Линда Дейвис
Гнездо на пепелянки (3)

2.

В седем часа същата вечер черният роувър на Бартроп паркира от задната страна на сградата на Националната банка. Бартроп изчезна зад тежката порта откъм страната на вътрешния двор, следван от своя бодигард от Кралския корпус за охрана — Мънроу, който му служеше и за шофьор, и се качи с асансьора в покоите на губернатора.

Барингтън го очакваше в кабинета си, като се чудеше за какво, за бога, бе тази среща. Поне бе успял да накара Бартроп да дойде при него. Сутринта бе изключително подразнен, когато му бе предложено той да се отбие в Сенчъри Хаус. По традиция светът бе този, който отиваше в банката, и шефът на Шести отдел не правеше изключение, както бе добре известно на Бартроп.

Звънецът прекъсна размишленията на Барингтън. Той пристъпи към вратата и погледна през шпионката. Видя Бартроп, застанал на известно разстояние, а зад него някакъв друг мъж. Бодигард, помисли си Барингтън, после отвори вратата и на висок глас приветства Бартроп. Задържа вратата отворена, поглеждайки въпросително бодигарда, който му кимна мрачно, благодари и каза, че ще изчака навън. Барингтън въведе Бартроп в дневната, вътрешно доволен, че той самият няма нужда от подобно натрапчиво присъствие.

Барингтън приготви питиетата. Двамата мъже се настаниха един срещу друг в кожените кресла. Барингтън бе съвсем спокоен, беше протегнал напред дългите си крака и дясната му ръка бе отпусната свободно до дръжката на креслото. В лявата държеше втория си джин с тоник за деня. Беше с десет години по-възрастен от Бартроп и му личеше. Посивялата му коса бе започнала да оредява. Прекаляването с обилни вечери и бутилки кларет ясно се забелязваше в линията на брадичката му и около кръста. Но за разлика от Бартроп, неговата кожа бе почти гладка и чертите му можеха да предоставят материал за цял трактат по самодоволство. Изразът на очите му бе усмихнат, благоразположен. Не очакваше повече никакви изненади от живота. Бартроп, който в момента го наблюдаваше, изпита презрение. Бе седнал странично, с присвити крака, отпиваше уиски и слушаше с половин ухо бръщолевенето на Барингтън. След известно време нетърпението му вероятно си пролича, защото Барингтън най-после млъкна.

Бартроп допи уискито си и леко се помести в креслото си.

— Губернаторе, питах се дали не бихте могли да ми обясните по-подробно процедурата, която предприехте вчера, когато намалихте лихвения процент с един пункт.

— Всичко е съвсем просто — отвърна Барингтън, като се изправи, за да напълни отново чашите. — Искахме малко да пораздвижим икономиката. Инфлацията е овладяна. Ще продължим да я наблюдаваме внимателно, разбира се, но за момента тя не представлява проблем. Няма никакви други причини, необходимост от смъкване на лихвите или нещо такова, затова вчера с министъра се споразумяхме то да бъде с един пункт, в който и да е удобен момент. Вчера следобед пазарите бяха стабилни, затова и решихме да го, направим тогава.

— Кой знаеше предварително за това решение?

Барингтън замълча за миг.

— Всички главни централни банки, освен японците, които спяха по това време. — Подаде чашата на Бартроп. — Защо питате?

Бартроп забеляза проблесналото в погледа на Барингтън раздразнение. Напълно понятно, при положение че този въпрос съдържа в себе си неприятни намеци, особено — отправен от служител на държавна сигурност. Бартроп се гордееше с проницателността си. Да, беше раздразнение, нищо повече, убеден бе в това. Така или иначе, Барингтън би загубил изключително много и не би спечелил почти нищо, издавайки вътрешна информация. Успешната му кариера на търговски банкер, която сама по себе си бе увеличила личното му състояние, изключваше парите като мотив. А какво друго оставаше? Бартроп бавно разтегна устни в усмивка. Барингтън нямаш вид на бунтар. В докладите на секретните служби бе казано, че здравето му е цветущо, когато за първи път се бе споменало за евентуалното му назначаване. Ако от централните банки действително изтичаше информация, Бартроп бе абсолютно сигурен, че източникът не е Барингтън. Продължи да отпива от уискито и разказа на губернатора за Антонио Фиери и за подозренията, че той трупа печалби от незаконни сделки на валутния пазар.

