Джоузеф Файндър
Московският клуб (7) (Къртица 3)

6

Ню Йорк

Вече цял час Стоун се взираше в зеления екран на компютъра си в своя офис в „Парнас“. Някой страничен човек, който не го познаваше и не бе наясно с естеството на работата му, би помислил, че е изпаднал в транс.

Седеше неподвижно. Беше облечен в удобния си стар костюм, който обикновено носеше на работа. Кабинетът му бе далеч по-скромен от този на Ансбах, мебелировката беше съвсем обикновена и библиотеките бяха натъпкани с най-използуваните справочници.

На екрана се беше появил списък на съветското Политбюро. До всяко име стоеше кратка справка за здравословното състояние. Нещо подсъзнателно го човъркаше. То бе свързано с пуснатия из Москва слух, че някой от лидерите е болен и е постъпил за лечение на някакво сърдечно заболяване в правителствената болница. От Управлението искаха добре обосновано заключение кой може да е той и то трябваше да се изготви от мозъчния тръст на „Парнас“.

Някой от членовете на Политбюро беше болен. Добре. Само че кой?

Стоун протегна дългите си крака, скръсти ръце и отметна глава назад. След миг се изправи и извика на монитора списъка на пътуванията, направени от членовете на Политбюро през последните три месеца. За няколко секунди екранът остана бял, после се появи сложна диаграма. Стоун я разглежда в продължение на няколко минути и после стана.

Нищо.

Понякога си мислеше, че кремъловедството е като да сложиш един тон въглерод под високо налягане — ако чакаш достатъчно дълго, може и да получиш диамант.

„Какво става със съветския ръководител, когато се разболее?“ — питаше се Стоун.

Е, понякога нищо. Разболява се и умира. Или пък се разболява и оздравява.

Но при нестабилна политическа обстановка, а бог е свидетел. Политбюро напоследък никак не е стабилно, понякога съвсем не е добре да се разболееш, да си далече от Кремъл за дълго. Понякога, когато котката я няма, мишките… завземат властта.

Прозрението, или просветлението, както Стоун с ирония наричаше възвишения полет на вдъхновението, които го изваждаше от редица главоблъсканици, го споходи след няколко часа.

Хрушчов беше свален, когато избра неподходящо момента за почивка на Черно море. През 1987 години за малко не махнаха Горбачов, докато беше на почивка. Ако човек имаше нещастието да бъде един от кремълските управници и искаше да се задържи на власт, поуката беше: не отивай на почивка и не се разболявай.

Който и да беше се разболял, навярно бе загубил част от своята власт. А властта в Кремъл отчасти се съизмерваше с броя поддръжници, които можеш да извлечеш след себе си нагоре по йерархията.

Стоун извика списъка на последните назначения и освобождавания от длъжност в средите на съветската бюрокрация. Списъкът бе доста дълъг — в Кремъл се бяха пораздвижили. Нямаше нищо общо с годините на Брежнев, когато всичко бе статично. Сега Москва кипеше…, непрекъснато се променяше.

След това пусна една програма, която беше създал сам, точно с цел да следи структурата на назначенията, уволненията, пониженията и връзката между тях. Стоун я наричаше „кремуер“^[1] и съжаляваше, че не може да се продава в голям мащаб.

След още час и нещо все пак програмата беше сложна, вече започна да съзира структурата.

Диамант. Няма съмнение.

През последните няколко седмици се забелязваше определена тенденция към понижаване в длъжност на служители, чиято лична кариера по някакъв начин се пресичаше с новия началник на КГБ Андрей Павличенко. Това беше.

Редица амбициозни московски бюрократи, които си бяха наумили, че познанството им с шефа на КГБ ще ги изстреля чак на върха на пирамидата, изведнъж бяха запратени в глуха линия да подреждат папките в някакви мизерни канцеларии в Омск или в Томск.

Несъзнателно посегна да запали цигара, но за хиляден път се сети, че вече не пуши.

— По дяволите! — изруга гласно той.

