Джоузеф Файндър
Московският клуб (61) (Къртица 3)

60

Москва

Дълбоко в недрата на Лубянка, която някога, преди революцията е била застрахователна компания, имаше закрита трапезария, използувана само от председателя и поканените от него гости. Приличаше на катедрала: таванът бе висок и извит, стените — облицовани с дъбови дъски, прозорците — със стъклопис, експроприирани от руската православна църква по време на антирелигиозната кампания на Сталин през 1930 година и като връх на иронията монтирани тук.

Председателят на КГБ Андрей Павличенко водеше частен разговор с личния си лекар. Лекарят не бе много по-възрастен от него, но изглеждаше с десет години по-стар, със силно набраздено лице. Беше най-изтъкнатият невролог в екипа на Кремълската клиника, в която се лекуваха членовете на Политбюро и Централния комитет. Клиниката беше под ведомството на Пето управление на Министерството на здравеопазването, което пък на свой ред беше подведомствено на КГБ.

Но предаността на лекаря към Павличенко далеч надхвърляше границите на служебните задължения. Преди години от него бе забременяла една жена, дъщеря на висш партиен функционер, и последвалият скандал заплашваше да го прогони не само от клиниката, а дори и от професията. Павличенко се бе намесил лично, бе спасил кариерата му и бе наредил този случай да се изхвърли от личното му досие. Оттогава насетне лекарят бе останал непоклатимо верен на Павличенко през цялото време на възхода му към председателския пост в КГБ.

Сега двамата разговаряха тихо, но напрежението им беше осезателно.

Павличенко си припомни как веднъж бе вечерял с Берия в същата тази зала. Беше 9 март 1953 година. Добре си спомняше датата. Беше още млад офицер от тайните служби и бе слисан, когато Берия го покани в „катедралата“. Особено пък в такъв ден.

Този ден бяха погребали Сталин. Берия бе произнесъл надгробно слово и по време на речта му синът на Сталин Василий, който се беше напил, го бе ругал и го бе наричал „кучи син“ и „свиня“. Но Берия не бе трепнал. Този ден той бе мобилизирал собствените си войски, бе обсадил града и бе демонстрирал сила, за да даде на останалите от ръководството на страната да разберат кой командува.

Павличенко бе участвувал неотлъчно в организирането на силите за сигурност и си спомни, че си бе помислил: „Берия, Сталин — те са едно и също. Ще дойде ден и аз ще командувам тези танкове, картечници и войски.“

По време на вечерята Берия за пръв път бе посветил в плановете си за преврат младия, треперещ от вълнение Павличенко. Бе поискал той да изпълнява ролята на свръзка между една рускиня и много богат и влиятелен американец. Имаше един документ, който Павличенко трябваше да вземе, къс хартия, който, ако станеше обществено достояние, щеше да дискредитира съветското правителство, да покаже кирливите му ризи и да открие пътя за Берия. Павличенко бе слушал като хипнотизиран подробностите от плана.

Берия се бе провалил. Павличенко щеше да успее.

Защото никой, нито Берия, нито някой от сегашното съветско ръководство, не беше преживявал това, което той бе преживял.

Родителите му бяха селяни от село Пловици в Украйна. Стопанството им бе малко, състоеше се само от кон, крава и парче земя. Но беше времето на голямата колективизация и войната на Сталин срещу богатите селяни, наречени от него „кулаци“, по време на която седем милиона — една пета от украинците — измряха от глад.

Родителите му не бяха богати, но въпреки това бяха обявени за кулаци.

И рано-рано една сутрин, когато беше едва тригодишен, той, двете му сестри и родителите им бяха откарани с талигата и натоварени на влака, а жалкото им имущество бе конфискувано от държавата. Малкото оставена покъщнина бе разграбена от съселяните. Изпращаха ги в Красноярск, Сибир. Натъпкаха ги във влак, пълен с други интернирани селяни, чиито отчаяни писъци почти оглушиха невръстния Павличенко.