Барингтън се съгласи, че трансферите на Фиери изглеждат подозрителни. Освен това имаше и нещо, което самият той искаше да сподели с Бартроп. Преди седмица му се бе обадил Джонатан Джилби, шеф на счетоводната фирма „Доусън Лейн“. Един, от неговите младши служители го уведомил за наблюденията си, че в собствения отдел за валутен обмен, или ОВ, на една от големите американски банки в Сити става нещо странно. Собствените отдели за валутен обмен, обясни Барингтън на Бартроп, съществуват там, където банката отделя пари от собствения си капитал, за да бъдат използвани от професионални дилъри, които „заемат позиции“, т.е. извършват операции на международния пазар от името на банката. Трябва да се прави разлика между тази система и по-често срещаната практика банките да оперират на валутните пазари от името на свои клиенти — било то застрахователни компании, пенсионни фондове, промишлени компании или други банки, като купуват или продават валута съгласно техните указания. Извършването на операции в собствените отдели крие повече рискове за банката, която го извършва, но несъмнено е и много по-доходно.

Барингтън обясни, че служителят от „Доусън Лейн“, за когото става дума, участвал в съвместно статистическо проучване на Интерконтиненталната банка, позната под съкращението ИКБ. Той забелязал, че печалбите на собствения отдел за обмен на валута напоследък са скочили невероятно.

Когато Барингтън наредил на Маркус Ейлярд, шефа на отдела за пазарен контрол към Старата дама, да прегледа месечните извадки за баланса на собствения валутен отдел на ИКБ за последната година, се разбрало, че подозренията на младия статистик имат основания. Ейлярд забелязал и повтаряща се схема. Значителните печалби се получавали непосредствено след упражняване на намеса от страна на централните банки на валутните пазари или след действия, предизвикващи чувствителни промени на пазара, като например промяна в лихвения процент. Това донякъде било нормално. Интервенциите, т.е. намесите, и промените на лихвените котировки били едновременно и следствие от, и причина за нестабилността на пазара. Именно в периоди на най-голяма нестабилност се получават най-високи печалби, както и най-тежки загуби от дилърите на валутния обмен. Но размерът, системността и ненадейното скачане на печалбите точно на ИКБ дават основания за тревога, защото всички, взети заедно, посочват възможна злоупотреба с вътрешна информация от член на този отдел в ИКБ. Ако случаят се окажеше именно такъв, то тогава вътрешната информация несъмнено изтича от най-висшите кръгове.

Бартроп и Барингтън споделяха мнението, че нещата изглеждат така, сякаш действително има изтичане на поверителна информация в сърцето на финансовата система. Изтичане, което неминуемо щеше да свърже името на един от босовете на италианската мафия с привидно почтена банка в Сити.

Барингтън започна да се тревожи. Не можеше да си позволи скандал от такъв порядък по време на мандата си. А Бартроп пък бе въодушевен от предоставилата се възможност. Това бе най-добрата новина, която бе научил за последните седмици. Той се изправи.

— Трябва да вървя, Губернаторе. — Протегна ръка. — Бих ви бил благодарен, ако за известно време оставите проблема с ИКБ постарому. В главата ми се оформя идея, която може би ще успее да удовлетвори и вас, и мен. Ще ви се обадя утре или вдругиден.

Губернаторът се ръкува с Бартроп и го изпрати до вратата. После пак зае мястото си в креслото и замислено се загледа в небето над Сити. Така и не можеше да реши за Бартроп. Човекът определено притежаваше някакъв войнствен чар, а и бе забавно да се следят извивките и ненадейните обрати на мисълта му, но присъствието му неминуемо действаше обезпокоително. Бяха се срещали няколко пъти, предимно на съвещанията на Финансовата дивизия, и Барингтън всеки път оставаше с впечатлението, че Бартроп преследва друга, скрита цел, а не тази, която в момента представя. Каква бе тя — така и не можеше да разгадае, но това не намаляваше стаената й мощ. Както стана и днес — още не можеше да разбере каква точно роля отрежда за него този блестящ ум. Бартроп притежаваше, и то в изобилие, въображение и способности да манипулира хората. Барингтън, въпреки поста, който заемаше във върховете на Сити, не бе циничен по природа, но Джеймс Бартроп винаги го караше да застава нащрек.

