Джоузеф Файндър
Московският клуб (80) (Къртица 3)

79

9:40 часът сутринта

Председателят на КГБ посегна към пистолета, който беше скрил в големия преден джоб на болничния си халат и попита ядосано:

— Къде се намираме?

Отговори му санитарят, който седеше отпред до шофьора.

— Извън Москва, другарю председател.

— Какво става? — Той сложи пръст на спусъка. Маскарадът вече не беше необходим. Задърпа ремъците, опитвайки се да се освободи. — Не сме в Кунцево — каза той, извади пистолета и го насочи към Степан. — Съветвам ви незабавно да ме закарате там.

Но Степан Крамер и близкият му приятел Женя Светлов, заедно, с чийто баща, Яков Крамер бе лежал в затвора, се метнаха навън. Веднага ги последва и трети човек, който изскочи изпод носилката зад предните седалки: Чарлз Стоун излетя от линейката и затръшна вратите след себе си.

Павличенко седна и даде един изстрел, от който предното стъкло се покри с паяжина.

— Аз пък не ви съветвам да стреляте втори път — извика на руски Стоун с ясен и силен глас. Той и двамата други се бяха пръснали на известно разстояние от колата. Стоун го държеше на мушка от едната страна, Степан от другата — с револвера, който баща му пазеше още от Втората световна война. Председателят на КГБ веднага разбра, че имат числено превъзходство, и застина за момент.

Стоун наблюдаваше Павличенко, който изглеждаше спокоен и самоуверен, с небрежно насочен пистолет, сякаш цялата тази работа не беше нищо повече от кратко прекъсване, което скоро ще свърши.

За Степан, естествено, не бе представлявало трудност да намери линейката и униформите, но Стоун беше поразен колко лесно се бе оказало да влязат направо в кремълската клиника без всякакви пропуски, само преоблечени като санитари. Охраната на болниците беше немарлива дори в Съветския съюз: скоростта, с която се действува за спасяването на човешкия живот беше изместила на заден план съветския инстинкт за бдителност.

Стоун бе отворил катинара на гаража с импровизирани инструменти, подбрани от чантата за бърза помощ на Степан: дълга металическа кюрета, която бе извил като шнери, и дълга стоманена игла за проверяване чувствителността на кожата. В гаража бяха оставени богат асортимент експлозиви и детонатори, очевидно за да бъдат обвързани Крамерови с атентата на Червения площад.

Когато бе научил, че Павличенко си е подготвил предварително стая в Кунцево и че мозъчната томограма ще е правена в централната кремълска клиника на улица „Грановски“, Степан бе стигнал до извода, че Павличенко ще поиска да му изпратят линейка. Това се потвърждаваше от информацията на Чавадзе, че за тази сутрин в Кунцево е подготвено легло за член на Политбюро.

Стоун, Степан и приятелят му Женя Светлов бяха успели да стигнат първи, преди истинската линейка.

— Кой сте вие? — попита спокойно Павличенко. — Трябва да сте чужденец, чувам акцента. Настоявам веднага да се предадете. Съзнавате ли какви, тежки последствия ще има това, което правите? Предполагам, не знаете, че сте отвлекли член на съветското правителство. Бъдете разумни и хвърлете оръжието.

От дясната страна на линейката се чу гласът на Чарли Стоун:

— И то не кой да е член. Предател вътре в правителството.

Павличенко поклати глава и се засмя меко.

— Вие сте опасни, луди хора. Боя се, че ужасно се заблуждавате. Настоявам да не ми говорите такива глупости.

Толкова близо, пред самата цел, и да му се случи това! Кои бяха тези хора? Не и от обикновеното МВД, вероятно бяха от ГРУ.

Павличенко не бе стрелял с пистолет от години, дори от десетилетия, от обучението си във Висшата школа на КГБ насам. Но знаеше, че битката се решава не само от оръжията, но и от психологията. Тези хора бяха млади и не приличаха на професионалисти. Ако не се поддадяха на сплашване с огромната власт на ведомството му, сигурно можеха да бъдат надхитрени, манипулирани. Той беше силният, те бяха слаби.

— Ако държите да продължавате с този цирк — рече Павличенко, поклащайки тъжно глава, — моля, на ваше разположение съм. Но ви предупреждавам, че мощта на целия Съветски съюз ще се стовари върху вас. Можете да причините зло на един човек, но няма да останете живи. — Тримата не мръднаха от местата си, пистолетите от двете му страни оставаха насочени към него, а той все така се целеше в чужденеца вдясно.