Да, почти сигурно болният е Павличенко. Стоун бе напълно убеден — всичко се подреждаше. Човек никога не може да е сто процента сигурен, но везните натежаваха към предположението, че това е Павличенко.

За награда изпи чаша кафе, която си подгря в микровълновата фурничка, после показа глава от вратата и се провикна:

— Шери?

— Да, Чарли.

— След около час ще имам готова докладна.

— Добре.

Трябваше тя да я оформи според изискванията и да я отпечата — хората в Лангли не обичаха да използуват компютри, ако не бе наложително. Мнозина, особено от по-старата гвардия, се придържаха към механичните пишещи машини „Ъндъруд“ и писалките „Паркер“. Което беше направо ирония, като се има предвид, че ежедневната им работа в голямата си част се основаваше на най-напредничавите технологии в света.

— Какво, по дяволите, правиш тук? — това беше Сол. — Мислех, че те няма.

Погледна към секретарката на Стоун и с жест го покани в кабинета си. Чарли го последва.

— Е, намери ли ми свещения Граал? — запита Сол, след като затвори вратата.

— Работя по въпроса — отвърна Стоун и седна на крайчеца на бюрото. — Междувременно, струва ми се, че уцелих нещо — добави той и изложи разсъжденията си.

Лицето на Ансбах се озари от усмивка.

— Бива си те, бога ми.

Стоун кимна леко.

— Звучи правдоподобно — каза Сол. — Всъщност, ако бях на твое място, нямаше да се колебая толкова.

— А-ха, значи виждаш връзка със… със сведенията от Таралежа, така ли?

— Какво искаш да кажеш?

— На Павличенко властта му се изплъзва. Това се отразява на КГБ. Тоест, занижена партийна дисциплина.

— И?

— Това е само предположение, Сол. Павличенко е човек на Горбачов, докаран е лично от Горби — отчасти, защото така Горбачов може да контролира КГБ, отчасти, за да се пази от опити да го свалят. Защото, ако някой се опита да слухти, това ще са само момчетата от площад „Дзержински“.

Както винаги, когато беше напрегнат, Стоун крачеше от единия до другия край на стаята.

— На първо място, това са същите хора, които помогнаха на Горби да се изкачи на върха.

— Добре — съгласи се Ансбах, заразен от въодушевлението на Стоун. Както повечето от по-старите служители, той се забавляваше от факта, че най-прогресивният съветски лидер всъщност е бил подкрепен от една от най-репресивните служби в историята.

— Да. И така — Стоун се завъртя и насочи пръст към Ансбах, — ако Павличенко бе в добро здраве, навярно нямаше да има никакъв заговор.

— И това нас какво ни засяга? — попита Ансбах и поклати глава.

— Кога за последен път е имало преврат в Съветския съюз? Имам предвид след болшевишката революция?

— Никога — отвърна Ансбах и с усмивка се опита да изиграе ролята на прилежен ученик. — Изобщо не е имало.

— Е, не съвсем. През шестдесет и четвърта.

През 1964 Никита Хрушчов бе изместен от неосталинистката коалиция на хардлайнерите Леонид Брежнев, Алексей Косигин и Михаил Суслов.

— Това едва ли би могло да се нарече преврат в истинския смисъл на думата — възрази Ансбах. — Това си беше един чудесен, спретнат, ясен дворцов заговор.

— Добре. През 1964 има неудовлетворение от хаоса, който предизвиква Хрушчов.

— Също както Горбачов.

— Така че това навярно са консервативните хардлайнери.

— Възможно е. А може и да е някоя от многобройните националности, които сега открито мразят Москва — латвийци, естонци, литовци. Или пък хората, които са подплашени от начина, по който Горбачов оголва целия скапан Варшавски договор.

— Вероятно.

— Вероятно ли? — извика Сол, но бе прекъснат от звъненето на телефона. Вдигна го, заслуша се, после каза:

— Господи! Добре, благодаря.

Постави слушалката обратно на вилката и изгледа мрачно Стоун.

