Джоузеф Файндър
Московският клуб (63) (Къртица 3)

62

Вашингтон

Президентът бе събрал в своя кабинет главните си външнополитически съветници на последен разговор по подготовката на Московската среща.

Наред с държавния секретар Доналд Грант, директора на Централното разузнавателно управление Тиодор Темпълтън, съветника по националната сигурност адмирал Крейг Матюсън и Роджър Бейлис тук бяха още шестнадесет от членовете на Съвета за национална сигурност.

Само около половината от присъствуващите в стаята бяха между поканените в Москва. Списъкът бе съставен от президента заедно с адмирал Матюсън, така че имаше и хора с наранено самолюбие. В администрацията бързо се бе разбрало каква е йерархията. Деляха се на такива, които заминават за Москва, и такива, които не заминават. Така просто стояха нещата за Бейлис.

Неочаквано, някъде към средата на срещата, президентът направи внезапна забележка относно вълната от тероризъм в Москва и стомахът на Бейлис моментално се напълни с киселини.

— Беше ми съобщено от много надеждни източници — каза делово президентът, — че в този тероризъм има нещо повече, отколкото се вижда на пръв поглед.

Очите на Бейлис се плъзнаха от президента към държавния секретар, после към директора на Централното разузнавателно управление. О, боже. Нима тайната им беше разкрита?

Последва доста дълго мълчание, докато се разбра, че въпросът е адресиран към Тед Темпълтън.

На Бейлис му се зави свят.

Дали президентът не беше научил по някакъв начин, колкото и невероятно да изглеждаше, за съществуването на Светилището? Винаги имаше такава възможност, всички президенти разполагаха със собствена мрежа от осведомители. Ако беше научил, сигурно беше бесен. Такава мощна операция на разузнаването да се държи в тайна от него! Какво от това, че президентът, както и целият свят, би посрещнал резултата от заговора с овации. Той с положителност нямаше да одобри конспиративните методи на комитета, а това означаваше край на всичко. Цели десетилетия работа, упорита подготовка щяха да бъдат зачеркнати.

Не, изключено беше. Нито един комитет в историята на американското разузнаване не бил така невидим, както Светилището.

— Вие знаете — казваше президентът, — че едва ли мога да бъда наречен страхливец. Пътувал съм на различни места, поемал съм рискове, които са карали хората от тайните ми служби да излизат от кожата си.

Съветниците, уверени, че президентът много държи на мнението им и се съобразява с него, измърмориха одобрително.

„На неприятности е“ — помисли си Бейлис.

— Е, тази сутрин получих информация — продължи президентът и кимна към директора на ЦРУ Темпълтън, — информация, която недвусмислено ме засяга. За тероризма в Москва, Тед?

Бейлис веднага разбра. Темпълтън изглеждаше сконфузен, смирен, като ученик, хванат от учителя да подава бележка. Неизвестно как президентът бе получил информация от ЦРУ, която не изхождаше от Темпълтън. Сигурно разполагаше с някакъв друг канал. И Темпълтън, без съмнение, беше притеснен, че е скрил от него сведения, с които е разполагал.

Да. Президентът беше научил по някакъв начин, че бомбите в Москва не са просто самоделни приспособления, измайсторени в гаражите на един-двама дисиденти. Че са използувани американски пластични експлозиви. И беше нормално това да го обезпокои.

— Да, господин президент — каза Темпълтън, като прочисти гърлото си и приглади назад прошарената си коса, паднала на голямото му четвъртито чело. Лицето му беше зачервено. — Един от хората ни в Москва е успял да се добере до отломки от двете избухнали напоследък бомби. Нашите специалисти установиха, че пластичният експлозив е американско производство.

Бейлис тревожно следеше развитието на събитията. Темпълтън се гърчеше от притеснение. Понякога Бейлис съжаляваше, че Светилището не бе намерило за уместно да информира президента за ходовете си. Особено в моменти като този, когато възникваше риск президентът просто да отмени срещата на високо равнище. Но това, разбира се, не биваше да се случи. Не биваше да се допуска абсолютно нищо, което би разтревожило колегите на М-3 от Политбюро и би събудило подозренията им.