Каква ли бе идеята, за която бе споменал другият мъж? Нещо дяволски умно и прикрито, изискващо неговото негласно участие. Е, добре, щеше да сътрудничи — в рамките на разумното. Не бе особено умно да настройваш Братството срещу себе си, пък така или иначе в този случай интересите им бяха общи, или поне така си мислеше.

Ако Барингтън притежаваше способността да вижда бъдещето, щеше да поеме съвсем различна линия на поведение от тази, която Бартроп бе очертал за него.

Двамата мъже се срещнаха отново на следващата вечер в единадесет и тридесет, след като бе приключила една от официалните вечери на Барингтън. Седяха един срещу друг в апартамента на губернатора. Бартроп започна без предисловия, привидно прям:

— Относно общия ни проблем, Губернаторе… имам едно предложение, което може би ще удовлетвори и двама ни.

Барингтън заслуша в мълчание.

— Изглежда, има вероятност да съществува връзка между Фиери, когото аз преследвам, и ИКБ, за която сте отговорен вие. Но независимо дали това е така или не, вие трябва да разследвате ИКБ. — Той направи пауза и Барингтън кимна. — И така, ако съм разбрал правилно, повечето от тези процеси за измама в Сити просто се стопяват във въздуха, когато на вратите на банките почука ревизорски или проучвателен екип.

— Да, така се получава — отвърна Барингтън. — Идеалният случай би бил, ако сте на самото място в нужния момент, за да хванете измамниците на местопрестъплението. Тогава ще имате повече доказателства и по-големи шансове да заведете дело. Уличаващите доказателства могат да бъдат унищожени много лесно при пристигането на ревизорите. — Барингтън се разприказва с охота, доловил съпричастието на събеседника си към един от най-трудните проблеми пред банката при избора на правилна политика в Сити. — Освен това, разбира се, съществува и проблемът с невидимите жертви на измамата. Предполагаемите изтъкнати организации и личности не признават охотно, че са ги подвели. В повечето случаи те предпочитат да преглътнат загубите, но не и гордостта си. Така че понякога е невероятно трудно да ги накараме да сътрудничат на хората, провеждащи разследването.

— Да, представям си го — отвърна Бартроп. — Значи в идеалния случай, за да хванем злосторниците на местопрестъплението, без да ги сплашваме, би било хубаво да имаме техен колега, който да провежда негласно разследване. — Той помълча, като внимателно се вглеждаше в Барингтън.

— Искате да кажете агент под прикритие? — остро изрече Барингтън.

Бартроп се усмихна.

— Да, точно това имам предвид. И понеже във Фирмата нямаме валутни дилъри, много бих се радвал, ако вие дадете някакво предложение. — Направи пауза, за да може събеседникът му да проумее значимостта на казаното. Барингтън леко наклони глава на една страна, обезпокоен, но заинтригуван. Бартроп продължи: — Трябва да намерите някой, който е наистина добър, професионалист, освен това любопитен, прозорлив, но най-вече достоен за доверие и дискретен.

Барингтън избухна в смях.

— Първо на първо, това е изключително рядка комбинация. Дилърите са едни от най-наглите и незаслужаващи доверие хора, които познавам. Лъжите са неотменна част от работата им и всички те са едва ли не вродено недискретни. Второ, ако все пак успея да намеря вашия идеален шпионин, как ще го внедрите в ИКБ?

Бартроп гледаше право пред себе си и с държането си намекваше, че докато мисълта на Барингтън върви по погрешен път, той няма да му обръща внимание.

— Първо — подхвана той, наблягайки на думата с лек присмех, сякаш бе хванал Барингтън да брои на пръстите си, — убеден съм, че с вашите многобройни връзки в Сити ще можете да издирите подходящ кандидат. И второ, тези типове, изглежда, се местят от банка в банка по-често, отколкото аз си сменям ризата, тъй че скоро вероятно ще се отвори и вакантно място.

За свое съжаление Барингтън нямаше какво да възрази на последния аргумент.

— Защо не използваме някой, който вече работи в ИКБ? — опита да предложи.

— Е, това е най-близко до ума, нали, само дето не знаем на кого бихме могли да се доверим. Далеч по-добре е да въведем външен човек, не мислите ли?