— Преди няколко минути в Москва е избухнала бомба.

— Бомба? Къде?

— В Кремъл, Чарли. Точно в проклетия Кремъл.

 

 

Ресторант „Найт енд Дей“ беше малък и на няколко стъпала под равнището на паважа. Намираше се на Източна 89 улица, бе обзаведен с мебели от тъмно дърво, масите бяха покрити с огнеупорни повърхности, а върху тях имаше метални поставки за салфетки и по едно шише кетчуп. Хората го откриха чак когато списание „Ню Йорк“ го нарече „най-доброто ретро ресторантче в града, едно непретенциозно местенце“. Стоун, който от години обядваше тук, го оприличаваше по-скоро на изба. Точно затова му харесваше.

Обядваше с Лени Уекслър, негов колега от „Парнас“, който, се занимаваше с Япония, по-специално с японските разузнавателни служби. Уекслър беше дребен, с брада и носеше очила с метални рамки. Беше човек от 60-те години и често си взимаше еднодневни отпуски, за да отиде на концерт в памет на загиналите. Беше спокоен и замислен, несъмнено беше гениален, но имаше и една слабост — страшно си падаше по недодялани мръсни шегички. Една от тях точно приключваше.

— И за теб се оглеждам, да знаеш — заключи Уекслър и се изсмя високо. Стоун, който обикновено обичаше да слуша шегите на Уекслър, сега беше нещо разсеян и се засмя само от учтивост.

Уекслър се нахвърли на своя хамбургер със сирене, към който си беше поръчал и порция спагети със сирене. Бе обявил, докато си поръчваше, че внимавал да не качи холестерина. И допълни, че по три овесени кифлички сутрин му позволявали да яде каквото си иска през деня.

— Казах ли ти, че от шест месеца с Хелън се опитваме да си направим бебе? — попита го Уекслър.

— Трудна работа — отвърна Стоун и отхапа от хамбургера си.

— Да, а и те лишава от удоволствието.

— Мога да си представя. Хайде, постарай се и заради мен — каза Стоун и постави нахапания си хамбургер в чинията. Замисли се пак за Шарлот и Уекслър усети.

— О, извинявай. Е, без нея си по-добре. Както и да е, намерил съм ти момиче. Работи със сестра ми.

Стоун се поусмихна. Винаги бе харесвал Лени. В трудния период, след като Шарлот си отиде, той бе неотлъчно до него, истинска опора.

— По дяволите! Да не би още да се надяваш пак да се съберете? — попита го Уекслър тревожно.

— Като че ли. Бих искал.

— Да, да. — Уекслър преглътна голям залък спагети със сирене. — Е, приятелю, в морето има много риба. За момче като тебе, с такава външност и с пари — успя да изфъфли през спагетите той, — не си струва да се даваш лесно.

— Не се давам.

— Е, и какво ще кажеш за тая работа с бомбата в Кремъл?

— Още не съм сигурен.

Почти никога не говореха за работа, особено на обществени места.

Уекслър кимна бавно и пак се захвана със спагетите.

— Казах ли ти, че са хванали един от нашите хора в Токио? — попита той почти безгласно.

— Май не си.

— Да. Арестували са го, разпитвали са го. Три години строг тъмничен затвор. Вероятно са го накарали всичко да си каже.

Стоун изведнъж спря да се храни и замръзна с хамбургера в ръка.

Таралежа. КГБ не бяха арестували Таралежа, нито го бяха разпитвали, нито нещо подобно. Бяха го убили.

Защо?

Защо просто бяха убили Таралежа?

— Какво има? — попита Уекслър.

— Нищо — отвърна Стоун, а всичко в главата му се въртеше. — Ей, как си с холестерина?

Уекслър го погледна с широко отворени очи и отвърна с пълна уста:

— Ду-у-ре.

— Радвам се. Опитвал ли си някога тукашната крем пита? — попита го Стоун мило. По лицето му се бе разляла широка усмивка. — Чух, че е превъзходна.

