Линда Дейвис
Гнездо на пепелянки (4)

3.

Когато телефонът иззвъня, Сара Йенсен бе в леглото с приятеля си Еди, за да използва пълноценно последните дни от пребиваването му в Лондон преди отпътуването му за последната експедиция. Сара протегна голата си ръка и хвана слушалката. Обаждаше се колегата й Дейвид, много притеснен.

— Виж, Сара, вече е осем и половина и ти си закъсняла с един час, пък и Картър те търси под дърво и камък, съвсем нетипично за него…

Сара се усмихна.

— А ти какво му каза?

— Казах, че имаш ранен час при лекар по неотложен проблем.

— Много хитро — отвърна Сара. — Преди девет никой не преглежда. Значи половин час за прегледа, четиридесет и пет минути за придвижването от Челси до Сити… ще се видим в десет и петнадесет. — Преди той да успее да реагира, тя вече бе затворила и бе насочила вниманието си отново към Еди.

В десет часа Сара най-после се отдели от прегръдките на Еди и се измъкна от леглото. Еди проследи движението й из стаята. Тя бе висока — около пет фута и девет инча^[1], слаба, с удължени елегантни мускули и красиви извивки. Пристъпваше бавно, нехайно, наслаждавайки се на голотата си. Взе си продължителен душ, като събра дългата си кестенява коса с ръка и я задържа вдигната извън обсега на водата. В краката й се стече малка локва, когато излезе изпод струята и се загърна с фино памучно кимоно. После се върна в стаята и излезе на просторната тераса на покрива. Най-много я обичаше през юни, изпъстрена и благоуханна от разцъфналите рози, високите палми, гардении и други храсти.

Постоя там за момент, за да може топлият полъх на вятъра да изсуши кожата й, преди да влезе вътре, за да прехвърли съдържанието на гардероба си. Избра лилава ленена рокля и отворени обувки. Прехвърли презрамката на чантата през гърдите си, наведе се да целуне Еди и излезе навън. Махна на едно такси, което бавно се движеше по Кингс Роуд, и пристигна в офиса на „Финлис“, една от най-старите и уважавани търговски банки в Лондон, около единадесет.

Джон Картър, изпълнителен директор на фирмата и бивш любовник на Сара, се появи до бюрото й след не повече от пет минути.

— Нищо лошо, надявам се? — изрече с вежлива усмивка.

— О, не — усмихна се и Сара в отговор. — Просто поредният профилактичен преглед.

Лицето на Картър леко се зачерви. Дейвид Рийд, който заемаше бюрото от лявата й страна, ненадейно получи страхотен пристъп на кашлица. Сара го изгледа яростно.

— Питах се — подхвана Картър, без да обръща внимание на Рийд — дали би имала нещо против да дойдеш утре на обяд с клиенти. Те много биха искали да присъства някой дилър от ОВ — добави накрая.

Сара погледна бележника си.

— Сряда, десети. — Вдигна очи и отново се усмихна. — Да, няма проблем, Джон.

Картър се върна в кабинета си и се обади на Барингтън.

— Уговорката остава, Губернаторе. Ще се срещнем утре.

— Браво. А, между другото, да ти се намира характеристика на това момиче — Йенсен?

— Ще взема копие от „Личен състав“ и ще го изпратя по факса днес следобед.

— Всъщност предпочитам да го изпратиш по куриер, ако не те затруднява — отвърна Барингтън.

— Няма проблеми. — Озадачен от повишената потайност, Картър за стотен път се запита за какво ли бе всичко това.

Беше се започнало преди около десет дни, когато секретарката на Картър изрече с онзи особен носов тон, който бе култивиран да обявява на всеослушание, че тя, Кейт Смидсън, не може да се впечатли от нищо, че управителят на Националната банка е на телефона. Картър прие разговора, питайки се дали обаждането е светско или делово. С Барингтън се познаваха почти от двадесет години, бяха съседи в Съри и бяха развили здрави обществени и професионални връзки. След развода на Картър съпругата на Барингтън, Ирен, често го канеше на вечеря през почивните дни.

