Джоузеф Файндър
Московският клуб (20) (Къртица 3)

19

Бостън

След деветчасово уморително шофиране, при което спря само веднъж, Стоун най-накрая се прибра в Бостън.

Алфред Стоун беше в болничната си стая, бе облечен в цивилни дрехи и седеше на един стол. Леглото беше оправено.

— Ти ли си? — сепна се той, когато Чарли влезе. — Обаждах се в Ню Йорк, даже… даже в работата ти. Къде беше, за бога?

— Извинявай.

— Тъкмо вече щях да поръчвам такси. Тази сутрин решиха да ме изпишат. Можеш ли да ме откараш у дома? — попита той и огледа болничната стая с омраза. — Омръзна ми вече това място.

Минаваше девет вечерта.

 

 

Няколко часа преди това една спретната двойка на средна възраст изкачи стълбите на малка тъмножълта къща. Позвъниха на вратата. Почакаха една-две минути. Сториха им се цяла вечност, но знаеха, че жената си е вкъщи. Всичко бе подготвено изключително внимателно — така работеха техните работодатели. Двамата бяха убедени, че жената е заспала в малката си спалня на горния етаж, изпълнена със спомени. Трябваше й време, за да слезе и да отвори.

Приличаха на семейна двойка. Мъжът наскоро бе прехвърлил четиридесетте, оплешивяваше, бе възнисък и набит, но определено доста силен. Малкото останала му коса бе тъмна, тук-таме посребряла и бе подстригана късо. Носеше лоден от камилска вълна, а отдолу бе облякъл син костюм на ситно райе, синя риза и вратовръзка в пастелни тонове. Жената, която изглежда му беше съпруга, бе година-две по-млада от него, стегната и надменна; всъщност бе доста обикновена жена, която добре се бе натъкмила. Малко повече бе гримът на големите й кафяви очи, а правата й кестенява коса бе подстригана равно. Носеше спретната рокля на цветя с голяма яка.

Отвътре се чу лек шум и те се спогледаха за миг.

И двамата говореха безупречен английски с лек западен акцент. Скромното си съществуване дължаха на общата си фирма за графичен дизайн. Имаха съвсем малко клиенти. Всъщност жената бе получила образованието си като дизайнер в Държавния институт по изкуствата в Ленинград няколко месеца след като обучението й в Москва бе приключило.

Вратата се отвори и дребничката възрастна жена се показа.

— Да? — въпросително каза тя.

Беше по-крехка, отколкото очакваха.

— Айрин? — попита младата жена и се усмихна мило.

— Да? — потвърди старицата. Изпълващото я подозрение я накара да стисне още по-здраво дръжката на алуминиевия си бастун.

— Айрин, аз съм Хелън Стивънс, а това е Боб. Ние сме доброволци от Социални грижи. — Тя се усмихна отново, като че ли се извиняваше, и додаде: — Рут Бауър ни даде вашето име. — Според сведенията, които бяха получили, Рут Бауър бе съседката, която минаваше от време на време, за да й помогне с къщната работа.

— А-а, влезте, моля. — Напрежението и страхът изчезнаха от погледа й.

Докато влизаха, младата жена обясняваше:

— Не зная дали Рут ви е казала, че от Социални грижи ни изпращат, за да помагаме в някои дребни неща — да пазаруваме, да разместим едно друго, каквото е нужно — завърши тя и затвори вратата след себе си.

Възрастната жена, чието име бе Ана Зиновиева, се отправи бавно и тежко към кафявия диван в малката си дневна.

— Много ви благодаря — каза тя.

— Виж, Айрин — намеси се мъжът за първи път в разговора и се настани на един стол до дивана. — Някой идва ли днес? Изключително важно е да разберем.

Наблюдаваше изражението й, очакваше да съзре издайническо трепване, признание.

— Никой — отвърна Ана Зиновиева и прехапа устни.

Ясно. Значи бе разговаряла с някого.

— Какво искаше от теб?

— Никой не е идвал — противеше се ужасена старицата. — Моля ви. Не. Никой не е идвал…

Младата жена заговори на руски и нарече старицата с истинското й име.

— Не! — простена Ана Зиновиева. Пак! Пак бяха дошли за нея. За миг просто не повярва на ушите си. Знаеха името й, онова име, което десетилетия наред никой не беше произнасял.

