиопредаването идваше от телефонен пост в една къща няколко пресечки по-надолу. Сигналът беше толкова ясен, сякаш подслушваше дериват в същата сграда. Всъщност донякъде беше така. Системата пред него можеше да следи до шестнадесет телефонни линии, но засега следеше само три, всичките в една и съща къща. Явно този проект беше най-важен за момента.

Изгаси една цигара и запали нова. Продължи да слуша.

После забеляза, че се провежда разговор по рядко използуваната трета линия и започна да следи внимателно разговора.

Разговаряха мъж и жена.

Честно казано, Шварц изобщо не беше очаквал никакви разговори по тази линия. Когато преди няколко месеца беше взето решение разговорите от дома на богаташа да се подслушват, хората, които седяха на смени в неуютния апартамент, знаеха, че до голяма степен си губят времето. Безкрайна, рутинна работа.

За да сложиш подслушвател в нечие жилище или телефон, трябваше да имаш достъп, поне частичен, или до дома, или до линията. Влизането с взлом бе отхвърлено незабавно като изключително рисковано — човекът бе твърде богат и го охраняваха добре.

Затова организацията се сдоби с един сервизен фургон на телефонната компания НИНЕКС и комплект униформи и фуражки, за които бе дала изключителен подкуп. Двама служители, определени от организацията, откриха съответното разпределително телефонно табло зад Седемдесет и първа улица. Единият го отвори и започна да проверява чифтовете. Използуваше уред, който приличаше на използувания от телефонните техници — слушалка и шайба, закачени за миниатюрен компютър.

При проверката на всеки чифт на компютъра се изписваше телефонният номер. След няколко опита трите необходими линии бяха открити. Двамата монтираха към всяка по един малък високочестотен предавател, подаващ сигнал в радиус от триста метра. Използуваха същата поостаряла, макар и широко разпространена технология, която се използува при автомобилните, телефони.

Естествено, можеха да открият предавателя, ако се използуваше детектор за откриване на подслушвателни устройства или пък от телефонната компания, ако решеше да проверява. Но имаше малка вероятност да се случи както едното, така и другото. Богаташът не беше поръчвал проверка на телефонните линии години наред, чак от времето, когато бе прекратил службата си в правителството. Това бе потвърдено от внимателно проучване. Макар по навик да не говореше за някои неща по телефона, неоснователно бе да смята, че го подслушват.

Шварц нямаше представа за какво точно става дума. Не му обясниха — това влизаше в рамките на необходимата предпазливост. Беше му известно, че операцията се извършва без знанието и на КГБ, и на ГРУ, или пък на която и да е съветска разузнавателна агенция.

Продължителният равен сигнал прекъсна. Той погледна към цифрите, които се бяха появили на дисплея и ги преписа. Разговор с района под код №617, Бостън. Интересно. Вдигна слушалката на своя телефон, набра един местен номер, каза няколко думи и затвори.

Взе последната цигара от пакета, запали я, а после превъртя касетофона.

По непонятни причини тъмнокосият мъж си спомни за недодяланите капани за плъхове от метал и дърво, които правеше като малък; спомни си как безучастно наблюдаваше яростната съпротива на плъховете, изпитващи единствено първичен ужас. Наблюдаваше как някой плъх умира не точно с удоволствие, а някак си отдалече. Същото усещане за отдалеченост, което човек изпитва към пешеходците мравки, гледани от някой нюйоркски небостъргач.

С известно задоволство разбра, че оттук нататък работата му вече няма да е толкова рутинна.

Някой позвъни отдолу. Той стана, отиде при апарата до външната врата и натисна бутона.

— Да?

— Пратка — чу се глас по микрофона.

— Откъде?

— Калифорния.

Натисна друг бутон, който отвори портала долу, и погледна през шпионката. След около минута пред вратата застана русокос руснак. Тъмнокосият отключи една след друга трите брави, специално монтирани от организацията, и го пусна да влезе.

Беше се задъхал, костюмът му беше подгизнал от дъжда. Явно беше тичал.

— Значи сме си хванали лисица, а? — пошегува се той.

„Хванали сме си плъх“ — помисли си тъмнокосият, докато разкъсваше целофана на новия картон „Марлборо“.