— Сериозно? — недоверчиво каза Уекслър и се обърна към количката с десертите.

 

 

Сол Ансбах се облегна назад, докато изчакваше секретната връзка с Лангли. Разсеяно си чоплеше ноктите и мислеше. След миг по уредбата се чу гласът на секретарката му.

— Имате връзка, мистър Ансбах.

— Благодаря ти, Лин.

Пресегна се, вдигна слушалката и чу гласа на Тед Темпълтън, директор на отдел в ЦРУ. Секретните връзки не се заглушаваха и в резултат на това гласът на Темпълтън звучене ясно и близо. Имаше самоуверен звънък баритон. По телефона това впечатление се усилваше — звучеше почти като оперен певец.

— Добър ден. Сол — в поздрава му звучеше въпросът: „Какво се е случило?“.

— Здрасти, Тед. Какво знаем за тази бомба в Кремъл?

— Страхувам се, че не е много. Руснаците са покрили всичко, преди да се разбере. Някакъв терорист, но всичко личи, че е съветски гражданин, хвърлил димна бомба в Оръжейната палата в Кремъл. Успял доста да напакости. Убита е млада американка. Някакви царски реликви се изпочупили.

Ансбах се поусмихна както винаги, когато реалността започваше да се доближава до най-невероятните, най-налудничавите видения на един кремъловед. Именно в Оръжейната палата руснаците съхраняваха с гордо презрение всички царски съкровища, скъпоценностите и какво ли още не.

— Руснаците хванали ли са го?

— Гръмнали са го на място. — Темпълтън направи неуспешен опит да наподоби жаргона на ченгетата. — Нали са охрана. Какво друго има, Сол?

— Виж, опитваме се да разгадаем каква е тая работа, за която знаем от Таралежа…

— Сол, искам това да се прекрати.

Ансбах смръщи вежди.

— В какъв смисъл…

— Зарязваме тая работа, Сол.

— Какво искаш да кажеш с това „зарязваме“?

— Оставяме я без последствия.

Няколко минути по-късно, след като обсъдиха някои други въпроси, Сол върна слушалката на мястото й озадачен и разтревожен. Свали си очилата и разтри очи. Главоболието му започваше да се усилва.

Навън заваля.

 

 

Една от малкото привилегии Уинтроп Леман да ти е кръстник беше, че когато му отиваш на гости в градското му жилище, не е необходимо да понасяш несгодите на нюйоркските таксита. Привечер ролс-ройсът на Леман взе Стоун от апартамента му на Сентръл Парк Уест и го закара на приема.

Дъждът, започнал следобеда, се бе превърнал в буря, която сред небостъргачите и бетонните каньони на Ню Йорк наподобяваше потоп.

Шофьорът бе червендалест и риж. Носеше жълт дъждобран. Той отвори вратата и когато се качи. Стоун усмихнато каза:

— Май мистър Леман можеше да си уреди някой по-хубав ден за прием по случай публикуването на книгата му.

Шофьорът не се даваше:

— Той познава доста хора, сър, но не ми е известно дали има някакви връзки там, горе.

Стоун се усмихна учтиво.

Щом седна зад волана, шофьорът не продума повече. Леман предпочиташе да е така и Стоун не се опита да го заговаря. Ролсът возеше толкова меко през неравните улици, че докато се движеха през Сентръл Парк, Стоун сякаш попадна в друг свят. Вътре колата беше страхотна. Кожата на седалките ухаеше от някакво специално масло, въздухът беше сух и хладен. Навън нещастните пешеходци се бореха с изпочупените си чадъри, с гигантските локви и мощните пориви на вятъра.

Седеше погълнат от мисли. Мислеше за Леман — богатия и уважаван мъж, неизменно облечен в скъпи костюми, шити по поръчка; кожата на главата му, която приличаше на петнист пергамент, лъщеше опъната върху черепа. Като дете, като юноша, дори и по-късно Чарли се чувствуваше особено привилегирован от факта, че семейството му се познава с Уинтроп Леман. Макар фамилията им да бе опетнена от присъдата на баща му, създалото се необосновано, но неизменно неуважение, което го съпътствуваше — казаните на ухо намеци, че Алфред Стоун наистина някога е бил шпионин — всичко това като че ли съвсем се оправяше от връзката им с Уинтроп Леман.

