Елизабет Адлър
Паяжина от лъжи (6)

Глава 6

Али Рей Перин пътуваше към Малибу. Утринта беше сива, мъглата оставяше капчици влага по косата и беше известна в Калифорния като „морска влага“. Али шофираше бавно и спокойно над каньона Малибу. От опит знаеше, че мъглата няма да се вдигне преди три следобед, макар зад нея, в долината Сан Фернандо, слънцето да грееше весело както винаги. Това беше едно от наказанията — или от насладите, приемете го както искате — на живота на морския бряг.

Но тя наистина беше спокойна и не даваше и пет пари за мъглата, сгушена уютно в кашмирения шал и не насилвайки двигателя на своя мерцедес. Големите слънчеви очила, които носеше, бяха задължителен атрибут за Лос Анджелис, независимо дали имаше слънце или не, макар тя да се съмняваше, че някой ще познае в жената без грим, профучаваща край него, бляскавата филмова звезда, известна от екрана. С изключение на папараците, разбира се, които я преследваха като прилепи, излезли от преизподнята. Днес обаче беше успяла да им избяга. Беше излязла от задния вход на имението си в Бел Еър, беше пресякла Милхоланд, за да навлезе в долината, а после да прехвърли каньона, за да стигне до Малибу.

Нямаше намерение да се види със съпруга си обаче. Тя гледаше редовно предаванията на Мак Райли в четвъртък вечер и беше добила впечатлението, че той е честен човек. Че можеш да му се довериш и дори да разчиташ на него. А ако някой имаше нужда от такъв човек, в момента това беше Али Рей.

Тя зави наляво и навлезе в магистралата, която се виеше по брега на Тихия океан, известна на всички като РСН. Тук мъглата беше по-гъста заради близостта на морската шир. Охраната при портата на богаташкия квартал веднага позна автомобила й и й отвори. Тя му махна с ръка за поздрав, като влизаше, и той й махна в отговор. Тук нямаше помпозни железни врати, нито високи каменни стени. В „Малибу Калъни“ всичко беше дискретно, не биеше на очи. На всички им харесваше така. Али с копнеж си помисли, че животът по крайбрежието е тих и приятен.

На разклонението във формата на буквата „Т“, което водеше към единствената улица на квартала, тя зави вдясно, а не вляво, както обикновено, за да стигне до дома си. По шосето, по което пое сега, щеше да стигне до дома на Мак Райли. Оглеждаше внимателно номерата на къщите и най-после видя табелата с неговия номер, залепнала като малко ракообразно животно за дъното на кораб, към лъскавата фасада. Пред къщата беше паркирана лъскаво червена „Тойота Приус“. Тя спря своя автомобил зад нея и огледа, изпълнена с известно съмнение, фасадата на къщата. Тя като че ли беше боядисана наскоро, но пак изглеждаше бедна и занемарена.

Да, но тя не беше тук заради къщата или стандарта на живот на Мак Райли, затова дръпна шнура на звънеца, който беше във формата на напукана медна корабна камбана, отдавна плесенясала и придобила цвета на синьо-зеления океан. И зачака. Мина известно време. Тя отново дръпна шнура на звънеца, вече нетърпеливо и дори раздразнено. Той трябваше да си е у дома.

Мак излезе изпод душа и чу звънеца. Погледна часовника. Закъсняваше за самолета благодарение на Перин. Знаеше, че не можеше да е помощникът му Роди, който трябваше да пристигне всеки момент, за да го закара до летището, защото той имаше свой ключ. Изруга тихо, загърна се в хавлия от кръста надолу, после отиде бързо да отвори вратата. И откри, че гледа право в очите една от най-известните и красиви жени в света.

Тя носеше сив кашмирен пуловер и подходящи панталони и маратонки „Рийбок“, които бяха така девствено снежнобели, та Мак си помисли, че ги е купила специално за случая. После бързо се поправи. Жена като Али Рей вероятно имаше дузини чифтове и всичките нови, подредени в гардероба й. Тя вероятно не обуваше маратонките по два пъти.

Али на свой ред го гледаше втренчено, чакаше той да приеме факта, че на прага му наистина е застанала тя. После му се усмихна лъчезарно — с усмивката, която очароваше зрителите вече повече от десетилетие.

— Много съжалявам — каза, — че те накарах да излезеш от банята.

Върнат в реалността, Мак подръпна хавлията нагоре. Извини се за външния си вид и я покани да влезе в тесния квадрат, който представляваше преддверието на дома му.

