Джоузеф Файндър
Московският клуб (6) (Къртица 3)

5

Вашингтон

Тъй като тази вечер нямаше никакви значими събирания, между които да избира, Роджър Бейлис реши да се появи за малко на приема в италианското посолство. Бейлис беше главен експерт съветолог в Комисията за национална сигурност й съветник на помощника на президента по въпросите на националната сигурност. Изпитваше тайно удоволствие да се нагласи с бяла вратовръзка и фрак и да ходи на такива места, където да общува с други вашингтонски величия. Публично обаче непрекъснато се оплакваше, че само си губел времето.

Бейлис имаше от какво да е доволен. Още не бе навършил четиридесет, а вече се бе сдобил със завидно положение в правителството. Беше избран от Комисията за национална сигурност, направо от престижния Съветски отдел на Агенцията за национална сигурност — група от хиляда анализатори, които имаха достъп до най-висшето разузнаване на Съветския съюз и по света. Беше хубав мъж, с твърда челюст и сияеше от самоувереност, която отблъскваше много хора (но затова пък привличаше много амбициозни, макар и не толкова умни дами във Вашингтон). През последните няколко години бе влязъл във връзка с няколко души, които притежаваха изключителна власт, като се започне от директора на ЦРУ и се стигне до директора на неговата Алма матер. Това бяха съюзниците му от Агенцията за национална сигурност, които, той бе убеден в това, щяха скоро да го избутат чак до върха.

Докато пиеха коктейлите, се случи нещо странно. Точно разговаряше с една известна вашингтонска дама, когато се сблъска с един човек, в когото разпозна Александър Маларек, първи секретар на съветското посолство. Той разговаряше с френския посланик.

Макар никога да не бяха се срещали, той знаеше кой е Маларек, а несъмнено и Маларек знаеше кой е той. Маларек не беше красавец, но имаше нещо в осанката му — плавните движения, скъпите американски костюми, което го правеше доста елегантен и прикриваше факта, че краката му са възкъси. Беше слаб и мургав. За разлика от зъбите на мнозина съветски дипломати, неговите бяха хубави. Очите му бяха кафяви и както бе отбелязал журналистът от светските новини на „Вашингтон пост“, изглеждаха честни. Косата му бе побеляла преждевременно, всъщност бе станала сребриста. Разговорът с него вървеше гладко и приятно, беше добър компаньон и желан гост на вашингтонските приеми.

— Извинете усмихна се Маларек и смутено тръсна глава, — вие сте Роджър Бейлис, нали?

— Александър Маларек — отвърна също толкова развеселено Бейлис и добави кисело: — Радвам се, че се натъкнах на вас.

В следващите минута-две си разменяха обичайни, нищо незначещи фрази и тогава Маларек каза нещо, което развали настроението на Бейлис за остатъка от вечерта.

— Чух, че сте си купили нова кола — вметна руснакът.

Точно така. Неотдавна Бейлис бе вложил парите си в един нов сааб турбо, тъмносив на цвят. Но откъде пък ще знае Маларек? Разбра по-късно.

Тръгна си след час и половина, все още леко озадачен от странната среща с Александър Маларек, и измина пеша разстоянието до новия си сааб. Отключи и седна. Тогава я видя.

Между дясната седалка и вратата бе пъхната някаква картичка. Сякаш беше пусната от прозорчето.

Бейлис протегна ръка и я взе. Беше най-обикновена пощенска картичка от онези, които се продават по въртящите се стойки за туристите. Тази бе изпратена от Маями Бийч, Флорида, и изобщо не беше надписана, само имаше някакъв вашингтонски адрес.

Щом разпозна адреса, сърцето му силно заби. Беше настъпил часът. Най-накрая, след толкова много години. Бе настъпил часът.

Внимателно сложи картичката във вътрешния джоб на фрака си и тръпнещ от вълнение запали двигателя.