Леман бе човекът, чийто лик неколкократно се бе появявал на корицата на „Таймс“ чиято снимка стотици пъти бе по първите страници на вестниците. Това бе човекът, който бе измъкнал Алфред Стоун от затвора.

 

 

Стоун си спомни първата си среща с Уинтроп Леман.

Беше през 1962 година, точно в разгара на кубинската криза и на противоатомните укрития. Повечето четвъртокласници, които се разминаваха тихо по коридорите на училището под ужасяващия вой на сирената, възвестяваща въздушна опасност, бяха убедени, че бомбата може да бъде пусната всеки момент, при това без никакво предупреждение. Антикомунизмът беше яростен и неконтролируем, беше се превърнал в онази мрачна и безумна политика, в която деветгодишните са ненадминати. Майката на Чарли бе починала само няколко дни по-рано; той бе сдържал сълзите си по време на траурната церемония и на погребението в гробището Монт Обърн.

Едно момче, Джери Делгадо, го сграбчи в съблекалнята пред изпълнената с тебеширен прах класна стая на мисис Олман и за стотен път прошепна в ухото му някаква парлива обида за баща му, за това, че е комунистически шпионин, а Чарли, който не бе в състояние да се владее повече, се нахвърли върху него с ярост и сила, които не предполагаше, че притежава. Съучениците им, изплашени и изненадани, наблюдаваха отстрани как Чарли е повалил на земята Джери Делгадо и го налага с юмруци. Разтърва ги мисис Олман и наложи и на двамата еднакво наказание — изпрати ги в кабинета на директора. Тогава Чарли усети как се изпълва със задоволство — в крайна сметка да си силен върши много повече работа, отколкото да си умен.

Когато се прибираше след училище вкъщи, Чарли видя паркиран пред входа голям черен крайслер. Отначало уплашено си помисли, че това навярно са властите — полицията или ФБР, които са дошли, за да уведомят баща му за Джери Делгадо, или пък че това е бащата на момчето.

Но всъщност беше Уинтроп Леман, прочутият Уинтроп Леман, за когото родителите му толкова често говореха. Двамата с Алфред Стоун разговаряха в кабинета, но Леман излезе да поздрави момчето. Великият Леман толкова съсредоточено се здрависа с него, сякаш Чарли бе лидер от световна величина. Леман беше в града само за един ден — нещо във връзка с предоставянето на неговата колекция импресионисти на музея „Фог Арт“ — и след като приключиха разговора си с Алфред, той попита Чарли дали иска да излязат на разходка. Чарли сви рамене и отговори утвърдително.

Отидоха в центъра, изядоха по един сладолед в „Бейлис“, после се разходиха в музея „Фог Арт“. Чарли никога не беше влизал вътре, не се интересуваше много-много от изкуство, но Леман му показа любимите си картини, разказа му за Ван Гог и Моне. Забеляза някаква драскотина на лицето на Чарли и го попита какво се е случило. Чарли му разказа всичко, при това, не без известна гордост. Най-накрая се осмели да попита:

— Ако баща ми не е давал документи на руснаците, тогава защо са го хвърлили в затвора?

Леман се спря насред кънтящия каменен двор на музея, приведе се леко и постави огромната си ръка върху рамото на Чарли.

— Баща ти е невероятно смел човек — отговори му той, без да обяснява какво иска да каже с тези думи, а и Чарли не го попита.

