Елизабет Адлър
Паяжина от лъжи (8)

Глава 8

Али шофираше бавно обратно по крайбрежната магистрала, потънала в мислите си. Уличното движение беше натоварено, но понякога тя успяваше да зърне океана, който проблясваше между ниските сгради, чиито врати се отваряха директно към шосето и които, изненадващо, бяха предимно изключително скъпи къщи.

Али не мислеше често за миналото. Всъщност, ако можеше да го избегне, тя никога не го подлагаше на преценка. Спомените се връщаха при нея само в сънищата й, когато не можеше да ги контролира.

Чувстваше се изтощена от пролетите сълзи и от неочакваните емоции. Тя никога не плачеше. Никой никога не я виждаше в друго състояние, освен онова, което показваше на обществеността — усмихнатата и бляскава Али, винаги готова да позира пред камерите. Беше свалила гарда пред Мак, а сега съжаляваше за това.

Миналото си беше минало и тя искаше то да остане такова, заключено на сигурно място — някъде, където никой не би могъл да го открие. С изключение на Рон, разбира се, защото той знаеше за нея всичко, което имаше да се знае. И знаеше като че ли още от самото начало, без да се налага да задава въпроси.

Тя поклати глава, за да отблъсне мислите за него, които напираха. Както беше направила и с него в нощта, когато му беше казала да си тръгне.

— Излез от живота ми! — беше изкрещяла неистово. — Или аз ще те напусна.

— О? И как по-точно ще успее да направи това известната филмова звезда, „златното момиче“ на Америка? — беше запитал той.

— По същия начин, както и другите жени! — беше го срязала тя в отговор и беше вдигнала вазата с розите, готова да я хвърли по него, ако той се приближи до нея.

Той се беше засмял.

— Не се налага да стигаш до такива крайности. Тръгвам си.

И беше излязъл през вратата, като в същото време тя крещеше след него:

— Връщаш се при нея, предполагам.

Той се беше обърнал и я беше изгледал. Погледите им бяха останали дълго време приковани един в друг. После той беше вдигнал леко едното си рамо — жест, който й беше добре познат и изразяваше пренебрежение.

— Нека бъде, както искаш — беше казал. И си беше тръгнал, като беше затворил тихо вратата след себе си.

А Али се беше отпуснала тежко в един от фотьойлите в огромното преддверие с двойното извито стълбище и полилеят антика, който блестеше като коледни звезди, наблюдаващи грозната свада между двамата съпрузи. Фотьойлът беше много скъп, произведение на един от водещите дизайнери, с копринена тапицерия в меките нюанси на зеления цвят и дръжки от орехово дърво. Али продължаваше да стиска вазата и да гледа към вратата, през която току-що бяха излезли животът й, бъдещето й и всичките й причини да живее. Рон Перин вече не я обичаше и тя не знаеше дали ще може някога да го приеме.

Сега, докато пътуваше към дома си по крайбрежната магистрала, тя все още не знаеше как да продължи да живее. Беше казала истината на Мак Райли. Истината, която до този момент знаеше единствено тя. Райли й харесваше. Той притежаваше нещо, което се срещаше много рядко в нейните кръгове. Честност. Тя я усещаше, беше сигурна в нея, макар срещата им да беше много кратка.

Като си спомни изведнъж защо беше отишла да го види, тя хвърли поглед в огледалото за обратно виждане. Сърцето й пропусна един удар, после се качи в гърлото. Там беше! Черният „Крайслер Себринг“, от онези, евтините, със сгъваем покрив, които туристите обичаха да вземат под наем, за да могат да го свалят и да се насладят на калифорнийските лъчи, да попият слънчевата светлина и морския бриз, като повечето от тях дори не забелязваха, че в същото време поглъщат и изгорелите автомобилни газове. Обаче колите, наемани от туристите, не бяха с толкова тъмни стъкла, че да не се вижда шофьорът, а и точно този никога не сваляше покрива, никога не спираше, за да се наслади на гледката и никога не изпреварваше — независимо колко бавно караше тя. Той просто я следваше, като обикновено оставяше два автомобила между тях и чакаше реакцията й.

Паниката се надигна у Али и по гърба й полазиха студени тръпки на ужас. И преди я бяха преследвали почитатели или луди, които си мислеха, че тя и животът й им принадлежат. Те обикновено бяха по-настоятелни, искаха да се доближат до нея, опитваха се да завържат разговор, докато тя чакаше в „Старбъкс“ двойното си кафе без захар. Вече не ходеше там, защото папараците я дебнеха с готови камери, чакаха знаменитостите с надеждата, че ще извършат нещо неприлично. Обаче точно този неин „почитател“ изпращаше писма, пълни със заплахи за насилие.

Увеличи скоростта, когато стигна околностите на Санта Моника. А когато стигна до каньона Топинга, направи бърз и неочакван ляв завой в последната секунда, пресече насрещното движение и влезе в паркинга на „Рийл Ин“, кафе-бар на самия плаж, където сервираха риба, приготвена по много разнообразни начини.

Обърна се и погледна назад. Както се надяваше, шофьорът на крайслера беше изненадан и принуден от уличното движение да продължи. На крайбрежната магистрала нямаше специални места, пригодени за завои във формата на буквата U, и той не можеше да се върне, докато не стигне „Сънсет“, където щеше да може законно да завие. Беше му изиграла номер.