Но обаждането не бе просто приятелско. След размяната на обичайните учтивости Барингтън бе насочил разговора към пазарите за валутен обмен и накрая бе попитал Картър какво представляват дилърите в неговия отдел. Само за един си заслужавало да се говори, му бе обяснил Картър, описвайки Сара Йенсен. После Барингтън бе засипал Картър с въпроси за нея — как изглеждала, действително ли е чак толкова добра професионалистка. Накрая бе споменал, че може би някой ден ще му бъде приятно да обядват заедно. На него би му било, както се изрази, изключително интересно да поговори с някой от истинските практици на пазара.

Картър не бе придал особено значение на обаждането, което бе отдал на пристъп на донкихотщина. На губернатора навярно му бе дошло до гуша от компанията на останалите висши банкери, повечето от които бяха доста безлични особи. По всяка вероятност спонтанно му бе дошла идеята да слезе за малко от висините си, а какво би било по-интересно от запознанство с дилър на валутния обмен. Губернатора го очакваше страхотна изненада, беше си помислил Картър, ако някога действително се срещнеше със Сара Йенсен.

После Картър напълно бе забравил за разговора, затова и бе изненадан, когато губернаторът му се бе обадил същата сутрин, за да му каже, че ненадейно му се отворил свободен обяд. Управителят на Националната банка на Румъния, Господ да го поживи, отложил уговорената среща заради някакви вътрешни неуредици, следователно двамата с Картър можели да обядват утре заедно и ако евентуално е възможно, не би ли могло да се уреди и присъствието на онзи дилър, когото бил споменал предния път — Сара Йенсен или нещо такова…

И така, изгарящ от любопитство, Картър бе уговорил срещата. Губернаторът по всяка вероятност иска да я наеме, помисли си той, плъзгайки поглед по характеристиката на Сара, преди да я занесе на секретарката си и да й нареди да я изпрати по куриер до управителя на Националната банка лично.

Няма да стане, каза си Картър. Банката не можеше да й плати и половината от това, което тя изкарваше във „Финлис“, От момента, в който Сара бе започнала да работи при тях, другите банки редовно правеха опити да я подмамят. Нито Картър, нито пък шефът на дилърите Джейми Ролинсън имаха намерение да го допуснат. Винаги плащаха необходимата сума, за да я задържат.

Тя без съмнение бе най-добрата от своето поколение. Притежаваше невероятен инстинкт за движенията на пазара и непогрешим усет за поемане на риск. Изпитваше огромно наслаждение при успехите си, но за разлика от повечето други дилъри, не взимаше загубите присърце. Картър чувстваше, че тя е амбициозна по особен начин, даже определено маниак в професионално отношение, но така и не й остава време за служебно политиканство. За разлика от повечето на нейната възраст, които на всеослушание тръбяха за лоялността си към работодателите си, Сара ясно показваше, че тя ще работи само дотогава, докато трябва да покрива разходите си и докато спести достатъчно. Единственото, което действително я интересуваше, бе катерачеството и експедициите с брат й — Алекс, или с новия й приятел, как му беше името… Еди. Да, така беше, помисли си Картър мрачно.

Седнал в потъналия в тишина кабинет, Картър се предаде на хаотичните мисли, които го спохождаха всеки ден и от които не намираше спасение. Първо опита оздравителния метод на разумните доводи. Каза си, че е съвсем естествено Сара да желае да излиза с някой свой връстник. През цялото време бе подозирал, че първия път тя бе легнала с него от съжаление. Определено не ставаше дума за повишение — нейният талант не се нуждаеше от такъв род помощ. Не, причината бе съчувствието, нежното й желание да му помогне, което я бе довело при него. Съпругата му тъкмо бе поискала развод. Виждала го от дъжд на вятър, според думите й. Ако не бил в офиса си, тогава ходел на вечеря с някой досаден клиент, а тя отдавна се бе отказала да го придружава при такива случаи. И така Картър бе започнал да води на тези вечери звездата на валутния отдел — Сара Йенсен. Клиентите я боготворяха. А не след дълго и той изпита същото, разкри сърцето си пред нея, пред жената, която можеше да разбере двете страни на живота му едновременно — и личната, и професионалната. А тя бе и красива. Невъзможно бе да й се устои.

Бяха заедно в продължение на шест месеца. Тя бе възвърнала самочувствието и вярата му в живота. Той бе пожелал да се ожени за нея, никога не й го беше казвал, но бе убеден, че тя го бе доловила. Беше му казала с изключителен такт, че не е за него. Понеже с напредването на възрастта суетността му бе изчезнала и след яростните нападки на съпругата му, Картър бе наясно, че Сара всъщност бе имала предвид, че той не е подходящ за нея. И така, с дълбока тъга, я бе пуснал да си отиде.