Али втренчи поглед в кучето, което се спусна, наклонено тромаво на една страна, към нея. Пират я подуши, както обикновено правеше с непознатите, после седна на задните си крака, с което й позволи да се наслади на единственото му око и глупавата му усмивка. Като улови погледа й и видя ужаса й, Мак побърза да каже:

— Той се казва Пират. Кръстен е на Дългия Джон Силвър от „Островът на съкровищата“. Нали го знаеш, онзи с дървения крак и с превръзката на окото. — Тя смръщи вежди и той добави: — Хей, чуй, сегашното му състояние наистина е много добро. Беше почти мъртъв, когато го открих.

Али се наведе и погали Пират по главата. Свали кашмирения шал от светлорусата си коса, прибрана в хлабава конска опашка, и влезе във всекидневната. А Мак си помисли, че с тази „прическа“, тя прилича на вече пораснало Барби. С изключение на очите, които привличаха. Да се оглеждаш в тях, беше, като да плуваш в тюркоазено тропическо море, където е възможно да станеш жертва на подводни течения.

Той се извини и бързо отиде да облече къси панталони и тениска.

Когато се върна, я завари да оглежда удобното му, макар и не скъпо обзаведено, царство. Диваните бяха стари и покрити с шотландски кариран плат и Пират, освен ако не спеше в скута му, се разполагаше върху тях. Старият кожен стол, до който имаше поставка за чашата и където Мак обикновено оставяше бирата си, беше неговото място в този дом. Столът беше снабден с поставка за краката и подканяше човек да се отпусне и да заспи, особено ако предаванията по телевизията са скучни.

Погледът на Али се премести към стария сърф, който, в пристъп на артистичност, Мак беше боядисал в златисто и го беше превърнал в масичка за кафе. После към различните видове люлеещи се столове, подредени около квадратната и масивна на вид дъбова маса, купена от Съни на разпродажба на стари мебели. Тя се кълнеше, че масата е истинска антика, и много я ценеше. А Мак шеговито отвръщаше, че ще я пази като зеницата на окото си, за да я продаде в тежки за него дни.

Погледът на Али вече обхождаше колекцията му от предмети на изкуството, ако този израз можеше да се употреби за картините, украсяващи стените на Мак. Те не бяха подбрани специално, повечето от тях той беше купил по време на посещенията си в студията на млади и неизвестни художници на цени, които го караха да се тревожи дали въпросните млади таланти не умират от глад в своите мансардни апартаменти.

След това погледът на Али се спря върху морскозелените рогозки на дървения под, върху щорите от плат, развявани от вятъра, върху килимчето тип зебра пред камината от бели тухли, върху лампите, които не подхождаха на нищо в стаята, и върху колекцията от свещи и оброчни плочици, жест на любезност към Съни.

Тя отново погледна Мак и той пак се потопи в дълбоките й тюркоазени очи.

— Завиждам ти — каза, с което го изненада. — Имаш точно това, което искаш. Ти си щастлив човек.

— Нямам нужда от завист, особено ако я изпитва жена като теб.

Тя седна в края на дивана и вдигна поглед към него.

— Кажи ми, Райли, какво точно знаеш за жените като мен?

Свари го абсолютно неподготвен. Дали да й кажеше истината? Дали да споделеше с нея казаното от Перин? Или пък да измислеше нещо, което да я утеши? Тактично и предпазливо, той пое по средната пътека.

— Знам, че произхождаш от бедно семейство, но си се омъжила успешно. Няколко пъти. Знам също, че си известна актриса.

Али прокара длан през светлорусата си коса и повдигна конската си опашка, за да я освободи от гънките на шала.

— Знаеш ли какво е да стигнеш до осъзнаването на факта, че има само един начин да се измъкнеш от задушаващия малък градец, в който живееш, да избягаш от баща си, който е алкохолик, и от отчаяната си майка, всяваща у теб страх, че и ти можеш да се превърнеш в същата развалина?

Стройното й тяло беше разтърсено от тръпка на ужас. Тя смръщи вежди.

— Да избягаш от бруталността и от угнетителната немотия, от сивотата на живота, който те задушава и отнема жизнеността ти. Да избягаш от гимназията на малкия град и от футболните й величия, които лъжат за завоеванията си и поставят момичетата в неудобно положение само за да задоволят гордостта си. Да избягаш и от свещеника, който проповядва от амвона и обрича на проклятие падналите, а след службата се опитва да опипа всички хубавици. Знаеш ли какво е?

Тя замълча и отново погледна Мак.

— Знаеш ли какво е, Райли, да осъзнаеш, че има само едно нещо, което можеш да продадеш, за да се измъкнеш от оковите на този живот? И че това е твоята красота. Защото само това имаш.

Въздишката й се проточи като порив на вятър.

— Реших — каза тя и го изгледа прямо, — че ако го направя, то ще бъде за възможно най-големия залог. Имах само едно изискване. Той да се ожени за мен.

— И се придържаше към плана си?