— Моля ви, оставете ме на мира — почти проплака тя. Цялата трепереше. Не можеше да скрие обзелия я ужас. — Какво искате да научите от мен? Кажете, какво искате да разберете?

— Единственото, което ни интересува, е за какво ви разпитва този човек — отвърна любезно и напевно мъжът.

Най-накрая старицата проговори.

 

 

Жената завъртя тялото на старицата, отметна домашната й роба нагоре, над хълбока, и направи дълбок разрез с нож. Няколко минути преди това бяха прекършили крехкия й врат, но кръвта от артерията бликаше равномерно. Тя изчака малко, докато кръвотечението секна, после каза:

— Готово.

Мъжът бе надянал хирургически ръкавици. От куфарчето, което носеше, извади малък стъклен флакон и голям тампон.

— Това опасно ли е? — попита тя, сочейки течността, която той малко по малко изсипваше в разреза.

— Не е за пипане отвърна той. — Клостридий. Отвратително нещо, но върши добра работа.

В тялото започна бърз процес на естествен разпад. Като го откриеха, щеше да изглежда сякаш старицата е умряла преди седмици, навярно се е подхлъзнала и е паднала, при което си е ударила главата. Подобни неща могат да се случат на възрастните хора, които живеят сами.

Ако имаха време, двамата щяха да останат, за да погледат как върви процесът. Само след броени дни нямаше да е останало нищо друго, освен скелета, няколко сухожилия и купчина плазма, нищо, по което да се разпознае. Само разлагаща се плът.

Мъжът отмести флакончето от раната и се изправи:

— Готово — каза той.

 

 

Стоун шофираше по тъмната алея към бащината си къща и толкова предпазливо се оглеждаше на двете страни, че баща му дори не забеляза. Но там, изглежда, нямаше никого. Той слезе, взе куфара си и малкия сак на баща си и ги занесе до външната врата. Алфред Стоун пристъпваше внимателно до него.

Чарли изключи алармата на къщата, после отключи външната врата. Цялата къща бе тъмна, тежката мебел проблясваше и ухаеше на лимон. Килимите бяха почистени, а ресните им бяха идеално подравнени.

— Е — обърна се към него Алфред Стоун, — надявам се, че леглото ти горе е застлано.

— Можеш ли да се качиш сам по стълбите?

— По-силен съм, отколкото изглеждам.

— Дай да ти занеса куфара до стаята. После ще отида до съседите да взема кучето. Сигурно ще искаш да си легнеш рано.

Качи двата куфара по стълбите и след минути чу гласа на баща си:

— Чарли!

Стоун остави сака на баща си в неговата стая и бързо отиде до площадката.

— Да?

Погледна надолу и видя, че баща му държи в ръка плика, който бе получил от Сол Ансбах и бе оставил в джоба на палтото си. В другата си ръка баща му държеше гланцовата снимка.

Усети как пулсът му се учестява.

— Просто ти закачвах палтото — каза Алфред Стоун. — Изпадна от него.

Очите му се бяха разширили, кръвта буквално се бе отдръпнала от лицето му.

— Как се сдоби с това? Защо?

 

 

Няколко километра по на юг, в западналия квартал на Бостън, известен като „Бойната зона“ — онези няколко пресечки, приютили порнокина, сексшопове, проституция и наркотици — в един тъмен киносалон седеше мъж с черно кожено яке и наблюдаваше как една едрогърда блондинка се чука с някакъв изключително надарен чернокож. Беше привечер и в киното нямаше много посетители — към двайсетина зрители, които седяха колкото е възможно по-далеч един от друг. Неколцина възрастни мъже онанираха неприкрито.

— Добры вечер.

До мъжа с черното яке бе седнал някакъв човек с брада и тъмносиньо шушляково яке.

— Добры вечер, товарищ — отвърна мъжът с коженото яке.

Двамата руски емигранти поседяха малко умълчани, докато не се убедиха, че не ги следят. После мъжът с коженото яке излезе от киното, а след няколко минути другият го последва.

 

 

— Това е жената, с която си се срещнал, нали? — попита Чарли. — Соня Кунецка.

— Да — отвърна баща му покрусен.

— Жива ли е?

Алфред Стоун сви рамене, сякаш това не го интересуваше, но очите му издаваха обратното.

— Какво всъщност знаеш за нея? — зададе нетърпеливо въпроса си Стоун. — Дали тя е била във връзка с някого, с някакъв агент в Русия, който е бил под контрола на Леман?