Президентът кимна. Беше в мълчаливото си, необщително настроение, което повечето от съветниците му намираха объркващо — дали означаваше гняв? Досада? Задоволство?

— Господин президент — продължи Темпълтън, — аз не се тревожа.

— Така ли?

— Не, сър. Ясно е, че руските терористи са получили достъп до американски експлозиви. Може между тях да има бивши войници, служили в Афганистан, и по време на войната да са се добрали до американски материали.

Президентът кимна.

— Ако смятах, че има нещо действително тревожно — каза Темпълтън, — положително щях да повдигна по-рано този въпрос.

— Забележки? — обърна се президентът към останалите от Съвета за национална сигурност.

— Да — обади се държавният секретар. — Не съм съгласен да изпращаме президента насред една военна зона. И определено не мога да допусна да заминете сега за Москва, господин президент. Имам чувството, че Москва наистина ще експлодира, и мисля, че от ваша страна ще бъде безразсъдно да заминете. Смятам, че трябва да откажем.

— Така ли? — рече президентът.

— Принуден съм да се съглася — обади се съветникът му по националната сигурност. — Не зная до каква стенен ще можем да ви охраняваме там. Може би ще трябва да уредим този въпрос с помощта на тайните служби.

Президентът кимна и подпря брадичка в дланта си.

Докато следеше дебатите през следващите дванадесет минути, Бейлис не се чувствуваше особено удобно на стола си.

— Ако разрешите, господин президент — намеси се накрая Темпълтън. — Вече съм изразявал своето мнение, че службата по безопасността в Кремъл, държи нещата здраво в ръцете си. Но има един друг фактор, с който трябва да се съобразим: положението на Горбачов.

— Тоест? — попита президентът.

— Точно в този момент той има нужда от цялата поддръжка, която може да получи — обясни Темпълтън. — Сигурен съм, че ако откажете срещата на високо равнище, престижът му сред съветското ръководство рязко ще падне. И тогава… тогава ще започнат истинските ни неприятности.

— Добре — каза рязко президентът. — Заминаваме за Москва. Сега да продължим.

Темпълтън го беше убедил, както и останалите от Съвета за национална сигурност. „Справи се блестящо“ — помисли си Бейлис. Работата беше свършена, нужното решение бе внушено на президента.

„Надявам се — мислеше си Бейлис, докато заседанието продължаваше, — надявам се, че наистина нищо няма да се случи по време на срещата.“ Въпреки че действително беше немислимо. Цели десетилетия М-3 се беше държал извънредно предпазливо.

А сега този човек трябваше да бъде дори още по-предпазлив. Човекът, наречен М-3, заедно с групата, която се назоваваше Светилището, бяха на път да променят света завинаги.

Москва

Приблизително по същото време пред хотел „Национал“ в Москва спря черна чайка. Шофьорът, руснак, отвори вратата на видния си американски пътник, изпълнения с достойнство възрастен мъж с аристократична осанка на име Уинтроп Леман.

— Добре дошли в Москва, господине — рече шофьорът.

След малко повече от час на апартамента на Уинтроп Леман в хотел „Национал“ се почука.

Леман се приближи с вдървена походка до вратата и отвори с треперещи ръце.

Пред него стоеше дребна, крехка жена на средна възраст, придружена от човек в костюм съветска кройка.

— Татко! — каза Соня Кунецка на английски.

Един дълъг миг остана на прага, после влезе и го прегърна. Пазачът отстъпи назад в коридора и любезно затвори вратата.

— Дочь моя! — каза Леман. Руският му, учен преди десетилетия, на млади години, все още беше сравнително добър.

След дълга прегръдка Соня го пусна и без да откъсва от него очи, каза:

— Моментът наближава.

— Мен няма да ме има — отвърна Леман с пресекващ глас.

— Не говори така — прекъсна го тя.

— Но наистина няма да ме има — рече той.

И тогава на вратата се почука.

— До скоро — каза Соня и се обърна да си тръгне.