Джоузеф Файндър
Московският клуб (75) (Къртица 3)

74

7 ноември. 0:36 часът след полунощ

Капнал от умора, изподран и окървавен, Стоун продължи с камиона, докъдето можеше да си позволи, защото камион за превозване на пилета положително щеше да изглежда подозрително в центъра на града. От „Проспект мира“ зави по околовръстния път „Садовая — Спаская“ и успя да намери телефон.

Наоколо изглеждаше безлюдно, всъщност улиците бяха напълно пусти. Не, не съвсем. Имаше един патрулиращ милиционер.

Затвори вратата на будката, пусна монета и набра домашния телефон на Шарлот. Отново никой не отговори.

Опита в бюрото. Телефонът звънна пет, десет пъти.

— Да? — Мъжки глас.

— Търся Шарлот — каза Стоун. — Обажда се неин приятел.

Последва дълго мълчание.

— Съжалявам — каза мъжът. Може би беше операторът й? — Шарлот трябваше да се върне тук още преди шест часа. Нямам никаква представа къде е. Което е кален номер, защото сме затънали до ушите в работа.

Стоун окачи слушалката и се облегна на стъклената стена на будката. Хванали са я. Сигурно са отишли да пипнат него, а вместо това са отвели нея.

Беше половин час след полунощ, но вече беше време да събуди един много стар човек и да го застави да помогне.

 

 

Уличката го подсети за нещо. Всички хотели, които някога бе виждал, имаха служебен вход. Руските хотели едва ли правеха изключение, едва ли разтоварваха отпред чувалите картофи и касите с яйца.

Откъм гърба на хотел „Национал“ имаше уличка, на която държаха големи контейнери за смет, вонящи купища разлагаща се храна. Веднага забеляза, че за да стигне до това, което руснаците наричаха „черен вход“, кухненският персонал от хотела трябваше да минава покрай контейнерите. Дори по това време на нощта вратата беше отворена и шумно се блъскаше, когато работниците от нощната смяна влизаха и излизаха.

Стоун тръгна решително, яростно. Ако не можеш да приличаш на руснак, приличай поне на толкова целеустремен чужденец, че никой да не посмее да ти задава въпроси! Обут само с една обувка, той знаеше, че няма начин да не направи впечатление.

Все пак никой не го попита нищо. Кой би тръгнал да влиза в хотела през кухнята?

Веднъж влязъл, Стоун разбра, че е изключено да мине през фоайето. Но както във всички хотели, и в „Национал“ имаше задно стълбище, използувано предимно от камериерките и дежурните — жените, които дават ключовете на всеки етаж. Пред една от стаите някой бе оставил чифт обувки, за да бъдат лъснати през нощта, и Стоун ги задигна с леко чувство за вина. Не му ставаха кой знае колко добре, но щяха да свършат работа.

Лесно намери „апартамента на Ленин“ на втория етаж — на вратата имаше месингова табелка. През последните години го даваха на почетни правителствени гости, не толкова високопоставени, че да бъдат настанени в Ленински горки или в Кремъл.

Наоколо не се виждаше охрана.

Старият човек, загърнат в копринен халат, явно току-що се беше събудил. Отвори вратата и го погледна.

Не изглеждаше изненадан.

 

 

Франк Парадисо, аташе по печата в посолството на САЩ в Москва и офицер от ЦРУ, беше познал Чарлз Стоун. Веднъж, по време на кратката си авантюра с Шарлот Харпър, беше намерил негова снимка между купища други неща в едно от чекмеджетата й и я беше питал за него. Тя рязко бе отказала да говори на тази тема.

Знаеше кой е Чарлз Стоун, знаеше го от момента, в който получи кодираната телеграма от Лангли. Тя беше маркирана с кодовата дума ROYAL, която означаваше особено деликатна операция, известна на не повече от сто души. Дори, може би, на още по-малко. Телеграмата, придружена от описание и биография на Стоун, служител на ЦРУ, извършил убийство, за когото се предполага, че се опитва да избяга при руснаците, беше от канцеларията на директора на ЦРУ Тед Темпълтън. Беше необяснимо, но кодът ясно показваше, че е изпратена от директора на ЦРУ и следователно е във висша степен авторитетна.

Директорът на Централното разузнавателно управление искаше Стоун незабавно да бъде арестуван.

Парадисо бе предал спешното съобщение моментално, след като Стоун и Шарлот бяха напуснали бюрото му, и от ЦРУ почти веднага бяха изпратили хора. Агентите по вътрешната сигурност придружаваха президентската делегация под прикритието на служители в Държавния департамент и бяха пристигнали в посолството само преди минути.

— Доколко е достоверна тази информация. Франк? — попита оперативният работник от ЦРУ. Името му беше Кърк Джифорд, рус мускулест мъж на четиридесет и шест години.

