Линда Дейвис
Гнездо на пепелянки (19)

18.

Сара се сепна от съня си с някакво неясно усещане като лошо предчувствие. С тежки стъпки тръгна на работа. Джейкъб й се обади преди обяд. Гласът му, леко припрян, засили още повече напрежението й. Искал да я види след работа. Би ли могъл да се отбие? Да, разбира се, отвърна му Сара.

Загледа се замислено в екраните пред себе си, без да вижда нищо. След малко чу гласа на Скарпирато отстрани. Вдигна очи и го видя близо до себе си. Разговаряше с Арнът за позицията, която той в момента държеше. След като изрече няколко указания в стенографски стил, той се обърна да си върви. В този миг улови погледа й и го задържа за секунда. В очите му се четеше желание, но и овладяно тържество, заради което тя, странно защо, се почувства отблъсната. Данте се прибра в кабинета си и запали пура. Сара отново насочи вниманието си към екраните и нарушавайки всичките си правила, извърши няколко обмена, за да се разсее.

Небрежното извършване на сделки почти винаги завършва със загуби. Когато в края на работния ден откри, че е загубила 30 000 лири, Сара едва ли не почувства облекчение, задето познатата максима се бе оказала вярна и този път. Докладва за загубите си на изпълнения със злорадство Арнът и си тръгна.

Движението по Лоуър Темз Стрийт се носеше в непрекъснат ревящ поток. Сара изчака удобен момент и се стрелна в промеждутъка между две огромни колони, после отиде пеш до Чийпсайд и хвана такси.

Когато се прибра в дома си, там вече я чакаше Джейкъб, който си беше отключил с допълнителната връзка ключове, която беше у него. Лицето му се набразди от изгрялата на него усмивка, когато тя влезе в стаята, но бръчките около очите му издаваха загриженост. Сара направи чай. Отпиха и започнаха да говорят. След известно време безобидните теми сякаш се изчерпаха.

Джейкъб нервно прокара длан през посивелите си коси. Сара млъкна и зачака. Лицето на Джейкъб леко почервеня.

— Получиха се още някои неща на касетите. Този тип, Скарпирато, изглежда, има приятелка… прекарал е последната нощ при нея, поне с такова впечатление останах. А през почивните дни ще я води в Южна Франция. — Джейкъб размаха ръка във въздуха. — Естествено не знам дали това е важно. Просто сметнах за необходимо да те уведомя. — Той не й каза това, което приятелят му Чарли му беше казал за Скарпирато и неговите жени, за това, че му се носи славата на човек, който с лека ръка проявява жестокост и причинява болка, и как даже едва ли не изпитва удоволствие от страданията на жертвите си. Джейкъб припряно продължи нататък, лишавайки Сара от необходимостта да отговори: — Между другото прослушах и записите от апартамента на Карла. В тях няма нищо съществено.

Замислено се вгледа в нея. Сара бе впила поглед в краката, си. Като избягваше очите му, тя стана, отиде до наредените на масата бутилки с различни питиета и наля внушителни дози уиски в две чаши. Мълчаливо му подаде едната, пристъпи към прозореца, застана с гръб към него, загледана навън. На три глътки пресуши съдържанието на чашата, опитвайки се да възвърне спокойствието си чрез изгарящото усещане. Стоеше като вцепенена, а минутите се нижеха бавно.

Не се и надяваше да успее да анализира чувствата си, нито пък как чрез разума си да отхвърли болката, унижението и чувството, че са я предали. Това бе най-лошото — предателството. То я изпълни с ярост и отвращение. Беше смятала себе си за предател, но предателството на Скарпирато спрямо нея само бе влошило още повече собствената й измяна към Еди. Това, че всичко се свеждаше само до… Сара продължи да гледа втренчено през прозореца. Едната й ръка здраво стискаше чашата, а другата безволно висеше надолу.

Паркът на Карлайл Скуеър се простираше пред очите й, искрящ и красив под лъчите на залязващото слънце. Госпожа Жарден гледаше как децата й се гонят по тревата. Сцената се разгръщаше пред погледа й. Сара я съзерцаваше от разстояние, като страничен наблюдател, сякаш гледаше телевизия.

