Линда Дейвис
Гнездо на пепелянки (2)

1.

Сара Йенсен се върна от обяд в два и половина. Седна зад бюрото си и съсредоточено се взря в четирите екрана в продължение на пет минути. После вдигна слушалката на телефона и извърши бърза обмяна, като закри една позиция. Операцията й отне не повече от тридесет секунди. А печалбата от нея бе половин милион лири.

С широка усмивка изключи екраните си, взе чантата си и се накани да си тръгва. Нейният колега Дейвид Рийд, който седеше до нея, изненадано вдигна очи.

— Не можеш да си тръгнеш сега. Още е едва два и половина.

Сара се разсмя и му прати въздушна целувка, упътвайки се към вратата.

— Гледай и ще видиш.

Така и направиха. Половината дилъри от етажа проследиха с очи как прекоси помещението и изчезна в посока към асансьорите.

На двадесет и седем, Сара Йенсен притежаваше всичко за един нормален живот, и то на изключително изтънчено равнище. Беше умна и красива. Бе един от топ дилърите в областта на валутния обмен в Сити. Живееше в голяма къща в Челси заедно с брат си и приятеля си. Имаше впечатляваща външност, любов и пари. Но освен това — и страх.

Животът, който така старателно си бе изградила, бе крехък. Също както детството й в Ню Орлиънс бе свършило в един слънчев следобед със смъртта на родителите й, така и новият й живот би могъл да се сгромоляса ненадейно. За секунди. Едно рязко застъргване при удар на стомана върху кожа, един миг на насилие — в неочакваната смърт няма нищо рационално или справедливо. Страхът никога не я напускаше. Заравяше се дълбоко, криеше се зад изкривявания, лъжи и отричания, но никога не отшумяваше. И неговата сянка се прокрадваше във всичко, което вършеше — от поеманите с лека ръка рискове, когато залагаше на карта стотици милиони лири при трансакциите си, до небрежните й променливи връзки, до сегашната сигурност, която й даваше настоящият й приятел Еди, до посягането й към уискито и възхитителния й смях, и неподправената радост, с която се наслаждаваше на живота, на мига.

Крехкостта сама по себе си бе вид сила. Осъзнаването на факта, че всичко това би могло да изчезне за миг, я настървяваше да живее пълноценно. Даваше й тръпка.

Понякога се питаше дали някой подозира, дали съзира сенките сред слънчевото излъчване. Защото със сигурност никой не знае, убедена беше в това. Двамата й най-близки приятели, Джейкъб Голдсмит и Мосами Мацумото, може би бяха зърнали за миг скритата страна и страха, и безумното поемане на рискове, които тя провокираше, но никога не бяха направили и най-малкия намек, никога не бяха навлизали по-навътре от представата, която Сара излагаше на показ пред света. И двамата знаеха, че има и още нещо, но също така знаеха, че не бива да го обсъждат.

Парите с писък се стрелкаха по кабелите, като значимостта им избледняваше в лабиринтите на електронните трансфери, които ги обръщаха, криеха, разбиваха на лесни за опериране, незначителни суми, които щяха да бъдат изтеглени и депозирани отново другаде, за да бъдат следите заличени напълно. Антонио Фиери, мозъкът на тази операция, се усмихна със задоволство. Обожаваше пазарите за валутен обмен — внушителни сделки, огромни печалби, реки от злато.

Фиери не оставяше нищо на случайността. Охотата, с която поемаше рискове, бе подплатена с готовност да ги елиминира, даже ако се наложеше — посредством крайно насилие. Тези умения го бяха извели до върха на организираната престъпност в Италия и му бяха създали име на неуязвим към заплахи както от страна на съперници, така и от служители на правосъдието.

Неосведомените не биха открили нищо във външния му вид, което да подсказва каква власт притежава или колко е безмилостен. Той беше на средна възраст, нисък, възпълен, с леко накуцваща походка и оредяваща черно боядисана коса. И все пак от него струеше някаква злонамереност — от бляскавите му проницателни очи, които сякаш бяха способни да преценят и предвидят и най-незначителния нюанс в човешкото поведение, да проникнат и зад най-надеждната защитна преграда. При други обстоятелства би могъл да бъде отличен студент по хуманитарни науки, психиатър или детектив — толкова ярка проницателност притежаваше. Ала лишен от състрадание, движен от алчност и амбиция, вместо това той бе станал убиец и блестящ финансист за Мафията.

