Джоузеф Файндър
Московският клуб (67) (Къртица 3)

66

5 ноември

Кремълската клиника, пететажна сграда от червен гранит в класически стил, украсена с псевдогръцки колони и купол, се издига зад висока желязна ограда в центъра на Москва, недалеч от Кремъл, срещу библиотека „Ленин“. Тук се лекува съветската номенклатура, елитът. Навсякъде се забелязват най-строги мерки за сигурност и лекарите са внимателно проучени, толкова внимателно, че поради етнически произход или предполагаема неблагонадеждност не са допуснати много от най-талантливите специалисти. По тази причина кремълската клиника, която се ръководи от Четвърто управление на Министерството на здравеопазването, макар да разполага с най-добрите и най-скъпите апарати и медикаменти, често не предлага най-доброто лечение. В действителност много от лекарите са с посредствени способности. Но има и някои изключения.

Александър Борисович Кузнецов, специалист по вътрешни болести, наближаваше петдесетте. Беше опитен лекар и имаше бърза мисъл — нещо, с което малцина от колегите му можеха да се похвалят, но и не обичаше да се самоизтъква, така че рядко будеше враждебност.

Само десет години след като бе завършил стажа си в една ленинградска болница, той бе избран да работи в кремълската клиника, да обслужва най-влиятелните хора в страната. Знаеше, че това е огромна чест, доказваше го и щедрата заплата, защото в Русия привилегиите винаги вървят ръка за ръка с парите. Известно му бе също, че е избран не заради медицинските си умения, а заради това, което се считаше за политическа благонадеждност — баща му бе заемал някакъв малък пост по времето на Сталин и дори само фактът, че бе оцелял толкова дълго, се възприемаше като доказателство за неговата правоверност.

Но Александър Кузнецов не беше точно такъв, за какъвто го мислеха партийните му другари.

Обичаше работата си като лекар и макар приятелите и колегите да гледаха на него като на добър комунист, не изпитваше нищо, освен презрение към това, което беше останало от съветския комунизъм. С чисто научните си постижения и вярата, че е длъжен да полага всички усилия, за да лекува дори тези, които мрази, той беше един от изтъкнатите медици в клиниката. Беше наистина безукорен. Но имаше дни, когато не би имал нищо против дебелаците от Политбюро и Централния комитет, за които се грижеше, да пукнат моментално до един.

А после следваха дни, когато се шегуваше със седналите на кушетката за прегледи разсъблечени крехки старци и не изпитваше към тях нищо друго, освен състрадание.

Кузнецов беше в тази болница срещу библиотека „Ленин“ от осем години, а преди това беше работил в по-изисканото здравно заведение в Кунцево и беше участвувал в лекарския екип, натоварен да се грижи за умиращия Юрий Андропов. Посредством близки и доверени приятели, с които бе споделял недоволството си — макар че дори и с тях бе предпазлив — се бе запознал с няколко западни кореспонденти и им бе съобщил, когато бъбреците на Андропов престанаха да функционират.

Така, тихомълком, бе започнал да предава информация от кремълската клиника на западните журналисти, макар че едва ли беше единственият им източник. Не го бе направил от желание да ускори смъртта на Андропов, далеч беше от такива мисли, а защото се възмущаваше от секретността, забулваща грижата за здравето на хората от върхушката. Чувствуваше, че руският народ има право винаги да знае какво става с ръководителите му. Прекалено често го държаха в неведение, а това само раздухваше най-ужасни слухове. Кузнецов помнеше как Политбюро бе забавило съобщението за смъртта на Константин Черненко цели три дни, докато се полагаха отчаяни усилия да се избере ръководител и се реши кой да поеме властта. Пет пари не даваше за тази секретност.

При все това молбата на Шарлот Харпър му се видя малко необичайна. Беше му се обадила късно снощи, след полунощ, и се бе представила като братовчедката Лиза от Рига. Беше го нарекла с галеното му име Саша. Този предварително уговорен сигнал имаше за цел да обясни, в случай че някой ги подслушва, откъде идва неруският й акцент. Тя говореше отлично руски, почти като рускиня, но чуждият акцент все пак се долавяше. Много важно! В Съветския съюз се говореше с десетки различни акценти.