Джейкъб стана от стола си, приближи се към нея и нежно положи ръка на рамото й.

— Е, аз ще тръгвам. Тази вечер имам среща с някои от старите си приятел чета. Ще ти се обадя утре. Става ли?

Сара сложи длан върху неговата.

— Довиждане, Джейкъб. Приятно прекарване. — Проследи го с очи как излиза от стаята, после се обърна и се загледа отново в сцената в парка. Бравата на вратата тихичко изщрака след Джейкъб, след което се възцари тишина.

 

 

В понеделник сутринта в седем и тридесет, точно навреме, Сара устремно премина през охраняемия портал на ИКБ, прекоси залата на дилърите и зае работното си място. Както обикновено, появата й бе проследена от множество очи, но този път възхитените погледи не бяха възнаградени със слънчевата й усмивка, нито пък с ведър поздрав. Втренчена право пред себе си, Сара се запъти към бюрото си като автомат. Седна до Арнът, като му кимна рязко. Той я наблюдаваше с крайчеца на очите си. Макар да се славеше с изключително дебелокожие спрямо чувствата на другите, тази сутрин долови някаква промяна в нея. Направи непохватен опит да завърже разговор:

— Е, как си днес?

Сара се обърна към него и Арнът в миг зейна. Сякаш някаква маска бе паднала от лицето й. Ако това, което се беше разкрило отдолу, беше просто безизразност, то нямаше да го шокира така. Обаче вместо това се сблъска с вледеняващо презрение, бурно и неприкрито. Припряно отмести поглед към мониторите си. Сара също включи своите и започна трескаво да чука по клавишите, като че ли нищо не се бе случило.

Появи се Скарпирато и ги свика на сутрешна оперативка. Арнът се позабави, защото отиде да си вземе кафе от машината. Сара стана, за да влезе веднага в заседателната зала. Скарпирато й направи път и прекрачи прага след нея. Докато заемаше мястото си от отсрещната страна на масата, срещна погледа й и видимо трепна. В очите й пламтеше презрение. Устните й бяха свити от отвращение. Той като омагьосан се взря в нея за миг, после примигна и извърна поглед. Когато секунди по-късно я погледна пак, изражението й бе станало непроницаемо. Арнът се появи с кафето си в ръка и разпръсна напрежението. Уилсън, който винаги пристигаше последен, забързано нахлу след него. Всички се настаниха по местата си около масата. Арнът си взе цигара от пакета пред Сара и й се усмихна с учтиво „благодаря“ Тя успя да изобрази усмивка през стиснати устни.

Скарпирато се прокашля и заговори с обичайния си отривист маниер. Очерта предложенията за стратегията през предстоящата седмица. Сара слушаше, без да промълви и дума. Минути по-късно всички се изнизаха навън. Сара зае мястото си на бюрото, вдигна телефона си и трескаво се захвана с работа.

Не помръдна от мястото си през целия ден. Уилсън й донесе сандвич от „Бърлис“ за обяд. Той остана недокоснат да съхне през целия следобед. Концентрацията й бе непробиваема. Обменяше почти непрекъснато, като ту нахлуваше, ту се измъкваше от пазара, изграждаше позиция, печелеше няколко хиляди лири, ликвидираше позицията и започваше всичко отначало. В продължение на осем часа живееше и дишаше с пулсациите на пазара и направи 60 000 лири. След като уведоми Арнът за печалбата, хвана такси към къщи, изпитвайки мрачно задоволство и първите проблясъци на облекчение. Съзнаваше, че още много вода щеше да изтече, преди да успее да възвърне равновесието си, но поне бе започнала да се движи в правилна посока.

Телефонът звънеше, когато прекрачваше прага на входната врата. Механично пристъпи към него и вдигна слушалката. Беше Скарпирато. Неочакван, нежелан. Стисна здраво слушалката и след кратко мълчание гневно запита:

— Какво искаш?

