Елизабет Адлър
Паяжина от лъжи (40)

Глава 40

Луната гледаше, бяла и строга, отгоре. Зад стените се виждаха запалените светлини в къщите, построени в подножието на хълмовете, а над тях блещукаха звездите, подобни на бижута, в лишеното от индустриална мъгла пустинно небе. Мак държеше ключа в ръката си и само след секунда вече бяха вътре и бяха обезвредили алармената инсталация.

Съни стоеше нервно досами прага. Струваше й се, че е пристъпила в черна, непрогледна и страшна бездна. Тръпките на ужас, които лазеха по гърба й, вече се превръщаха в непрекъснато треперене, което заплашваше да завладее цялото й тяло.

— Това не ми харесва — прошепна тя и затърси в мрака ръката на Мак. Не можа да я намери. — Мак! — изсъска, изпаднала в паника.

— Тихо, Съни — каза тихо в ухото й, с което я накара да подскочи.

Тя се обърна, без да вижда нищо, към него.

— Не ми причинявай това — каза, разтърсена до дън душа. — Май не съм онова голямо силно момиче, за което се мислех.

— О, напротив, такова си! За Бога, скъпа, млъкни!

Вътрешно, Съни кипеше от гняв и се питаше защо се беше съгласила на тази глупава „визита“ в дома на Перин. Освен това, наистина изглеждаше изключително глупаво в маскарадните вампирски одежди. А и островърхите обувки й причиняваха болка.

След известно време очите й свикнаха с мрака и тъмнината се превърна в полуздрач. Започнаха да различават очертанията на мебелите — тежки, масивни, в испански стил. Не бяха затворили входната врата и лекият бриз поклащаше кристалните висулки на полилея. Виждаха се още много други масивни врати, по стените на коридора бяха окачени произведения на изкуството. Съни примижа и ги загледа с интерес. Картините тук не бяха модернистични като онези в Малибу, или като безценната колекция на импресионисти в дома му в Бел Еър, а пустинни пейзажи, на пръв поглед, рисувани от аматьори. Запита се дали Рон Перин не ги беше рисувал сам, когато си почиваше от печеленето на пари. И тук имаше детско влакче, много по-дълга и по-заплетена линия от тази в Малибу, с многобройни гари и влакови композиции.

Мак мина през една от вратите вдясно и тя забърза след него, а високите й токчета потракваха заплашително по покрития с плочки под. Чу Мак да надава стон.

— Исусе, Съни! — Тя видя как очите му проблеснаха като две звезди в мрака. — Със същия успех можем да запалим осветлението и да кажем: „Здравейте, току-що нахлухме в жилището ви в пустинята“.

— А защо не го направим? — запита тя с необясним копнеж. Струваше й се добра идея да имат малко светлина.

Той минаваше от стая в стая, а тя го следваше като сянка и хвърляше нервно погледи през рамо. Къщата не беше никак малка. Съни преброи седем спални, всяка от които имаше баня, както и няколко главни стаи. И през всичките се спускаше и издигаше фантастичната минижелезопътна линия. Тя коленичи, за да я разгледа. Беше толкова впечатлена, че би могла да си играе с нея цяла нощ.

Стигнаха до офиса. Мак включи редицата компютри и премигна на зелената светлина, която заструи от екраните. Изведнъж се чу силен шум и той вдигна рязко глава. Грохотът беше като от приближаващ влак. Подът се залюля под краката им, целият свят беше разтърсен от мощна вълна. Нещата, подредени по рафтовете, започнаха да падат, от тавана започна да пада боя и Съни се строполи назад върху куп олющена зидария.

— Съни! — чу Мак да вика. Вдигна глава и се огледа — беше като пияна, не можеше да фокусира погледа си. Стисна с всички сили крака на тежката масивна маса.

— Мак, това е земетресение! — изпищя и се задави от вдигналия се прах. — Мак!

Шумът от търкащи се земни плочи внезапно престана. В настъпилата странна тишина, единствените звуци, които Съни чуваше, бяха нейното собствено дишане и лекия шум от лющещата се мазилка от тавана.

— Исусе, Съни! — Ръцете на Мак изведнъж я обгърнаха, притиснаха я към тялото му. — Добре ли си, бейби? О, Господи, кажи ми, че всичко е наред!

Тя се облегна на гърдите му, готова да се разплаче. Струваше си почти да намери смъртта си, за да чуе треперенето на гласа му, което означаваше, че я обича.

След това я обзе вцепененото състояние, което обикновено следва след силния шок. Прегърнати, те тръгнаха със залитане сред счупените стъкла и падналите картини и излязоха навън в нощта.

Лунната светлина заливаше красивата кактусова градина. Който и да беше построил тази къща през трийсетте, е бил познавач и колекционер на различни красиви предмети, към всеки от които беше прикрепена малка метална пластинка, на която пишеше какъв е произходът му и откога датира. Двамата застанаха пред един голям кактус cruciform saguaro, засаден на върха на малък пясъчен хълм, притиснати силно един към друг в очакване трусовете да заглъхнат напълно. Кактусът се издигаше нагоре към нощното небе като гигантски трънлив клон. Беше зелен и здрав, очевидно се грижеха добре за него.

Земята отново потрепери. Струваше им се, че са застанали върху пихтиеста маса. Пясъкът около основата на кактуса започна да се плъзга надолу в миниатюрен поток. Все по-бързо и по-бързо. И докато гледаха, сякаш от земята започна да израства втори кактус. Започна да се издига, отначало много бавно. А после, изведнъж, застана прав пред тях. Не беше кактус.

Човешка ръка. Без плът. Само кости. Около костта на китката се виеше диамантен часовник и блестеше на лунната светлина.

— Мили Боже, о, мили Боже! — изпищя Съни. — О, мили Боже, тук е заровен труп. О, Господи, Мак, кажи ми, че сънувам! Кажи ми, че това не е къщата на ужасите!

Мак вече проверяваше часовника. Той още тиктакаше.