Джоузеф Файндър
Московският клуб (10) (Къртица 3)

9

Москва

Американката, убита зад стените на Кремъл, разтърси из основи съветските лидери и незабавно бе свикана извънредна сесия.

Президентът Михаил Горбачов говореше тихо и сърдито. Другите членове на Политбюро бяха свикнали с гневните му изблици, но дори и враговете му знаеха, че щом така сниши глас, не бива да го прекъсват.

— Бомба, хвърлена от руснак — каза той с равен глас, — който е бил застрелян на място. Следователно не може да бъде отнесен към никоя подмолна организация.

Той махна металните си очила. Огледа седящите около масата, но навсякъде срещна мълчание, смръщени вежди и тук-таме угрижено поклащане на глава.

— Господа, този инцидент е привлякъл вниманието на световната общественост. И това, освен всичко останало. Считат ни за режим, който се изплъзва от контрол.

Упорито, напрегнато мълчание. Горбачов изчака, после кисело се усмихна:

— Ние обречената КПСС ли представляваме?

Много рядко някой западняк беше прониквал в залата, където се събираше малката група управници — съветското Политбюро. Всъщност това светилище обикновено разочароваше. Намираше се на третия етаж в сградата на Министерския съвет в Кремъл — жълта барокова сграда със зелени куполи, известна като Стария Сенат, построена от руския архитект Матвей Казаков. До нея можеше да се стигне с един прастар асансьор, после по коридор, застлан с пътека в розово и зелено. Резбованата врата, зад която се събираше Политбюро, бе висока три метра.

Помещението представляваше обикновен правоъгълник, стените бяха тапицирани с бледожълта коприна без никакви украшения. Гипсовите корнизи и розетки бяха бронзирани. Часовник имаше само над заседателната маса — дълга и полирана, покрита отгоре със зелено сукно. Около нея бяха наредени петнадесет стола — достатъчно за цялото Политбюро и гостите, които от време на време канеха. Край стените имаше още столове за кандидат-членовете, министрите, сътрудниците и пр., макар че днес присъствуваха само действителните членове — белег за важността на дискусията.

Съвсем неуместно изглеждаше тапицерията на столовете — не копринена дамаска, а зелена изкуствена кожа. Те бяха претапицирани по времето на Брежнев, който се противопоставяше на всичко по-стилно и по-удобно, тъй като ненавиждаше дългите съвещания. Все пак никой не желаеше връщането към хаотичните и импулсивни дни по времето на Хрушчов, когато съвещанията на Политбюро можеше да се свикат в Кремълската трапезария, а дори и на бутилка водка във вилата на Хрушчов.

Противно на онова, което се пише, няма пълен протокол на съвещанията на Политбюро. Този обичай датира още от времето на Ленин, също както и денят, в който се събира Политбюро — четвъртък, и часът — почти неизменно три следобед. Подробните протоколи отразяват само взетите решения, приетите резолюции и копия от тях се изпращат на членовете на ЦК в кафяви пликове. Естествено, строго секретните документи не се раздават.

Наскоро, само след година-две Политбюро щеше вече да е нещо минало, заменено от президентски кабинет. Имаше хора в Москва, които се чудеха, дали членовете на настоящото Политбюро щяха просто да си седят и да гледат как властта им отслабва.

Конкретно за това заседание на работата по дневния ред можеше да се даде тъй нареченият „жълт приоритет“. За участниците това означаваше „малка спешност“.

Първият, който наруши тишината, бе един от съюзниците на Горбачов, Анатолий Лукиянов — началник на отдел „Централен“ на ЦК. За Горбачов той беше онова, което бе за американския президент шефът на канцеларията на Белия дом.

— Ако ми разрешите да изкажа своето мнение — започна Лукиянов, — според мен проблемът се крие в сигурността.

Не бе необходимо да се задълбочава в подробности. Обърна се и погледна седящия наблизо шеф на КГБ Андрей Дмитриевич Павличенко.

— Струва ми се направо немислимо шеф на КГБ, който добре си гледа работата, да не знае за съществуването на нелегална мрежа от престъпници, която има потенциала да извърши подобно нещо. Защото мрежа явно има.

Всички разбраха смисъла на предявеното обвинение. През 60-те, когато шеф на КГБ беше Юрий Андропов, подобни неща не се случваха. Дори и предшественикът на Павличенко, Владимир Крючков беше по-бдителен. За тероризъм в Москва не можеше да се говори, а пък зад Кремълските стени — това бе немислимо.

Горбачов бе наясно, че Павличенко е един от най-умните хора в тази стая. Но в сравнение с предшествениците му в КГБ той можеше много по-лесно да го контролира, навярно защото Павличенко дължеше поста си изцяло на поддръжката на Горбачов. Знаеше се, че наскоро бе прекарал сърдечна криза, което означаваше, че почти не представлява заплаха за колегите си. Човек не можеше да пренебрегва такива слабости — и те бяха от полза.

За всеобща изненада отговорът на Павличенко бе спокоен и той съвсем не се оправдаваше.

— Наистина е невероятно — каза сдържано той. — И аз, и хората ми бяхме озадачени.