— Защо ме разпитваш за всичко това, Чарли?

— Не трябваше да започвам този разговор сега. Извинявай. Уморен си и трябва да си лягаш. Това може да почака няколко дни.

— Не, Чарли. Струва ми се, че би трябвало да говорим сега. Искам да разбера какво се опитваш да откриеш.

— Моля те, нека да поговорим друг път.

— Не, Чарли — настоя Алфред Стоун.

И той внимателно разказа на баща си част от онова, което беше научил — от предположенията на Сол до чутото от старицата в Ню Джърси. Естествено, смекчи нещата, като не спомена за убийството на Сол — нямаше смисъл да стряска баща си.

Алфред Стоун го слушаше почти зяпнал, после въздъхна:

— Продължавай. И аз имам какво да ти кажа.

 

 

Един бял микробус потегли по Уошингтън стрийт, излезе от бойната зона и се насочи към Кеймбридж. Вътре седяха двама мъже. Шофьорът беше с брада. Вторият седеше отзад — едър мъж с дълги бакенбарди, каквито вече не се носеха. Беше дошъл от Балтимор.

Микробусът беше додж, модел 1985 г. Един майстор монтьор, лежал десет години в затвора за въоръжен грабеж, бе направил специални допълнителни подобрения. Отначало си мислеше, че приспособява микробуса за обикновени престъпници, но бе достатъчно опитен, за да си държи езика зад зъбите. И животът, и прехраната му зависеха от това. Беше направил истински танк. Отвътре бяха заварени стоманени плоскости. За шофьора имаше подвижен стоманен шлем с процеп за очите, който да го предпазва от куршумите. Бяха предвидени и отверстия за оръжията. На практика микробусът можеше да издържи на всякакъв обстрел. Беше необходимо най-малкото базука, за да му нанесе някакви поражения.

Микробусът бе съоръжен с няколко 44-калиброви леки картечници и автомати „Томпсън“. Двамата мъже се надяваха, че няма да им се наложи да използуват огнестрелно оръжие в тази акция. Както казваха американците, щеше да е истински сладкиш.

Мъжът зад волана работеше почасово като шофьор на такси както редица други руски емигранти. Вече три години живееше в Бостън. Шест месеца преди да напусне Москва бе избран в свръхсекретната организация. Живееше сам в едно бедняшко предградие на Бостън и не общуваше с никого. Бе просто един от многото анонимни емигранти. В действителност и той, както и мъжът с коженото яке, когото не познаваше, бяха изпратени в тази страна и им се плащаше изключително добре, защото притежаваха рядък талант — умееха безупречно да изпълняват заповеди и ако се наложи, да убиват.

Потеглиха по Масачузетс авеню, прекосиха Харвард Скуеър и после свиха по една от пресечките на Братъл.

— Неплохо — каза възхитено човекът с коженото яке, оглеждайки просторните къщи на Хилиърд стрийт. Съвсем не беше зле.

 

 

— Ама откъде да имам сведения за свръхсекретните операции? — противеше се Алфред Стоун малко по-късно, след като Чарли беше върнал Пири и двамата, баща и син, разговаряха на масата в кухнята. — Никога не съм бил въвличан в подобни неща. — Той местеше солницата и пиперницата по масата около чаша вода и кафяво шишенце за лекарства сякаш бяха шахматни фигури.

— Бил си помощник на Леман. Бил си помощник на съветника по националната сигурност на президента Труман.

— О, боже! Занимавахме се примерно с Инчън, с неприятностите около Макартър, китайските комунисти, със Сеул. Неща от този род.

— И изобщо не си чул нищо за някакъв опит да се направлява преврат в Москва?

— Преврат? — изсмя се Алфред Струн. — Най-лелеяната мечта на Джон Фостър Дълес. Познатият враг е по-добър от непознатия. И мисля, че Хамлет казва:

Да се мирим с познатите беди,

наместо да летим към непознати.^[1]

— И не си чувал нищо за никакъв заговор? Нищичко? Дори и слух, дори и в някой документ не си видял да се намеква?

— Не съм казал, че не са правени опити.

Той отвори шишенцето и пусна в шепата си един индерал. Сложи го в устата си и отпи голяма глътка чешмяна вода.

