Джоузеф Файндър
Московският клуб (62) (Къртица 3)

61

Париж

Стоун седеше на грапавия чакъл в Империята на мъртвите, облегнат на мокрите червеникавокафяви кости. Въздухът беше влажен, миризмата остра. Бе успял да поспи няколко часа и се събуди силно схванат в гърба и тила.

Чакаше да се върне Джеки.

Синът на проститутката беше във възрастта на пубертета и изцяло във властта на приключенските фантазии. Тук беше неговото и на приятелите му среднощно сборище. От време на време проникваха в катакомбите през тайния тунел и го удряха на веселба с часове — пиеха и драскаха по каменните стени. За тях костницата беше нещо вълнуващо, зловещо и забранено. Както обясни Джеки, когато се напиели, някои от приятелите му дори виждали духовете. Единственото правило, което всички спазваха, беше никога да не драскат по костите.

По щастливо стечение на обстоятелствата тази нощ никое от пубертетчетата не бе решило да дойде и да смути съня на Стоун. Голям късмет беше и че можеше да прекара част от деня скрит тук — катакомбите се отваряха за посетители едва в два часа.

Времето тъкмо щеше да му стигне. Беше помолил Дунаев — ако иска и ако смята, че е безопасно за него — да му помогне. Даде на Джеки прогизналия паспорт на името на Робърт Гил и трите допълнителни снимки в целофанено пликче, пъхнато зад последната страница на паспорта.

С тях Дунаев можеше да уреди издаването на виза за Съветския съюз.

Джеки се съгласи да му помогне. Каза, че ще прекара нощта в апартамента на своя стара приятелка, ще се обади на майка си, за да й съобщи, че всичко е наред, а след това ще позвъни на Фьодор Дунаев. Прие да направи и някои покупки, докато чака Дунаев да набави визата. Списъкът, който Стоун му даде, беше дълъг. Включваше най-разнообразни неща, като металическо джобно гребенче, евтин костюм, блейзър и панталон, чифт американски туристически обувки, мъжка пътна чанта, кожен несесер за бръснене, метален метър — ролетка, калъп сапун, флакон пяна за бръснене, туба паста за зъби, ножчета за бръснене и разни други тоалетни принадлежности.

Беше пет часът сутринта. Ако късметът не му изневереше, пазачът нямаше да се появи в катакомбите до следобед.

Стана и започна да се разхожда наоколо, чакълът заскърца под краката му. Освети костницата с фенерчето и се възхити на мрачната придирчивост, с която бяха подредени скелетите. В лъча проблеснаха съвършено симетрични редици черепи, гъсти редици, кацнали върху купища бедрени кости, печални редици от един мъртвешки хоровод. На места пищяли бяха кръстосани в злокобната комбинация череп и кости.

На табелки беше посочено кога и от кои парижки гробища са пренесени костите — процес, който водеше началото си от 1786 година, когато сметнали, че гробищата „Лез Иносан“ са пренаселени и опасни за здравето. Милиони скелети, предимно на бедняци, в течение на десетилетия били пренасяни и старателно подреждани в подземната гробница. OSSEMENTS DE L’EGLISE ST. LAURENT^[1] — се четеше на един от надписите, на друг — OSSEMENTS DU SAINT JACQUES DU HAUT PAS^[2]. Тук-таме бяха вмъкнати цитати за смъртта и вечността.

Стоун си спомни разказа на Джеки, че по време на Втората световна война в катакомбите се е помещавал тайният щаб на френската съпротива, а нищо неподозиращите немци самодоволно се разхождали по площад „Данфер Рошро“ над главите им. Почувствува се смешно незначителен в сравнение със смелите бойци от Съпротивата. Спомни си грандиозните си планове да разобличи целия заговор, да застави силни мъже да съдействуват за неговото и на покойния му баща реабилитиране. Всичките тези надежди бяха рухнали.

Мисълта да отиде в Москва го ужасяваше. Американските фанатици без съмнение щяха да го настигнат и там. Но нямаше избор.

Върна се на мястото си до колоната от скелети и не след дълго отново потъна в дълбок сън.

 

 

Москва

Шарлот се разхождаше напред-назад по коридора пред телетипите и мислеше за предаването, над което работеше, мислеше за Чарли, мислеше за наближаващата среща на високо равнище. Мислеше за десетки неща, или, с други думи, не можеше да се съсредоточи върху нищо.

По липса на по-добро занимание откъсна от телекса съобщение на „Асошиейтед прес“ и го погледна.

В очите й се наби едно име.

Пола Сингър.

