Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мак Райли (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
One of Those Malibu Nights, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2018)
Корекция и форматиране
Epsilon (2019)

Издание:

Автор: Елизабет Адлър

Заглавие: Паяжина от лъжи

Преводач: Силвия Вангелова

Година на превод: 2009

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо

Издател: ИК Калпазанов

Година на издаване: 2009

Тип: роман

Националност: английска

Редактор: Мая Арсенова

Технически редактор: Никола Христов

Коректор: Никола Христов

ISBN: 13: 978-954-17-0261-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6001

История

  1. — Добавяне

Глава 5

Рано на следващата сутрин Мак отиде до къщата на Рон Перин. Разбира се, той знаеше всичко за Перин. Та кой не знаеше? Той беше много богат и беше направил първите си пари с правилни инвестиции в застрахователния бизнес, а после инвеститорската му фирма се беше превърнала в една от главните на „Уолстрийт“. И макар сега да изглеждаше, че всичко в живота му е власт и успех, той беше човек с минало. Беше се развел с първата си съпруга посред скандала на връзката си с друга жена, която също беше омъжена, и то за изтъкнат член на обществото. Плюс това, някога беше обвинен за злоупотреба с пари, но се беше измъкнал, поне според документите на съда, чист като младенец.

В момента Перин беше изпълнителен директор на верига високотехнологични компании и имаше дори още по-голяма власт и успех. Беше още и много, много по-богат. Беше, също така, женен за известна филмова звезда — русокосата, крехка и красива Али Рей.

Освен къщата в Малибу, Перин притежаваше имения в Бел Еър и Палм Спрингс, на около два часа път с кола от Лос Анджелис. Нищо, освен най-доброто, за Рон Перин. Живееше като крал и според някои от познатите си дори вярваше, че е такъв.

Гледана откъм улицата, къщата на Перин в Малибу беше обикновена стена от варовикови камъни, лишена от прозорци. Вратата беше висока, от стомана и приличаше на капака на ковчег — нямаше нито дръжка, нито топка, нищо. Дискретен бутон, вграден в стената, канеше посетителите да го натиснат.

Мак го натисна и не чу нищо. Никакво тихо жужене на електронна апаратура. Дори входният звънец мълчеше.

Над вратата се виждаха върховете на две високи палми и бамбукови клони. Както при повечето къщи в квартала, портата вероятно водеше към вътрешен двор.

Той натисна отново звънеца и се огледа. Чакаше. На паркинга пред къщата, маркиран от жълтите линии като място, достъпно единствено за собственика, не бяха паркирани автомобили, а вратата на гаража, също обикновена и незабележителна, беше затворена. Запита се каква ли кола кара Рон Перин. Сребристо „Порше“! „Бентли“? Червено „Ферари“ може би? Тя със сигурност беше скъпа и лъскава, защото той беше от този тип хора.

Най-после му отговори мъжки глас.

— Кой е? — звучеше така, сякаш беше тичал и останал без дъх.

— Мак Райли — каза той в микрофона. — Вашият съсед.

Пауза, после:

— Влез.

Стоманената врата се плъзна встрани и изчезна в дупка във варовиковата стена. Пътеката беше съвсем обикновена, от тъмносин бетон, и водеше покрай басейн с цвета на среднощното небе и през гъста тропическа растителност, която дори протягаше пипала да залови Мак в капана си.

Перин го чакаше до стъклената входна врата. Той беше нисък, с широки рамене и твърдия поглед на агресивен примат. Имаше леко прегърбената стойка на човек, който се занимава с вдигане на тежести и винаги е готов да се наведе, за да вдигне щангата с двеста килограма на нея. Челото на Перин беше широко, косата — тъмна и леко чуплива, очите — кафяви, а Дикенс би описал гъстите му вежди като „надвиснали“. Те се съединяваха над носа му и му придаваха вид на вечно сърдит и недоволен човек. Носът му беше остър, но устните му бяха пълни и чувствени. Беше в добра форма и дори сега, в пропита от пот тениска и гимнастически шорти, се познаваше човекът, който знае, че „Долче“ не е името на италиански сладолед. Беше привлекателен, макар и не по стандартния начин, и Мак виждаше от какво би могла да бъде привлечена красивата Али Рей. Властта, комбинирана с парите, беше наистина нещо, което човек не може да пренебрегне.