— Да, знам — каза Чарли. — Ние, имам предвид САЩ, сме направили няколко опита да свалим Сталин. Опитахме и от Хрушчов да се отървем след Кубинската криза. Да, така е.

— Чарли — започна баща му уморено, — ако твърдиш, че Уинтроп Леман, служител в Белия дом още от времето на Рузвелт, е бил тайно замесен в заговор срещу Сталин, трябва да ти заявя, че това изобщо не би ме изненадало. Дори не виждам нищо лошо в това. Сталин беше опасен тиран — това всеки го знае.

— Точно така — съгласи се Чарли. — Какво лошо има в един заговор, насочен към свалянето на единия от двамата най-големи диктатори на XX век?

— Да.

— Ако е било само това. Но това май не е цялата истина.

— Защо?

— Защото тогава нямаше да е необходимо да се прикрива операцията. Нямаше да е обосновано. Поне повечето от основните действуващи лица щяха да са мъртви.

— Какво е твоето предположение?

— Предполагам, че има нещо останало и до днес, нещо толкова важно и толкова секретно, че да допуска да бъде убит всеки, който се е добрал и до най-дребното късче информация. — Известно време Чарли стоя, вперил поглед пред себе си, като се чудеше колко да каже на баща си. — Сега ми е необходимо да науча нещо от теб. Каза, че си ходил в Москва, защото Леман те е помолил да отидеш. Но какво още се крие зад това? Защо всъщност отиде? Има и още нещо, нали?

Алфред Стоун седеше умълчан, пръстите му безцелно се плъзгаха напред-назад по кухненската маса, сякаш движени от собствен импулс. Не отговори.

— Защо разруши живота си заради Уинтроп Леман?

Баща му се усмихна загадъчно.

— Всеки си има своите тайни, Чарли. Бих искал да ми направиш една услуга. Цялото това разследване го правиш заради мен. Не мога да ти опиша какво означава това за мен. — Погледът му блестеше, както се стори на Чарли, от благодарност. — Но сега те моля да спреш дотук.

— Не мога.

— Тази игра не си струва риска.

— Не е игра.

— Прав си, да го вземат дяволите. Не е игра. Но защо настояваш толкова? Защо правиш всичко това?

— Отначало, защото ми възложиха задача. Възложиха ми да събера данни за завещанието на Ленин. Не мога, все пак, да ти кажа защо.

— Е, добре, има един човек, с когото би могъл да поговориш, ако толкова настояваш да разнищиш нещата. Един от моите бивши студенти навярно ще може да ти помогне. Ако изобщо някой знае нещо по въпроса, това е именно той. И ако ти е необходим съюзник, той ще е насреща. Работи в Съвета за национална сигурност, на приблизително същата длъжност, на каквато бях аз.

— Благодаря ти.

— Бившите студенти, дори онези, които са поели по пътя към върха, както е той, обичат да правят услуги на старите си преподаватели. Това ги ласкае. — С тези думи той събра ръце, преплете пръсти и после ги изви, докато кокалчетата му изпукаха. После ненадейно добави: — Чарли, хайде да отидем до Мейн този уикенд. Мисля, че пътуването ще ми понесе, а освен това ще мога да си почина на едно приятно местенце.

— В Мейн?

Явно баща му имаше предвид вилата в южната част на щата, която всяко лято взимаха под наем за един месец, докато беше момче. „Вила“ беше малко попресилено за тази стара, паянтова селска къща, но това бе едно от любимите местенца на Чарли. Спомняше си аромата на изгоряло дърво, който се бе пропил във всички завивки там. Разговаряха надълго и нашироко. Ходеха за риба или пък да стрелят патици. След обяд, докато баща му подремваше в един хамак, Чарли изкарваше моторницата и обикаляше езерото с грохот. От време на време отиваше да се катери сам по близките скали. През цялата година с баща му трудно можеше да се общува, но като дойдеха тук, нещата се променяха.

— Много ще се радвам — потвърди Чарли. — Май искаш нещо да ми кажеш?

— Да, точно така.

— Няма какво да те спира.

— Няма. Но ми дай само няколко дни. Толкова години съм се спирал. Мога да издържа още някой и друг ден.

— Просто ми кажи за какво става дума.

— За нас двамата. За миналото. Ще ти разкажа всичко. Чарли, нали знаеш приказката за лисицата и хрътките.

— Пак ли метафора?