Жителка на Чикаго, намерена мъртва в пламъците на апартамента си…, вероятно пожарът е възникнал от цигара…

Дъхът й секна и тя изпищя. Другите в бюрото — операторът, продуцентката, служителите руснаци — вдигнаха погледи към нея. Една рускиня, Зинаида, се втурна да види какво й става.

Шарлот знаеше, че Пола Сингър никога не е пушила.

 

 

Париж

Светлина заля лицето на Стоун. Той отвори очи, примигна няколко пъти и за свое облекчение видя, че е Джеки.

— Колко е часът? — попита Стоун, търкайки очи.

— Около обяд. По-добре да побързаме и да се измъкваме оттук.

— Е?

— Взе я. В съветското посолство отварят чак в десет, а той успя да вземе, визата в десет и половина. Който и да е този тип Дунаев, думата му се чува.

— Така си е.

— Купих ти високи обувки „кубинки“ — рече не сигурно Джеки. — Добре е, нали? Казват, че били, много хубави.

— Стават.

Джеки бе успял да вземе всичко по списъка. По-дребните неща беше прибрал в пътната чанта.

Оставаше много малко време и Стоун започна да действува бързо. Първо трябваше да разглоби изцяло пистолета. Натисна пъпката от задната страна на предпазителя и освободи магазина.

Винаги беше за предпочитане нищо да не се пропуска. Провери дали в цевта не е останал патрон. Нямаше. Натисна спусъка, за да освободи спусъковия механизъм, произвеждайки празен изстрел. Хвана цевта и издърпа затвора назад, докато чу слабо щракване. Квадратният блок на затвора остана в задно положение.

Добре. Кратката лекция на Дунаев не бе отишла напразно.

Без да отслабва натиска върху затвора, хвана ключалката на плъзгача, два щифта от двете страни на цевта, и я издърпа. Цялата горна част на пистолета се плъзна и се отдели. Приятно му беше да държи този „Глок“ — беше добре конструиран и изключително лек. Дължината му беше малко повече от осемнадесет сантиметра.

За секунди беше разглобил пистолета. Внимателно постави частите на земята пред себе си: продълговатата стоманена цев, затвора, пружината, пълнителя, който беше предимно пластмасов с малко метал в него, и корпуса от плътна пластмаса.

Взе корпуса и го разгледа. Знаеше, че не е стопроцентова пластмаса, през последните години производителите бяха започнали да импрегнират полимера със стомана като предпазна мярка срещу тероризма. Но металното съдържание беше толкова малко, че детекторите за метал едва ли щяха да го отчетат като нещо повече от връзка ключове. Всъщност, вероятно като нещо по-дребно и от ключ.

Обаче ако го поставеше в пътната чанта, на летището щеше да се види на рентгена като корпус на пистолет. Стоун го мушна в предния джоб на сакото си. Там, разбира се, не гледаха през рентген пътниците, а само багажа.

Стоманените части на пистолета бяха много по-голямо предизвикателство, но старият руски шпионин бе дал на Стоун някои идеи. Той сложи цевта със затвора надлъжно след пълнителя, за който знаеше, че съдържа седемнадесет патрона, и двете допълнителни пачки за деветмилиметров парабел. Дунаев ги бе намерил много по-лесно, отколкото пистолета, защото пачките на деветмилиметровия парабел пасват на всички малки европейски оръжия — от пистолета до картечницата — още отпреди Втората световна война.

Уви редицата от метални предмети няколко пъти в алуминиево фолио, докато пакетът не заприлича на дълга плоска пръчка. Пъхна го в подгъва в долния край на пътната чанта, който бе отворил с помощта на ножче за бръснене. Мушна металната ролетка между костюма и блейзъра.

След това взе сапуна и махна опаковката му. До една от стените на катакомбата бе забелязал малка локва, вероятно отцедена от почвата наоколо. Занесе там сапуна и го натопи във водата за няколко минути. През това време отвори пастата за зъби, изстиска част от съдържанието и я сложи в несесера заедно с металния флакон пяна за бръснене, ножчетата, стоманената самобръсначка, металния гребен и другите тоалетни принадлежности. Взе хлъзгавия и вече размекнат сапун и също го сложи в несесера, като преди това омаза с него тоалетните принадлежности и пастата за зъби. Полюбува се на лепкавата противна бъркотия с горда усмивка и затвори ципа.

 

 

Напуснаха катакомбите по друг път, повървяха малко по един съседен канал и излязоха през люка на една странична уличка, „Реми Дюмонсел“, пред големия светещ зелен кръст на хомеопатична аптека. Няколко минувачи учудено наблюдаваха как се измъкват.