Той се засмя по начин, който сега тя разпознаваше като средство за постигане на целта, предназначено да подхранва интимността сякаш на споделена между двама шега, да показва лековато раздразнение от капризите на любимата. Сара едва не захвърли телефона от отвращение.

— Искам да знам какво става. Защо ме изгледа така в офиса? Какво се предполага, че съм направил? — Гласът бе самата оскърбена невинност.

Сара си пое бавно и дълбоко дъх на няколко пъти. Не можеше да хвърли предизвикателството в очите му. В крайна сметка по какъв начин щеше да обясни, че е разбрала за измяната му? Прикритите му лъжи бяха толкова крайни, моралът му — така разтеглив, че й беше почти невъзможно да се пребори с него. Нямаше да постигне нищо, ако се опиташе да се противопостави на лъжец, който по всяка вероятност се залъгваше със собствените си фантазии, лъжец-психопат. Прозирайки за пръв път истинската същност на този мъж, Сара почувства някакъв проблясък, пречистване, от което се нуждаеше. Усети как я залива вълна на облекчение.

— Искам да дойдеш при мен сега. Искам да те видя. Да изгладим тези глупави недоразумения.

Шеговитият му тон намекваше, че в действителност нищо не би могло да обърка отношенията им, че всяка нищожна неприятност можеше да бъде заличена от прегръдките му. Сара се разсмя. Сега вече това нямаше да й навреди. Тя изпитваше, както сама прецени, единствено любопитство. Той бе побъркан, луд. Ако можеше да го види и проумее, нещата щяха да станат далеч по-леки за нея. Остави телефонната слушалка и взе ключовете за колата си.

В седем вечерта в ИКБ залата на дилърите бе почти безлюдна. Арнът тъкмо щеше да си тръгва, когато телефонът му иззвъня. Вдигна слушалката с раздразнение.

— Арнът?

— Да? — Той се скова, моментално разпознал дрезгавия глас, който винаги, необяснимо защо, му вдъхваше страх.

— Имаш ли възможност да се качиш в кабинета ми, ако обичаш?

Арнът остави телефона и забързано прекоси залата на дилърите. Излезе на аварийното стълбище и изкачи четирите етажа, които го деляха от кабинета на Карл-Хайнц Кеслер на седмия етаж.

Кеслер беше сам, секретарката вече си бе тръгнала. Арнът поспря за момент пред вратата на кабинета му. Кеслер вдигна глава, забеляза го и с жест го подкани да влезе. Арнът зае мястото от другата страна на стъкленото бюро.

Кеслер се ухили.

— Твоята приятелка ми каза добрата новина. Много изгодно попадение. — Усмивката рязко угасна. — Обаче ще трябва да се погрижим за тези печалби. — Посегна под бюрото си и извади служебното си куфарче. Отвори го на плота на писалището и извади от него нещо, което приличаше на портативно радио с антена. — Това е малка предохранителна мярка за теб. Открива микрофони. Бих желал да провериш с него дома си, този на Карла, а даже и залата в отдела.

Арнът хвана радиото в ръце.

— Защо? Нищо лошо не се е случило, нали?

Кеслер се разсмя.

— Не, разбира се. Просто упражнение по предпазливост. Нашите собствени служители от охраната ни препоръчаха редовно да сканираме по-важните си офиси и зали за съвещания. Те ми дадоха това малко нещо. Сметнах, че би било удачно да се възползваме.

— Как се работи с него?

— Просто. То хваща обширна скала от сигнали на широкоспектърен приемател, също като радио, но по-прецизно. Включваш го, разхождаш се наоколо и завърташ копчето за нагласа. На ушите си поставяш тези слушалки и в момента, в който чуеш сигнал, знаеш, че наблизо има подслушвателно устройство. Тук има и светлинен диод. — Посочи с пръст предния панел. — Няколко точки светват едновременно, когато си в непосредствена близост до излъчвателя. Колкото повече светлинни сигнали има, толкова по-близо си до микрофона. Съвършено, нали?