— Не съм ли ти я казвал? Кучетата тичат, за да си осигурят обяда, а лисицата бяга, за да отърве кожата. В момента ти си хрътка. Не ставай лисица. Заради мен. Ще го направиш ли?

— Не мога, татко.

— Можеш, разбира се. Не ставай лисица. Сега разполагаш с информация: Можеш да заплашиш, че при нужда ще си послужиш с нея. Чарли, заради мен. Моля те, направи го заради мен. Ще разбереш защо.

Чарли се умълча. Най-накрая въздъхна:

— Не ми се иска — отвърна бавно той. — Но ще го направя.

— Благодаря ти. А сега ще ми помогнеш ли? Ще ми помогнеш ли да открия това куче? — Той отиде до вратата на кухнята, която водеше към градината, и я отвори. Показа се навън и извика Пири. — Обича да стои навън през нощта. Странно. Повечето кучета предпочитат да са вътре.

Двамата, син и баща, стояха до задната врата.

— Всичко, което бях предприел, го правех заради теб — каза бавно Чарли. — Само заради теб.

Пири дотича до задната врата. Нашийникът му подрънкваше.

— Зная — отвърна Алфред Стоун, докато разтриваше кучето зад ушите. — Това… не ме карай да… — Опита се да спре напиращите в очите му сълзи и извърна глава. Явно бе засрамен. След минута допълни: — Признателен съм ти.

 

 

В един и петнадесет руснакът с коженото яке, който обикаляше Хилиърд стрийт всеки десет минути, видя как всички лампи в дома на Алфред Стоун изгаснаха.

— Спеши — каза той на другаря си, щом се върна в бронирания микробус. — Пора.

Брадатият отиде в задната част на микробуса и извади една раница, в която наред с другите инструменти имаше и голяма, здрава ножица за дебели кабели, плътни, черни кожени ръкавици и диамант за рязане на стъкло. Отправиха се към задния двор така уверено, сякаш бяха най-обикновени жители на Кеймбридж, които се прибират от гости.

Електрическото табло беше точно там, където им бяха обяснили. Брадатият нахлузи чифт гумени ръкавици и разхлаби три винта, като по този начин успя да изтръгне електрическия кабел и прекъсна тока на цялата къща. С ножицата преряза телефонния кабел.

По същото време другарят му се опитваше да отвори кухненския прозорец, но той беше заключен. Прикрепи към стъклото вакуумна помпичка и с диаманта изряза голям кръг. Чукна го бързо, но тихо, и той се откачи; вакуумната помпичка задържа стъклото да не се разбие на кухненския под. Мушна ръка през дупката, завъртя ключалката отвътре и отвори прозореца.

Само за три минути двамата се бяха промъкнали в къщата почти безшумно.

 

 

Стоун беше неспокоен. Беше разкрил прекалено много, за да зареже всичко просто така. Прекалено много въпроси бяха останали без отговор.

Лежеше в леглото, вперил поглед в тавана, загледан в паяжинката от пукнатини, които като дете бе изучавал нощи наред. Изведнъж му се счу лек приглушен шум. Това долу ли беше? Или някой минаваше край къщата? Човек лесно се лъже нощем. Дали не се удряше някой от капаците на прозорците?

После Пири започна да лае. Много странно, той почти не лаеше през нощта.

Стоун се обърна да види електронния часовник. За миг помисли, че го няма; после го видя на шкафчето, но цифрите не светеха. Дали не го беше изключил, без да иска? Изправи се и протегна ръка да запали лампата. Нищо. Сигурно токът беше спрял.

В коридора имаше телефон. Излезе от стаята си и се отправи към бежовия телефон, за да позвъни на електрическата компания. Сигурно някъде беше станала авария. Някоя кола може би се бе блъснала в стълб и бе прекъснала кабела. Взе слушалката. Никакъв сигнал.

В този миг чу слабо скимтене. Не можеше да е човек. Сети се, че е кучето.

Долу имаше някой.

Обърна се бавно назад, за да се обуе и да отиде да види какво става…

По коридора към него вървеше едър брадат мъж. Във вида му имаше нещо много познато.

Стоун се извъртя, за да пресрещне натрапника с лице.