— Значи ще се срещнем утре в пет пред Третяковската галерия — бе му казала тя. Това също беше сигнал и му отне само секунди, за да си спомни: щяха да се срещнат в седем сутринта пред станцията на метрото „Ленински проспект“, достатъчно отдалечено и сигурно място.

Този път тя не го молеше да разбере какво е състоянието на някой ръководител на смъртно легло. Искаше от него да прегледа медицинската документация на всеки един от членовете и кандидат-членовете на Политбюро, деветнадесет мъже и една жена, и да види дали в папката на някого от тях няма диагноза на сериозно заболяване, за което обществеността не знае. Молбата й беше странна, но нямаше да му отнеме много време и той се съгласи.

— Да — отговори той, — мога да го направя, без да се излагам на опасност, без да будя подозрение, трябва ми само достатъчно добър претекст.

Щеше да опита.

 

 

На всеки етаж в кремълската клиника има три компютърни терминала — по един във всяка сестринска стая. С тяхна помощ се получават данни от лабораторните изследвания. Освен това има и два терминала в малките заседателни зали, които са на разположение на лекарите, но тъй като повечето от тях не обичат да работят с компютър, те обикновено стоят неизползувани.

Кузнецов се чудеше как функционират всичките останали болници в Съветския съюз, в които нямаше компютри. Компютрите, които така често навеждат на асоциации за Големия брат на Джордж Оруел и неща от този род, са преди всичко заплаха за тоталитарната държава. Те правят информацията широко достъпна, тя вече не е съсредоточена само в ръцете на управляващите. А информацията е власт. Кузнецов беше щастлив, че всеки лекар в клиниката има свободен достъп до компютрите. Питаше се само, колко ли време ще мине, преди някой от мъдрите администратори на болницата да намисли как да ограничи потока от медицинска информация. Защото в тези компютри се съхраняваше личната медицинска документация на най-висшите ръководители.

Намери празна стая с терминал и набра личния си код за достъп.

Екранът се изпразни за няколко секунди, а после се появи искане за допълнителна идентификация. Кузнецов въведе номера на служебния си пропуск, после осемцифрения номер, отговарящ на датата на раждането му.

След пет секунди пауза се появи тематичният списък. Кузнецов избра ПРЕГЛЕД НА БАЗА ДАННИ и даде команда да се извикат картоните на всички членове на Политбюро. Невероятно лесно.

Никой нямаше да го попита, но за всеки случай си бе подготвил безукорно обяснение. Преглеждаше медицинската документация на тези толкова важни хора, за да провери дали грижите за тях са достатъчно добри, да види кой трябва да бъде извикан на контролен преглед, здравословното състояние на кого от тях изисква и на кого не изисква непосредствено наблюдение, редовно ли посещават личните си лекари. Рутинна процедура. Щяха да го похвалят за усърдието.

Внимателно зачете най-интимните подробности от здравословното състояние на хората, които ръководеха Съветския съюз.

 

 

Главният военноисторически архив на Съветския съюз беше разположен в сивобелезникава сграда в класически стил на улица „Большая Пироговская“ в московския район Лефортово, недалеч от Новодевическия манастир. Шарлот отиде на страничния вход и взе оттам пропуска, който й бе издействувал приятел от Министерството на външните работи. После се върна на централния вход и го показа на милиционера. Той го погледна и я пусна да влезе. Озова се пред широко стълбище и като го изкачи, попадна в помпозна читалня. Отдели четиридесет и пет минути да я разглежда, да бъбри дружелюбно с библиотекарките и да открие един точно определен архив.

Както и бе очаквала, той беше закрит, засекретен набор от документи. Нямаше начин да получи достъп до него.

Усмихна се любезно и след като побъбри около пет минути с милиционера на главния вход, си тръгна.

 

 

Доктор Александър Кузнецов работеше бързо. Записа в бележника си няколко сериозни заболявания. Оплакванията на Вадим Медведев, Николай Рижков и Лев Зайков варираха от шум в сърцето до сериозна стомашна язва и състоянието им беше такова, че счете за нужно да си ги отбележи.