— Предполагам, че тероризмът е примамливо нещо. Вие тримата без съмнение мислите, че като вземете за заложник член на Политбюро, ще промените света. Но трябва да разберете, че като ми отнемете живота, в края на краищата нищо няма да се промени.

— Зная за М-3 — подхвърли Стоун. — Зная как един млад помощник на Берия се е добрал до властта. С помощта на няколко американски циници, които не са и подозирали колко са били наивни всъщност.

— Вие сте съвсем побъркан — отвърна председателят на КГБ. — Кой сте вие? ЦРУ? Не правете грешка, за която вашата централа и вашата страна с положителност ще се разкайват.

— Интересно ми е — каза Стоун — да се срещна с вас след толкова дълъг път. Дълъг път и за двама ни, струва ми се. Сега свалете пистолета! Повече сме от вас. Това е положението.

Павличенко не свали пистолета. Заоглежда се, очите му бавно засноваха насам-натам. Оценяваше ситуацията, търсеше слабо място. Налагаше се да вземе на сериозно тези идиоти, да се опита да ги разубеди. Единият беше чужденец, вероятно американец. А другите? Руснаци ли? От ЦРУ ли бяха? Или… о, да. Служителят на ЦРУ Стоун. Разбира се.

— Възхищавам се от вашата смелост — поде меко той. — Но чак пък да отвличате председателя на КГБ? Не зная какви цели преследва с това вашата служба, но сега, след като го направихте, трябва да си дадете сметка колко глупаво сте постъпили. Смело — да, но глупаво.

— Свалете пистолета! — рече Стоун. — Знаем за мавзолея. Можем да ви заведем до някой телефон, така че да отмените заповедта все още има време, струва ми се. Или да ви закараме направо на Червения площад, ако предпочитате.

В гласа на председателя се прокрадваха нотки на отчаяние въпреки мекия, самоуверен тон, който бе възприел.

— Мога да ви гарантирам амнистия. Ще разреша ЦРУ да ви изведе от Съветския съюз. Предложението ми е много великодушно.

— Моля ви, не ме принуждавайте да ви убивам — каза Стоун. — Вече съм убивал по принуда и нямам нищо против да го направя още веднъж.

Степан понечи да се намеси, но погледът на Стоун го накара да млъкне. Беше го инструктирал да не казва нито дума. Не трябваше да говорят нито Степан, нито Светлов. Това беше работа само на Стоун.

— Има една руска поговорка — не се отказваше председателят. — Този, когото прибързано сметнат за умрял, живее по-дълго. — Докато говореше, бавно-бавно обърна пистолета право срещу американеца и се прицели в главата му.

— Добре — рече Стоун, — сложете пистолета на седалката пред себе си. Внимателно. Знайте, че ако направите някое внезапно движение, можете да простреляте един от нас, но веднага ще бъдете убит. Едновременно с вас и ние ще оставим пистолетите на покрива на колата. Разбрахме ли се?

Павличенко кимна.

— Какво искате?

— Искаме да ви заведем на Червения площад — отговори Стоун. — Само това. Вие ще дадете нужните разпореждания и след това ще ви освободим.

— Приемливо. — Той сложи пистолета на дланта си и бавно започна да се навежда напред към предната седалка.

— Внимателно — рече Стоун. — Не забравяйте, че във вас са насочени два пистолета. Вие имате един. Не искаме да ви мамим. — Той също сложи пистолета на дланта си и започна да я придвижва към покрива на линейката.

— Оставете и двата! — заповяда Павличенко. Разбра с облекчение, че тези мъже не са убийци. Бяха преценили риска и им беше станало ясно, че никога няма да се измъкнат. Постъпваха глупаво, разбира се, но дори и не предполагаха до каква степен глупаво.

— Сега! — каза Стоун. Степан хвърли оръжието си на земята. Стоун пусна свря пистолет върху колата и в момента, в който той издрънча в ламарината и отскочи, Павличенко пусна своя на предната седалка и се облегна назад.

— Ами добре — усмихна се председателят. Знаеше какво ще се случи скоро с тези трима мъже. Погледна към американеца. За момент му се стори, че вижда малка червена точица.

Погледна още веднъж. Да, червена светлинка.