— По дяволите, какво… — извика Стоун и се нахвърли върху него, сграбчи ръкава му и я изви нагоре. Нападателят го удари в корема. Стоун, който беше по-висок, го бутна на земята, разчитайки на изненадата. Но другият беше по-силен, устреми се напред и стовари юмрук в лицето му. Стоун залитна и изведнъж забеляза оръжието на нападателя, скрито в калъф под якето му, и пак се нахвърли върху него. Беше на собствена територия, защитаваше себе си и своя баща, вътре, в техния дом, и това бе повод кръвта му да кипне. С опакото на ръката си удари силно мъжа по брадата и изви главата му назад. После го блъсна толкова силно, че го набута в голямото огледало в коридора. Замахна отново и в този миг усети остро боцване отзад. Нещо се бе забило в гърба му. Зад него имаше още някой. Числено превъзходство. Като се обръщаше, видя какво го е наболо — игла със спринцовка.

От другия край на коридора долетя вик. Баща му бе отворил вратата на своята стая и дрезгаво крещеше от ужас.

— Влизай! — извика Стоун. — Прибирай се вътре!

Обърна се към първия нападател и замахна с юмрук, но усети, че му се вие свят, че залита, че губи равновесие. Започна да потъва, да пропада надълбоко и всичко потъна в мрак.

 

 

Звънене. Непрекъснат оглушителен звън бе първото нещо, което чу, когато започна да се опомня. Звукът бе непоносимо остър. Главата му беше ударена, като че ли бе подута. Някаква груба твърда материя драскаше бузата му. Килимът. Стоун бе проснат на пода в кабинета на баща си, а главата му лежеше върху персийския килим. Беше съвсем светло. Ден.

Звъненето идваше откъм външната врата. Някой сърдито натискаше звънеца. Опита се да се надигне, но му беше лошо, повръщаше му се. Острият звук му причиняваше болка, трябваше да го спре. Впи пръсти в ръба на дъбовото бюро и бавно се изтегли нагоре.

Гледката го втрещи от ужас. Усети как кръвта му замръзва. Почувствува как сърцето му ще експлодира.

Баща му.

Не може да бъде! Не може да бъде! Това навярно е някакъв ужасен мираж. „Още спя — каза си Стоун, — сънувам кошмар. Това не е вярно.“

Кръв имаше навсякъде — по бюрото, по бележника — тъмни, лепкави, застинали локви човешка кръв. Кръв бе обагрила пижамата на баща му, сякаш бе залят с червена боя. Цялото тяло бе покрито с дълбоки рани, насечено от кървави прорези по целите гърди, по сърцето, по гърлото, което зееше прерязано.

— Не, не, не! — изстена Стоун. — О, господи, не, божичко!

Беше се вцепенил от ужас.

Баща му беше съсечен. Тялото му лежеше изпружено в стола зад бюрото, обезобразената му глава бе отметната назад. Дълбоките, яростни рани бяха навсякъде. Психопатът убиец бе обезобразил жертвата си.

Стоун забеляза, че от една от раните стърчи дълъг нож с черна дръжка. Ножът бе от кухненския комплект на баща му, един от онези, които Стоун бе наточил съвсем наскоро.

Не беше на себе си. Запрепъва се към тялото на баща си и от гърлото му се изтръгна сподавен жален стон. Той щеше да го съживи, щеше да го свести. Можеше да го направи. Сигурно не бе починал отдавна. Можеше да го направи. Щеше да спаси живота му, да му помогне.

— О, господи! — проплака той и се вкопчи в тялото.

Звъненето бе спряло и нещо се удари о вратата. Нещо с грохот се разби.

Нямаше време да провери откъде идва този шум. Трябваше да спаси живота на баща си. Щеше да го спаси.

Някъде из къщата се чуха гласове, мъжки гласове. Някой викаше. Някой го викаше по име, но той нямаше да се обади. Нямаше време. Никакво време.

Долепи ръце до разкъсаните бузи на баща си, повдигна безжизнената глава. От гърлото му се изтръгна беззвучен стон. Не, не — искаше му се да каже, — оставете ме на мира!

През пердетата му се мярна нещо синьо. Полиция. Искаха да влязат, но нямаше време.

„Нямам време — опитваше се да им извика Стоун. — Трябва да го спася.“

— Отворете! — чу се висок глас.

„Не са дошли на помощ — подсказваше част от съзнанието му. — Те не са дошли, за да спасят баща ти. Изчезвай!“

Трябваше да се маха. Трябваше да се махне заради баща си.