Сега вече използваше наемници за убийствата, защото тръпката от пряката ангажираност бе отшумяла. Предпочиташе да се занимава с по-чисти неща, които включваха пране и правене на пари, и от всичките му системи тази, последната, бе ненадмината.

Сложи слушалката обратно. Дебелите му пръсти оставиха лепкави отпечатъци върху пластмасата. Изчисли печалбите и се усмихна удовлетворено. Седем милиона долара за три часа. Лесни пари. И чисти. Значително по-чисти от натрупваните чрез изнудване, злоупотреби, наркотици или убийства. Само гласове по телефона, цифри от екрана, няколко драскулки по късчета хартия. Освен това и бързи. Само за няколко секунди парите се завъртаха около земното кълбо.

Фиери се усмихна, на лицето му зейна пукнатина като разрез на маска за празника Вси светии^[1], като си представи лири, долари и германски марки да се носят на ята из небето. На стойност четиристотин милиона долара. Какво ли разстояние биха могли да покрият, запита се. От Рим до Ню Йорк в банкноти по десет? Разсмя се, стана от стола си и куцукайки, се запъти към хладилника в ъгъла на кабинета си. Четиристотин милиона долара за три месеца. Наля си чаша шампанско и пи за лесните пари.

Само ако Фиери знаеше къде води хартиената следа, шампанското щеше да му загорчи.

На задушния етаж на дилърите в една търговска банка във финансовия район на Лондон, известен като Сити, млад служител от отдела за валутен обмен остави телефонната слушалка и едва сподави желанието си да нададе триумфален вик. Още три милиона долара за закодираната банкова сметка. Четвърт от тях за него. Вече става малко трудничко, помисли си, смеейки се вътрешно, да похарчиш толкова пари, без да събудиш подозрения.

Джеймс Бартроп, шефът на Отдела за борба с наркотиците към Шесто, седеше в кабинета си в Сенчъри Хаус, една двадесететажна сграда на Уестминстър Бридж Роуд № 100, в Югоизточен Лондон. Проектирана през 1961 година, сградата бе типична за административната архитектура от онзи период: сива, мрачна, безлична, страховита и крайно непопулярна заради обитателите си. Единственото забележително нещо бе противобомбената мрежа, която опасваше първите осем етажа.

Шести отдел скоро щеше да се мести в новата си сграда във Воксхол, на юг от Темза, на по-малко от половин миля по диагонал от Палата на парламента. Сградата, чието построяване бе погълнало 240 милиона лири, не би могла да бъде в по-голям контраст със Сенчъри Хаус. Тя бе продукт на самоизтъкващия се грандомански стил в архитектурата на осемдесетте. Журналистите й бяха лепнали името Вавилонската кула^[2], което й придаваше леко абсурден вид. Бе проектирана така, че да не се слива с околната среда, а напротив, да натяква своята индивидуалност, да разтръбява присъствието си от всяка бойница, кула или огледално зелен прозорец — вероятно не най-подходящият облик за дома на Шести отдел или Секретните служби, както бе познат преди. Но всъщност Секретните служби бяха на път да бъдат „признати“, с други думи съществуването им скоро щеше да се провъзгласи с указ на Парламента и тази нова сграда по свой безсрамен начин като че ли щеше да обявява този факт на всеки минувач.

Заедно с новата сграда Шесто добиваше и нова роля. Един от страничните ефекти от края на студената война и последвалите го „мирни дивиденти“ бе необходимостта от оправдаване на съществуването на секретните служби от тяхна страна. Бившите звена за борба с комунизма трябваше да бъдат преквалифицирани. Сега като най-сериозни заплахи за националната сигурност се посочваха други фактори: предимно наркотиците и тероризмът. Пети отдел под ръководството на новия си шеф Стела Римингтън получи допълнителни отговорности предимно в сферата за борба с тероризма — и по-специално ИРА, и в момента координираше промените съгласно временния статут на Секретните служби.