Перин каза:

— Познавам те. Виждал съм те по телевизията. Влез.

Мак пристъпи вътре и се огледа. Входната врата беше висока близо три метра и продължаваше нагоре в свод, изграден от стъкло. Къщата беше елегантна и модерна. Кухня, сякаш цялата от неръждаема стомана; издадено стълбище, чиито стъпала сякаш плаваха във въздуха — не се виждаха перила; и френски прозорци, през които Мак можеше да види, макар и не да чуе, разбиващите се океански вълни. Климатиците работеха с всички сили.

По стените на скъпото жилище на Перин в Малибу висеше колекция от още по-скъпи произведения на изкуството, чиято стойност беше очевидна дори за непознавач като Мак. Мебелите също бяха скъпи — някои от тях бяха истински антики, други — модерни меки и тапицирани с естествена кожа, а подът от лакирано дърво беше покрит с копринени рогозки.

Странна, но характерна черта на този дом беше железопътната линия играчка, която се проточваше покрай всичките четири стени, прехвърляше стъклените врати, висеше от стълбището без перила, изградено от мраморни плочи, прокрадваше се покрай первазите и се изкачваше по варовика, оформен на пластове, за да наподобява прекрасна — а и много скъпа — миниатюрна скала. Това беше детски блян, а в нашия случай — мечтата на вече пораснал мъж. Мак веднага се почувства заинтригуван, обаче други мисли занимаваха мистър Перин.

— Седни, Райли — каза той.

Мак седна в края на хлъзгавия зелен кожен стол. Хвърли поглед към мястото, където стоеше, когато червенокосата беше стреляла по него. Полираният под беше повреден, дървото носеше белези. Останките от кристалната ваза бяха разчистени, но той предполагаше, че рикоширалият куршум все още е забит в гърба на тапицирания с кадифе диван, на който сега тежко се отпусна мистър Перин. Той изглеждаше странно измъчен, беше блед и изпит и никак не приличаше на богатия, известен с успеха си в обществото, мъж, когото всички познаваха.

Мак забеляза уред за нарязване на хартия на тънки ленти — от евтините, които можете да видите във всеки супермаркет, поставен до контейнера за отпадъци, чийто капак беше вдигнат. Перин очевидно го беше купил напоследък, а Мак го беше прекъснал насред заниманието му — той унищожаваше документи, част от които все още образуваха купчина на пода.

— Питам се дали знаеш защо съм тук — каза Мак.

Перин се приведе напред, отпуснал длани между раздалечените си колене. Той кимна и изгледа втренчено и сериозно Мак. После каза:

— Райли, ти като че ли се страхуваш от нещо.

Тези думи бяха последното, което Мак очакваше от Перин. Мислеше, че той веднага ще си признае за момичето, ще признае грешката си, ще каже, че е виждал докъде могат да стигнат нещата. Мислеше, че Перин ще му предложи питие, ще го потупа по гърба, ще го покани на парти и ще го посъветва да забрави за случилото се. И, за първи път в живота си, изгуби и ума, и дума.

Перин го гледаше втренчено. На Мак му хрумна, че може би магнатът не желае мълвата за красивото полуголо момиче в спалнята му да се разнесе из квартала и особено да стигне до съпругата му.

— Райли — каза Перин накрая, — някой се опитва да ме убие. Следи ме от няколко седмици. По петите ми е, където и да отида.

С което отново изненада Мак.

— Откъде знаеш, че иска да те убие?

По врата на Перин бавно се стичаха капчици пот и Мак не знаеше дали това е реакция на страх и ужас, или просто последица от усилена работа.

— Просто го знам — отговори Перин.