По пътя влакът спря в малък украински град да си набавят храна. И родителите някак набързо изоставиха момчето и сестрите му в тълпата на гарата.

Влакът замина без тях. Пазачите, трудно смогващи да държат под око дори и всичките си възрастни затворници, не обърнаха внимание, че децата липсват. Часове наред Павличенко и сестрите му не разбираха какво се бе случило. Изплашени и отчаяни, тръгнаха по някакъв път. Не знаеха къде да отидат и молеха минувачите да им помогнат.

След няколко дни стигнаха до едно съседно село, където един чичо прие треперещите деца в дома си. По-късно ги осинови.

Едва след години научиха, че родителите им са загинали в лагерите на Красноярск.

Младият Андрей Дмитриевич, който питаеше все по-дълбока омраза към системата, причинила всичко това на родителите му, особено ясно си спомняше един ден през горещото дъждовно лято на 1934 година. Проливен дъжд беше отмил горния пласт почва от гробищата, където само преди година бяха погребани стотиците умрели от глад селяни. Пороят носеше трупове по улиците и дворовете. Павличенко бе отворил вратата и бе видял плъзналите наоколо призрачни тела, които сякаш протягаха към него ръце, и бе пищял до пълна загуба на гласа.

Не бе влизал в никаква връзка със Светилището от доста години, откакто го назначиха за началник на Първо главно управление. Това естествено бе вбесило американците, на които по понятни причини им потичаха лигите от перспективата да имат свой човек в самото сърце на съветското разузнаване. Но Павличенко бе останал непреклонен. Беше им казал, че е прекалено рисковано.

Вече от десетилетия той беше М-3, както го бяха назовали в Светилището. Това продължаваше от 1950 година насам, фактически през цялото му съзнателно съществуване, и правеше живота му особено призрачен, караше го непрекъснато да се озърта, тъй като никога не беше сигурен, че няма да бъде разкрит.

Всичко беше започнало с една глупава грешка, тъкмо когато бе завършил Висшата школа на КГБ и наскоро се бе оженил. Бе се срещнал тайно, поне така си мислеше, с един антисъветски настроен украинец в Киев, млад мъж, чиито възгледи тайно споделяше. И тогава изневиделица ги бе фотографирал човек от американското разузнаване. Бяха го притиснали до стената. В първия момент бе изпитал ужас, после го бе обзело негодувание, после бе премислил всичко спокойно и бе разбрал, че точно това е трябвало да направи.

Спомни си първата среща със своя ръководител, човек на име Оливър Найлънд, дългогодишен началник на отдела за контраразузнаване на ЦРУ. Тайната им среща се бе състояла в Лондон. Найлънд беше положил доста усилия да осигури квартира, където нямаше да привлекат ничие внимание.

Младият, амбициозен Павличенко се бе изненадал от вида на американеца — приличаше на размъкнат професор от колеж, беше облечен в зле скроен костюм от туид, на ризата му липсваше конче. Дългата му разчорлена коса висеше на кичури над ушите. Имаше уморени светлокафяви очи. Изобщо не отговаряше на представата му за свръхшпионина от ЦРУ. Но кога ли пък действителността е могла да се мери с въображението ни?

— От известно време ви наблюдаваме — беше му обяснил Найлънд, — откакто ваш роднина от Украйна емигрира и научихме историята на трите деца, чиито родители били убити от хората на Сталин по време на колективизацията. Били сте осиновени от някакъв чичо, който проявил достатъчно предвидливост и предпазливост да промени фамилията ви, така че руснаците да не могат впоследствие да ви преследват.

Павличенко го бе слушал, без да го прекъсва, смаян колко много са успели да научат. Дори и кадровиците на КГБ, които бяха направили обичайното проучване, преди да го назначат, не бяха разкрили тайната на осиновяването, промяната на фамилното име, станала с подкуп под масата. Регистрите се бяха изгубили в украинските безредици от началото на тридесетте години и оперативните работници по вътрешната сигурност на КГБ, естествено, не бяха намерили нищо подозрително.