Шести отдел пренасяше дейността си в областта на нелегалните трафици за наркотици, икономическия шпионаж, прането на пари и организираната престъпност. Този процес бе в ход от известно време. Отделът за борба с наркотиците (ОБН) бе основан през 1987 година. В момента Шесто управление играеше главна международна роля в тази сфера, сработвайки се с ФБР, с Отдела за борба с наркотрафика на Съединените щати, с митническите служби на Великобритания и САЩ. Освен това съществуваха и тесни връзки с Финансовата дивизия, чиято специална насоченост бе атакуването на механизмите за пране на пари.

Голям процент от незаконно влизащите в страната наркотици бе контролиран от зловещия съюз между южноамериканските наркобарони и италианците, които изпълняваха ролята на южноамерикански посредници за пазарите на Западна Европа. Върху Джеймс Бартроп бе упражняван невероятен натиск от висши инстанции да се изобличи този съюз, мрежите, които той бе разпрострял, за да се прехванат и намалят каналите за внос на наркотици в Обединеното кралство. Една от основните движещи сили зад този международен картел, както Бартроп подозираше, но все още не можеше да докаже, бе Антонио Фиери.

Бартроп бе подразбрал за съществуването на Фиери още преди десет години, когато бе шеф на районно полицейско управление в Рим. Според слуховете Фиери, тогава дребна риба в сицилианската мафия, чрез подкупване на национални и местни политици бе осигурявал изгодните строителни проекти да бъдат възлагани на компании, собственост на Мафията. Така и не събраха доказателства, всичко се базираше на догадки. Фиери винаги бе успявал да надхитри различните правителствени служби, тръгнали по следите му.

Бартроп бе продължил да държи под око Фиери, докато се бе изкачвал по йерархичната стълбичка на Шесто, или Фирмата, или Братството, както го знаеха добре информираните външни хора. Днес той бе шеф на Отдела за борба с наркотиците, а според секретните доклади Фиери бе един от босовете, движещи наркотрафика и незаконните финансови операции на Мафията. Ако Бартроп някога изобщо би могъл да си позволи с една дума да посочи целта си, това щеше да е името Фиери.

Бартроп се изправи, застана до прозореца на кабинета си и се загледа надолу в мътните води на Темза. Присви очи срещу слънчевите отблясъци по повърхността на реката. Беше прекрасен майски ден. Остана неподвижен, с длани, опрени на стъклото, и продължи да се вглежда навън.

Силуетът му се очертаваше с ъгловати контури на фона на огряното от слънце стъкло, нервното напрежение не позволяваше да се натрупва тлъстина по кокалестата му фигура. Беше облечен с тъмен костюм с елегантна кройка, която още повече подчертаваше стройността му. Фигурата му бе като на двадесетгодишен младеж. Единствено лицето му издаваше приближаването към средната възраст. Кожата бе потъмняла от прекаленото количество цигари, а от очите и около устата му се простираха дълбоки бръчки.

Лицето му бе изключително подвижно, целеустремено и изразително, ала понякога можеше да се затвори и да стане напълно непроницаемо. Той бе съвършен актьор. У него се съчетаваха спокойно съзерцание и почти компютърна бързина на анализа. В резултат на това налице бе един наистина блестящ интелект, който бързо напредваше в служебната стълбица във Фирмата. Някои предвиждаха, че един ден той вероятно ще оглави Секретните служби.

Беше дълбоко уважаван в тези среди, но имаше и много врагове, който казваха, че може би все пак е прекалено умен. Той бе подочул тези критики и се бе изсмял небрежно. Изключителните му умения за наблюдение бяха насочени навън. Избягваше самоанализите винаги когато бе възможно.

Интеркомът избръмча. Бартроп се върна до бюрото си и натисна бутона. Секретарката му, Мойра, го уведоми, че неговият заместник, Майлс Форшоу, би искал да го види.

— Покани го да влезе — отвърна Бартроп.

Секунда по-късно Форшоу се появи. Бартроп с жест му посочи стола от другата страна на бюрото. Форшоу седна и започна да говори.

— Снощи получихме нещо — почесвайки се по брадата, подхвана той с бавен, отмерен тон, който винаги дразнеше по-експанзивния Бартроп. — Доклад от италианските колеги. Нали се сещаш за онзи финансист, който разследваме — Джузепе Калвадоро?

Бартроп кимна.

— Е, ами сдобихме се с изключително любопитна информация. Вчера успяхме да вмъкнем там няколко служители от озеленяването, за да подменят изсъхналите растения. Те заложиха подслушвателна апаратура в кабинета и телефона му за половин ден и ометоха буболечките^[3] преди следващата чистка.

