Елизабет Адлър
Паяжина от лъжи (23)

Глава 23

След няколко дни Али беше в Южна Франция, сама на терасата на луксозния апартамент в хотел „Дю Кап“. Стискаше в ръце чаша шампанско, от време на време отпиваше от нея с надеждата, че питието ще потисне нервността й. Мислеше за себе си, за пътя си в живота, питаше се какво трябва да направи. От градината под нея долитаха откъслеци от чужди разговори и смях. В далечината вълните се плискаха в брега. Върховете на боровите дървета хвърляха приятна сянка и стигаха чак до хоризонта, където синьото на небето се смесваше с това на морето. Въздухът галеше нежно кожата.

Тя мислеше за Малибу, където Тихият океан никога не ти оставя съмнение кой е господарят, за огромните синьо-зелени вълни, които се разбиват в брега в пръски бяла пяна, а после шепнат тихо, укротени, над вълните. Замисли се за Рон и за техния дом до самата брегова ивица, как лежаха будни в леглото и слушаха прибоя, който ги приспиваше. Спомняше си скромното малко жилище на Мак, което беше очарователно и непринудено като самия него.

Поглед към златния й часовник „Картие“ й каза, че вече почти е време. Трябваше само да направи едно последно телефонно обаждане. Набра числата с надеждата, че Шийла ще отговори. Имаше късмет, тя го стори веднага.

— Шийла, стигнах до извода, че няма защо да се върна у дома — каза Али тихо.

— Сигурна ли си, милата ми? — В гласа на Шийла се долавяше паника.

— Не съм била по-сигурна в нищо, откакто бях тийнейджърка и исках да се измъкна от онзи задушаващ ме малък град в Тексас. Шийла, това е, което трябва да направя. От което имам нужда. Не знам как и къде ще се озова, какъв ще бъде животът ми, но трябва да съм сама, да се справя със собствени сили. Трябва да се опитам да си създам нов живот.

— Но как? С какво ще се занимаваш, Али?

Шийла се тревожеше, но в гласа на Али се долавяше ново за нея въодушевление, когато каза:

— Нямам представа. Предполагам, че ще намеря нещо. Ще ти се обадя, приятелко. Но трябва да обещаеш, че няма да кажеш нищо на никого.

— Дори на Рон? Ако той се върне, имам предвид.

— Особено на Рон.

— А какво ще кажеш за детектива? Райли?

Али се поколеба, но после бързо взе решение — това беше нещо, което трябваше да свърши сама.

— Дори на Мак Райли. — Беше категорична.

Шийла й пожела късмет, увери я, че ще мисли за нея, а Али обеща скоро да се обади. После влезе в апартамента, провери как изглежда в огледалото в цял ръст и извика пиколото, за да занесе малкия й куфар до чакащата я лимузина.

Пое си дълбоко дъх и се спря на прага. Обърна се, за да хвърли последен поглед на очарователната стая с изглед към морето, към сребърната кофичка с лед, където се изстудяваше отворената бутилка превъзходно шампанско, към букетите цветя и към купа скъпи дрехи, които камериерката отново щеше да подреди вместо нея. Към живота на филмовата звезда, запътила се към своята поредна премиера. А после затвори вратата след себе си и взе асансьора до фоайето, където я чакаше режисьорът.

Видя как той смръщи леко недоволно вежди при вида на скромното й облекло, но все пак й се усмихна и я увери, че е прекрасна.

— Понякога семплите дрехи са по-добрият избор — каза тя. — Жалко е обаче, че не помислихме за това, докато правехме филма.

Седяха в мълчание почти четирийсет минути — времето, през което взеха разстоянието, за което обикновено им бяха необходими двайсет. Уличното движение беше истински ад и режисьорът гризеше ноктите си от страх, че ще закъснеят. Всички винаги закъсняваха.

Лимузината спря пред огромния кинотеатър, където се провеждаше фестивалът, и тя стъпи на тротоара усмихната, готова да позира пред фотографите. Сравнена с всичкия заобикалящ я блясък и великолепни рокли, тя предизвика истинска сензация. Беше толкова обикновена и семпла, толкова различна в прилепналите черни копринени панталони и бялата блуза с навити ръкави. Единствените й бижута бяха златни обеци и брачната халка, което беше странно, след като всички знаеха, че бракът й не върви. Русата й коса беше прибрана на тила в кок с помощта на черна сатенена панделка — по модата на Грейс Кели от шейсетте — и всъщност не един човек отбеляза приликата с покойната принцеса на Монако.

