Елизабет Адлър
Паяжина от лъжи (3)

Глава 3

Съни Алварес лежеше на леглото в стаята си в хотел „Д’Ингилтера“ в Рим и набираше Лос Анджелис на всеки десет минути, като в същото време се питаше къде ли, за Бога, е Мак Райли. Беше девет часът сутринта в Рим, което означаваше, че в Малибу е полунощ. Възможно ли беше Мак да се е впуснал в нощен живот в мига, в който е видял гърба й? Истината беше, че тя беше дошла в италианската столица с тайното намерение да го разтревожи малко. Беше решила, че малко ревност от негова страна няма да навреди. Нали според поговорката раздялата за известно време прави любовта по-силна. Но ето че сега не беше толкова сигурна.

Неспокойна, стана от леглото и закрачи из стаята, като прокарваше разсеяно ръце през дългата си коса, която обгръщаше раменете й като черен сатен и беше точно толкова разкошна и вълниста, че да се полюшва и подскача примамливо. Очите на Съни имаха топъл кехлибарен цвят, а миглите й бяха толкова гъсти, че изглеждаха като тъмна сянка над прозорците на душата й. Кожата й беше златиста, краката й бяха дълги, а полите — обикновено къси. Тя беше, както Мак често й казваше между целувките, нещо поразително.

— Ти си достатъчно зашеметяваща да подлудиш всеки мъж — каза й веднъж той, което я накара да грабне най-близката възглавница и да го замери с нея, което пък на свой ред причини трескавия лай на Пират, защото никой, дори Съни, която той обичаше, не можеше да напада „баща“ му.

Единствената добра новина бяха пощенските картички, които Мак й изпращаше всеки ден. Тя поне предполагаше, че са от него, но тъй като липсваше подпис, не можеше да е абсолютно сигурна. Не познаваше никого другиго, който би й изпратил снимки на Сърфрайдър бийч, Зума и Райската пещера с анонимното посвещение „От Малибу с любов“. Съни събираше въпросните картички. Щеше да ги залепи в албумите си, за да ги разглежда, когато остарее и косите й посивеят. И когато, освен ако не успееше скоро да заведе Мак пред олтара, щеше все още да бъде сама.

Стаята й изглеждаше така, сякаш през нея беше преминал тайфун. Тя обикновено изваждаше всички дрехи от куфара си и ги разхвърляше по столовете и леглата, а после, когато й се наложеше, избираше подходящото облекло. В апартамента й, поне през по-голямата част от времето, цареше същият хаос. Този навик й беше останал от дните в колежа, когато този метод изглеждаше най-лесният — и най-бързият — начин да се съблече и облече. Неподредеността й буквално подлудяваше Мак. За компенсация тя му показваше кухнята си, която беше безупречно чиста и подредена като операционна зала. Тя обичаше да му приготвя вкусни блюда, а освен това винаги измиваше чиниите веднага след храна. Храната беше първата й страст. Втората бяха дрехите, както ставаше очевидно от пазарските торби от различни римски бутици, пръснати из цялата стая. Третата й страст беше нейният чопър „Харли Дейвидсън“, но за нещастие, той беше останал в Лос Анджелис. Рим беше град, пълен с мотоциклети марка „Веспа“, но те определено не бяха същото нещо.

Вдигна отново слушалката на телефона, свърза се за пореден път с гласовата поща на Мак, затръшна я върху вилката, легна по гръб на леглото и започна да разглежда лакираните в коралово червено нокти на краката си и да размишлява за живота си.

Всъщност името й не беше Съни. Така я наричаше Мак. Истинското й име беше Сонора Скай Кото де Алварес. Доста дълго и некрасиво име, както тя болезнено осъзнаваше. И беше искрено благодарна то да бъде смалено до Съни. Така поне не й се налагаше постоянно да обяснява странностите на името си, което беше резултат от майка хипи, която се старае да общува с природата и духовете и живееше в комуна насред пустинята, преди да се преместят в ранчото в Санта Фе, Мексико.

Майката на Съни беше красавица — мечта за всеки мъж, но все още беше склонна да носи широки безформени дрехи, обсипани с кристални мъниста, и цветя в правата си блестяща руса коса. Странно, но въпреки всичко тя винаги е била страхотна майка. Да, понякога се налагаше дъщерите й да прекарват нощите с нея навън в пустинята и да общуват с природата, докато в същото време нервно се оглеждат за гърмящи змии. А майка им никога и не помисляше за такива неща като змиите. Нея я занимаваха по-възвишени мисли — тя живееше на ниво, което, тъжно, но Съни и сестрите й никога не достигнаха.

Те бяха стъпили здраво на земята. Като деца, обичаха да яздят коне, да преследват момчетата и да вдигат олелия. По-късно започнаха да карат мотоциклети, да преследват момчетата и да вдигат олелия. Но това беше само докато баща им не взе възпитанието им в ръцете си и не ги изпрати да учат в колеж с надеждата, че реалният живот няма да им нанесе смъртоносен удар.