След това стигна до Андрей Д. Павличенко и стана нещо странно. Появи се надпис:

ДОСТЪПЪТ НЕ Е РАЗРЕШЕН

„Чудно — помисли си той, — защо са наложени ограничения върху този файл, когато останалите могат да се ползуват свободно, дори този на Горбачов?“ Може би защото Павличенко беше председател на КГБ, а оттатък; в Лубянка, секретността се бе превърнала в начин на поведение. Цялата работа вероятно беше в това.

Опита отново и пак:

ДОСТЪПЪТ НЕ Е РАЗРЕШЕН

Е, сигурно имаше задна вратичка към тези данни. Винаги се намираше някоя. Той забарабани с пръсти по бюрото пред себе си и се замисли. Тогава се сети: кръвта. Всичките тези файлове бяха записани в отделна база данни съобразно с кръвната група. Системата бе предназначена за контрол над запасите в клиниката, така че по всяко време да има достатъчни количества кръв от кръвната група на всеки член на Политбюро.

Влезе в ПРЕГЛЕД НА БАЗА ДАННИ/КРЪВНА ГРУПА и отново забарабани с пръсти.

Един след друг файловете излизаха на екрана и той проверяваше всеки от тях. После се появи файл, на който името беше заличено. Погледна информацията — възраст, физически данни, биография — и веднага разбра, че това е картонът на Павличенко.

Успя!

С очи в монитора прехвърли всички данни и откри, че личен лекар, естествено, му е директорът на клиниката доктор Евгений Новиков. Разбира се. Но последния път, когато беше идвал, Павличенко се бе лекувал при изтъкнатия невролог доктор Константин Белов. Белов бе двадесет години по-възрастен, от Кузнецов и той много го уважаваше. Разбира се, защо шефът на КГБ трябваше да се лекува при друг, а не при най-добрия?

„Виж ти, виж ти! — помисли си Кузнецов. — Ще трябва да добавя шефа на КГБ към списъка на хората от Политбюро със сериозно влошено здравословно състояние.“ Но защо шефът на КГБ се бе лекувал при невролог?

Първото нещо, което се появи на екрана, беше резултатът от рентгеновия преглед. Без особености, няма остри инфилтрати.

После, изненадващо, ангиограма на каротидните артерии. Очевидно доктор Белов се бе усъмнил, че нещо не е наред. Може би Павличенко дори бе прекарал инфаркт. Възможно ли беше? Ангиограмата показваше, че артериалната система от дясната страна е с добра проходимост, стесняване петнадесет на сто… Нормално… А, обаче с лявата страна работата беше лоша. Отляво притокът на кръв към мозъка на Павличенко бе до голяма степен прекъснат, което означаваше, че всеки момент може да получи удар.

Някой мина покрай него и за момент Кузнецов нервно откъсна очи от екрана. Много би се затруднил да обясни защо изучава картона на Павличенко, след като нямаше нищо общо с председателя на КГБ. Но човекът продължи нататък и той се върна към заниманието си.

Следващото нещо, което се появи на екрана, беше резултат от предварителната мозъчна томография, която не показваше почти нищо. Никакви инфаркти или масивни увреждания, само лека атрофия на мозъчната кора. Значи Павличенко не е имал удар. Това поне беше ясно.

Но преди всичко, каква беше причината да постъпи в болницата?

Кузнецов извика епикризата при изписването му, която включваше и констатациите на Белов. Белов бе отбелязал загуба на зрението в лявото око.

Но как беше възможно? Как можеше зрението в лявото око да се загуби или да отслабне, когато увреждането на артериите беше също вляво? Изобщо не се връзваше. Тук имаше нещо ужасно подозрително.

