Линда Дейвис
Гнездо на пепелянки (16)

15.

Сара чу да крещят името й на етажа, когато се върна от обяд час по-късно, със зачервени от шампанското страни.

— Втора линия — обяви Саймън Уилсън, докато тя бързаше към бюрото. — Някакъв шваб.

Сара го изгледа гневно и вдигна слушалката. Беше Манфред Арбинген. Той мина направо на въпроса.

— Знаеше ли, че днес имаше среща на Г7? — попита самодоволно.

Сара се засмя.

— Не, не знаех. Странно. По програма следващата трябваше да е след две седмици.

— Много странно. Не по план, без предварително оповестяване. Аз разбрах само защото отидох до Бундесбанк да взема един приятел за обяд. Бях с колата, щяхме да ходим извън града. Както и да е, тъкмо паркирах, когато едва не ме смаза цяла процесия лимузини, шест на брой… тъмни стъкла, внушителни размери, нали се сещаш? Не разбрах точно кои бяха, затова попитах хората от охраната и те ми пошушнаха, че това били централните банкери и финансовите министри, Г7.

— Какво според теб са замислили?

Арбинген се разсмя.

— А ти как мислиш?

— Е, не би могло да е с цел политика. Това би могло да почака до следващата уговорена среща. Навярно става дума за някаква интервенция. — Тя направи пауза, претегляйки фактите мислено. — Обаче за това също едва ли е необходима извънредна среща. Това биха могли да го уточнят и по телефоните, освен ако, разбира се, не е нещо наистина голямо и със значителни последствия, което ми се вижда малко вероятно. Нито една от валутите не е чак толкова закъсала.

— Права си — съгласи се Арбинген.

— Същото важи и за промените в лихвения процент. И там не виждам особени причини за драматични намеси.

— Аз лично нищо не мога да измисля по въпроса. Предполагам, че просто ще трябва да изчакаме и да видим. Рано или късно нещата ще се изяснят.

Сара благодари на Арбинген за информацията, прекъсна връзката и бавно остави слушалката на бюрото. Рано или късно не беше кой знае колко добро като перспектива, когато човек работи на пазара. Човек трябваше да открива нещата начаса, преди другите колеги, да предвиди заключенията и реакциите на борсата и да нагласи своята дейност по съответен начин. Мисълта на Сара започна да препуска бясно.

Тя стана и отиде до кафемашината, скрита в малка ниша в единия край на залата, близо до изхода. Беше осветено и уединено място и човек обикновено отиваше там, за да поклюкарства или, както беше в случая, да помисли на спокойствие. Любопитството е характерна черга на етажа на дилърите и колегите често се опитваха да отгатнат мислите само по израза на лицето, а после и насила да измъкнат потвърждение за предположенията си. Сара нямаше никакво намерение да разкрива какво става в главата й, а не беше възможно човек да мисли трезво, когато всяко негово движение се следи от поне два чифта черни очи.

Тя се взря в машината, за да запълни малко време, докато направи своя окончателен избор. Накрая натисна копчетата 146: кафе, с мляко, пълномаслено, средно силно, едно пакетче захар. Кафемашината забуча и затрепери, на нужното място се появи пластмасовата чашка и с шумно кихване кипящата течност заструи и я изпълни до ръба.

Сара започна да отпива внимателно, прехвърляйки информацията наум, загледана в растенията по саксиите, разположени на пода и около стената на нишата. Миналия четвъртък Скарпирато решава да купува едноседмични фючърси за стерлинг-долар, продавайки долари, купувайки лири… възможна, ала доста рискована позиция. Четири дни по-късно се случва събитие, което би могло да оправдае тази позиция напълно, и то тайно. И сега без съмнение лирата щеше да започне да се покачва. Страхотно съвпадение, помисли си Сара.

Търгуването по вътрешна информация бе един от най-бързите начини за правене на пари, познат в Сити. Това би могло да обясни забележителните приходи, реализирани от Скарпирато. Освен това беше и една от най-трудно разкриваните и доказуеми измами. Да прихващаш на информационния поток бе толкова трудно, колкото и да хванеш вятъра.

