Линда Дейвис
Гнездо на пепелянки (9)

8.

Сара излезе на Лоуър Темз Стрийт, изчака да се получи пролука в ревящия трафик и претича през улицата. Чудеше се как ли ще му се стори на Джейкъб цялата тази история. Реши да отиде да го види, затова свърна към Кенън Стрийт и се отби в една телефонна кабина на Буш Лейн. Вдигна слушалката и набра неговия телефонен номер. След няколко сигнала чу пресекливия му глас.

Пет минути по-късно той затвори телефона с усмивка и вдигна котката си, разрошвайки с пръсти лъскавата й черна козина.

— Крайно време беше да ни навести, нали?

Руби се изтегна в прегръдките му, затвори очи и замърка, като я загали, после възмутено ги отвори широко, щом я пусна отново на пода. Размята раздразнено опашка и го загледа как се обува, взима портфейла си и връзката с ключове от масичката в коридора и бавно затваря вратата след себе си. Три ключалки с дълги стоманени жила, скрити в панела на вратата, изтракаха силно след стареца.

Той внимателно пресече улицата, докато главата му гъмжеше от разнообразни рецепти, и се упъти към супермаркета на Голдърс Грийн Роуд. Джейкъб Голдсмит беше на седемдесет и три години. Притежаваше спокойната мъдрост на изживените пълноценно години. Излъчваше чар и доброта към тези, които обичаше, като най-важният човек сред тях бе Сара. Джейкъб цял живот бе внимателен и сърдечен, но с възрастта тези негови качества бяха станали дори още по-дълбоки, подхранвани от мъдрост и мекота, и сега вдъхваше на всички около себе си усещане за уют и неподправена ведрост. Човек никога не би могъл да го принизи дотолкова, че да го нарече „мил“, той бе много повече от това, а и всъщност такъв епитет не му прилягаше, защото той притежаваше остър ум и в него още съществуваше бунтарски дух, който се проявяваше като проблясък. Беше жизнен и жилав. Когато се обличаше, за да се срещне с бившите си делови партньори, се настройваше на друга вълна и спокойно можеше да мине за шейсетгодишен. Но напоследък това рядко му се случваше, защото се бе оттеглил от занаята преди дванадесет години и животът му сега протичаше по съвсем различен начин.

Преди да се „пенсионира“, в продължение на тридесет години след завръщането си от фронта след края на Втората световна война Джейкъб бе работил в Лондон като конструктор на сейфове. И касоразбивач. Беше един от най-добрите в страната. Рядко работеше в незаконната област, но винаги успешно. Никога не го бяха хващали. След като няколко години бе пазил в тайна заниманията си от Сара и Алекс, един ден, след доста настойчиви въпроси от вече изпълнената с подозрения Сара, беше разкрил на децата тъмната страна на живота си.

Сара бе очарована от признанието му. Него го опияняваше интересът й, затова и пазеше най-големите си подвизи за пред нея и след като бе подложен на нестихващ тормоз от нейна страна, я бе научил да отваря ключалки и да разбива сейфове. На единадесет Сара вече спокойно можеше да проникне в къщата си и без ключове и да отвори сейфовете на Джейкъб и на леля си Айла. Правеше го просто заради тръпката. Съдържанието им не я интересуваше, тя даже често добавяше по нещо. Когато и да отвореше сейфа си — а Джейкъб го правеше горе-долу веднъж месечно, — той откриваше вътре купчина бележници от Сара.

Влиянието на Джейкъб, както и острата болка, причинена и на двамата в ранното им детство, създадоха у Сара и Алекс много особен морал. Те развиха изключителна лоялност както един към друг, така и към Джейкъб, и смятаха за редни неща, които другите биха счели, меко казано, за престъпни. Малките кражби на Джейкъб си бяха в реда на нещата, защото не навреждаха на жертвите му — застраховките винаги покриваха загубите; и защото самият Джейкъб бе изначално добър и внимателен човек. Той се грижеше за тях, обичаше ги, забавляваше ги и им помагаше да се развиват като личности, което всъщност ставаше съвсем не според ограниченията и условностите.

Обичта на Сара към Джейкъб, която изобщо не намаля, като узна, че той е от така наречените в обществото престъпници, създаде у нея още от най-ранна възраст усещане за различни степени на нравственост. Което ще рече, че постъпките сами по себе си не бяха окачествявани в съзнанието й като добри или лоши. Тя израсна със страстно и доста смесено чувство за морал и справедливост.