— Много достоверна — отвърна Парадисо.

— Какъв е източникът?

Парадисо се поколеба.

— Забрави засега за източника. Имаме само…

Парадисо внезапно се свлече на масата — Джифорд го цапна отзад по врата с тежък, подобен на палка метален предмет.

След това забоде спринцовка в ръката му: бързодействуващ бензодиазепинов депресант за централната нервна система, наречен „Прелюдия“, по-надежден от употребявания преди от ЦРУ скополамин. „Прелюдията“, или мидазолам хидрохлорида, се използуваше както като приспивателно средство, така и за въздействие върху паметта. Когато Парадисо дойдеше на себе си, дезориентиран и с размътено съзнание, щеше да е забравил всичко, което се е случило с него през последните един-два дни. Всичко, с изключение на някои, мъгляви детайли, които щяха да му изглеждат като сън.

Вратата на „балона“ се отвори и влязоха двама мъже с носилка. Всеки от тях имаше законни пълномощия на федерален шериф на Съединените щати.

— Искам да замине с първия самолет — каза Джифорд. — Не ме интересува как, можете да го изпратите и като колет. Само го махнете от Москва.

 

 

— Знаеш ли защо съм тук? — попита Леман. Седеше в кресло с висока облегалка. Изглеждаше дребен в тази голяма стая, до обемистия роял.

— Да, заради Соня. Ще предадеш на хората на Павличенко един документ — или е досие? — и в замяна на това дъщеря ти ще получи разрешение да замине. Най-после.

Леман сякаш не чу отговора на Стоун.

— Значи си дошъл в Москва с надеждата да се реабилитираш — каза той. — Това ли е причината?

— Нещо от този род.

На Леман това, изглежда, се стори много забавно.

— Не се меси сега, Чарли. Вече си се набъркал в неща, които са много по-значителни, отколкото мислиш.

— Всъщност, положението ти е такова, че няма да си позволиш да ми откажеш — каза меко Стоун. — Заради дъщеря си.

Очите на Леман се разшириха, макар и едва забележимо.

— Моля те, не прибягвай до заплахи.

— Не ме принуждавай да казвам някому нещо, което би провалило плановете ти.

Леман леко се поколеба.

— Мисля, че ти си този, чието положение е неудържимо.

— Шарлот и аз искаме да ни бъде гарантирано, че ще напуснем Москва живи и здрави. Ти имаш връзките и знаеш как да го уредиш.

— Не, не мисля така.

— Не мислиш, че имаш такива връзки ли?

— Не мисля, Чарли, че ще напуснеш жив Москва.

Стоун замълча. Не можеше да не се възхити от финеса на стария човек, дори в такъв труден момент.

— Ще го направиш ли? — каза той с полуусмивка. Леман също се усмихна.

— Много добре. — Очите му бяха влажни и изглеждаше много развеселен. — Не ме харесваш, нали? — Гласът му беше тънък, но въпреки това силен, с меките тонове на обой.

Стоун не отговори.

— Нещата рядко са такива, каквито изглеждат — каза дяволито Леман.

Стоун гледаше замислено стария човек.

— Ти ли скрои това на баща ми? Имам предвид през 1953 година?

— Направих, каквото можах, за да му помогна. — Разкашля се силно с този вид кашлица, която често предизвиква повдигане. — Затова ли дойде тук, Стоун? Урок по история, а? Това ли искаш да разбереш?

— Отчасти. Той е бил невинен, нали?

— Разбира се, че беше — каза насмешливо Леман. — Господи, Стоун, какво си мислиш? Та ти си му син! Синът трябва да вярва на баща си.

Стоун кимна.

— Допуснал си да се провали кариерата му, нали? Леман леко поклати глава. Устата му се отвориха и затвориха няколко пъти, без от тях да излезе нито дума.

— Аз не мислех…

— Знаеш ли, едно време бях горд, че те познавам — рече Стоун. Сигурен беше, че стаята се подслушва, но вече беше твърде късно, вече нямаше значение.

Леман, който не преставаше да клати глава, беше потънал в някое тъмно и съкровено кътче на съзнанието си.

— Сега да видим — рече Стоун. — Те са държали тук дъщеря ти през целия й живот, нали така? Ти също разполагаш с нещо.

— Много е късно…

— Редица документи, прав ли съм? Една старица, била някога секретарка на Ленин, ми разказа за неговото „завещание“, за което светът никога не е узнал и което можело да дестабилизира Кремъл преди няколко десетилетия…

— Новина, като за ланшния сняг…

— … но и още нещо. Други изобличаващи материали. Доказателства, че Берия се е опитвал да направи преврат с помощта на Запада.

— Преди десетилетия. Моля те, не ми губи времето сега. Не ми остава много. Нито на теб, опасявам се.