Сара посегна към пакета цигари в джоба на ризата си. Драсна клечка кибрит и вдъхна дълбоко. Ако Скарпирато търгуваше по вътрешна информация относно интервенциите на Г7, то тогава източникът му би трябвало да е изключително високопоставен. Валутната политика на Г7 бе една от най-строго охраняваните в тайна дейности на Седемте. Поради заплахата от изтичане тези договорености рядко се установяваха в писмен вид. Те бяха дискутирани и уточнявани от министрите, централните банкери и премиерите на страните членки и бяха привеждани в изпълнение само от централните банки. Процедурата се осъществяваше от дилърските звена на централните банки, но според Сара бе много малко вероятно изтичането да дойде оттам. Дилърите биваха информирани в последната минута. Те биха имали далеч по-малко време да споделят вътрешната си информация, отколкото техните шефове. Пък и дилърите бяха в по-уязвима позиция. Всичките им обаждания се записваха, даже и един закодиран разговор би се набил в очи. Сара беше убедена, че ако съществуваше изтичане, то щеше да идва от недостъпните най-висши ешелони.

Продължи да пуши замислено. Ако теорията й бе вярна, някой — или висш политик, или централен банкер — бе в центъра на конспирация на стойност милиарди лири. Възможността изглеждаше едва ли не прекалено мащабна, за да бъде истина. За един дилър на валутния обмен, който имаше достъп до големи суми пари и прикритие от редовни сделки на пазара, наличието на „канарче“ в Г7 би било все едно да притежава ключ за централните трезори във Форт Нокс^[1].

Прозрението за последствията от този факт удари Сара като юмрук в лицето. Ако действително съществуваше такава конспирация, участниците нямаше да се откажат от високите си постове и от големите пари без яростна борба.

Тя рязко пусна цигарата в кафето си и изхвърли всичко в кофата, после се обърна и влезе в дамската тоалетна. Заключи се в кабината, пусна капака на тоалетната чиния и седна отгоре й. Наведе се напред замислено и подпря брадичка на дланите си. Остана така десет минути, докато студеният мраморен под не вледени краката й през тънките подметки на кожените й обувки, а трескавата работа на климатичната инсталация накара кожата на ръцете й да настръхне. Нервите глождеха стомаха й. Знаеше, че вече бе взела решение, нищо, че разумът й изброяваше други възможности, сякаш би могла да има някакъв избор.

Изправи се и зиморничаво разтърка ръце. Може би фантазията й бе прекалено развинтена. Нямаше да й е за пръв път. Обаче щеше да преследва подозренията си, докато те се потвърдяха или опровергаеха. Щеше да се безпокои за последствията, когато му дойдеше времето.

Като се връщаше на работното си място, с изненада установи, че изпитва някакво особено въодушевление, а не ужасна несигурност. Това я накара да се сети за Алекс. Той беше използвал същите думи, когато се бе опитал да опише чувствата, които изпитва, когато се спуска по стръмна скала, а на стотици метри под него зее необятна празнина. Беше й казал, че става по-смел, когато пред него се изпречи някоя наистина коварна, скала за изкачване. Алекс, по своя нежен начин, би иронизирал сравнението й. Всеки път, когато се бе вкопчвал в някоя скала с върховете на пръстите си, той бе рискувал живота си. А седенето зад борсовите екрани в Централен Лондон, според общоприетите разбирания, не би следвало да представлява опасност за живота.

Щом зае мястото си, Сара изрече ясно:

— Смятам и аз да се присъединя при това завъртане на рулетката.

Арнът рязко се изправи от небрежната поза, която беше заел на стола си. Уилсън се ухили, сякаш това бе най-големият виц, който беше чувал напоследък. Сара се усмихна мрачно. Бе на път да провери хипотезата си със собствените си пари, казано на дилърски жаргон: щеше да вложи парите си там, където си вадеше хляба. Можеше да подсигури достатъчно пари. Нищо че не можеше да си позволи да рискува, в случая беше убедена, че всъщност рискът бе минимален. Убедена дотолкова, доколкото човек може да бъде сигурен в сигурните неща.

Реши да излезе на пазара и да заеме краткосрочна позиция. Притежаваше капитал от 200 000 лири в брой. Това й позволяваше да оперира при максимум от 3 милиона лири. Разликата щеше да се покрие чрез заем. Ако позицията й започнеше да става губеща, щеше да я задържи, докато загубите й достигнат 200 000. Тогава щеше да е принудена да я закрие, като по този начин личната й банкова сметка щеше да бъде ометена до нулата. Обаче Сара бе сигурна, че загуби няма да последват, капиталът й щеше да остане цял. Обади се на Джони Макдермот. Обикновено хора като Макдермот, които оперираха с огромни суми на внушителни институции, не приемаха да боравят с лични сметки, нито да извършват обмени за тях, но за Сара той правеше изключение.