— Ние можем — бе му казал Найлънд в къщата в Хампстед Хийт — да ви проправим пътя до самия връх на КГБ. Ще ви предоставяме тайни, разкриването, на които ще създава впечатление за дълбока проницателност — информация, с помощта, на която ще изглеждате дори по-умен и по-далновиден, отколкото сте в действителност.

Американците не бяха го разочаровали.

Веднага, след като се бе съгласил, го бяха инструктирали подробно и му бяха осигурили екипировката, която щеше да му е необходима, за да поддържа тайните връзки с резидента си. Снабдиха го с шифрови бележници за еднократна употреба, скрити в самуни черен хляб, който купуваше от определена хлебарница на улица „Горки“ в Москва. Всяка страница на тези бележници — вид сложна кодова книжка — се състоеше от поредица случайни петцифрени числа. Използуваше ги за шифроване на съобщенията с помощта на матрица, която след това унищожаваше. Кодът беше фактически неразгадаем, тъй като единственото друго копие на бележника се намираше във Вашингтон.

Най-напред набави на американците ведомости за заплатите в КГБ, един вид кадрови списъци, от които се разбираше към кое поделение се мисли всеки отделен служител. Постепенно започна да им изпраща и лични досиета, а след време — и по-големи тайни. Фотографираше документите с малката немска камера, която му бяха дали.

Предаваше материалите посредством тайник, като оставяше касетите с филмите зад една разхлабена тухла близо до гимназията, в която учеше най-големият му син. Или пък посещаваше определена филмова прожекция и сядаше на определено свободно място, като мяташе палтото си на предната седалка. Когато си тръгваше от киното, джобът му биваше малко по-олекнал. Друг път осъществяваше контакт при разминаване в претъпкан автобус. Съобщаваха му, че предаването на материалите е минало успешно, чрез написани с тебешир знаци на телефонни кабини или понякога с пресни петна от катран върху белите вътрешни стени на банята, където ходеше да се напари.

Дори му бяха дали телефонен номер, който се водеше на частен московски апартамент, а звънеше направо в кабинета на резидента му. Този номер беше даден единствено на него, само в случай на крайна необходимост, сигнал за опасност, който никога не бе използувал.

— Всичко е уредено, другарю генерал — каза лекарят. — Ще получите не просто удар, а транзиторна исхемична криза.

— Обяснете.

— Когато, дойде денят, сутринта няма да можете да станете от леглото. Няма да можете да говорите. Няма да можете да движите дясната си страна. Естествено, ще бъдете докаран при мен в клиниката. Аз ще ви прегледам на скенера, това е нормалната процедура, и той ще покаже, да речем, че имате инфаркт на лявата хемисфера. Понеже функцията на една от артериите, които снабдяват мозъка ви с кръв, ще е нарушена може би от мозъчна емболия, плаки във вертебралните или каротидните артерии. Винаги сте имали тези показания.

— Много добре — каза Павличенко и кимна бавно. — Ще разчитам на вас тази диагноза да стане известна на нужните хора незабавно. По някоя и друга дума тук-там, нека се разбере, че вие ме лекувате. Че думите ви са израз на гордост или нескромност. Искам слухът да се разпространи.

— Като този за мнимите ви сърдечни оплаквания — отвърна лекарят.

— Точно така. Но има ли начин резултатите от едно такова изследване да бъдат подправени?

— Да, другарю генерал, съвсем просто е. През последните години сме лекували много хора с инфаркти. Мога да взема снимката на някого от тях, както и компютърната ехограма от ултразвуковия преглед на каротидните му артерии, и просто да сменя датите.

— След такъв удар… правдоподобно ли е да се съвзема бързо?

Лекарят на Павличенко замълча за момент.

— Да, другарю генерал. Такъв човек може да се възстанови за дни. Напълно правдоподобно е. Мъртвите, другарю генерал, ще се вдигнат.

— Умно измислено — промърмори председателят на КГБ.

Погледът му преброди трапезарията и се спря върху стъклописа на прозорците. Вече знаеше, че мечтата му, мечтата на неговите хора е на път да се сбъдне.