Въпреки че Джейкъб никога не бе залавян, дори и не се бе доближавал до затвор, Сара непрекъснато се страхуваше, че ще го отведат. Чак когато се пенсионира и се закле, че никога повече няма да се върне към този занаят, страховете й се поуталожиха. И все пак тя израсна с ясното чувство, че осъждането му би било най-голямата несправедливост на света.

Нейните страхове бяха накарали Джейкъб да ускори оттеглянето си. Той бе наясно с това колко наранима е Сара, ето защо правеше всичко по силите си да намали уязвимостта й. Някои от нещата не бяха в негова власт. Безпокоеше го мисълта, че в характера на Сара има някаква саморазрушителна сила, затова и зорко бдеше над нея. Знаеше, че обича риска както в професионално отношение, така и в личен план и че понякога умишлено вдига залога просто заради спортната тръпка. Да вземем например начина, по който бе купила къщата си, използвайки всичките си спестявания и поемайки огромни задължения, като през цялото време твърдеше — а то си бе и така, — че ненавижда финансовата несигурност. Ако по каквато и да било причина не можеше да работи повече, ако загубеше вярата в себе си или пък уменията си, Сара щеше да изгуби и къщата си. Нямаше как да довърши изплащането на ипотеката без внушителната си шестцифрена заплата.

Обаче Джейкъб бе предвидил вид застраховка срещу бедствия. Финансовото й положение му причиняваше тревоги само дотолкова, доколкото то влияеше на нейното психическо състояние. За осемнадесетия й рожден ден Джейкъб бе подарил на Сара старинен пръстен с рубин и диаманти. Когато завърши с отличие Кеймбридж, й бе подарил обиците от същия комплект. Пазеше за друг случай, макар и сам да не знаеше какъв точно, огърлица с рубини и диаманти, понастоящем скрита в спалнята му, която, начаса би могла да изплати всички задължения по къщата на Сара. Би било доста трудно да се продаде в Англия, съвсем ясно го съзнаваше, но той пък познаваше и неколцина купувачи, ценители на ювелирното изкуство, които не биха придиряли чак толкова, че да искат удостоверение за произход.

Не беше споменавал пред Сара за огърлицата. Тя би видяла в това липса на доверие в способностите й и ужасно би се подразнила. А не беше така. Огърлицата беше средство да я предпази от евентуални удари на съдбата, идеална застрахователна полица.

Сара с бърза крачка се запъти към станцията на метрото. Изкушаваше се да се отбие в дома си, за да се преоблече, но пътуването щеше да й отнеме много време, пък и Джейкъб обичаше да я вижда издокарана. Ако се прибереше вкъщи, нямаше да устои и щеше да си обуе клин и маратонки. По-добре беше да остане с костюма, да отиде рано у Джейкъб и да помързелува, докато той приготвя вечерята. Купи си „Стандарт“ от щанда за вестници и се отправи заедно с тълпата към северните линии. След десет минути, тъкмо когато блъсканицата на платформата бе станала непоносима, се появи влак. Сара с мъка си проби път, насочи се бързо към една седалка и потъна в четене през следващите четиридесет минути.

Слезе на Голдърс Грийн и се върна малко назад, към щандовете за алкохол на пазара, за да купи две бутилки червено вино. Джейкъб рядко пиеше бяло вино и бе предал любовта си към червеното на нея. Години преди да тръгне по срещи в скъпи ресторанти тя вече бе абсолютен познавач на вината.

Сложи бутилките в найлонова чанта, слезе надолу по хълма, мина пак покрай станцията на метрото и свърна от шумната главна улица по спокойния Родерик Роуд. От двете страни на улицата се издигаха дву- и триетажни къщи с червени тухлени фасади, отделени от пътя с добре поддържани градини, повечето потънали в цъфнали рози.

Градината на Джейкъб бе една от най-красивите. Откакто се познаваха, той винаги бе отделял много от времето и вниманието си за своята градина. Розите бяха любимите му цветя. Имаше дири чайни рози, величествени копенхагенски рози и най-красивите от всички — огромните червени рози „Александър“ с упойващ аромат. Имаше и още десетки други. Като дете тя бе научила имената на всички видове, но сега вече беше забравила повечето от тях.

Сара отвори портата, която леко проскърцваше. Джейкъб отказваше да я смаже, за да му бъде нещо като ранен предупредителен сигнал. Скърцането привлече Руби, която със ситни стъпки се появи иззад ъгъла и се отърка в краката й. Сара я вдигна с една ръка, с другата натисна звънеца, а бутилките леко издрънчаха по месинговата дръжка по-долу.

След миг Джейкъб отвори вратата с широка усмивка на лицето си.