По-късно, силно впечатлен от кръстника си, Чарли отиде в библиотеката и прочете всичко, което успя да намери за Уинтроп Леман. Научи, че Леман е наследник на богатство, идващо от железниците; научи, че двете му съпруги са починали и няма наследници; че в началото на 20-те години е живял известно време в Москва, като е развивал някакъв бизнес с руснаците, също както Арманд Хамър и Авърел Хариман; че Франклин Рузвелт го е поканил във Вашингтон да му помага да направлява страната по време на известната Рузвелтова епоха и по-късно да уреди отпускането на помощи за Съветския съюз по време на войната; че Хари Труман го е поканил да продължи работа като съветник по въпросите на националната сигурност. Някаква статия в „Таймс“ от 50-те години оценяваше богатството му на над сто милиона долара; текстът под снимката го обявяваше за „най-известния държавник на Америка“.

Мисълта, че е свързан, макар и малко, с такава известна и могъща личност, позволяваше на Чарли да се опре на нещо сигурно в момент, когато не бе му останало много.

 

 

Когато Чарли пристигна, приемът на Леман беше в разгара си, ако изобщо можеше да има разгар във великолепната къща на Леман.

Един прислужник взе лодена му: За момент Чарли се задържа пред огледалото — да приглади реверите на тъмносивото си сако, да намести вратовръзката и да пооправи леко с ръка косата си. От другите стаи долиташе оживен разговор, смях и звън на чаши. Изключително елегантен сервитьор с черно-бяла ливрея разнасяше поднос с хапки с чер хайвер. Стоун се усмихна: Уинтроп Леман не се скъпеше. Когато влезе в салона, забеляза една масичка, на която бяха наредени няколко екземпляра от мемоарите на Леман „Един живот“.

Отвътре грамадният апартамент бе направен специално да изглежда като френски замък от осемнадесети век: тъмнокафява махагонова ламперия с изящни колони дърворезба, огромни камини от черен мрамор. Полилеи от венециански кристал, златен обков, поставки за свещници и гербове. Мебелите бяха от времето на Империята, тапицирани с обичайната бежова коприна, имаше и няколко големи обюсонски килима. По стените висяха портрети от Саржен, а малките позлатени масички край стените бяха украсени с китайски порцеланови вази върху старинни месингови поставки.

Помещението, в което явно бе съсредоточен приемът — там, където в един тапициран стол се бе разположил Уинтроп Леман, заобиколен от почитателите си, — всъщност бе огромната библиотека. Таваните бяха високи като в катедрала, стените бяха покрити с дъбова ламперия, а подът бе от зелен мрамор, на места застлан с превъзходни персийски килими. Високите прозорци бяха отчасти закрити от тежки копринени завеси в бледо резеда.

Стоун мярна няколко познати лица, а след това разпозна и други, сенаторите от Ню Йорк и Кънектикът разговаряха с един хитър собственик на недвижими имоти; вицепрезидентът явно бе потънал в разговор с говорителя на Белия дом и координатора на вечерните новини по един от телевизионните канали.

Бляскаво сборище — старото нюйоркско общество, заедно с едрите банкери инвеститори, неколцина моделиери, шефовете на „Ситибанк“, ИТТ, „Дженеръл Мотърс“, тук-таме по някой ректор на университет, директорите на „Метрополитън Мюзиъм ъф Арт“ и на музея „Купър Хюит“ (и двата доста се бяха облагодетелствували от спомоществователството на Леман). Имаше и доста фини, неимоверно богати вдовици, включително и една възрастна дама от обществото, която бе довела двата си миниатюрни пекинеза, които лаеха и ръмжаха срещу всеки, който имаше нещастието да мине покрай тях.

— Чарли Стоун!

Стоун вътрешно потрепери от приближаването на една особа, която не му се нравеше особено — един изключително скучен и надут банкер, с когото се бе запознал преди няколко години.

Банкерът държеше чашата си вино високо, сякаш мадам Кюри демонстрираше първата пробна епруветка кюрий. Той стисна сърдечно ръката на Стоун и започна да разправя нещо страшно отегчително за Международния валутен фонд.

— Как вървят триковете, Чарли? — запита го поверително той. — Пенсиите, искам да кажа.