Арнът кимна. Неизвестно защо, но той не споделяше ентусиазма на Кеслер.

— Изглежда ми доста лесно за боравене наистина. Ще го пробвам.

Кеслер кимна.

— Между другото как е онова момиче, Йенсен?

Арнът сви рамене.

— Все така първокласна кучка.

Кеслер се разсмя.

— На твое място не бих се тревожил за нея.

Арнът занесе детектора за подслушвателна апаратура на долния етаж до бюрото си. Смътно усещаше някакво безпокойство. Питаше се дали зад това не се криеше повече от чиста предпазливост от страна на Кеслер. Дали той действително бе обезпокоен от нещо, или това бе просто присъщата за германците недоверчивост?

Включи радиото, постави слушалката в дясното си ухо и започна да върти копчето за нагласа, чувствайки се като пълен глупак. Изведнъж панелът светна, и то не само с една точка, а с цяла редица.

— Мамка му! — измърмори той под нос.

Замръзна на място, защото чу думата, усилена от слушалките в ушите си. В устата му се надигна горчилка. Започна да се паникьосва. Наблизо имаше подслушвателно устройство.

След няколко минути успя да определи, че сигналът идва от адаптера. Измъкна го от контакта с треперещи ръце, пъхна го в куфарчето си и поседя половин час на бюрото си, напълно парализиран от ужас. Мислеше да позвъни на Кеслер, но не можеше да набере цифрите на номера му. В главата му се впереше хаос. След известно време се изправи механично, излезе навън и хвана такси на Лоуър Темз Стрийт.

Пристигна в апартамента на Карла след половин час. Тя мигновено отгатна по лицето му, че нещо лошо се е случило. Гласът му бе натежал от ярост и страх.

— Бюрото ми се е подслушвало. Кеслер ми даде детектор за такива устройства. Просто от предпазливост, каза той. Аз го използвах и намерих това. — Той измъкна адаптера от служебното си куфарче.

Карла пребледня.

— Каза ли му?

— По дяволите, не. Още не съм.

Карла го изгледа шокирана.

— Какво ще правиш?

Арнът й хвърли поглед, изпълнен с паника.

— Нямам представа. — Извади радиодетектора, включи го, сложи си слушалките и започна да насочва детектора из стаята. Отне му само три минути, за да открие, че и Карла също има подслушвателно устройство.

Очите на Арнът бяха подивели от ужас, когато проговори:

— Искам да знам кой е идвал в този апартамент през последните няколко месеца.

Карла се обърна с лице към него, сложила ръце на кръста си:

— О, за бога, Матю, как бих могла да си спомня!

Арнът пристъпи към нея и я бутна на дивана зад гърба й.

— Добре, ще започнем от най-скорошните посетители и от тях назад във времето. — Зае мястото срещу нея. Очите му я изгледаха предупредително. — И никакви лъжи.

Карла го стрелна с яростен поглед.

— Чистачката — Мария. Приятелката ми Анжелика. Нейното гадже Стефано. Още една приятелка — Мосами. Една братовчедка, която отседна при мен за няколко дни, но не е възможно да е тя. — Огледа се панически и разпери нервно ръце: — Не знам. Не мога да се сетя за никой друг.

Арнът се втренчи в нея, без да я вижда, и запрехвърля имената в съзнанието си.

— Чакай, чакай… онова момиче, Мосами. Как й е второто име?

— Мацумото. Виждал си я. Тя какво…

— Тя е приятелка на Сара Йенсен. Дочух как преди няколко дни тя й се обади по телефона. — Арнът сграбчи Карла за ръката и рязко я придърпа да стане. Стисна я за раменете и изкрещя в лицето й: — Онази проклета кучка Йенсен е! Тя ме подслушва в ИКБ, а Мосами е сложила устройството в твоя апартамент. О, за бога, Карла! — Пусна я и трескаво прокара длани през косата си.