„Може томографиите изследвания на мозъка да са били погрешно надписани — помисли си Кузнецов. — Може това изобщо да не са резултатите на Павличенко, а на някой друг. Непрекъснато стават такива грешки.“

Разполагаше с няколко свободни минути и реши да си изясни напълно цялата тази история. Щеше да слезе до стаята с картотеките и да потърси скенерните снимки. Това също беше част от рутинната му дейност, техническите сътрудници в болницата рядко задаваха въпроси на лекар от ранга на Кузнецов.

Като провери в картотеката, се оказа, че папката на Павличенко е празна — предадено на доктор Белов. Не, не вървеше да отиде да пита Белов. Това щеше да е краят на кариерата му в кремълската клиника. За нула време щеше да се озове в Томск и да преглежда простати.

Имаше още едно място, където можеше да погледне.

Помещението със скенерите на клиниката бе два етажа по-надолу, в мазето: студена бяла стая, в която се разпореждаше техникът Вася Рязански, млад човек, когото Кузнецов случайно познаваше. Веднъж му бе дал една доза антибиотик за гонореята му, без да отбелязва нищо в картона. Беше време той да му върне услугата. Струваше си да разнищи тази мистерия, която с всеки изминал момент изглеждаше все по-подозрителна.

— Какво те носи насам? — попита хитро Вася, когато Саша го подкачи за гонореята. — Какво искаш, да ти…! — И се разсмя.

Кузнецов също се засмя.

— Добре, Вася. Ще ми направиш ли една услуга? Предполагам, че резултатите от мозъчните томографии прегледи се пазят в компютрите тук, нали така?

— Че къде другаде?

— Трябва да погледна един от тях.

— Много лесно можеш да го направиш и сам — рече Вася. — Качи се в картотеката и виж снимките.

— Ходих там. Няма ги. Направи ми тази услуга.

— Какво точно искаш, другарю професор доктор?

Когато Кузнецов му каза чии снимки иска да види, очите на Вася се разшириха. Бавно кимна и насмешливо се поклони.

— Охо! За теб само най-доброто, а?

„Нека си мисли, че аз съм определен да лекувам Павличенко“ — каза си Кузнецов, когато Вася набра името на компютъра.

— Резултатите от скенера се пазят в компютъра около месец и после се изтриват — рече Вася. Тонът му бе станал много по-сериозен. — Недостиг на магнитна лента и други от този род. Принуден съм да я ползувам по няколко пъти. Да имаш някаква представа кога е правен прегледът? Аз не съм го правил, трябва да е бил някой друг.

— През последния месец, доколкото зная.

— Готово, ето го — обяви Вася. — Заповядай.

Това, което видя, още повече озадачи Кузнецов.

— Вася, искам да видя всички снимки, една по една. Можеш ли да ми ги покажеш?

— Разбира се.

След като разгледа снимките на всеки отделен участък на мозъка, вече нямаше никакво съмнение. В лявата хемисфера на мозъка на Павличенко имаше огромен, не подлежащ на никакво съмнение инфаркт.

Но как беше възможно? От резултатите, които бе прегледал горе, се разбираше, че томографският преглед при приемането му не е показал нищо особено. А сега виждаше картината на масивен удар. Как би могъл някой да не го забележи?

В цялата тази работа определено имаше някаква измама.

Тогава забеляза датата в горния ляв ъгъл на екрана.

Седми ноември.

Ако се вярваше на компютъра, тези снимки са били направени на 7 ноември. Тоест — след два дни.

 

 

В комуникационната зала на Първо главно управление на КГБ в покрайнините на Москва един от терминалите започна да издава чести писукащи сигнали. Алармената сигнализация беше свързана с детекторна система, предназначена да отбелязва всяко проникване в някоя от няколкото компютърни мрежи в града.

Мониторът излъчи цяла поредица кратки съобщения:

НАРУШАВАНЕ НА ЗАЩИТАТА

ЦЕНТРАЛНА КРЕМЪЛСКА КЛИНИКА

ОТДЕЛЕНИЕ ЗА ВЪТРЕШНИ БОЛЕСТИ

ТЕРМИНАЛ 3028

Последва пауза, докато централната памет сравни кода на лицето със списъка на болничния персонал, и после се появи друг надпис:

АЛЕКСАНДЪР КУЗНЕЦОВ