Малцина имаха изобщо някаква представа с какво се занимава Стоун. Ако някой го попиташе, той отговаряше, че е частен консултант. Никой не знае със сигурност с какво се занимават консултантите и както Стоун установи, не задаваха повече въпроси. За свое най-голямо удоволствие откри, че като поднесе гръмката лъжа „експерт по анализ на пенсионните фондове“, хората започват да гледат неразбиращо. На приемите, ако някой от учтивост го помолеше да обясни по-подробно, получаваше такова сложно обяснение, че всякакво желание за повече въпроси угасваше, появяваха се неразбиращи усмивки и внезапен порив за ново напълване на чашите.

Стоун каза нещо неопределено за ново развитие на пенсионните фондове в някаква застрахователна компания в Хартфорд.

— Хм — каза банкерът. — Струва ми се, че на човек всичко може да му се стори интересно, ако с него си вади хляба, нали така? — Думите му бяха искрени.

— Точно така.

Банкерът отпи от чашата си и започна да разправя някаква история за виното, което пиеше — „Сен Амийон“, — и че това било любимото вино на Юлий Цезар. Стоун, който много добре знаеше, че Леман сервира само бургундско, кимна усмихнато. Защо да разваля настроението на горкия човек.

Леман се бе разположил като на трон и кимаше на нещо, което някой от заобикалящата го тълпа му бе казал. Беше облечен в скъп тъмносив костюм, който обаче като че ли му бе шит преди години. Сега някак си се беше свил в него.

Очите на Леман бяха хладни, дори смразяващо сиви, леко воднисти. Изглеждаха гротескно уголемени от стъклата на очилата с кокалени рамки. Някога се считаше, че има характерен римски нос, а сега беше просто остър и изпъкнал. Докато Леман говореше, Стоун успя да забележи прекалено белите му и равни изкуствени зъби.

Изведнъж той зърна Стоун и протегна осеяната си с малки петънца ръка.

— Чарлз! Колко се радвам да те видя.

— Поздравявам те, Уинтроп.

— Това е Чарлз Стоун, моят кръщелник — поясни той на един досадник, който седеше от лявата му страна. — Ела по-близо, Чарли, толкова ми е приятно да те видя.

— Изглеждаш много добре.

— О, не се шегувай с мен — отвърна Леман весело с леко треперлив глас. После заинтригувано запита:

— Добре ли се отнасят клиентите ти с теб?

— Чудесно.

— Направо имат късмет, че работят с тебе.

— Благодаря.

Стоун за малко да го попита за завещанието на Ленин, но се въздържа.

— Алфред тук ли е?

В миг вниманието на Стоун бе отвлечено от нещо, което бе зърнал с крайчеца на окото си, от някакъв познат силует.

— Моля? — запита той, обърна се и в съседното фоайе видя русокоса жена в бяла рокля с дълбоко деколте и набрани ръкави от тафта, увлечена в разговор със Сол Ансбах.

— Не, няма го, Уинтроп. Ако обичаш, извини ме за момент — помоли той и усети как стомахът му се свива.

Това беше Шарлот.

 

 

Горе-долу по същото време, приблизително на 150 мили северно от това място един млад семинарист в Руския православен манастир в Мейпълуд, щата Ню Йорк, стегна малкия си куфар и се качи в една кола, собственост на Семинарията.

След около час път с колата той стигна до Саратога и спря на паркинга пред санаториума „Де Вит Клинтън“, прекрасна каменна сграда от миналия век, доста грубовата, но все пак симетрична, в стила на Ричардсън. Намери връзката ключове, скрити точно както му бяха обяснили — закрепени с магнит под желязното стълбище на гърба на сградата. Отключи си и влезе.

Щом откри стаята, която търсеше, той пак провери съдържанието на чантата си. Петмилилитровата ампула атракуриев безилат беше на мястото си.

Лунната светлина огря някаква фигура, свита в инвалидна количка — някакъв възрастен човек бе задрямал в нея. Нямаше крака.