Карла сграбчи бутилка уиски и две чаши от масичката в ъгъла на стаята. Наля уиски и в двете до половината, сипа вода, подаде едната на Арнът и го придърпа да седне до нея на дивана. За известно време и двамата отпиваха в мълчание. Карла напълни отново чашите им.

— Защо? Защо им е на Йенсен и Мосами да ни подслушват? Яростта на Арнът отново се развилия. Положи неимоверни усилия да се овладее и думите се изнизаха бавно и провлачено от устата му:

— Откъде… по дяволите… бих могъл да… знам?

— Какво ще правиш?

Пискливият глас на Карла бе започнал да го влудява. Стисна ръката й и я изправи със замах на крака.

— Ще идем да посетим Йенсен и Мацумото. Ето какво. — Намери телефонния указател и откри адреса на Сара.

Мерцедесът рязко сви по Карлайл Скуеър. Арнът изскърца със спирачките близо до бордюра, когато паркира, измъкна Карла от колата и започна да блъска по входната врата на Сара. След десет минути се отказа. Налагаше се да изчака до утре сутринта. Щеше да спипа тази кучка в службата.

Обърна се към Карла:

— Къде живее Мосами?

— Хейс Мюз — отвърна тя с немощен глас. Арнът зави по Кингс Роуд и се устреми към Мейфеър. Десет минути по-късно спирачките му изсвистяха на Хейс Мюз и нарушиха вечерното спокойствие и тишина. Отвори вратата със замах, затръшна я така звучно, че разтресе целия автомобил, заобиколи предницата и измъкна Карла навън. Завлече я до къщата на Мосами, вкопчи се с една ръка в отпуснатото й тяло, за да го задържи изправено, и зачука с другата по вратата.

В хладния кремав интериор Мосами седеше на дивана в дневната, четеше книга и слушаше Десетата симфония на Малер. Стреснато вдигна глава, като чу думкането, което ясно се извиси над хармонията на музиката. Стана, излезе в преддверието, поспря се пред вратата и погледна през шпионката. Видя Арнът, побелял от ярост, който блъскаше по вратата и крещеше да го пусне вътре, и Карла, която очевидно бе пияна. Страхът се сви на топка в стомаха й. За момент остана неподвижна, в мълчание. Арнът продължи да блъска по вратата и да крещи да му отвори. Нямаше смисъл да се крие. Той навярно беше чул музиката и знаеше, че е вътре, пък рано или късно все щеше да се добере до нея, ако искаше. По-добре бе това да стане по-скоро. А така или иначе, каза си тя, той не би могъл да има никакви доказателства. Щеше да го посрещне хладнокръвно. Умееше да лъже. Стегна се, отвори вратата и изгледа Арнът с гневно достойнство.

— Какво си въобразяваш, че правиш?

Арнът я бутна назад в преддверието. Тя леко извика. Той я изтика чак в дневната и я бутна върху дивана. Седна срещу нея, като нервно въртете часовника на ръката си, а очите му бяха неотлъчно приковани в нея. Карла се клатушкаше някъде отзад и накрая се подпря на стената.

— Много добре знаеш защо сме тук — подхвана той, привидно спокоен.

Мосами яростно го изгледа.

— Нямам ни най-малка представа. Нахлу тук като бесен, крещиш и се разпореждаш. Карла е пияна. Надявам се, че имаш добро обяснение за поведението си.

Арнът заговори много бавно, внимателно, с нисък, напрегнат от усилията да се сдържа глас:

— Много е просто. Аз искам обяснение. Искам да ми кажеш защо ти и онази кучка Йенсен сте подслушвали моето бюро и апартамента на Карла.

Мосами се разсмя.

— Според мен май прекаляваш с кокаина, Арнът. Нуждаеш се от лечение.

Арнът се взря в нея за няколко секунди с непроницаемо изражение на лицето.

— Ти така и си нямаш представа, нали? Нямаш представа с какво си се захванала.