— И те са „ланшен сняг“, както се изрази. Но не съвсем.

Леман изглеждаше отнесен в мислите си.

— Не съвсем — повтори Стоун, — защото в тези документи е имало имена. Имената на помощници на Берия. Млади хора, които по-късно сигурно са направили блестяща кариера и които едва ли искат някой да научи, че са участвували в заговор срещу Кремъл. Поне един от тях не иска, нали?

— Махни се от стаята ми… — започна Леман, но се задави от разтърсваща кашлица.

— Така че ти разполагаш с доказателства, че новият председател на КГБ е враг на държавата. Ама разбира се, че имаш нещо изобличително за него. — Стоун прикова в Леман пламналия си поглед. — Тогава защо трябваше да идваш в Москва?

— Всеки, който знае… — започна Леман.

— Всеки, който знае за Павличенко.

— Аз зная прекалено много… — Той отново, изглежда, мислеше за друго.

— Но така влизаш направо в капана на Павличенко!

— Не, проклет да си! — заговори с внезапен гняв Леман. — Познавам Съветите почти откакто се помня. Очевидно е, че съм оставил в ръцете на моите адвокати в Ню Йорк документи, които разкриват в подробности миналото на Павличенко, нашите връзки с него, нашата помощ за изграждането на кариерата му. Публикуването им би… Оставил съм инструкции на моите адвокати, ако… ако умра, преди моята Соня да бъде освободена, да публикуват определени документи, освен ако на дъщеря ми Соня не бъде разрешено да напусне Русия.

— А сега? Какво ще стане сега?

— Зная, че Павличенко няма да ми разреши да замина. Не може да ми разреши. Аз съм свидетелят. Но съм се погрижил и за това. Адвокатите ми са инструктирани да се даде гласност на всички мои документи за Павличенко на десети ноември, освен ако не получат други нареждания от мен или от Соня. — Той беше събрал сили и говореше много натъртено, изражението му беше тържествуващо, макар че започваше да произнася думите неясно. — И Павличенко го знае. Знае го. Това е моята защитна система. Само така ще бъде принуден да освободи Соня. Единствено Соня ще може да спре публикуването на тази компрометираща информация. Така че Павличенко ще трябва да я освободи. Единствено Соня може да попречи да се разчуе това, което той не желае да се разчуе.

„Той не знае — разбра внезапно Стоун. — Той не знае колко грандиозен е планът на Павличенко. Не знае, че информация, публикувана от някаква изискана адвокатска компания в Ню Йорк, не може да засегне човек, който е заграбил властта по такъв начин, по какъвто Павличенко се готви да го направи. Леман не знае!“

Но каза само:

— Какво значи това „единствено Соня“?

Леман отново се разкашля. Кашлицата разкъсваше дробовете му.

— Аз умирам, Стоун.

— Но дори да живееш само още няколко години…

— Умирам сега, Стоун. В този момент, пред очите ти.

И наистина умираше. Лицето му беше призрачно бяло, започваше да губи съзнание. Но, странно нещо — говореше с такава гордост!

— Това се нарича „коктейл на милосърдието“. Много си млад, за да мислиш за такива неща. В Англия го използуват вече повече от сто години. — Той се усмихна. — Течен морфин и течен кодеин. И някои други неща — захар и вода и малко джин. Баща ми умря по същия начин. Вместо да ни направи роби на една дълга агония. Взех си шишенцето, като тръгнах. Знаех, че това ще се случи.

Стоун го гледаше изумен, безмълвен.

— Глътнах го малко преди да дойдеш. Когато пристигнах тук, разбрах, че никога няма да си замина. Бях уредил всички формалности и знаех, че мога да спася Соня, ако не позволя да ме вземат за заложник. А те, знаеш, можеха да го направят, затова се самоубих. Ще са принудени да я пуснат! — Вече почти крещеше, очите му горяха победоносно. — Години наред не успявах да помогна на скъпата ми Соня. А сега… сега… — отново се усмихна широко.

Стоун не събра смелост да разкрие на умиращия старец това, което щеше да се случи само след няколко часа на Червения площад. Не можеше да му каже, че оставените на съхранение при адвокатите му в Ню Йорк материали сега нямат особено значение за Павличенко. Как би могъл да изрече, че жестът със самоубийството — най-големият, най-себеотрицателният жест в живота му — ще е напразен?

— Ленин е бил убит, така ли?

— Точно така — отвърна Леман, — убит беше. Чувал ли си за Рейли, Сидни Рейли?

Рейли, английският супершпионин, който през 1918 година се бе опитал да събори съветската държава. Какво общо можеше да има той с всичко това?

— Да.