Макдермот бе започнал кариерата си като дилър за еднолични инвеститори и Сара бе една от клиентките му от онова време. Когато бе сменил работното си място и бе започнал да оперира с пари на институции, той бе изоставил повечето от едноличните си клиенти, но Сара бе останала. Канцелариите на банките, за които работеха двамата, не бяха особено въодушевени от техните отношения, понеже личните връзки не бяха уместни, ала се бяха примирили. Бяха приели аргумента, който Сара и Джони бяха изтъкнали: на двамата им харесвало да оперират заедно, доставяло им удоволствие, разведрявало ги и най-важното — и двамата: и Сара, и Джони бяха ударни топ-дилъри, които реализираха внушителни печалби за работодателите си. Заради това напълно си бяха заслужили отстъпката.

Двамата понякога прекарваха часове наред в телефонни разговори, шеги, невинно бъбрене, но само ако пазарите бяха в латентен период. При други ситуации демонстрираха бързина и ефективност.

— Джони, къде ти е точката на кабела?

— 1.4560, 70.

— Взимам три в лири при седемдесет, лична сметка.

— Готово. Не е ли малко множко?

— Не се безпокой, Джони. Знам какво правя.

— Дано.

Това беше най-големият по размер обмен, който Сара беше извършвала с лични средства до момента. Стотици пъти бе оперирала на тази граница във „Финлис“, но тогава трансакциите се извършваха с „онези пари, не мои“ — известни под съкращението ОПМ, или „опиум“ на жаргона на дилърите, което винаги пораждаше далеч по-различно усещане. Тогава парите бяха просто средство, поредица от цифри, които се движеха или нагоре, или надолу. Имаше и вълнение, и болка, когато позициите не се оказваха успешни, но никога не се появяваха онези преки токови удари от емоции в кръвообращението. „Онези пари, не моите“ просто се изплъзваха от повърхността.

Сара попълни обменния талон, подпечата го, пусна го в таблата за учредителите на формалностите и си запали цигара. Връхлетя я познатата опияняваща двояка тръпка на заклетия комарджия. Ако позицията се окажеше погрешна, личният й капитал щеше да бъде унищожен, а заедно с него щеше да си отиде и голяма част от финансовата й подсигуреност. Ала ако се окажеше правилна, щеше да й донесе десетки хиляди долара. Освен това щеше да види и потвърждението на теорията си, нямаше да има неоспорими доказателства за това, че Скарпирато оперира, ползвайки вътрешна информация, но поне подозренията й щяха да получат подкрепа. Облегна се назад в стола си, отметна глава назад и въздъхна шумно. Арнът, който наблюдаваше всяка нейна стъпка, я изгледа странно.

Минути след като Сара извърши своя обмен, централните банки на Групата на седемте влязоха на пазара едновременно и започнаха да изкупуват лири и да продават долари. Слухът се разнесе като полски пожар през август из всички дилинг-отдели по земното кълбо: някой някъде изкупува лири на едро. Първо големите банки и валутните фондове започнаха да купуват за собствените си сметки, после във веригата се включиха и по-дребните купувачи.

В 2:15 следобед лондонско време, десет минути след като Сара бе заела позицията си, лирата започна да се покачва. Тя впи очи в мигащите зелени цифри, които пулсираха още по-силно пред погледа й заради изпитото вино. Разтърка яростно очи и почувства първите тръпки на въодушевление. Английската лира се покачваше скокообразно, с всяка изминала минута. Наблюдаваше процеса трескаво, съзнанието й бе изцяло потънало в концентрация, безмилостно отхвърлило всички странични помисли, дебнещо пазара, общуващо с пазара, пулсиращо като едно цяло с всеки етап от покачването му. При всяко мигване в положителна посока сметката й нарастваше с 300 долара. А тази на отдела — с 50 000.