И тогава разбра какво държи той във вдигнатата си ръка: дистанционен предавател, от тези, които се използуват за взривяване на бомба в автомобил.

— Какво си мислите, че правите? — попита Павличенко. Страхът не бе оставил нищо от хладнокръвието му, гласът му трепереше. Американецът приближаваше палеца си към бялото копче от едната страна на уреда. — Кой ви даде това? — извика той. — Някой от моето ведомство ли? Това устройство е от снабдяването на КГБ, прав ли съм?

— Ние всички сме за вас шахматни фигури, нали? — попита Стоун с палец на милиметри от копчето на детонатора. Гледаше седналия на ръба на носилката Павличенко, мощното му телосложение, неестествено тъмната коса, пепелявата грапава кожа и твърдите черти. Значи това беше човекът. Какво ли му е коствало да издрапа по най-хлъзгавия връх в Москва? А след това да крои заговор, за да срине всичко около себе си? — Крамерови, аз, баща ми — всички сме части от плана ви, не е ли така? Не сте познавали баща ми, нали?

— Който и да ви е казал това сигурно точно той е човекът, който иска да взриви мавзолея на Ленин — рече Павличенко. Знаете ли кой е той? Можем да го намерим. Аз съм болен човек, но вие ще ми помогнете. Закарайте ме до телефон и ще се обадя на някои хора. Можем заедно да го предотвратим. — Усмихна се и продължи: — Не, приятелю, нямам представа кой е бил баща ви.

Да. Павличенко знаеше, че Алфред Стоун е мъртъв. Павличенко беше заповядал да убият Алфред Стоун.

Всичко съвпадаше. Гневът му бе калейдоскопичен, пробягващите през съзнанието му чувства — хипнотични. Почувствува внезапно спокойствие, докато мислеше за смъртта на баща си, за Пола. Спомни си Леман и за пръв път изпита състрадание. Този човек, този неотличаващ се с нищо човек отзад в линейката, този умопобъркан…

Сега Павличенко се обръщаше направо към Степан:

— Вие можете да помогнете на родината си в този труден момент. — Хвърли се внезапно напред, грабна пистолета и стреля по руснака зад себе си, но изстрелите разбиха страничните и задните прозорци, на линейката и изсвистяха във въздуха, без да го засегнат. Завъртя се и хвана дръжката на задната врата.

Заключено.

— Как разбрахте; че става дума за бомба в мавзолея? — попита Стоун с леко въпросителна интонация. — Нищо не сме споменавали за бомба.

Павличенко обърна пистолета към американеца и се заслуша за момент, обзет от любопитство.

Стоун стисна предавателя и сложи палец на бялото копче. Гласът му беше задавен от вълнение.

— Ето ви за баща ми! — изрече той, натисна бутона и взриви връзката динамит, закрепена под бензиновия резервоар на линейката. Експлозията беше мощна и оглушителна. На мястото, където преди бе стояла колата, остана бумтящо огнено кълбо.

Беше 9:55 часът.

 

 

9:56 часът сутринта

Соня Кунецка се връщаше в апартамента си, почти обезумяла от лоши предчувствия. Беше излязла, за да се обади от уличен телефон, да се обади на баща си. За да му съобщи какво бе научила от Чарли. Но стаята му не отговаряше. Питаше се дали не е тръгнал за Червения площад, за парада по случай Седми ноември. Беше й казал, че няма да ходи. Къде беше?

Трябваше да говори още веднъж с него. А също и с Чарли. Да му каже очи в очи онова, което не се бе решила да му довери.

Пред блока беше паркиран зелен фургон. Регистрационният номер без всякакво съмнение беше на КГБ.

Соня разбра. Бяха дошли за Яков, Степан… и за нея. Не, за бога! Коленете й омекнаха, едва вървеше, но някак си се добра до входа и спря.

Чу гласове по стълбището. Отекващи мъжки гласове.

Обърна се и излезе, прекоси двора, скри се зад една колона и започна да наблюдава.

Появи се група хора. Един войник от КГБ, и още един, и… Яков. С белезници. И още един войник от КГБ.

Идеше й да изпищи. Искаше й се да се втурне към него, да го спаси, но дори във влудяващата си болка знаеше, че е невъзможно.