— Омъжих се все за богати мъже. И спазих моята част от уговорката. Бях добра съпруга, макар и за известно време. Накрая те се отегчаваха от мен. Както и да е, винаги съм искала да бъда актриса, филмова звезда. И ето че сега имам всичките пари на света, а е възможно да имам и още повече, след като Рон Перин уреди развода. Не че имам нужда от тях. Аз самата съм успяла жена. Моят успех е по-голям дори от този на някои мъже. И знаеш ли какво, Райли? Аз все още не съм щастлива.

Погледът й срещна неговия.

— Осъждаш ме, защото ти казах истината. — Тя сви деликатно рамене. — Очевидно не знаеш какво е да нямаш избор.

Мак не каза нищо, защото думите й отговаряха на истината. Но той я разбираше. Тя се изправи и се приближи до него.

— Погледни лицето ми. Какво виждаш изписано там?

Всъщност Мак нищо не виждаше. Макар че би трябвало да наближава четирийсетте, тя нямаше бръчки, които да бележат моментите й на щастие и смях и тези на тъга. Лицето й просто беше много красиво и изглеждаше такова дори на некачествените снимки.

— Недоволство, Райли — каза тя тихо. — Ето, това виждаш. Аз съм архетипът на жена, която има всичко. О, повярвай ми, има дузини като мен в този град, може би дори стотици. И всички ние имаме едно и също изражение. Като че ли животът минава покрай нас. Истинският живот, имам предвид.

Тя отиде до панорамния прозорец и загледа вълните на океана, които се разбиваха в брега в порой от бели пръски.

— Но някой ден — каза тихо, — знаеш ли, някой ден ще открия „истинския живот“, както го наричат. — Обърна се. — Отново ще бъда себе си. Мери Алисън Рейчек.

Мак каза:

— Да се върнем на въпроса.

— Виждам, че знаеш всичко за мен, дори истинското ми име. Предполагам, че трябваше да го очаквам от един частен детектив.

— Всъщност съпругът ти ми каза.

Тя се засмя — кратък, подобен на лай, смях.

— Разбира се. Какво му остава, нали?

Тя се отпусна на стола La-Z-Boy, дръпна ръчката и се изтегна в цялата си дължина, намести удобно и стройните си крайници.

— Господи, винаги съм обичала продукцията на тази марка — каза като че ли на себе си. — Някога мислех, че си олицетворение на богатите и успелите, ако имаш кожен диван La-Z-Boy и масичка за кафе от „Сиърс“ със стъклена повърхност и златни крака. Да, да, как се промениха времената.

По прекрасното й лице се стече една бисерна сълза и капна върху сивия й кашмирен пуловер.

— Сега имам всички тези скъпи мебели, избрани ми от високоплатен вътрешен дизайнер. Домът ми е подреден със съвършен вкус. Нося дрехи висша мода, защото се предполага, че трябва да се обличам така. Храня се природосъобразно, поддържам тялото си в перфектна форма, посещавам само изискани ресторанти и подходящи партита. — Погледна отчаяно Мак. — Виждаш какъв е проблемът ми, нали, Райли? Аз вече не знам коя съм. В света никога нищо не се променя. Важи все същото правило: онова, което виждаш, е всичко, което ще получиш.

И тогава Али Рей, известната и богата филмова звезда, се сви на топка върху протрития стол на Мак и, за негов ужас, избухна в сълзи. Започна да удря с юмруци по облегалката на стола, като ридаеше и дори виеше от мъка.

Пират стана и изтича при нея. Кучето мразеше подобни сцени и Мак предполагаше, че е виждало много такива, преди той да го „осинови“. То подуши тревожно Али, започна да вие и да я тупка с лапичка. И за удивление на Мак, филмовата звезда се наведе и го взе в скута си.

— Сладко кученце — прошепна тя, а Пират започна да ближе сълзите й.

— Сега сигурно разбираш защо ти завиждам, Райли — каза тя между хълцанията. — Аз дори Пират нямам. Имам само подходящо куче — от онези, които богатите трябва да имат тази година, защото са на мода.

— Надявам се, че не е чихуахуа!

Тя поклати глава и сълзите й започнаха да капят безразборно върху Пират, който също разтърси глава, за да се отърси от тях.

— Миниатюрна болонка. Казва се мис Суетност. И повярвай ми, наистина е суетна, дребнава и придирчива.

Мак й подаде пакетче книжни кърпички. И със съжаление помисли, че ще изпусне полета до Рим. Знаеше обаче, че няма избор. Али Рей имаше нужда от помощта му.

— Знаеш ли какво? — каза той, за да я утеши. — Хайде да се разходим по плажа. Сега, след като те познавам по-добре, можеш да ми кажеш защо имаш нужда от помощта ми. И защо си така изпаднала в отчаяние.