— Какво зяпате, по дяволите? — кресна им Джеки. — Гледайте си работата!

Хората се обърнаха на другата страна.

Една пресечка по-нататък ги чакаше колата, която Джеки бе заел от свой приятел — гигантски черен шевролет от края на петдесетте години с големи перки отзад. На задната седалка беше сложен стар куфар, който Джеки бе намерил и напълнил с дрехи. Шевролетът се пробуди с рев и те се отправиха към летището.

— Навсякъде е пълно с полицаи — каза Джеки. Виждаше се какво удоволствие му доставя да си играе на участник в конспирация. — Набиват се в очите. На гарите, по спирките на метрото, навсякъде.

— И какво правят?

— Наблюдават. От време на време спират хората.

— Които приличат на мен.

— Така предполагам. — Той се усмихна. — Костюмът ви е съсипан.

— От каналите ще да е. Имаш ли представа къде тук могат да се купят перуки?

— Перуки ли?

Спряха до една телефонна кабина и Джеки проведе няколко разговора, докато най-после откри такова място в Девети район, „Ле Костюм дьо Пари“, голям и известен магазин, който даваше дрехи и аксесоари под наем на кинокомпании. Там Стоун намери мъжка перука, светлокафява с много естествени на вид сиви кичури. Ставаше му идеално. Като я сложи върху подстриганата си като четка коса, тя го промени напълно. Сега приличаше на бизнесмен с добре поддържана външност. От един гардероб си избра тъмносиня американска морска униформа, която беше малко размъкната, но прилична. Погледна се в огледалото.

Джеки стоеше до него и го наблюдаваше.

— Доста добре е. Но всеки, който ви погледне по-внимателно, ще разбере, че сте вие.

— Така е. Но морската униформа може да ми спечели няколко безценни секунди — те ще очакват да видят всичко друго, но не и военен. Във всеки случай е по-добре от нищо. Какво ще кажеш за едни мустаци?

— Защо не?

Прибави към всичко това прошарени мустаци, плати наема и депозита и си помисли: „Сума пари за един лош костюм и една грозна перука.“

На улицата намери телефонна кабина и се обади в „Еър Франс“. Попита за разписанието на полетите до Вашингтон и запази с кредитната карта на Чарлз Стоун място за самолета от Орли следващия следобед.

Предвидливо направи резервацията от друго, фалшиво име. Ако имаше късмет, щяха да се хванат на уловката. Щяха да помислят, че е сгрешил като аматьор — бил е достатъчно умен да си запази място под чуждо име, но е забравил, че лицето може да бъде установено посредством кредитната карта. И щяха да се заблудят, че се връща във Вашингтон.

Или пък изобщо нямаше да повярват на този трик.

Не му се мислеше за това.

После се обади в няколко въздушни компании, които имаха полети от летище „Шарл дьо Гол“.

Стоун беше внимавал да не използува в Париж името Робърт Гил. Френската полиция щеше да търси Чарлз Стоун, който се представя с едно от няколко фалшиви имена. Но нямаше да търси Робърт Гил.

На летище „Шарл дьо Гол“ се сбогува с Джеки и му благодари с кратко ръкостискане.

— Почакай за секунда — каза му Стоун и извади от джоба си смачкан плик.

— Какво?

Беше пачка банкноти, вероятно повече пари, отколкото момчето беше виждало през живота си.

— Не! — запротестира то и отказа да вземе плика. Вашите пари не вървят тук!

„Откъде ли го е научил? — зачуди се развеселен Стоун. — Сигурно е гледал много английски филми.“

— Ти рискува много заради мен — каза Стоун. — Може би дори спаси живота ми.

Джеки се смръщи, за да покаже, че въпросът е приключен, но не успя да скрие леката доволна усмивка.

— Вие май откачате!

— Може — каза Стоун и отново бутна плика към него. — Виж, за майка ти са. Кажи й да си почине няколко нощи, предай й благодарностите ми за помощта.

Джеки мълча дълго, после каза:

— Надявам се, че нещата ще се развият добре за вас.

Стоун стисна силно ръката на момчето и сложи другата си ръка на рамото му.

— Благодаря ти.

После, след още една продължителна пауза, Джеки безмълвно се обърна и си тръгна.

Стоун влезе в аерогарата. Там нямаше никакви признаци на засилена охрана. Огледа се нервно, но не забеляза нищо повече от обичайните няколко полицаи.

