Елизабет Адлър
Паяжина от лъжи (33)

Глава 33

Съни не само се радваше, беше благодарна, че полетът на „Аляска Еърлайнс“ до Мазатлан продължи само два часа и половина. Нямаше търпение да стигне там и да провери дали теорията й относно Рон Перин ще даде резултат.

Слезе на летището, смеси се с тълпата курортисти в къси панталони и оскъдни потници, взе кола под наем и потегли към Нуево Мазатлан.

Жарките лъчи на слънцето се сипеха от небето, което беше синьо като във фреските на Рафаело, и превръщаха вътрешността на колата във фурна. Тя вдигна полата си почти до кръста и задъхвайки се, усили климатичната инсталация. Потта се стичаше между лопатките й, докато шофираше край скромни малки ферми, по чиито оскъдни ливади пасяха черни крави и мързеливо се разхождаха кучета, душейки бунищата с надеждата да намерят остатъци храна. Минаваше и покрай занемарени къщи и работилнички, покрай евтини улични кафенета и крайпътни автомобилни сервизи. Мина и покрай боядисано в жълто училище, заобиколено от къщи в странните цветове лавандулово, розово и тюркоазено.

Пътят се виеше в покрайнините на Мазатлан, после уличното движение стана натоварено като във всеки сравнително голям курортен град. След малко тя стигна района на пристанището, където сградите бяха доста по-нови и модерни от тези в останалите части на града. Премина през новия мост и най-после, навлезе в тихите улици на Нуево Мазатлан. Тук различните постижения на цивилизацията постепенно изчезваха, а пейзажът напомняше на Съни този на Прованс във Франция: камениста почва, по която растяха нагъсто шубраци и ниски храсти, а въздухът вибрира от тишина.

Като следваше знаците, тя най-после стигна до входа на „Емералд Бей хотел“. Охраната при вратата провери документите й и тя пое бавно по дългата алея. Последният завой водеше към входа на хотела, охраняван този път от висок птичарник, в който бяха затворени ярки папагали ара, които крещяха весело за поздрав.

В средата на фоайето имаше висок каменен фонтан, точно под огромния свод на купола. Водата бълбукаше, ромолеше и създаваше усещането за хладина. Тя събу сандалите си и запристъпва с благодарност, че може да си почине от жегата отвън, по покрития с травертин под. Зад рецепцията стоеше приятна и усмихната млада жена, която й подаде ключа за стаята.

След десет минути, облечена в бяла пола от материя, лека като тензух, която се виеше женствено около красивите й колене, черна тениска и сандали, с бутилка минерална вода в ръка, тя се поколеба пред вратата на стаята си. Дали да не се обадеше на Мак? Или на Роди? Да им каже какво е намислила? Усмихна се. Не! Нека почакат. По-късно ще разберат какво умно момиче е тя.

Вратата се затвори с трясък, решително, след нея и тя забърза по пътеката, растителността от двете страни на която беше гъста като джунгла, за да отиде до паркинга. Спря само колкото да запита портиера за имената на най-известните бар-ресторанти в града и за посоката, в която се намира Вила дес Пескадорес, и потегли на среща с известния Рон Перин.

Безлюдният път следваше дългата извивка на плажа и цивилизацията, или поне нейната курортна версия, остана зад нея. Колата й минаваше покрай порутени къщи и открити кафенета. Децата спираха за малко да играят и й махаха с ръка, две мършави улични кучета се спуснаха към гумите й и я накараха да се замисли с копнеж за Тесоро, която, без съмнение, се цупеше недоволно в луксозния кучешки хотел с многобройните дивани, възглавнички и кучешката телевизия. Обаче в момента умът на Съни беше насочен към по-важни дела.

Мракът започна да се спуска над безлюдния пейзаж, а пътят като че ли се виеше в безкрайността. Обзе я чувство за самота — тя като че ли изпълваше осезаемо топлия въздух. И за първи път, откакто беше тръгнала на това пътуване, беше завладяна от вътрешно неспокойствие. После, изведнъж, пред погледа й изникна къща, кацнала на самата плажна ивица. Малка квадратна жълта кутийка, като че ли най-лошата сграда, която беше видяла до този момент в Мазатлан. Намали скорост, за да прочете името, изписано на скалата до пясъчната алея. ВИЛА ДЕС ПЕСКАДОРЕС.

Огледа отново къщата с разбираемо съмнение. Възможно ли беше наистина тук да живее световноизвестният, обичащ показността, милиардер Рон Перин? Като се сети за неговия изискан, лъскав и ужасно скъп дом в Малибу, тя си помисли, че вероятно е станала грешка. Човек като Перин никога не би минал през вратата на такава постройка. Не би прекарал и една нощ тук, би предпочел да остане на пътя. Помисли си, че дори тя, ако имаше избор, не би нощувала тук.

Небоядисаната дървена врата беше затворена. Нямаше звънец, затова тя почука силно и зачака, като се оглеждаше с тревога наоколо. Стъмваше се, а тя беше насред пустошта. Сама. Правеше точно това, което една жена в чужда страна не би трябвало да прави. И беше по следите на престъпник. Кой знае как можеше да реагира той, когато тя се изправи лице в лице с него.

Неспокойна, почука отново, този път още по-силно, и отново зачака, като потриваше леко наранените кокалчета на пръстите си. Все още нямаше отговор. Опита вратата. Не беше заключена. Всъщност дори нямаше ключалка.