Той вдигна рамене, разпери ръце, на пръв поглед съвсем непринудено, но по лицето му бе изписано напрежение.

— В крайна сметка, както ви е известно, аз нося отговорност.

— Сигурно би могъл да си вземеш отпуск по болест.

Предложението, направено с изключителна студенина, идваше от външния министър Едуард Шеварднадзе, яростен поддръжник на Горбачов.

Павличенко не отговори веднага, явно въздържайки се от не толкова спокойни реплики. Усмихна се любезно. Понякога му се струваше, че всяко заседание на Политбюро е като да влезеш в клетката на лъва.

— Не — отвърна той. — Щом здравословното ми състояние започне да пречи на изпълнението на служебните ми задължения, аз незабавно ще си подам оставката. Можете да бъдете сигурни в това. Разровили сме много надълбоко, масово се провеждат разпити, правим необходимите арести. И няма да се спра преди всички да са удовлетворени.

Обръщаше се не само към президента, но и към всички присъствуващи.

Шефът на КГБ, както и всеки от събралите се, знаеше, че Горбачов дължи политическото си оцеляване единствено на КГБ. Всъщност без КГБ той изобщо нямаше да е тук. Мнозина, които нямаха добро мнение за КГБ, наричаха случая „фаустовската сделка на Горбачов“. И това бе съвсем вярно — Горбачов отдавна да си беше отишъл, ако зад гърба му не стояха КГБ или армията, а на военните никак не им се нравеше човекът, който открито заявяваше намерението си да съкрати военните разходи. Но хората в КГБ, които бяха далеч по-космополитни в сравнение с другарите си от армията, виждаха смисъла в плана на Горбачов, разбираха, че той всъщност не отслабва Русия, а я укрепва (поне в дългосрочна перспектива), затова и го подкрепиха при неуредиците.

Не беше необходимо Павличенко да казва гласно онова, което си мислеше всеки един от присъствуващите — деликатните преговори, които щяха да доведат президента на САЩ в Москва на кратко посещение, лесно можеха да бъдат провалени от бомбата в кремълската Оръжейна палата. Президентът можеше да отмени визитата си, при това съвсем оправдано, поради незадоволителна безопасност.

Американският президент трябваше да пристигне в началото на ноември, за да присъствува на тържествата по случай годишнината от Великата октомврийска социалистическа революция. Като пропаганда беше неповторимо — това узаконяваше Октомврийската революция, като в очите на Запада я издигаше до Френската и Американската революции. Несъмнено Белият дом не бе взел лесно това решение и президентът, както и всички останали, бе наясно, че това е един важен жест към Горбачов, а не просто връщане на визитата.

Имаше и още нещо.

Преди два месеца Политбюро бе гласувало за отправянето на частна покана към американския президент да присъствува заедно със съпругата си и американския държавен секретар на чествуването на Великата октомврийска социалистическа революция. Такава чест Политбюро обикновено оказваше на чуждите комунистически лидери от най-висок ранг. Неколцина от Политбюро се бяха противопоставили на поканата като един вид идеологическо замърсяване, но въпреки това бяха гласували „за“.

Президентът бе приел.

В този момент Горбачов вдигна глава. Както винаги, театралната пауза беше неповторима.

— Вижте, снощи разговарях с президента. Той изрази съжалението си, както и твърдата си увереност, че и ние сме толкова обезпокоени от смъртта на момичето, както и той самият. Освен това потвърди още веднъж, че очаква срещата ни в Москва на 7 ноември. Очаква да застанем заедно пред саркофага на Ленин.

Някои негови поддръжници се усмихнаха на умно изиграния ход. Опонентите му, макар че бяха силно впечатлени, останаха по-резервирани.

— Остава въпросът — долетя недоволният глас на Егор Лигачов, най-изявеният опонент на Горбачов, — как бе допуснат този инцидент? Кой стои зад всичко това? Вярно ли е, че не владеем положението изцяло? Съществуват ли елементи, които да заплашват самото ни съществуване?

— Ще се съберем отново след няколко дни — започна Горбачов, но после забеляза, че Павличенко иска думата. — Да?

— Възможно е президентът да не е в състояние да овладее собственото си правителство — каза тихо той.

— Не разбирам.

— Тази сутрин ми донесоха резултатите от анализа на бомбата — продължи мрачно шефът на КГБ. — Бомбата не е руска. Не е динамитна. Било е пластичен експлозив C-4: — Той замълча за малко, за да наблегне на думите си, и продължи:

— Точно този вид пластични експлозиви се произвеждат само в САЩ.

Седящите около масата явно бяха шокирани. Възцари се продължително и напрегнато мълчание.

Най-накрая президентът вдигна поглед и каза:

— Заседанието е секретно.

Това означаваше, че дори и най-близките сътрудници не трябва да узнаят за току-що обсъжданите проблеми. „Да — помисли си той — нещо става“. Бавно поклати плава. Инстинктът рядко го лъжеше. Нещо опасно. Прокара кърпичката си по потното си чело и стана, за да обяви закриването на заседанието.