Отиде до покритите с червен килим и ярко осветени стъпала на кинотеатъра като държеше режисьора за ръката, усмихваше се и махаше с ръка на тълпата, позира още малко с грижата репортерите да получат точно онова, което искат. Изкачи стъпалата и в края им се обърна, за да помаха за последен път. Никой не би предположил, че в този момент тя се чувства най-самотната жена на света.

Седеше тихо и скромно, докато прожектираха филма, чието заглавие, „Сън в лятна нощ“, беше откраднато от Шекспир. Въпреки драстичните промени, направени в последната минута, той беше бавен и не можеше да предизвика никакви чувства у зрителите — нещо, което тя беше подозирала още след първата седмица снимки, когато и започнаха да променят сценария. Оттогава насетне той беше променян всеки ден, докато не остана нищо от очарователната любовна история, която беше първоначалният замисъл. Обаче мислите й и без това не бяха във филма. Тя мислеше за миналото си.

Мислеше и за Мак Райли, и за телефонното му обаждане преди заминаването й за Франция, при което той й пожела късмет.

— Сигурен ли си, че няма да промениш решението си и да дойдеш с мен? — беше го запитала тя с копнеж, но в същото време вече знаеше отговора.

Самотата я беше накарала да опита и въпреки смелите думи, казани на Шийла, тя се страхуваше от онова, което се канеше да направи.

Филмът свърши. Беше време да се изправи пред пресата, да направи всичките онези интервюта и отново да позира пред фотографите. И после да отиде на коктейла, даван от студиото, на огромната яхта, закотвена в залива, и накрая — на вечерята в известния ресторант „Мулен де Мужен“, където красивата Шарън Стоун за втори път организираше благотворителен търг в полза на болните от СПИН.

А после? После цялото време на света щеше да принадлежи на Али.

На благотворителния търг тя започна да наддава за луксозно пътешествие за двама. Изненада се, когато спечели, и щедро върна билетите на организаторите на търга. После прошепна на режисьора, че е уморена, пожела му лека нощ и излезе тихо от недобре осветената зала.

Малкият й куфар вече беше на задната седалка на лимузината. Али помоли шофьора да я закара до летището в Ница. Отвори куфара, извади дълга жилетка и я облече. На главата си сложи огромна сламена шапка и намести периферията й така, че лицето й да остава в сянка. Очите си скри зад огромни квадратни слънчеви очила и избърса червилото от устните си.

Пристигнаха и тя даде на шофьора щедър бакшиш от двеста долара, увери го, че няма нужда от помощ, вдигна сама куфара си, влезе в залата за заминаващи пътници и тръгна направо към тоалетната.

Влезе в една от кабинките и бързо се преоблече в дънки и тениска. После вдигна отново куфара и отиде до службата за даване на коли под наем. Това щеше да играе ролята на тест. Дали щяха да я познаят? Или пък не?

Жената от агенцията „Евроавтомобил“ беше уморена и не прояви никакъв интерес. Да, колата на мадам била готова и я чакала. Но трябвало първо да видят шофьорската й книжка, паспорта и кредитната й карта. И накрая й показаха мястото, където трябваше да се подпише.

Али й даде новия си паспорт, на който пишеше истинското й име — Мери Алисън Рейчек. И новата си кредитна карта. Сдържа дъха си. Дали жената щеше да я погледне, за да сравни снимките?

— Редица В, номер 42. Вляво от вратата. Желая ви приятно пътуване.

„Приятно пътуване“, помисли си Али с приповдигнат дух, хвърли куфара си в багажника на малкото синьо „Рено“ и седна зад кормилото. Жената нямаше как да знае, че това щеше да е „пътуването на живота й“.

Затвори плътно вратата на колата, после остана така за миг, изведнъж завладяна от страх. Отчаяна, извади мобилния си телефон и се обади на Рон в къщата в Малибу. Не последва отговор. Опита в къщата в Палм Спрингс. Същото. Обади се на Мак Райли. И той не отговори, включи се телефонният секретар, който я помоли да остави името и номера си, което тя не направи.

В очите й блестяха сълзи, но тя не им позволи да окъпят бузите й. На света нямаше нито един човек, който да се интересува от нея. Но пък, от друга страна, нямаше повече да получава заплашителни писма, нямаше повече да я дебнат луди почитатели, любовният й живот щеше да е прост и ясен или, по-скоро, такъв щеше да липсва. Тя нямаше повече да бъде филмова звезда. Сега отново беше Мери Алисън Рейчек.

И животът я чакаше.