— О, я стига! Спести ми надутите си приказки. — На Мосами, която чуваше думите на Арнът и виждаше как той продължава да човърка часовника си, й идеше да избухне в смях. Би трябвало да й е смешно — Арнът, който се опитваше да внуши страх, би следвало да й е смешен, ала зад всеки негов жест, скрит зад напрегнатата му скована поза, струеше страх. И този страх, отразен от невидим източник, започна да изпълва стаята, започна да нахлува в душата на Мосами и тя усети как кожата й се навлажни, а устата й пресъхна. Към неговия страх бе примесена и ужасяваща ярост.

Гласът му се извиси, дрезгав и зловещ:

— Няма да те питам повторно.

Мосами остана да седи неподвижна и безмълвна. Атмосферата в помещението тегнеше от вледеняваща вцепененост. В този момент, много бавно, Арнът се изправи на крака, пристъпи към нея, сграбчи я за ръката и я издърпа да стане. После замахна с ръка и я зашлеви през лицето. Тя залитна назад. Той я остави да падне, после пак я вдигна и повтори удара. Карла гледаше сцената скована. Арнът се върна на мястото си.

— Сега ще ми кажеш ли?

Мосами видя собствения си страх, отразен в лицето му, но заедно с него и необуздана маниакалност, крайна склонност към насилие. Изненада се от царящата в съзнанието й яснота. Мислите рязко се открояваха и нахлуваха през болката. Той отново пристъпи към нея и пак я дръпна нагоре. Усети как пръстите му се сключиха около челюстта й, видя очите му на милиметри от своите. Тогава почувства падането, чу изпукването на ребрата, които се удариха в ръба на мраморната масичка за кафе. Остана просната на пода, неподвижна, заслушана в собственото си тежко дишане. Той щеше да продължи да я бие, знаеше го. След първия удар задръжките му се бяха изпарили. И това, което го ужасяваше — каквото и да беше то, — щеше да го накара да продължи. Тялото й се обля в пот от болката и инстинктивния страх и тя заговори — бавно, със запъване:

— Идеята беше на Сара. Тя бе изплашена. Мислеше, че ти я ревнуваш, че ще се опиташ по някакъв начин да направиш така, че да я уволнят от новата работа. Искаше да се предпази от това, да събере малко мръсотия срещу теб. Искаше да подслушваме и Карла. Помисли си, че това може да се окаже по-ефикасно.

Арнът се втренчи в нея с изцъклени очи.

— Това ли било? Ревност?

Мосами кимна.

— Значи сте замесени само двете? И няма нищо общо с полицията?

Мосами с усилие си поемаше дъх.

— Полиция ли? Не. Нищо общо с тях. Никой не знае. Само ние двете със Сара.

Арнът се извисяваше над нея.

— Нека и така да си остане. Кажи на приятелката си, че ако някоя от вас се разприказва… — Той се изсмя. Звукът бе пронизващ, на ръба на истерията. След тези думи си тръгна, а Карла го последва, без да се обръща назад.

Мосами се загледа след тях, после се отпусна изнемощяла на пода.

Докато Карла и Арнът отпътуваха, Арнът се замисли над обяснението на Мосами. Ревност. Заля го всепоглъщаща, изтощителна вълна на облекчение. Би е прав през цялото време. Беше намразил тази кучка Йенсен от първия миг. Никога не й бе имал доверие. Първо, тя бе прекалено умна. И обзета от сляпа ревност. Би трябвало да е наясно с какво се е захванала. Но той го бе обуздал и сега щеше да има контрол върху нея. Това, което направи с Мосами, би следвало да й послужи за урок. Двете щяха да си държат езика зад зъбите. Положението не беше бедствено. Беше овладял ситуацията.

Стисна здраво волана и откара Карла в дома й. Двадесет минути по-късно вече беше в собствената си къща на Холанд Парк. Изкачи стълбите към стаята си и се мушна в леглото си. Полежа по гръб в тъмнината, отвори чекмеджето на нощното шкафче встрани от леглото и извади едно шишенце. Отброи три успокоителни таблетки, глътна ги без вода и продължи да лежи с отворени очи, втренчени в тавана, докато наркотиците подействаха и се унесе в сън.