— Тогава знаеш, че година след руската революция съюзниците са били вбесени от болшевиките. Защото са сключили сепаративен мир с германците. Решили, че трябва да ги съборят. Да удушат болшевишкия младенец. Само това им оставало. Виждали как се заражда култът към Ленин й насочили всичките си усилия за елиминирането на обаятелния вожд, като единствен начин да се разбие ръководството. Англичаните изпратили Рейли да убие Ленин, но заговорът се провалил.

— А ти?…

Но Леман сякаш не го чу.

— Уорън Хардинг, Чърчил и сума други хора мислели, че като отстранят от пътя Ленин, болшевиките ще паднат:

— Не мога да повярвам — каза на висок глас Стоун.

Този път Леман го чу.

— Не го вярвай — сухо се изсмя той. — Казах, че Хардинг и Чърчил са го мислили, не че са го направили. Направи го Сталин. Соня се роди на този свят като малка хубава заложница и Сталин успя да си осигури съдействието на единствения чужденец, в когото Ленин имаше доверие. В противен случай дъщеря ми щеше да умре. Тогава тези неща се случваха често — хората просто изчезваха…

— Чужденец ли? — попита Стоун. Не беше разбрал.

— Балсамировката не хващаше. Не може да се балсамира тялото на човек, натъпкан с отрова. Кремираха го. Изработиха восъчна кукла по маска, която Ленин приживе бе поръчал да му направят за скулптура. Сталин знаеше. Той искаше да махне Ленин от пътя си колкото е възможно по-бързо — виждаше, че съветската държава е парализирана и това беше неговият шанс да заграби трона. Той знаеше, че аз съм един от малкото хора, които Ленин би пожелал да види дори когато е много тежко болен. — Леман въздъхна. — Ленин ме прие. Почерпи ме с чай, и двамата пихме. Ленин… Ленин пиеше чая си със страшно много захар. Сталин ми бе дал бучки захар, поръсени с някаква усъвършенствувана, бързо действуваща отрова. Аз само трябваше да разменя бучките.

— Ти?

— Крупская не позволяваше на мъжа си да се срещне със Сталин. Аз бях единствената възможност. Знаех, че Ленин и без това умира след мозъчния удар и едва ли нещо щеше да се промени, ако смъртта се ускореше. А и Сталин щеше да ме пази. Щеше да е принуден, защото знаех малката му тайна — че той набави отровата. Така, без да искам, помогнах за възхода на най-големия тиранин на двадесети век. Той ме принуди да го направя — заплашваше ме с всякакви репресии, а аз бях твърде млад, за да му се противопоставя. Но хванеш ли се на хорото с престъпници, няма пускане. Той винаги ме е държал в ръцете си, престъпната му чест го изискваше. През целия си останал живот, дори и след това.

Мислите на Леман отново блуждаеха, очите му почти се бяха затворили.

— Баща ти донесе документите на Соня. Завещанието на Ленин и другите неща. Завещанието на Ленин…, удар по съветската държава…, нанесен от нейния създател…, днес вече е без значение, освен вероятно за колекционерите… Сигурно струва сума пари. Него и още няколко листа хартия, изобличаващи Сталин…, Берия…, Павличенко, цялата банда. Сгънати, запечатани и монтирани в рамката на портрет точно на Ленин. После баща ти разбра. Можеше да опропасти всичко. Исках, ако умра, тя да има нещо като застраховка. Трябваше да запазя тайната, иначе Соня щеше да пострада. Не можех да позволя баща ти да унищожи гаранцията за живота на моята Соня… Моята Соня… Сега те ще я пуснат да замине.

— Значи… значи нямаш нищо в себе си? Никакви документи?

— У Соня са. Сделката е… Сделката е… аз… срещу Соня.

Стоун се изправи и извади от джоба на сакото си касетофона „Награ“. Чудно, това нещо продължаваше да работи дори след целия кошмар с камионите. Беше включен на запис и той го изключи. Леман гледаше касетофона, сякаш без да разбира, че целият им разговор е записан.

Но после очите му се отвориха широко.

— Включи си машинката — каза той. — Имам да ти казвам още нещо.

Продължи да говори още десет минути.

Когато Леман затвори очи за последен път, Стоун беше потънал дълбоко в креслото, онемял, смазан от потвърждението на това, което толкова отдавна бе подозирал. Много дълго остана така, неспособен да плаче, неспособен да мисли, неспособен да се помръдне.

 

 

От телефона пред „Национал“ Стоун отново набра номера в дома на Шарлот.

— Ало?

— Шарлот! О, слава богу. Вече си мислех…

— Отне ми повече време, отколкото предполагах, но открих това, което ти трябва. Няма да повярваш. Ръководителят на… на мрежата.

Имаше предвид мрежата на „староверците“. Напрежението я правеше непредпазлива — говореше по телефона твърде свободно.

— Да?

— Валерий Чавадзе.