Бартроп се разсмя. Калвадоро бе един от стълбовете на миланското общество, високоуважаван и с изключителна тежест във висшите кръгове, едва ли не извън всякакво подозрение — идеалната фасада за един престъпен бос. Бартроп нямаше никакви доказателства, че Калвадоро има клиенти от средите на Мафията, но които и да бяха клиентите му, те вероятно имаха тайни, които си струваше да се пазят. Два пъти дневно една охранителна фирма правеше чистка на офисите му на Виа Турати, като проверяваха даже и кореспонденцията, в случай че в някой плик от експресната поща се е приютила подслушваща буболечка.

Форшоу продължи:

— Както и да е, Калвадоро направи и получи няколко интересни обаждания. Първото бе от някой, който не се представи. Просто каза на Калвадоро да купува долари и да продава лири стерлинги. Шестстотин милиона долара, разбити на малки пакетни суми от по двадесет и пет.

Бартроп замръзна на мястото си и си пое дълбоко дъх в очакване на ключовата реплика. Форшоу леко се приведе напред с изпънат като дъска гръб.

— Мауро, шефът на управлението в Рим, мисли, че е разпознал гласа на анонимното обаждане. — Форшоу направи пауза, за да засили ефекта. — Смята, че това е бил Фиери.

Бартроп едва повдигна вежди в знак на интерес, който стотици пъти — и винаги неуспешно — Форшоу се бе опитвал да предизвика по-явно.

— Изисках проверка на гласа, която тече в момента. Интересното обаче, е, че който и да е анонимният подател на съобщението, той очевидно иска да прикрие обема на обмена си. Възможно е просто да движи пари на двадесет и четири различни сметки, но се съмнявам. По-вероятно е обменът да е подозрителен. На пазара за обмен на валута шестстотин милиона привличат внимание. Двадесет и пет не. Единственото, което ще покажат записите и документацията, ще бъде поредица от трансфери на стойност двадесет и пет милиона долара без явна връзка помежду им.

Бартроп шумно изпусна въздух.

— По кое време стана това?

Форшоу се усмихна.

— Точно както предполагахте, половин час преди Националната банка на Великобритания да обяви намаляването на лихвения процент с един пункт.

— Значи имаме изтичане на информация от централните банки, а може би дори и от Старата дама? — От векове Банк ъв Ингланд бе наричана „Старата дама от Треднийдъл Стрийт“.

— Така изглежда. — Форшоу подпря брада на дланите си и придоби замислен вид.

— И Антонио Фиери може би е нашият дилър, който ползва вътрешна информация?

Двамата мъже се усмихнаха едновременно. Очите на Бартроп се замъглиха и той остана мълчалив за известно време. После се обърна към Форшоу:

— Почти немислимо е изтичането, ако изобщо има такова, да идва от Старата дама. До информацията по щекотливи въпроси, като например промяната в лихвения процент, имат достъп само хората на върха. Познавам Барингтън, управителя на Националната банка, от години. Може и да е глупак, но в никакъв случай не е престъпник.

Линията за вътрешна връзка в кабинета на Мойра избръмча. Резкият глас на Бартроп изпълни стаята:

— Мойра, бъди така добра, свържи ме с управителя на Националната банка.

Губернаторът^[4] тъкмо се бе запътил за редовната си месечна среща с ковчежника или по-съвременно казано — министъра на финансите. Вече беше успял да стигне до просторното преддверие със сводест таван, когато секретарката му го настигна.

— Ох, Губернаторе, радвам се, че успях да ви догоня — изрече тя задъхано. — Някой си Джеймс Бартроп е на телефона. Твърди, че е неотложно.

Антъни Барингтън се спря за миг, намръщи се при споменаване на името Бартроп и тържествено тръгна обратно към кабинета си. Никой от ръководството на банката никога не бързаше заникъде. „Старата дама от Треднийдъл Стрийт“ бе оазис на величаво спокойствие сред шума и непрестанното движение в Сити. Търчането по коридорите уронваше престижа. Така можеха да постъпват само банкерите от американските инвестиционни банки в техните небостъргачи от стъкло и мрамор.

Барингтън затвори вратата на кабинета си, седна зад бюрото и изчака секретарката му да го свърже.