Тя извика: „Ало“. Влезе и се оказа в единствената бедна и занемарена стая. В единия ъгъл имаше тясно неоправено легло. До него стоеше лампа. Два евтини плетени мексикански стола бяха поставени с лице към изградената от кирпич и глина камина, стените край която бяха почернели. Мивката и плотът, облицован с плочки, бяха затрупани с празни бирени бутилки и мръсни чинии, а в отворения шкаф висяха няколко обикновени евтини ризи. От чекмеджетата навън висяха други дрехи и бельо със съмнителна чистота. На масата лежеше компактдиск на Брайън Фери.

— Има ли някой тук? — извика тя с надежда, макар да беше ясно, че тук никой не би могъл да се скрие.

Освен в примитивната баня. Провери и там, като потрепери от отвращение, после излезе на терасата, ако тя въобще можеше да се нарече с това име. Гледаше към морето и Съни с копнеж си представи уютния дом на Мак в Малибу.

Но там, отвън на терасата, тя почувства чара на малката занемарена къща на Перин. Хладният бриз рошеше косата й, единствените шумове бяха разбиването на вълните в брега и крясъците на морските птици. Мощни зелени вълни, две черни на фона на небето дървета, дългата жълта извивка на плажа. Няколко пеликана прелетяха покрай нея на височината на очите й, а по-високо горе се виждаха разперените криле на други птици.

И изведнъж тя разбра, че Перин е дошъл тук с надеждата да намери покой и тишина, да усети простотата на живота. И, за нейна изненада, дори се надяваше той да е успял.

След това се стегна и си напомни, че е дошла с определена мисия, и си наложи да мисли за истинската причина за присъствието на Перин тук. Той вероятно имаше нещо общо с изчезването на съпругата си. Беше сигурна, че знае къде е Али. Но дори да не беше така, той нарушаваше закона и тя щеше да открие по какъв точно начин. Освен това се надяваше да го върне там, където постъпките биха могли да бъдат съдени от общественото мнение.

Отиде до колата, като се препъваше по камъните и мислеше, че трябваше да обуе маратонки, а не тези леки сандали. Върна се в Мазатлан, остави я на един паркинг, спря такси и помоли шофьора да я откара до бара „Ла Коста Маринера“.

Барът се намираше на една странична уличка, която водеше към плажа, и беше претъпкан. Впечатлена, Съни преброи половин дузина мотори „Харли“ отвън, а музиката в стил мариачи беше така оглушителна, че ушите й заглъхнаха още преди да е минала през вратата.

Вътре беше пълно с местни и туристи, облечени специално за излизане в събота вечер. Повечето пиеха вече второто или третото си мартини или „Маргарита“ — питиета, които тук сервираха в масивни чаши. Масите бяха дървени, мургавите келнери бяха облечени в жълти ризи и носеха огромни табли, пълни с морски дарове. Във въздуха се носеше ароматът на екзотични мексикански подправки и сирене. Седналите на терасата се наслаждаваха и на вечерния бриз в добавка към вкусните блюда guacamole и salsa. Съни каза на келнера, че търси приятел, и се запровира през масите, като отказваше многобройните покани да седне.

Музиката се изпълняваше от оркестър, чиито членове носеха прилепнали черни панталони и къси сака, обсипани със сребристи мъниста. Две момичета свиреха на цигулка и дългите им коси се развяваха в такт с движенията, а тъмните им очи бяха топло усмихнати. Зад масивния традиционен мексикански контрабас седеше старец, а освен тези инструменти имаше още четири китари и два тромпета. Съни се спря да послуша и аплодира заедно с останалите.

В далечния край на терасата седяха мотористите, скупчени около кръгла маса, прегърнали се през раменете. Съни гледаше с неодобрение как отпиват щедри глътки от текилата. По масата имаше много празни бутилки „Текате“ и „Корона“ и огромни чинии с омари и ориз със зеленчуци. Съни се надяваше, че няма да се приберат по домовете си на гърбовете на моторите.

Не беше единствената, която наблюдаваше сцената. Седнал самотен на обичайната си маса в ъгъла, Рон Перин пийна първо поредната глътка от текилата, последвана от глътка бира от бутилката, на чието гърло беше забодено парченце див лимон. Рокерите подвикнаха на състава да изпълни „Гуадалахара“.

— „Гуадалахара“! — викаше и Перин с тях. Тази беше любимата му песен.

Съни се обърна, за да види откъде идва американският глас. И го видя. Привлекателният магнат, облечен в къси раздърпани панталони и тениска с надпис „МАЗАТЛАН“.

— „Гуадалахара“ — започна да припява на испански Перин с приятния си тенор, келнерите също се скупчиха около състава и започнаха да припяват в хор. Рон знаеше всяка дума на песента и дори изпълни финала по характерния за мексиканците начин, поклони се на аплодисментите и дори подскокна, когато свърши.

Съни тръгна към него. Главата му беше сведена ниско, той гледаше сериозно в чашата си.

— Рон Перин — каза тя.

Това не беше въпрос, а твърдение. И той го знаеше. Вдигна глава и я погледна с онзи поглед на бито и малтретирано кученце.

— О, Господи! — нададе стон и протегна ръка към бутилката. — Съкрушен съм.