Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мак Райли (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
One of Those Malibu Nights, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2018)
Корекция и форматиране
Epsilon (2019)

Издание:

Автор: Елизабет Адлър

Заглавие: Паяжина от лъжи

Преводач: Силвия Вангелова

Година на превод: 2009

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо

Издател: ИК Калпазанов

Година на издаване: 2009

Тип: роман

Националност: английска

Редактор: Мая Арсенова

Технически редактор: Никола Христов

Коректор: Никола Христов

ISBN: 13: 978-954-17-0261-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6001

История

  1. — Добавяне

Глава 20

Съни си тръгна рано на следващата сутрин, за да поднови напрегнатите си отношения със собственото си куче, а Мак реши да се разходи до „Кугис“ за кафе и палачинки. „Палачинки с боровинков пълнеж“, реши Мак и подсвирна на Пират. „И достатъчно кафе, че и боен кораб да потъне в него.“ Телевизионното му предаване беше временно преустановено, окончателното решение още не беше взето и поне веднъж в живота той разполагаше със свободно време. Чувстваше се добре.

Махна с ръка на охраната при портата и закрачи по крайбрежната магистрала. И забеляза колата, паркирана малко вляво от пясъчната област встрани от главната артерия. Стар „Кадилак“. Тъмночервен на цвят. Бургундско червено, както го наричат. Прашен. Изглеждаше така, сякаш е захвърлен там, но той видя човека зад кормилото. Лицето му беше слабо, кожата — мургава. Брадата може би беше подходяща маскировка и естествено, типичните за Калифорния слънчеви очила.

През главата му мина, бърза като мълния, мисълта, че е виждал това лице, този човек и преди, да се разхожда бавно напред-назад покрай брега. Мак извика на Пират да го следва и отиде при колата. Прозорците бяха свалени, той пъхна главата си вътре и попита:

— Здравей. Какъв ти е проблемът, човече?

Мъжът го изгледа мълчаливо. Брадата беше истинска. Той въздъхна дълбоко.

— Можеше и да се досетя, че ще ме забележиш. Разбира се, знам кой си. — Взе една визитна картичка от таблото и я подаде на Мак. — Санди Липски. Частен детектив.

„Ама че глупак, помисли си Мак. Не може дори наблюдение да проведе, без да го забележат. Изпъква като гнойна рана.“

— Трябва да поговорим — каза Липски.

— За какво? — запита Мак.

— За Роналд Перин.

Мак не показа изненадата си. Разбира се, можеше да се качи в колата при Липски и да го подкани да говори, обаче той предпочиташе да вижда хората в тяхната среда — така добиваше представа за същността им.

— Добре, ще отидем в офиса ти — предложи. — Ще те следвам с колата си.

Кой е Липски, стана очевидно, когато Мак видя офиса му. Малък, в една от страничните улички на Санта Моника. Стари и уморени шкафове, пълни с папки; очукано бюро със стар кожен стол с висока облегалка и мръсен и опърпан стол като онези, които могат да се видят на всяко летище, за клиента му. Мръсни прозорци, пейзаж, рисуван с водни бои, надраскан дървен под. Нямаше климатична инсталация, но това беше нещо обичайно покрай брега, защото хората се кълняха, че нямат нужда от такива и могат да се наслаждават на морския бриз. Което не беше непременно вярно, особено днес в офиса на Липски. Мак реши да не обръща внимание на застоялия, пълен с никотинов дим, въздух в офиса и да се съсредоточи върху работата.

— Преди да започнем да говорим за Перин, кажи ми кой си ти — каза той, седна на стола за клиента и се постара да се чувства относително удобно.

Историята на Липски му беше добре позната — бивше ченге, изгонено от служба заради наркотици и впоследствие затънало в мръсния подземен свят. Изкарало няколко години така, после открило лесната програма, състояща се от дванайсет стъпки, успяло да си създаде нов живот и заело се с бизнеса на частния детектив.

— Нищо особено — каза той и запали „Марлборо“.

— Шпионирам годениците на жени, които искат да знаят дали бъдещите им съпрузи имат минало. Или пък „подарък“, за който те нищо не подозират — като например друга съпруга. Проследявам съгрешили съпрузи до поредния мотел. Такива неща.

Дръпна дълбоко от цигарата. Пепелта се посипа по предницата на ризата му. Мак чакаше. Тази техника никога не го беше разочаровала.

— Срещнах Руби Пърл в рехабилитационния център — каза Липски. — Продължихме да се виждаме и след това, да се окуражаваме. Тя беше хубава, руса, пълна с живот. Винаги ме караше да се смея. Наистина бях влюбен в нея. После тя срещна друг мъж. Каза ми, че той е наистина богат. Била го срещнала в стая за разговори по Интернет. Започна да се вижда с него и скоро ме изостави. Той й купуваше подаръци — диамантен часовник, такива неща, каквито аз никога не бих могъл да си позволя, дори да работех непрекъснато. — Сви нещастно рамене. — Как бих могъл да се състезавам с него?

За втори път Мак чуваше за диамантен часовник.

— Но продължавах да я обичам — каза Липски. — Нали знаеш как е? Понякога има жени, които не можеш да забравиш, колкото и да се опитваш. Канех се да си я върна по някакъв начин. И тогава тя изчезна. Точно както казват: „Изпари се във въздуха“. По онова време не знаех с кого се вижда. Знаех само, че е богат. Минаха месеци. Полицията я включи в списъка на безследно изчезнали хора. Никой не я търсеше. А аз не можех да намеря покой. Трябваше да знам какво се е случило. Подобен род момичета не изчезват просто така. Винаги някой мъж има нещо общо с това. И тогава стар приятел от полицейското управление в Лос Анджелис ми помогна да открия, че тя се вижда с Рон Перин. И той дори й бил дал работата на своя секретарка. Знам, че е мъртва — добави тихо Липски. — Онази странна и необяснима интуиция. Нали знаеш как е? Просто усещаш.

— Разбирам — каза Мак. Мислеше, че Рои Перин здравата е загазил. Нищо чудно, че беше решил да изчезне.

— Онази вечер аз бях човекът в къщата на Перин — каза Липски, с което го изненада.

— Как влезе?

Липски сви рамене.

— Понякога е важно кого познаваш. Недоволен служител или работник; откраднат ключ… знаеш подобни трикове. Исках да узная кой… защо… Както и да е, разполагах с ключ и с кода за алармената инсталация.

— Исусе! — възкликна Мак. — Толкова ли беше лесно?

Липски поклати глава.

— Не, аз съм толкова умен.

Мак се засмя. У този човек имаше повече от онова, което се виждаше на повърхността.

— Видях колата на Перин да излиза през портата. Беше истински шок за мен, когато жената слезе на долния етаж. И въоръжена, за Бога! Не исках да я нараня по какъвто и да било начин, не исках и аз да пострадам, нито пък да ме тикнат в затвора за влизане с взлом в къщата на Перин. Исках просто да се измъкна. Затова я повалих на пода и избягах възможно най-бързо. Според мен тя щеше да е прекалено шокирана и уплашена, за да ме преследва, макар и въоръжена. — Сви рамене. — Оказах се прав. Лесно се измъкнах.

— А какво, между другото, търсеше в къщата на Перин?

— Доказателства — отговори простичко Липски. — Той уби приятелката ми. Трябваше да е останало нещо, нали?

Уморените и внимателни очи на Липски, поставени дълбоко и горящи като два въглена, гледаха право в тези на Мак.

— Трябва да ми помогнеш, Райли — каза той. — Моля те.