Естествено, че мисля, каза си наум Барингтън, който не пропусна подтекста на въпроса. Почуди се защо на Бартроп му доставя такова удоволствие да се държи неприятно. Искаше му се от позицията на властта, която имаше, да се наложи и бързо да приключи със срещата.

— Идеята ви звучи разумно, Бартроп. — Изправи се на крака, за да подчертае, че обсъждането е завършило. — Ще видя какво мога да направя.

— Ще ви бъда благодарен, Губернаторе. Освен това предлагам да организирате обяд или вечеря с най-подходящите кандидати, за да ги огледате лично, сякаш това е… Убеден съм, че ще намерите начин да го направите дискретно. — Бартроп погледна часовника си. Дванадесет. Стана, за да си върви.

Барингтън помълча за момент.

— Когато намерим вашия шпионин… — наблегна на последната дума нарочно, защото знаеше, че това ще подразни Бартроп, — тогава какво? Как ще процедираме?

— Това зависи изключително от самия човек, когото намерите. — Бартроп помълча, като че ли обмисляше нещо. — Всъщност, Губернаторе, радвам се, че повдигнахте този въпрос. Желаете ли лично да се заемете с нещата при подготвителния процес? Или може би предпочитате да използвате параван?

Барингтън се запита дали Бартроп нарочно употреби този жаргонен израз, за да го подразни.

— Параван ли?

— Вашият заместник може би или онзи ревизор, как му беше името? Ейлярд?

— Защо мислите, че бих желал да използвам някой друг?

Бартроп вдигна рамене.

— Общоприета предпазна мярка… в случай че нещо се обърка.

— Какво би могло да се обърка? Да не би да искате да кажете, че предвиждате някакви неприятности?

Бартроп се разсмя.

— Не. Не, естествено. Както вече подчертах, това е общоприета практика. Но ние не сме ясновидци. Ако нещо се обърка, вие ще бъдете извън играта. Някой друг ще поеме падането. Това е.

Барингтън пристъпи крачка напред към Бартроп.

— Нека си изясним някои неща, Бартроп. Ако съществува и най-нищожната вероятност нещата да се объркат, можете още в този миг да забравите разговора ни. Ще потърся други начини да разследвам ИКБ.

Бартроп отговори с равен глас:

— Аз не гадая на ръка, Губернаторе, но със сигурност знам, че няма причини тази операция да навлече неприятности. Изобщо не бих ви направил предложение, ако не бях убеден, че може да се получи по този начин, че нещата няма да излязат извън контрол.

— И вие ще сте този, който ще контролира всичко, нали? Ще направите всичко възможно нещата да вървят по план?

Бартроп прикри нарастващото си раздразнение зад маската на жизнерадост.

— Това ми е работата, Губернаторе. Ще направя всичко, което е по силите ми.

Барингтън се усмихна.

— Добре. Е, в такъв случай всичко е наред. Вие си вършете вашата работа, а аз — моята. А що се отнася до моя заместник… е, между нас да си остане, на борсата се носят слухове, че той не е особено подходящ за поста си, няма необходимата тежест. Освен това не съм много сигурен в срока му на годност. А Ейлярд, ами според мен той не притежава необходимия магнетизъм. Той е изключително добър в работата си, но не е човек, за когото бихме казали, че умее да общува с хора.

Бартроп пристъпи към вратата.

— Отлично, Губернаторе. В такъв случай оставям нещата във ваши ръце.

Двамата мъже се ръкуваха и си пожелаха лека нощ.

Бартроп слезе надолу с асансьора, следван от Мънроу, който избърза пред него, за да му отвори вратата на роувъра. Бартроп влезе в колата и се отпусна на тапицираната седалка. Мънроу бързо подкара колата по пустите улици на Сити. Бартроп замислено се бе загледал през прозореца. На този етап би било редно да уведоми службите по сигурността или Пето управление за намеренията си, но щеше да е далеч по-добре да избягва каквито и да било усложнения. Нямаше нужда да намесва повече хора, отколкото бе необходимо. А така му се искаше да се докопа до Фиери… пък и всъщност това не бе операция на Пето, нито пък на Шесто. Това си бе разследване в рамките на Сити, под ръководството на управителя на Националната банка. Ако то доведеше до полезни за неговата работа разкрития, толкова по-добре. Той се усмихна на отражението си в бронираното стъкло.