„Странно — помисли си той. — Можеше да се очаква, че ще охраняват летищата особено строго.“

Отиде до гишето на „Еър Франс“ и си купи билет за следващия полет до Бон, с пет минути по-рано от полета на „Аерофлот“ до Москва, който всъщност му трябваше. Както сам се увери, пътниците за двете линии минаваха през съседни изходи. Плати в брой. Продавачката прикрепи талона за запазеното място към билета му. После отиде на гишето на „Аерофлот“ и си купи билет до Москва, плати също в брой и си взе талона за мястото. Намери тоалетна, изчетка костюма си, оправи си връзката и се погледна в огледалото. Изглеждаше малко смачкан, но не повече от военен, който е пътувал цяла нощ.

Пое си дълбоко дъх и се върна в чакалнята. Сега идваше най-трудното. Когато извикваха вече за последен път пътниците и за двата полета, бавно се приближи до рентгена за багажа.

Погледна дългата опашка. Стъписа се, като забеляза, че пулсът му е започнал да се ускорява, а лицето и ръцете му са се покрили със ситни капчици пот. Тук не трябваше да има никаква засечка. Ако откриеха разглобения пистолет, веднага щяха да го хванат, да го задържат за разпит, да го арестуват и съвсем скоро щяха да открият, че човекът, който току-що се е опитал да пренесе пистолет покрай охраната на летището, е точно този, когото така разгорещено преследва цялата парижка полиция.

Повикването на пътниците прозвуча още веднъж по високоговорителя.

Голямо шумно семейство — с четири момчета и две момичета, всичките под десет години — се нареди на опашката. Децата се караха и тичаха около родителите си. Стоун чу да се говори немски. Бързо застана зад тях, благодарен, че вниманието на контролиращите положително ще бъде отвлечено от тях.

Когато немското семейство стигна до вратата на детектора за метали, както се бе надявал Стоун, бъркотията се увеличи. Някои от децата се опитваха да пренесат багажа си през детектора и се наложи облеченият в синя униформа служител да им каже да сложат пътните чанти на конвейерната лента, за да минат през рентгена. Едно от момчетата чукна брат си по главата с кокалчетата на пръстите си. По-малкото момиче ревна и задърпа тлъстата си майка за роклята. Стоун срещна погледа на младия мъж, който следеше екрана, и се усмихна доброжелателно, клатейки глава. Човекът също се усмихна, сякаш искаше да каже: „Каква напаст!“

Сега беше ред на Стоун. Сърцето му отново се разтуптя, но той продължаваше да се усмихва добродушно. Сложи нехайно пътната чанта на конвейерната лента и мина през детектора за метали.

Светна зелената лампичка.

Чисто. Пластмасовият корпус на пистолета беше минал. Слава богу, магнитометърът не беше настроен да прихваща абсолютно всичко метално.

Тогава видя, че човекът на рентгена се е втренчил отблизо в монитора. Страхът го сграбчи.

С очи в сивкавия екран, служителят, който беше вече изтощен, въпреки че от работния му ден оставаха още пет часа, вътрешно изгримасничи. В това тук имаше нещо метално. Погледна по-внимателно рентгеновото изображение и забеляза голямо количество тъмни предмети в несесера на този тип.

— Почакайте — каза той.

Стоун се обърна и озадачено погледна оператора на рентгена.

— Какво има? — попита все още добродушно той.

— Трябва да погледна вътре, може ли?

— Моля! — каза Стоун и се насили да се усмихне, въпреки че чувствуваше напрежението с цялото си тяло. — Както желаете. — Усети как струйка пот бавно потече по тила му в яката на ризата.

Французинът вдигна чантата, която се бе показала от другата страна на рентгена, и отвори ципа. Премести настрана костюма и панталоните, намери несесера и веднага го отвори. Погледна вътре и видя противна каша от размекнат сапун и паста за зъби, метално гребенче, няколко ножчета за бръснене и нещо, което приличаше на самобръсначка. Сбърчи нос от отвращение и затвори несесера, отказвайки се да рови повече в това, което очевидно бяха само лични вещи на един не особено прибран човек. Пръстите му докоснаха нещо метално и той го извади: метална ролетка. Побъркани американци. „Merde!“^[3] — възкликна той вътрешно. Гласно попита:

— Vous êtes américain?^[4]

— Да.

— Ще трябва да го погледна още веднъж, je vous en prie^[5] — каза той, като затвори чантата и я постави на лентата пред рентгена.

Отново се взря в монитора. Само мръсния несесер и проклетата ролетка. Единственият друг метал, чието тъмно изображение се виждаше, беше желязната пръчка за усилване дъното на чантата. Нищо подозрително. Единственото престъпление на американеца беше неговата мърлявост, така че той го пусна да мине. Този тип очевидно не беше терорист.