Още излизаха заедно от време на време. Вечеряха поне веднъж в месеца. Не можеше да се възпре и да не я пита за интимните й приятели. Известно време тя си нямаше никого, после бе срещнала този приятел на брат си Алекс. Случило се бе преди година. Картър си помисли, че така и не се е примирил напълно с този факт, а и едва ли някога щеше да го направи.

Докато Джон Картър бе потънал в спомени за връзката си със Сара Йенсен, нейната характеристика бързо се носеше по улиците на Сити в багажника на куриерски мотор на път към Антъни Барингтън. Половин час по-късно, след като бе минала през залата за кореспонденция на банката, където пакетът бе подложен на сканиране от службите по сигурността, пратката кацна на бюрото на Барингтън. Той отвори плика и зачете с интерес.

Сара Луис Йенсен, британски поданик, бе родена в Ню Орлиънс през 1966 година, което означаваше, че е на двадесет и седем, изчисли Барингтън. Образованието си бе получила в девическото училище в Хампстед и колежа „Тринити“ в Кеймбридж, където бе завършила с пълно отличие математика. Интересите й включваха джаз, художествена литература, ски, алпинизъм и пътешествия. След завършване на висшето си образование бе прекарала една година в пътувания из Съединените щати, преди да се присъедини към „Финлис“.

Барингтън отгърна на докладите, направени от служителите в отдел „Личен състав“ във „Финлис“. Първият съвсем накратко описваше професионалните й способности. Впечатляващ отчет за дилърската й дейност. Регистрирани високи и постоянни печалби. Хладнокръвен професионален дилър. През миналата година донесла шест милиона лири на отдела си. Не толкова постоянен присъствен лист. Вероятно смята, че нейният дял в печалбите изисква специална компенсация. Когато е мъмрена за неспазване на работното време, ведро си признава. Барингтън се разсмя, прочитайки надраскания на ръка коментар над последната забележка: „Поне е откровена.“

Следващият раздел съдържаше различни административни подробности. Барингтън набързо прегледа счетоводния баланс от банката, ипотеката, здравната осигуровка. Погледът му се спря на няколко цифри, изникнали на страницата. Изминалата година, брутен доход: 400 000 лири стерлинги; основна заплата 100 000, премии 300 000. Дори и по завишените стандарти в Сити това действително бе впечатляващо. Излизаше, че тя е една от най-високоплатените жени в Сити и сред най-високоплатените дилъри изобщо.

Без съмнение, помисли си Барингтън, тази Сара Йенсен е отлично квалифицирана, що се отнася до професионалните й качества. Единственият въпрос, който стоеше оттук нататък, бе дали тя притежава необходимата за шпионин психика. Това естествено можеше да се разбере само посредством личен контакт. Какви качества щеше да търси — и той не бе напълно сигурен. Но единственото, в което бе напълно уверен, бе, че с нетърпение очаква срещата си със Сара Йенсен.

Започна да прибира документите обратно в плика, като същевременно се чудеше как ли изглежда тя. Преди да запечата плика и да го прибере на сигурно място в сейфа си, пред погледа му се натрапи един последен детайл. Забеляза, че най-близките й сродници са брат й и леля й. Странно, помисли си. Тя бе само на двадесет и седем. Родителите й определено не биха могли да са починали. Да не би просто да са направили пропуск? Лош знак, каза си. Обади се на секретарката си и я помоли да го свърже с Картър.

Пет минути по-късно мъжете говореха. Картър обясни, че няма никакъв пропуск. Родителите на Сара починали при автомобилна катастрофа в Ню Орлиънс, когато тя била на осем, при сблъсък с пиян шофьор.

— Това навярно й се е отразило по някакъв начин — каза Барингтън.

Картър помълча за момент, защото в съзнанието му изникнаха рояк спомени и незададени въпроси. Само си въобразявам, помисли си и ги отхвърли. После каза единствено:

— Смятам, че е свикнала с тази мисъл посвоему.

Напълно удовлетворен, Барингтън затвори. Ако питаха него, до момента Сара Йенсен си оставаше идеалният кандидат.