Джоузеф Файндър
Московският клуб (30) (Къртица 3)

29

Москва

Председателят на КГБ Андрей Павличенко вървеше притеснено по дългия коридор, застлан с персийски килим. Подмина редица двойни врати. Намираше се на петия етаж на сградата на ЦК на Стария площад, на три преки от Кремъл. Беше се запътил към неофициалния кабинет на Михаил Горбачов.

Президентът беше позвънил преди час. Павличенко си беше у дома, в апартамента си на Кутузовски проспект, където живееше сам, откакто жена му почина преди четири години. Избягваше да се прибира, когато това бе възможно, като се опитваше да не му остава никакво свободно време, през което да го обзема самотата.

Влезе в приемната на президентския кабинет, кимна на секретарите, после прекоси преддверието и стигна до малкия кабинет на Горбачов.

Другите два кабинета на Горбачов — в Кремъл и от другата страна на сградата на ЦК — бяха Официалните, предназначени за приемане на чужди посетители. Съществената си работа, най-важните съвещания президентът провеждаше тук, в малката, спартански обзаведена стая, по-голямата част от която бе заета от грамадно махагоново бюро. На стените висяха портрети на Ленин и Маркс — абсолютно същите, както и във всеки друг кабинет. В средата на бюрото имаше сив телефон с бутони, свързан с двадесет линии.

„Е, това е — мислеше си мрачно Павличенко. — Политбюро ми иска главата и Горбачов няма да може да се противопостави да не ставам изкупителна жертва.“

Въведоха го незабавно и му олекна, като видя, че няма никой друг. Само президентът, който при това беше по-малко уморен, отколкото онази нощ на дачата. Но все пак изглеждаше доста изтощен. Беше облечен в гълъбовосив костюм — Павличенко знаеше, че е шит по поръчка в Лондон от фирмата „Жийвс енд Хоукс“. Той също харесваше английските костюми — слава Богу, западните одежди вече не се считаха за политическа грешка. На ръката си Горбачов носеше скъп златен часовник „Ролекс“. Павличенко също носеше часовник „Ролекс“, но не толкова скъп. Знаеше, че Горбачов изпраща прането си в елитната пералня до хотел „Украйна“; която обслужваше Кремъл, съзнаваше, че подражанието всъщност не е най-лошата форма на ласкателството, и също изпращаше прането си там.

Разположиха се до ниската махагонова масичка — Горбачов на коженото канапе, а Павличенко на фотьойла.

— Е, Андрей Дмитриевич? — попита президентът, както винаги минавайки направо на въпроса. — Какво ново научихте?

Никакви заобикалки, никакви празни приказки. Разбира се, че Горбачов можеше да бъде много приятен, но не и когато трябваше да се върши работа.

— Струва ми се, че тези бомби са само началото — отвърна без колебание Павличенко.

— Тоест? — попита кисело Горбачов.

— Тоест, заговор.

— Да — започна раздразнено Горбачов, — нали вече обсъждахме…

— Страхувам се — прекъсна го едва чуто Павличенко, — че доказателствата сочат именно това. Всичките ми хора, от първия до последния, са на мнение, че става дума именно за заговор.

Прокара ръка по лицето си и усети наболата си брада. Не му бе останало време да се избръсне.

— Така — каза Горбачов. Видимо бе отпуснал рамене, макар че изражението му оставаше непроменено.

На Павличенко му бе добре известно, че за съветското Политбюро едва ли има нещо по-страшно от преврата.

Навярно това бе така, защото Съветският съюз бе изграден върху преврата от 7 ноември 1917 — малка, но светкавична атака срещу демократичното правителство. Следователно Политбюро разбираше, че подобна заплаха съществува по всяко време.

Горбачов имаше защо да се страхува.

В Съветския съюз цареше безпорядък; в съветските републики се появяваха националистически тенденции, имаше дори публични демонстрации; една след друга републиките открито заявяваха желанието си за независимост от Москва. Дори и Руската федерация се отдалечаваше от Кремъл. Единствено Украйна никога нямаше да получи независимост. Тоест, никога без война. Съветският блок се рушеше. Берлинската стена бе срутена и повлече след себе си Източна Германия, Полша. Унгария, Чехословакия, България… КПСС бе загубила дългогодишната си власт; ръководителите от старата гвардия си отиваха, заменяха ги нови. Само за няколко години съветската империя бе почти напълно разрушена и то по вина на Горбачов.

Павличенко усети какви изчисления правеше Горбачов. Президентът можеше да разчита вероятно на три-четири твърди гласа в Политбюро. Вероятността за преврат съществуваше по всяко време — враговете му в Политбюро можеха да го сменят, както бяха направили това с Хрушчов през 1964 година. Из Върховния съвет и Съвета на народните депутати се чуваха гласове за отстраняването му.

— Вероятно има сили — продължи шефът на КГБ, след като Горбачов не каза нищо повече, — нелегални сили, които несъмнено имат достъп до огромни ресурси. Или поне така смятат моите хора.

— Тук, в Москва? — едва ли не с насмешка попита Горбачов.

— Вероятно. И въпреки това, както вече ви казах, може би има връзка и със Запада. Не мога да кажа със сигурност, просто защото не знам.

— Тоест?

Павличенко вдигна рамене.

— Колко високо в йерархията?

— На Запад ли?

— Не, тук.

— Не ви разбирам.

— Колко високо в йерархията са те? Мислите ли, че тези… сили… се управляват от Политбюро?

— Струва ми се, че е възможно — отвърна Павличенко.

При създалото се положение отговорът на Горбачов не го изненада.

— Не искам нищо да пречи на срещата на Седми ноември — каза той високо и поклати глава. — Тя трябва да се състои на всяка йена. — Той се изправи, за да покаже, че срещата е приключила. — Ако е нещо свързано със Запада, независимо дали с Белия дом, или с Лангли, или с когото и да било другиго, аз трябва да знам. Ясно? Не искам нищо да попречи на срещата, но и не мога да допусна светът да ни счита за страхливци.

— Разбрано — потвърди Павличенко, успокоен вътрешно, че Горбачов не бе поискал главата му, макар че и тази опасност не бе преминала.

— Един от нашите е, нали?

— Вижте, не е нужно да ви го казвам аз. Имате списък на враговете, доколкото ми е…

— Кои например?

Павличенко сви рамене.

— Шчербанов? — попита Горбачов.

Владимир Шчербанов, министър, на отбраната, беше обявен за кандидат-член на Политбюро, което означаваше, че няма право на глас. Беше наистина забележително — шефът на съветските войски за първи път от десетилетия нямаше право на глас в управлението на държавата. Горбачов бе успял да постигне това положение на нещата с някои маневри, защото знаеше до каква степен Червената армия се противопоставя на намаляването на военния бюджет.

— Това е… — смръщи вежди Павличенко. — Това изобщо е невъзможно. Той наистина е досаден, но пък е един от най-лоялните. Може да му се има пълно доверие.

— Вече на никого не може да се има пълно доверие — промълви Горбачов след дълго мълчание.