Бащата на Съни беше нещо различно. Дали беше красив? Нямаше дори да знаете значението на тази дума, докато не видехте баща й. Той беше мексиканец, с онази приятно мургава кожа, гъста сребристосива коса, топли кафяви очи и внимателно оформени мустаци. Приличаше донякъде на Хауърд Кийл в сериала „Далас“. Възседнал своя черен чистокръвен жребец, той беше олицетворение на мексиканския ранчеро.

Той беше решил, че „Браун“ е идеалният колеж, който да обуздае едно буйно, каращо мотоциклет и лудо по момчетата момиче, и вярно, той беше разширил кръгозора на Съни и й беше показал живот, какъвто тя никога не беше виждала. Обаче й липсваше семейството й и тя плачеше непрекъснато с мисълта за любимата си abuelita, мексиканската си баба, и за нейните гозби, които никой друг не можеше да приготвя като нея. Нейните традиционни мексикански tamales бяха основното блюдо в навечерието на Коледа в ранчото и всички, от работниците и каубоите до местните семейства, се събираха, за да им се насладят. При тези случаи обикновено се изпиваше и огромно количество текила и бира „Корона“, слушаше се мексиканска музика и се танцуваше.

Мама пък приготвяше традиционната пуйка, макар и по своя начин — без да се интересува особено от резултата. Но какво да се прави, такова беше нейното отношение към живота. Понякога пуйката беше сурова и трябваше да я върнат във фурната за час или два; а понякога беше така препечена, та татко казваше, че човек има нужда от конски зъби, за да може въобще да отхапе. Но какъвто и да беше резултатът, беше забавно.

В колежа не беше трудно да забележат латиноамериканското момиче със златистата кожа и гарвановочерната коса, което непрекъснато бръмчеше наоколо със своя харли. Скоро тя приготвяше tamales и раздаваше бири „Корона“ на собствените си партита. Когато се дипломира, magna sim laude, а гордите й родители и сестра й се усмихваха лъчезарно и щастливо сред публиката, Съни се чувстваше почти готова да се захване здравата със света. Преди това обаче трябваше да вземе своята магистърска степен.

По-късно си намери работа в Париж — работеше за парфюмерийна къща. След година се премести в Болоня и започна работа в корпорацията „Фиат“. След това се върна у дома, а после замина за Калифорния, където започна свой собствен PR бизнес, който процъфтяваше.

Срещна Мак на прес-парти за неговото телевизионно предаване. Той й каза, че я забелязал веднага, макар тя да била в другия край на помещението.

— И как бих могъл да те пропусна, облечена в този тоалет — бяха всъщност думите му.

Беше зима, но тя носеше много къса бяла пола, рокерските си ботуши — защото, естествено, беше дошла със своя „Харли“ — и черно поло. Виждаха се дългите й златисти крака, секси извивките й и буйната й черна коса. Тя винаги внимаваше да не пие алкохол, когато е с чопъра си, затова държеше чаша с лимонада. Мак се приближи зад гърба й и я потупа по рамото. Тя се обърна и видя привлекателен мъж в дънки и тениска, чиито тъмносини очи я поглъщаха, като че ли тя беше най-желаното нещо на земята.

„Това е той, помисли си тя очарована, подвластна на момента. Мъжът, когото съм чакала през целия си живот.“ Разбира се, беше достатъчно умна да не му го каже. Вярно, те бяха коренно противоположни: Мак, издигнал се от престъпленията по улиците на Бостън и Маями до частен детектив и телевизионна личност, и тя, дивото дете, отгледано в ранчото, красиво, смело и главозамайващо, твърдо решено да успее само да се издигне в живота.

Всъщност животът, изглежда, беше на нейна страна и й поднасяше всичко едва ли не на тепсия. Докато не го покани на вечеря в елегантния си скъп апартамент в Марина дел Рей, на няколко мили от неговия дом в Малибу. Дори домашно приготвеното tamales не можеше да бъде изкупление за катастрофалната първа среща на Тесоро и Пират.

Съни с въздишка призна, че Пират би искал всички те да са приятели, но Тесоро — не. Мак предпочете да не причинява болка на кучето си и си тръгна, без дори да вкуси от ястието.

— Следващия път няма да взема кучето със себе си — каза, като предпазваше Пират от войнственото чихуахуа.

И ето как стояха сега нещата. Тя отиваше в къщата му в Малибу без Тесоро. А той прекарваше часовете в апартамента в Марина без Пират. „И двамата няма никога да се срещнат“, беше мотото на Мак. Което, разбира се, беше вид несигурност в тяхната връзка.

Съни погледна часовника си. Минаваше полунощ в Малибу, а Мак все още не се беше прибрал в дома и тя трябваше веднага да стане от леглото и да тръгне по оживените улици на Рим, да позволи на някой очарователен италианец да й прави компания и дори да накара коленете й да се подкосят.

Въздъхна тежко и реши, че повече няма да се обади на Мак. И че диетата може да върви по дяволите. Буквално вдъхваше аромата на захар и канела, докато прокарваше длани през дългата си черна коса, напъхваше краката си в скъпите черни сандали и крачеше бързо към вратата.

Телефонът звънна. Тя се завъртя и втренчи поглед в него. Той отново звънна. Разбира се, беше Мак. Как беше възможно? Нима тя не му звънеше непрекъснато през последния час, по дяволите? Вдигна слушалката и каза раздразнено:

— Pronto?