Елизабет Адлър
Паяжина от лъжи (32)

Глава 32

Рон Перин, с ужасен махмурлук след изпитата предната нощ текила, седеше на верандата на малката си вила на плажа, ако такава дума можеше да бъде употребена, за да се опише занемарената бетонна сграда, построена, при това с евтини материали, преди много луни. Основното й качество беше, че за нея знаеше само той. Никой друг. Нито дори Демарко. Нито Али. Особено Демарко и Али.

Вила дес Пескадорес, наречена така, защото някога беше собственост на мексикански рибар, беше неговата тайна. Не беше единствената му тайна, но сега му се струваше, че е най-ценната от всички.

Понякога мислеше, че грозната квадратна малка къща с жълтите стени, вече непоносимо избелели, е истинският му дом. Място, където можеше да остане сам с мислите си, да бъде самият себе си. Ако имаше, нужда от компания, трябваше само да отиде с колата до град Мазатлан и да намери утеха в бутилката текила и блюдото омари — местния специалитет. Тук животът беше много прост. Никой не го познаваше. Смятаха го за ексцентричен гринго, който се интересува само от себе си и текилата.

Музиката от компактдиск образуваше фона на сцената. Той усили звука, за да може нежните трели да заглушават по-грубия шум на прибоя. „Ще ме обичаш ли и утре?“, пееше надменно Брайън Фери, солист и основател на „Рокси мюзик“. Той въздъхна и затвори очи, за да се потопи изцяло в песента.

Макар че беше собственик на това място вече много години, Рон никога не беше водил тук жена. Всъщност не беше поканил тук никого. Къщата беше наистина занемарена, едва ли не порутена. Дървените подове скърцаха и имаше опасност някоя прогнила дъска да се счупи, на тръбопроводите не можеше да се разчита — понякога имаше вода, а понякога нямаше, а електрическите жици стърчаха от най-различни места в стените. Да, това беше просто една развалина на плажа и нямаше нищо общо с начина му на живот в Малибу и със скъпите предмети на изкуството, които изпълваха дома му там; нито пък с именията му в Палм Спрингс и Бел Еър с огромните им стаи и богат декор, с различните скъпи джунджурийки и просторните градини. Тук, на терасата, имаше място само за един стол и маса, на която той оставяше бутилката бира и подпираше краката си. Но това беше единственото място, където душата му постигаше покой.

Отпи поредната глътка от бирата, зареял поглед над вълните, които се разбиваха в пръски бяла пяна на няколко метра от него. Мислеше за дома в Малибу, който споделяше с Али. Неговата любов. Може би единствената му истинска любов. Любовта на живота му.

Защо, тогава, не можеше да й го каже? Защо, за Бога, се беше отнасял с нея по този начин? Защо трябваше винаги да демонстрира силата и властта си, мъжествеността си със серия от жени, за които не даваше и пет пари? Нещо не беше наред с него, а тази болест той нямаше никаква представа как да излекува.

Седнал тук, сам — така, както никога не би могъл да направи в Малибу, където верандите на съседите му гледаха към неговата, а телефоните непрекъснато звъняха и го засипваха с безкрайни проблеми — той се опитваше отново да постигне чувство за покой, за мир и хармония. Тази вечер обаче не се получаваше.

„Защо всичко не изчезне просто така, като с вълшебна пръчица?, запита се той мрачно. Защо не мога да изчистя мръсотията от себе си и да започна нов живот?“ Колко различно би подходил към живота като цяло сега и в частност, към Али. Би забравил лошото, би изтрил ужасните спомени и би започнал отново — луд от любов, както първия път, когато я срещна.

Шумът от вълните изпълваше ушите му, а стомахът му къркореше от глад. Летиша обикновено му оставяше храна. Тя идваше два пъти в седмицата да почисти — ако така можеше да се нарече бързото и повърхностно прокарване на метлата по плочките и още по-нестарателното им измиване с парцал след това. От време на време тя сменяше и чаршафите и переше дрехите му — вземаше ги у дома си и ги връщаше след седмица. Рон предполагаше, че тъй като й е необходима цяла седмица да изпере обикновените му ризи, съпругът й вероятно ги носеше четири дни, докато той получеше другите три. Но това нямаше значение — не беше нещо, за което се налагаше да се тревожи. И другите хора трябва да живеят, нали?

Постави отново компактдиска на Брайън Фери в уредбата, затвори очи като от болка и започна да тананика тихо думите на песента „Ще ме обичаш ли и утре?“.

Мислите му се върнаха към Али. Виждаше я съвсем ясно в ума си — така, както и в първите дни след срещата им. Преди около петнайсет години. Наистина ли беше минало толкова много време?

Както и да е, представяше си крехката русокоса красавица, която виждаше редовно на екрана и чиято кожа блестеше с цвета на узряла праскова, а очите й със синия цвят на Средиземно море проникваха в душата на другия. Той беше видял у нея не само бъдещата филмова звезда, беше усетил какъв човек е тя, каква душа крие — нещо, което се случва рядко, но когато това стане, мъжът веднага разбира, че тази жена е предопределена за него. Обаче дълбоко в подсъзнанието му се таеше тревогата — вероятно безпочвена, тъй като Али непрекъснато се кълнеше, че го обича — че толкова красива жена като нея не може да обича непривлекателен и груб мъж като него.

Но все пак Али твърдеше, че изпитва любов — и то още от първата им нощ заедно. Бяха я прекарали в прегръдките един на друг в затрупаната от сняг колиба в Аспен, далеч от всички останали, празнуващи навечерието на Новата година. И тогава слушаха гласа на Брайън Фери. И от онзи момент нататък бяха заедно, неразделни. До съвсем наскоро всъщност, когато горчивината започна да се надига като отрова в гърлото и той я беше изгубил, както може би щеше да изгуби и голяма част от състоянието си.

Много хора наричаха това съвпадение на обстоятелствата с неблагозвучната дума „лайна“. И Рон започваше да вярва, че съдбата може да се нарича така. Тази беше причината да е тук, на самотната ивица пясък пред модерния мексикански туристически град Мазатлан, да се крие не само от света и закона, но и от собствените си чувства.

Но сега не беше моментът да остане сам. Мислите му не се променяха, беше изпаднал в състояние на вцепенение — нещо, което не му помагаше особено. Остави празната бирена бутилка, отиде в банята и взе набързо душ — тази вечер не можеше да търпи и ласките на водата — вчеса косата си назад, за да не дразни изгорялата кожа на челото му, облече избеляла стара тениска с надпис „МАЗАТЛАН“, плажни къси панталони на цветя и обу джапанки. Беше готов да се впусне в нощния живот на Мазатлан.

Знаеше кое е точното място — по-нататък по плажа, където алкохолът се лееше, музиката мариачи разтърсваше стените, но най-важното от всичко беше, че никой не го познаваше. Там можеше да се напие. Отново. И да намери така желания покой за трескавия си ум.