Дилърите от собствения отдел на банката наблюдаваха и чакаха. Данте Скарпирато излезе от убежището си, зае работното си място до Арнът и се взря в мониторите. Чертите на лицето му се стегнаха в израз на сдържано вълнение, докато лирата продължаваше да се катери нагоре. До три часа вече се бе изкачила с три четвърти цента спрямо долара и отделът на ИКБ седеше върху печалба от 4 милиона долара. Личните дрязги бяха забравени, всички се сръгваха въодушевено. Бяха единодушни, че още е рано да ликвидират позицията и да прибират печалбите. Тенденцията бе ускорителна и английската лира се покачваше на все по-големи тласъци.

В три и двадесет лирата вече бе повишена с цял цент спрямо долара. Никой от колегите, с които разговаряха на пазара, не знаеше причината. Нямаше оповестени никакви нови цифри, ала някой някъде купуваше в огромни количества. Приказката беше да се купуват лири, ширеха се разнообразни слухове. Сара нададе ухо само за един: централните банки, оглавявани от Бундесбанк, изкупуваха лирата. Точно както бе очаквала. Завъртя се на стола си и хвана на фокус профилите на Арнът и Скарпирато. Израженията им бяха тържествуващи. Очевидно тя не беше единствената, която това развитие на нещата не бе изненадало.

В три и половина английската лира се бе покачила с цент и четвърт спрямо долара. Печалбата на Сара бе 37 500 долара — внушителна сума според стандартите за лични сметки, но незначителна на фона на печалбата на отдела. Бързо направи някои изчисления наум. Валутният отдел на Интерконтиненталната банка беше реализирал печалба от седем милиона долара.

Арнът и Уилсън кипяха от надигащото се с всеки изминал миг напрежение. Печалбите бяха достатъчно големи, астрономични, според каквито и да е стандарти. Би било истинска, лудост да се задържат в искане на повече. Пазарите за валутен обмен бяха едни от най-нестабилните в целия свят. Ако премиерът получеше сърдечен удар, лирата се сгромолясваше в последвалата събитието несигурност. Можеха да се случат стотици неща. Вариантите бяха неизброими, последствията — неизбежни. Трябваше да продават, да ликвидират позицията и да си вземат печалбите — сега, веднага.

Сара изключи сетивата си за околната глъчка и се вглъби в себе си. Продължаваше да държи своята позиция.

Скарпирато седеше неподвижно, а над главата му се носеше дим на талази. Очите му бяха приковани в мониторите. Сякаш с поглед подтикваше пазара към още по-голямо покачване. Уилсън и Арнът се съюзиха срещу него и настояваха позицията да се закрие. Той спря потока от думи с властно вдигане на ръка. Сара беше ням свидетел и не пророни нито дума.

В четири реши, че за нея бе време да продава. Обади се на Макдермот.

— Джони, къде ти е точката на кабела?

— Деветдесет и пет, нула пет. — Това беше съкратеното за 1.4695, 1.4705.

Сара продаде. Беше забогатяла с около 40 000 долара за два часа — първото вкусване на мръсни пари в живота й. Опита се да анализира усещането: малко лепкаво, почти недействително. Почувства, че се е отделила още повече от себе си. Беше прекрачила още една граница. Направи опит да се вразуми. Това беше, каза си, оправдана постъпка, престъпление в името на закона. Връхлетяха я откъслечни, нежелани спомени. Отхвърли ги.

Скарпирато видя как Сара закри позицията си и се предаде. Обърна се към служителите си и им нареди да продават както фючърсите, така и краткосрочната позиция. Всички се стрелнаха към телефоните си с бързината на гърмящи змии. Позицията бе ликвидирана. Печалба: 6 800 000 долара.

Попълниха талоните и се облегнаха назад изтощени, в еуфория, като си разменяха усмивки. Сара се остави да бъде погълната от тяхното настроение. Усещането бе едва ли не сексуално. Всички бяха като замаяни. Изключиха мониторите си и вкупом се отправиха към „Корни енд Бароу“ на Олд Броуд Стрийт, за да празнуват.

 

 

Във Виа Апиа Антика също имаше какво да се празнува. Антонио Фиери тръшна слушалката върху вилката на телефона. Беше реализирал над шест милиона. Облегна се доволно назад, скръсти ръце и се усмихна на картината на Матис. После повика Федерико, своя личен помощник. Федерико се появи на секундата, изслуша указанията, хукна навън, две минути по-късно се върна със сеньора Фиери, бутилка ледено шампанско и две високи чаши.