— И защо не се обърна към полицията?

Мак знаеше, че така би постъпил всеки невинен човек. Или поне такъв, който няма какво да крие.

Перин вдигна рамене — объркан и очевидно смутен. После разпери широко ръце.

— Чул си, без съмнение, че съпругата ми се развежда с мен. Ами ако е тя? Може би иска смъртта ми? Как бих могъл да кажа на ченгетата? Адвокатите й ще ме затворят незабавно в някоя лудница. Ще кажат, че искам да я лиша от парите, които й се полагат по право.

— Чух, че иска половината ти състояние.

— Познаваш ли съпругата ми, Райли?

— Гледал съм нейни филми.

— Ха! Разбира се, че си. Известната Али Рей. Една от най-красивите жени в света. Но зад елегантната й привлекателна външност се крие най-алчната и грозна душа на земята. А може би и поне на още две планети.

Мак го гледаше втренчено, силно изненадан. Не такъв беше образът, който се опитваше да постигне Али Рей. Тя искаше да убеди хората, че е обикновено американско момиче.

Перин замълча, но очевидно още се вълнуваше. След известно време добави с неприкрита горчивина:

— Омъжила се е за мен заради парите, а аз бях достатъчно глупав да повярвам в любовта й. Тя има два брака преди този с мен — излъгала е още двама богаташи, преди да се добере до мен. Разбира се, исках тази красива съпруга. Исках трофея, желан от много други. — Изгледа Мак. — А аз успях да се издигна дотук от самото дъно, Райли, знаеш ли?

Стана и закрачи из стаята, като кършеше ръце. Изглеждаше така, сякаш изпитва болка.

— Мислех, че ме обича. — Звучеше така, сякаш просеше съжаление — ако това въобще беше възможно за толкова влиятелен и преуспял мъж.

Мак седеше мълчаливо и го чакаше да изплюе камъчето. Знаеше добре какво поведение трябва да избере, ако иска да чуе истината. Перин беше тъжен, съжаляваше за необмисления си брак, това беше очевидно, но още не беше споменал за палавото ангелче с пистолета.

Перин продължаваше да крачи и да кърши ръце. Мак предположи, че изпитва болка заради раздялата със съпругата си или пък заради загубата на парите. Докато тези мисли го занимаваха, Перин вдигна поглед:

— Знаеш ли колко й предложих, Райли? Осемдесет милиона долара. Осемдесет милиона, човече. Плюс къщата в Бел Еър, която купих за двайсет и пет милиона и по която тя похарчи още едно малко състояние. Но дали това е достатъчно за Мери Алисън Рейчек — момичето от Тексас, чийто баща бил алкохолик и го биел с колана си всяка съботна вечер след завръщането си от бара, и чиято майка, която също пиела много, защото страдала от депресия и непрекъснато я пренебрегвала?

Перин разпалено поклати глава.

— Заради медиите, помогнах да се сътвори сълзливата измислица за създаването на дамата. И сега, разбира се, тя е тази дама. Тя оглавява две благотворителни организации, макар да съм готов да се обзаложа, че не дава нито цент за тях, освен в случаите, когато това намалява данъците й.

Отново се отпусна тежко на дивана и хвана главата си с ръце.

— Тя иска всичко, Райли. И вярвам, че желае смъртта ми. Трябва да откриеш дали тя е човекът, който ме преследва.

Мак се замисли за русокосата филмова звезда, която се усмихваше лъчезарно от снимките в списанията. Тук, в тази къща на плажа, нямаше такива. Тя много често се снимаше, хванала за ръка болни деца или седнала до болнични легла, но също така — на партита в имения в Бел Еър с цел събиране средства за някой политик или пък на откриването на изискани ресторанти, които после трябваше да раздават остатъците от храната за деня на бездомните. Този беше един от начините да гледаш на Али Рей.