Тя излезе от паркинга, зави вляво, а после вдясно при светофара. Знаеше, че шофьорът на крайслера ще се върне и ще я търси, затова пое след него — по същото шосе. А после щеше да поеме по „Сънсет булевард“ — дългото шосе, което щеше да я отведе до Бел Еър и Бевърли Хилс, до Холивуд и дори зад него. А междувременно набра номера на Мак Райли.

— Здравей, аз съм, Али — каза тя, когато той отговори. Харесваше й гласът му, беше силен и характерен. Този човек знаеше кой е. И тя искаше да може да се учи от него.

Мак беше в колата на път към летището. Пират беше на предната седалка до него, беше подал глава през прозореца и ушите му се развяваха на вятъра, а помощникът на Мак, Роди Крюгер, седеше на задната седалка и уговаряше място за друг полет до Рим, като в същото време мърмореше, че няма достатъчно място за дългите му крака. Роди щеше да върне колата и кучето в Малибу, след като остави Мак на летището.

— Какво има, Али Рей? — запита Мак и забеляза, че Роди неочаквано и рязко се умълча при споменаването на известното име.

— Той отново е по петите ми. Успях да го изгубя при „Рийл Ин“. А сега ще се прибера у дома по „Сънсет“.

— Добре, няма нужда да изпадаш в паника. — Мак говореше напълно спокойно. — Новата ти „опашка“, наета лично от мен, ще бъде зад теб, когато стигнеш до дома си. Той ще кара черен „Форд Мустанг“ и ще има камера, преметната през врата — тоест, ще изглежда като останалите папараци. Той е към четирийсетте, плешив, носи обичайните за Калифорния слънчеви очила, риза на цветя, дънки и маратонки. Висок е метър и осемдесет и два сантиметра и е в добра форма — достатъчно добра да се справи с всички натрапници. Можеш да ми имаш доверие за това. Има троен черен пояс по карате и е обучен от израелските Специални сили. Той ще ти осигури наблюдение от двайсет и четири часа на смени. Няма нужда да се страхуваш, Али, обещавам ти. Той скоро ще открие кой те преследва — ще знаеш дали е неизвестният нахалник, или съпругът ти с надеждата да събере мръсотия, с която да те очерни преди развода. Аз обаче не очаквам да открие неприятни истини за теб — подхвърли небрежно.

— Така е — отговори Али кратко.

— Радвам се да го чуя. — Мак се усмихваше. — Защото така животът е по-лесен, особено от гледна точка на адвоката по разводите.

С крайчеца на окото си Али видя черния „Крайслер Себринг“ с тъмните прозорци да се носи бързо в обратна посока. Въздъхна облекчено и каза:

— Как се казва той?

— Бодигардът ти ли? Лев Оренщайн. Не може да не го забележиш и имай ми доверие, той също няма да те пропусне. В добри ръце си — увери я нежно.

— Добре — каза тя едва чуто. — Ще се видим, когато се върнеш от Рим.

— След седмица. И веднага ще се свържа с теб.

— Ще замина за Кан няколко дни след твоето завръщане — каза тя. — Моля те, не забравяй да ми се обадиш.

Тя едва ли не го молеше, не искаше той да заминава, а да остане близо до нея, искаше да се облегне на силата му. Една жена не среща често мъж, който да я разбира, да я изслуша, да проникне зад външността й. Мъж, какъвто някога беше Рон.

— Добре, не се тревожи, ще се обадя и ще си уговорим среща. Ще мисля за теб, Али.

— И аз — за теб — прошепна тя и затвори.

Като зави и навлезе в своята улица, Али видя черния „Форд Мустанг“, паркиран дискретно под едно дърво срещу портата. Знаеше, че Райли вероятно е информирал охраната, че Лев Оренщайн е тук, за да я защити, защото, в противен случай, патрулът щеше да го накара да премести колата си. Забелязваха се още два автомобила, но нямаше и следа от черния „Крайслер Себринг“ и тя въздъхна облекчено. Намали скоростта, като се изравни с „Форд“-а и свали прозореца. От него слезе и се наведе към нея висок мъж, тънък и жилав като състезателна хрътка, с рамене като на полузащитник по американски футбол и, поне така предположи тя, ясно изразени плочки на корема.

— Мадам — каза той. Гласът му беше дълбок и приятен. — Аз съм Лев и съм тук, за да ви защитя. Мистър Райли вероятно ви е казал за мен.

Подпря небрежно ръка на покрива на мерцедеса.

— Да — отвърна тя и му се усмихна, въпреки тревогите си. — Много се радвам да те видя, Лев.

— Не се тревожете за нищо, мадам. Аз съм тук за вас. — Направи крачка назад и вдигна ръка за нещо като поздрав или сбогуване. — Трябва да ме уведомявате, когато излизате. Трябва да знам и къде отивате. Когато имате нужда от мен, независимо къде сте — дали у дома си, или навън — обадете се на този номер. — Подаде й визитната си картичка през прозореца. — Вкарайте го в мобилния си телефон — посъветва я. — А картичката приберете в сутиена си, ако е необходимо, а най-добре — запомнете номера наизуст. Той ще спаси живота ви, мадам. Той е вашата връзка с мен.

— Да, добре, така ще направя — обеща тя с треперещ глас.

После натисна бутона, който отваряше електронните врати, и автомобилът й набра скорост по правата като стрела алея, която водеше към бездушния мавзолей с площ двайсет хиляди квадратни фута, който тя наричаше свой дом.