Както бе предсказал Дунаев, опакованите във фолио и пъхнати в подгъва на дъното части от пистолета се възприемаха просто като част от конструкцията на чантата. Служителите от службите за сигурност на летищата са обучени да гледат вътре в очертанията на багажа, а не самите очертания. Множеството метални обекти в чантата служеха за отвличане на вниманието. Стоун бавно изпусна въздуха от дробовете си и продължи нататък.

Паспортната проверка се извършваше на редица остъклени гишета до изхода. „Дано късметът не ми изневери“ — каза си тихо той, като се нареди на опашката. Оставаха само още няколко минути.

Ритуалът при паспортната проверка, както изглежда, навсякъде на Запад беше повърхностен. Служителят едва го погледна, без изобщо да го е грижа, че видът му коренно се различава от снимката на паспорта. Удари на паспорта му печата за френска виза, която удостоверяваше, че е напуснал страната, и го плъзна към него през прозорчето с кратка усмивка.

— Bon voyage, monsieur.^[6]

Докато се отдалечаваше от гишето, Стоун почувствува как напрежението напуска тялото му.

Забеляза, че един мъж със син блейзър и синя, вратовръзка, застанал в края на сектора за паспортни проверки, задържа погледа си върху него малко по-дълго от обичайното. „Дали не ставам параноик?“ — трескаво си помисли Стоун.

В следващия кратък, противен момент разбра, че човекът, който, изглежда, беше от службата за сигурност на летището, наистина го гледа, и то прекалено, внимателно, изучава лицето му с интерес, който е повече от преходен.

Бяха го разпознали.

Сигурен беше.

„Не бързай! — каза си той. — Няма нищо необичайно. Само изплашен човек би хукнал да бяга в тази ситуация. Върви с нормалната бърза крачка на човек, който закъснява за самолета.“

Човекът се бе обърнал след него, бе напуснал, мястото си до паспортните гишета и бе тръгнал подире му.

Стоун виждаше отражението му в прозореца на коридора, по който вървеше. „Нормално. Върви нормално. Няма нищо необичайно.“

Ето го и изходът. Беше празен. Пътниците за Бон се бяха качили вече и служителките от авиолинията се мотаеха в очакване на някой закъснял, смееха се и приказваха помежду си.

Човекът беше все още зад гърба му. Защо не го настигаше? Защо просто не го сграбчеше и да свършва; най-сетне?

Една от служителките на изхода го гледаше как идва и неодобрително клатеше глава.

— Много закъснявате, господине — извика тя. — Самолетът ще излети всеки момент.

Стоун размаха насреща й бордната карта.

— Ще успея — каза той и се шмугна покрай нея.

— Тичам бързо.

— Хей, господине! — извика жената, когато Стоун се втурна в тунела към самолета.

Сега!

На влизане в пълния самолет пъхна бордната карта в ръката на стюардесата. Мина през целия салон, избутвайки един човек, който слагаше куфар на мрежата над седалките, и стигна до самата опашка.

Да! Още не бяха затворили задната врата, тъкмо се канеха.

— Господине! — Един от стюардите сочеше към него. — Какво правите?

Но Стоун вече слизаше по металните стъпала и стиснал пътната си чанта, хукна по пистата. Ревът на мотора беше оглушителен. Беше разчел времето точно. Следващият самолет на пистата, боядисан в бяло-синьото на „Аерофлот“, без всякакво съмнение беше съветски „Илюшин 62“, готов за излитането след около две минути. Тъкмо щеше да успее.

Стоун се бе откачил от преследвача си, като се бе устремил в посока, която той не можеше да предвиди. Знаеше, че от сградата на аерогарата не могат да го видят, тъй като корпусът на самолета го закриваше. Изкачи външната сервизна стълба и когато влезе в салона, видя изненадания поглед на пълничката съветска стюардеса. Подаде бордната си карта. Изненадата й премина в неодобрение.

— Извините — каза той на жената. — Простите. Я очень опаздываю.

Седна на мястото си и неспокойно погледна през прозореца. Беше в безопасност. Човекът от охраната на летището си мислеше, че ще лети за Бон, и положително бе поискал подкрепление, за да задържат и претърсят самолета. Докато разберат, че е слязъл, самолетът на „Аерофлот“ щеше вече да е излетял. Стоун почувствува, че моторите заработват на по-високи обороти, и две минути по-късно потеглиха по пистата. Когато след още минута и половина самолетът излетя, той се отпусна в седалката, затвори очи и изпусна въздишка на облекчение.