Фиери напълни чашите. Двамата вдигнаха наздравица. Италианска двойка, споделяща взаимна любов. Семейство Фиери бяха женени от тридесет и една години, през които си бяха неотклонно верни един на друг. Антонио имаше достатъчно други пороци, които да му носят щастие. Не можеше да понася изневерите. Освен всичко останало, любовниците винаги създаваха проблеми, хем бяха прекалено лакоми, хем пословично недискретни. Това беше лукс, който нито Фиери, нито неговите сподвижници можеха да си позволят. Сети се за слуховете, които беше дочул преди няколко месеца за това, че Катания имал любовница. Беше проучил въпроса, но не бе открил доказателства. Така беше най-добре за всички засегнати. Информацията, която донасяше Катания, беше прекалено ценна и връзката му с Фиери — прекалено тясна, за да се подлагат на риск от компрометиране и по най-нищожен повод.

 

 

Сара седеше пред малка маса в „Корни енд Бароу“ и въртеше в ръцете си чаша с шампанско с високо столче. Арнът и Уилсън си бяха тръгнали отдавна. Разклати рязко чашата между пръстите си и видя как в нея се понесе вихър от мехурчета. Знаеше, че очите на Скарпирато са приковани в нея. Вдигна лице и срещна погледа му. Взряха се един в друг, като и двамата играеха една и съща игра, и никой от тях не желаеше да се поддаде пръв. Мислите на Сара се насочиха към мъжа пред нея. Той не беше привлекателен в общоприетия смисъл на думата, нито пък чаровен. Липсваше му чувство за хумор. Беше безмилостен. Беше интелигентен — това май бе единственото, което можеше да се каже в негова полза. И Сара призна пред себе си — добре облечен. Не че това й правеше особено впечатление, истината бе, че даже по-скоро изпитваше предубеждение към прекалено добре облечените мъже, особено ако това се съчетаваше с красива външност. Но в него имаше нещо, което я привличаше. Може би всичко бе заложено в самата нея, може би тя сама си беше създала тръпката от постоянното експериментиране, от риска, опасността, предизвикателството — все съставки с изключителна стаена мощ. Беше въодушевена от собственото си желание да поема рискове, както винаги. Склонността й към саморазрушение никога не я бе напускала напълно. Качествата на другия човек бяха едва ли не без значение, стига той да не беше подходящ или да беше пълен с недостатъци, угнетен, ако не и напълно изкривен по някакъв начин. Не знаеше защо я привличаха такъв тип хора, нито пък искаше да си даде сметка. Беше си помислила, че с Джон Картър и сега с Еди беше приключила завинаги с тази страна от живота си, че беше съзряла и улегнала. Но както седеше срещу Скарпирато с изострени до краен предел сетива, усети как я изпълват пак същите тръпнещи чувства, които заличават всичко останало, освен желанието й да бъде с него, да му се отдаде напълно.

Накрая той проговори:

— Искаш ли да вечеряме?

Очите й се плъзнаха по циферблата на часовника. Девет и половина. Четири бутилки, разпределени между четиримата, а и тя беше изпила полагащия й се дял. Да, наистина би трябвало да хапне. Едва не избухна в смях. Кого се опитваше да заблуди с тези оправдания?

— Да.

Той се изправи, отброи четири банкноти по петдесет, докосна я леко по рамото и я изведе навън.

Двадесет минути по-късно Сара седеше на друга тъмна масичка в ресторант „Линконтро“, на Пимлико Роуд. Хапна малко, като побутваше храната из чинията си.

— Винаги ли получаваш това, което искаш?

Скарпирато се разсмя.

— Невинаги, но за важните неща — да.

— А винаги ли си уверен? Питаш ли се понякога дали този път няма да се провалиш?

Погледът му стана твърд, но в очите още проблясваше лека закачка. Не я гледаше с лошо, но все пак там се таеше и безпощадност.

— Ти ще кажеш. Как мислиш?

— Мисля — отвърна Сара, избягвайки прекия отговор, — че си безмилостен, движен от бог знае каква сила и способен да изключваш чувствата си по собствена воля и усмотрение.

Той отново се засмя.

— Да, на жените това не им допада, нали? Защо е така?

Сара едва не направи гримаса.