Другият беше като на момиче с беден произход, на унижавано дете, което знае какво е да нямаш пари за лекарска помощ, никога да не ядеш достатъчно и в гардероба ти да не висят хубави дрехи. И да не познаваш любовта. Може би Али само раздаваше част от онова, което беше успяла да придобие. Може би Али беше самата добродетел, а Перин омърсяваше образа й, за да може да запази състоянието си.

Един от тях със сигурност лъжеше. Мак си помисли, че няма да е зле, ако има възможност да чуе и версията на Али.

От друга страна, не Перин му се беше обадил, а Мак беше нахлул в живота му. И защо той изливаше душата си пред един напълно непознат нему човек? Освен това, още не му беше обяснил нищо за присъствието на полуголото дяволито ангелче.

— Бих искал да те наема да откриеш кой ме преследва — каза Перин и отново го погледна с очите на тъжно и самотно кученце. Отиде до бюрото си, извади визитна картичка и му я подаде. — Не искам да умирам. И не искам съпругата ми да се превърне в убиец.

Седна и зачака Мак да каже нещо и може би да сподели какво мисли по въпроса. И отново кършеше тревожно ръце.

— Ще платя двойно повече от обичайната ти такса. И дори тройно. — Очите му се замъглиха. Може би беше помислил върху онова, което току-що беше казал. — Нека бъде двойно — побърза да се поправи. Перин беше преди всичко бизнесмен.

Мак се изправи и се приближи до куповете документи.

— Опитваш се да скриеш финансовите си отчети от съпругата си? — запита. — Това ли е?

Перин забърза след него.

— Да. Да, това е — побърза да каже.

Като го гледаше от горе на долу, Мак осъзна, че Перни е значително по-нисък от него.

— Ще ми кажеш ли — запита накрая — коя беше червенокосата жена, която беше тук снощи? Онази с пистолета „Сигма“ четирийсети калибър.

Лицето на Перин неочаквано придоби наситен червен цвят, една вена се изду и запулсира отстрани на врата му, но после той се овладя и каза:

— Снощи се прибрах у дома едва в един часа след полунощ, Райли. И в къщата нямаше никого. Никаква червенокоса жена с пистолет. Вече казах това на охраната при портата.

Перин извърна поглед. Знаеше, че Мак усеща, че го лъжат. Отиде до дивана и пак се отпусна унило върху него.

— Искаш ли да пийнем по едно? — запита с въздишка.

Мак поклати глава.

— Не пия сутрин.

Замисли се бързо за предложението за работа. Тъй като телевизионното му предаване беше застрашено, парите щяха да са добре дошли, обаче в цялата тази постановка имаше нещо, което никак не му се нравеше. Перин го лъжеше за червенокосата и вероятно и за съпругата си, макар Мак да беше готов да се обзаложи, че все още я обича.

— Благодаря за предложението. — Обаче не мога да приема. След два часа е полетът ми за Рим. — Отиде до вратата. — Ще отсъствам около седмица.

Перин забърза, разтревожен, след него. Маратонките му скърцаха по скъпия модернистичен под.

— Ще летиш за Рим? — Гласът му скърцаше също като маратонките. — Но… Не можеш. — Той вече крещеше. — Предложих ти работа. Имам нужда да откриеш какво, по дяволите, става.

— Благодаря за предложението, Перин.

Мак се обърна и двамата се измериха с поглед. Мак му подаде визитната си картичка.

— Обади ми се, когато се върна, и ще поговорим. Междувременно те съветвам да отидеш до полицията и да им кажеш за подозренията си. Те ще се погрижат. Истината никога не остава скрита за тях.

— Да, никога — каза Перин с горчивина. После категорично добави: — Няма да отида в полицията!

Погледът на Перин следваше Мак, докато той се отдалечаваше по пътеката. Стоманената порта не се отвори веднага и той остана да чака, без дори да погледне назад. Тя беззвучно се плъзна в стената.

Той излезе навън — на чистия и благоуханен въздух и приятната и галеща слънчева светлина. Портата се върна на мястото си и зад нея остана, заключен, един уплашен не на шега човек.