— Здравей, милинка! — Прегърна я, котката остана притисната помежду им, после разцелува Сара по бузите и с надежда плъзна поглед по найлоновата торба. — Какво си ми донесла? Нещо прилично, надявам се? — Отвори чантата и огледа съдържанието й. Усмивката му стана още по-широка. — Хм, не е лошо. Доволен съм, че си понаучила това-онова.

Сара се разсмя.

— Всичко, което зная и така нататък… — Наведе се, за да остави котката на земята и последва Джейкъб към кухнята. Той свали от витрината на един стар дъбов скрин две крехки, но доста големички чаши и отвори виното. Двете чаши поеха съдържанието на половината бутилка. Сара бе възприела обичая на Джейкъб да преценя изпитото количество по броя на чашите.

— Почти всичко е готово. Ти иди и гледай „Коронейшън Стрийт“, за да ми кажеш после какво е станало. Аз ще те извикам.

Сара занесе чашата си с вино в дневната и се тръшна на дивана пред телевизора. Половината от серията вече беше минала. Отпи от виното, прегледа предаванията, които в момента течаха по някои от другите канали, взе някакъв стар брой на „Спектейтър“ и се опита да почете.

След двадесет минути Джейкъб промуши глава през отворената врата.

— И какво стана?

— А? — Сара го изгледа в недоумение.

— „Коронейшън Стрийт“ Какво стана?

Сара се засмя сконфузено.

— Извинявай, Джейкъб. Нещо се разсеях.

— Разсеяла се била, хм. Разправяй го на старата ми шапка. Не е необходима кой знае каква концентрация, за да гледаш „Коронейшън Стрийт“ — Хвърли й проницателен поглед от прага. — Както и да е, хайде идвай, за да похапнеш.

Сара послушно се запъти към кухнята. Седна на масата, докато Джейкъб сипваше обилни порции задушено в гърне. Старецът едва-едва докосна съдържанието на чинията си, загледа Сара внимателно, преди да попита:

— Е, казвай, какво се е случило?

Сара спря, за да преглътне огромната хапка. Остави вилицата настрана.

— Защо мислиш, че се е случило нещо?

Джейкъб я изгледа възмутено.

— Защото се е случило. Случило се е, нали? Да не мислиш, че съм сляп?

Сара въздъхна и отпи глътка вино.

— Слушай, Джейкъб, не мога винаги да ти казвам всичко. А в случая даже не съм сигурна, че това е твоя работа. — Забеляза колко оскърбено я изгледа той и й се прищя да си беше отхапала езика. — О, боже, извинявай. Не исках да кажа точно това. Просто откакто Еди и Алекс заминаха, нещо не съм на себе си. Не спах добре и тази нощ…

Джейкъб отпи голяма глътка от чашата си.

— Няма нищо, милинка. Разбирам те. Не се безпокой. — Помълча за момент. — Обаче това не е всичко, нали? Отпътуванията им те натъжават, да. Виждал съм го и преди. Но сега друго те е разтревожило, прав ли съм?

Сара се вгледа в покритото с бръчки лице, набраздено от тревога.

— Май нищо не мога да скрия от теб, а?

Джейкъб се облегна назад с лека въздишка на облекчение и зачака.

— Ами добре, ще ти кажа — подхвана Сара. — Не виждам нищо лошо в това. Изникна нещо много странно, в което съм на път да се забъркам. Всъщност вече съм се забъркала. — Направи пауза. — Просто положението е доста особено, това е всичко.

Джейкъб успя да измъкне малко по малко всичко — Картър, Барингтън, подозрението в измама и най-накрая Скарпирато.

— Както виждаш — завърши тя, — наистина желая тази работа, става дума за Скарпирато и губернатора. Просто се чувствам малко нервна. Това е. Във „Финлис“ ми беше добре. Както и с Еди. До този момент всичко бе хубаво и спокойно.

— Обаче ти не можеш току-така да се примириш, нали?

— Така е — отвърна Сара, — не мога.

— И какво ще правиш сега?

Сара се усмихна.

— Ще приема мястото, ако ми го предложат.

Джейкъб остана мълчалив за известно време. Взря се през прозореца към градината със замислен израз. После й се усмихна.

— Всъщност не би трябвало да е кой знае колко трудно. Ако внимаваш. И ако обмисляш внимателно всяка стъпка, даже може да се окаже забавно.

Сара веднага застана нащрек.

— И преди съм виждала този поглед, Джейкъб Голдсмит! Какво пак си намислил?

— Нека първо изчакаме, за да видим дали ще получиш работата. Става ли?