Семинаристът го разпозна веднага. Казваше се Олдън Кушинг, навремето един от най-големите индустриалци в страната. За определен период бизнеспартньор на индустриалеца и държавника Уинтроп Леман. Навярно по времето, когато Леман е бил в Москва. Семинаристът бе изучил досието на Кушинг и знаеше, че в старите издания на списание „Форчън“ от 20-те и 30-те години името му обикновено се свързваше с това на Леман. Често го бяха снимали с Уилям Рандолф Хърст и Джон Д. Рокфелер; как играе голф в Сан Саймиън; на лов в Западна Вирджиния. Младежът се чудеше как е могъл един толкова влиятелен човек да изпадне до такова състояние, от Сан Саймиън до някакъв малък, неугледен санаториум в северната част на щата Ню Йорк, до някаква мизерна стая, която вонеше на лекарства, мехлеми и лоша болнична храна.

— Мистър Кушинг — прошепна той тихо на английски, като същевременно отвори вратата и светна лампата.

Кушинг се разбуждаше постепенно, изглеждаше объркан. Закри очи от светлината и попита с измъчен глас:

— Кой е?…

— Аз съм свещеник — отвърна семинаристът. — Имаме някои общи познати.

— Свещеник ли? Ама… посред нощ е!

— Всичко е наред. И вие ще сте добре.

Леко заваленият говор на семинариста имаше хипнотично въздействие.

— Оставете ме! — изграчи Кушинг.

— Всичко ще е наред.

— Аз спазих обещанието си към Леман! — неволно тръсна глава Кушинг. Гласът му бе висок и хриплив. — Не казах нито дума.

Очите му се пълнеха със сълзи, които се събираха в ъгълчетата, а после се стичаха по осеяните с петна бузи на криволичещи поточета.

Само след няколко минути семинаристът разбра всичко, което му беше необходимо. После сложи ръка върху ръката на Кушинг и набра нагоре ръкава на светлосинята му бархетна пижама.

— Явно сте доста развълнуван, мистър Кушинг — каза той. — Ето тук имам нещо, което малко да ви поуспокои. — Гласът му беше мек и предразполагащ.

Кушинг бе облещил очи от ужас.

Семинаристът извади малка спринцовка и умело я удари в ръката си.

— Ето това ще ви помогне да се успокоите.

Той пристегна турникета на ръката на Кушинг, намери ловко вената, почисти мястото със спиртен тампон и пъхна иглата.

Сега вече Кушинг го гледаше с ярост: Опитваше се да говори, отваряше и затваряше уста, но звук не излизаше. Видя как в спринцовката се процеди малко от собствената му кръв точно преди младежът да я изпразни.

Усети как крайниците му натежават. Почувствува как очите му се затварят.

— Съвсем скоро ще се почувствувате добре — достигна до него гласът на семинариста.

Какъв беше този акцент? Нищо не разбираше. Искаше му се да извика, да го избута.

Но Кушинг не можеше нито да отвърне, нито да помръдне, колкото и да му се искаше.

Беше в пълно съзнание — чуваше думите на натрапника, шумовете в стаята. Но с нарастващ ужас установи, че не може да диша. Нито да говори. Нито да се движи. Нито да вика.

След минута започна да изпада в несвяст. Всичко край него започна да потъмнява, докато най-накрая стаята потъна в пълен мрак. Тялото му се отпусна. Ако някой минеше, щеше да помисли, че е заспал дълбоко.

Атракурият, инжектиран в кръвта му — средство за отпускане на мускулатурата, което метаболизираше от телесната температура и резус-фактора — бе подействувал бързо. За съвсем кратко време щеше да метаболизира напълно. Нямаше да останат следи, а като предполагаема причина за смъртта щеше да се приеме сърдечна недостатъчност. Дори и да подложеха тялото на Кушинг на рутинната аутопсия — което нямаше да стане поради възрастта му — метаболизиралият атракурий нямаше да бъде намерен. А ако откриеха убождането от иглата — е, предния ден бе помолил за успокоително. Както всички знаеха, Кушинг бе изключително раздразнителен.