„Ще ме арестуват — помисли си тя — и тогава всичко ще е свършено.“

„Ако искам да помогна на Яков, трябва да бягам. Не бива да им позволявам да пипнат и мен.“

„Дали са хванали Степан?“

„Не! — помисли си тя, промъквайки се покрай блока. — Не, Господи! Моля те, пази ни!“

 

 

Два пъти в годината членовете на съветското Политбюро приемат парада на Червения площад от трибуната на мавзолея на Ленин. Обикновено излизат от Кремъл през вратата точно зад мавзолея и изкачват порфировите стъпала отвън. Но има случаи, когато поради бурното време или лошото здравословно състояние на някой ръководител предпочитат да минат по подземния пасаж от Министерския съвет. През последните си години Леонид Брежнев обикновено отиваше до мавзолея по този път, защото подземните коридори се отопляват, а в един от тях има дори и тоалетна — първа необходимост, след като си стоял на студа четири-пет часа.

Този ден не заради времето или нечие здраве, а за по-голяма сигурност членовете на Политбюро, придружени от американския президент, държавния секретар и съпругите им, се събраха в сградата на Министерския съвет и се спуснаха в подземния тунел.

В Москва бяха станали твърде много терористични актове и Политбюро беше решено да не допусне днес да се случи нещо. Срещата на високо равнище беше открита официално и утре започваха сериозните разговори. Политбюро държеше всичко да мине без засечки.

Дванадесетте членове на Политбюро, десетте кандидат-членове и четиримата американци се придружаваха от петима офицери от МВД по охраната, облечени, както и останалите военни, в тежки вълнени шинели и астраганови или самурени калпаци, с широки червени ленти, прикачени отляво на гърдите им.

Беше девет часът и петдесет и седем минути.

— В самия мавзолей няма асансьор. Групата се заизкачва по вътрешното стълбище, което водеше до терасата отпред. Вървяха един след друг нагоре и завиваха към трибуната. Горбачов и президентът на Съединените щати, министърът на външните работи и държавният секретар заеха определените за тях места в центъра на редицата, пред петте микрофона.

Точно в десет часа звъннаха камбаните на Спаската кула и веднага след това проехтя магнетофонен запис на висок, метален глас, който обяви:

— Слава на великия Ленин! Слава! Слава! Слава!

И церемонията започна сред всеобщите овации на хилядите събрани зрители.

 

 

10:25 часът сутринта

За момент часовоят от МВД едва се сдържа да не прихне. Видя дребна жена на средна възраст с очила, която тичаше към него, размахваше ръце и крещеше нещо. Милиционерът и още девет негови другари стояха на входа към Червения площад до червената тухлена сграда на Историческия музей.

Вече долавяше какво вика тя:

— Трябва да сирете тържествата! Ще избухне бомба! Трябва да помогнете!

Милиционерът сграбчи жената точно когато се опитваше да мине през заграждението.

— Как си стигнала чак дотук? — попита грубо той и я избута настрана. — Махай се, преди да са те убили.

— Не! — каза Соня. — Искам да говоря с някой началник. Много е важно…, трябва да ме послушате!

Часовой от КГБ потупа милиционера по рамото.

— Какво става, другарю?

— Тази побъркана крещи някакви глупости.

— Аз ще поговоря с нея. — Приближи се до жената. — Кажете, какъв е проблемът?

— В мавзолея има бомба. Може да избухне всеки момент. Не съм луда. Послушайте ме!

— Елате с мен — каза часовоят, — трябва да говорите с началника ми.

Даде знак на колегите си, че всичко е наред, и я повлече за лакътя към далечния край на Историческия музей. Заведе я в тесния проход между две сгради.

— Кажете ми сега какво сте чули.

— О, слава богу! — каза Соня и, в същия момент видя, че часовоят от КГБ е извадил пистолета си и го е насочил към гърдите й. — Не, моля ви…

Погледна го неразбиращо, а после почувствува прилив на гняв. „Моля те, Господи, спаси ме! — заповтаря си тя. — Спаси ме, спаси Яков, спаси Степан!“

„Моля ви, не стреляйте!“

Гледаше го, неспособна да пророни и дума, само бавно поклащаше глава.

Часовоят стреля само веднъж — в сърцето. Шумът от изстрела потъна в гърмящата маршова музика, идваща откъм Червения площад.

 

 

Точно в единадесет часа таймерният клапан на малката бутилка с пропан, поставена в средата на арсенала под мавзолея на Ленин, щракна и газът със свистене заизпълва помещението.