— Не им харесва, защото това разбива илюзиите, които хранят за собственото си значение в твоя живот. Просто непрекъснато им напомняш колко ефимерни са всъщност. След тях не остава нищо.

Той се приведе през масата:

— И аз ли съм отговорен за това?

Самодоволството му бе непоклатимо. Но там някъде в тъмните очи искреше желание, като пропукване в изградената от него фасада на самодостатъчност. И това й стигаше. Сара прокара длани по вътрешната страна на голите си бедра. Жестът взриви буря от тръпки. Усети как самоконтролът я напуска малко по малко. Стомахът й се сви, не можа да преглътне повече нито хапка. Застави се да извърне очи от него към двойките, насядали по околните маси. Опита се да гледа тях, да се вслуша в разговорите им, но всичките й сетива останаха приковани в него.

Без да отмества очи от нея, Данте поиска сметката. Застанаха на улицата в очакване на такси. Няколко минаха. Пропуснаха ги. После той вдигна ръка и спря едно.

Сара седеше на задната седалка и се притискаше към вратата, като ту поглеждаше към него отсреща, ту отместваше поглед през прозореца. Той я гледаше с усмивка.

Къщата му остана тъмна даже и след като включи лампите. Имаше някакъв мирис, който тя не можа да определи. Омайващ и сладникав, той изпълни сетивата й. Може би беше дим от пури, коняк, още нещо — не знаеше. Посочи й с ръка дивана. Сара седна. Чувстваше се така, сякаш дишането й бе спряло. Стойката й бе скована, като че ли се опитваше да се събере или бе в очакване да посрещне някакъв удар.

Скарпирато изчака тя да седне, после отиде в кухнята. Върна се с две чаши водка. Стените им бяха заскрежени и по повърхността се носеха късчета лед. Остави ги на масата и седна до нея. Сара вдигна чашата си и отпи голяма глътка. Студът скова пръстите й. Течността изгори гърлото й по пътя си надолу.

Почувства се замаяна. Задръжките, здравият разум, мислите за бъдещето — всичко бе заличено. Възприятията й взеха надмощие. Усещанията бяха толкова силни, почти непоносими. Скарпирато, седнал на две крачки от нея, изпълни цялото пространство пред очите й. Виждаше го с особена отчетливост, всяка линия на лицето му бе ярко очертана, всяка бразда по загорилото му лице й се струваше така близка, че й се искаше да протегне ръка и да я проследи с пръст. Съзнаваше и собствените си физически усещания. Кожата й като че ли сияеше — с изострена чувствителност и неутолима жажда да бъде докосвана. Сексуалното й желание да бъде с него в съчетание с мисленото желание за риск, несигурност и опасност, които неизбежно би й донесла, връзката с него, изтикаха всякаква мъдрост, предпазливост, мисли за Еди и Барингтън далеч от съзнанието й.

Трескаво прерови чантата си за пакета с цигари, извади една и я захапа. На масата имаше запалка. Той я взе и запали цигарата й. Тя я изпуши докрай почти наведнъж, без да спира, за да си поеме дъх, като не я сваляше от устните си. Накрая я изгаси със замах и се обърна с лице към него.

В един миг Данте беше върху нея, устата му бе прилепена към нейната, дланите му бяха на раменете й и я притискаше към себе си. Плъзна треперещи ръце по дрехите й. Изправиха се, долепиха се един до друг — и двамата тръпнещи от глава до пети. Тогава той я побутна назад, през стаята, през коридора нагоре по стълбите. Почувства врата зад гърба си, която се отвори, сякаш сама. Още няколко стъпки, след които усети как пада на меката повърхност на леглото му. Той продължаваше да стиска раменете й и падна заедно с нея. Тя се отпусна назад. Данте отметна нагоре полата й, разкъса бельото й, преди пак да притисне устни към нейните, за да я вкуси, покривайки я с нежни целувки. Най-сетне се люби с нея със страст, която я остави без дъх. Но това, което я шокира и трогна най-много, бяха думите му. Думи на раздираща уязвимост, на нужда. Когато маската падна, под нея се разкри кънтяща празнина. И преди беше виждала нужда, но никога като тази — безсрамна, отчаяна жажда. Обхвана лицето му с длани и му отвърна, каза му това, което той копнееше да чуе. А той се усмихна в тъмнината, докато слушаше думите й, с израз на тържество и страх.