Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Nest of Vipers, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2015)

Издание:

Автор: Линда Дейвис

Заглавие: Гнездо на пепелянки

Преводач: Милена Кацарска

Година на превод: 1996

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 1996

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: „Абагар“ ЕООД, В. Търново

Редактор: Валентин Георгиев

Коректор: Недялка Георгиева

ISBN: 954-459-278-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5541

История

  1. — Добавяне

7.

Сара изчака за момент на Лоуър Темз Стрийт, като напразно се оглеждаше за такси. Тръгна по Апър Темз Стрийт, сви към Съфълк Лейн, после по Кенън Стрийт, за да опита късмета си там. Беше петък вечер. Като че ли цяла вечност минаваха само заети таксита, превозващи служителите от Сити до домовете им или към някой бар, кино, театър или ресторант в Уест Енд. Най-сетне съзря кола със светната в оранжево табелка „Свободно“ и яростно размаха ръка. Скочи в таксито с облекчение.

— Саут Одли Стрийт, ако обичате. Мейфеър. — Потъна в задната седалка, затвори очи и се унесе.

Таксито я спря на средата на Саут Одли Стрийт. Сара продължи пеша под лъчите на залязващото слънце, като се наслаждаваше на топлината им. Обичаше този район — скритите улички, изобилието в магазините за антикварни стоки, внушителните фасади на градските къщи, скритите зад тежки завеси домакинства. Сега беше тихо. Работещите в офисите си бяха тръгнали към къщи или към близките барове до Пикадили, а беше още прекалено рано, за да са се появили жените с искрящи бижута и претенциозни тоалети. Те щяха да започнат да се появяват около девет, пристъпвайки тържествено от къщите и влизайки бързо в очакващите ги скъпи коли, които потегляха веднага с приглушено боботене на двигателите.

Сара спря пред витрината на един магазин за деликатеси, за да се полюбува на огромното количество колбаси, окачени на куки по стената и висящи от тавана. Богатият аромат на току-що смляно кафе изпълни сетивата й и я подмами да влезе. Съзря старателно подредено многообразие от вкуснотии и купи две тубички „Бачи“, великолепна смесица от шоколад и ядки от Перуджа, както и фунт кафе с лъскави зърна. Натоварена с пакетите, сви по Маунт Стрийт, после, неколкостотин ярда по-надолу, пак надясно и тръгна по Хейс Мюз. Спря пред голяма къща, чиято прекрасна фасада бе потънала в пълзящи розови храсти. Натисна звънеца и зачака. Усети как я погледнаха през шпионката, след което вратата се отвори.

Най-близката приятелка на Сара, Мосами Мацумото, също дилър, но в Яматойо в Сити, застана на прага в бял ленен халат, боса и усмихната.

Сара познаваше Мосами от Кеймбридж. Заедно бяха учили в „Тринити“. Двете бяха привлекателни, интелигентни, амбициозни, но по-скоро бяха привлечени една към друга от стаената им самотност, която ги оставяше малко встрани от шумния студентски живот в колежа. Всяка видя в другата кротка решителност, индивидуализъм и което бе още по-силно — стремеж към бягство. Преследвачът на Мосами се беше изразил ясно: живот според традиционните представи за домакиня в Токио, съдба, предопределена за нея от японските нрави, независимо от образованието й в Кеймбридж, което бе просто с оздравителна цел, да й наложи да отхвърли от съзнанието си всякакви пориви за свобода, сякаш ставаше дума за туберкулоза. При Сара положението бе точно обратното. Тя нямаше точно определена съдба, нито минало, от което да се опитва да се отскубне, но Мосами все пак долови в нея белезите на беглеца: ненаситна амбиция, неуморимост, липса на покой, стремеж навън, склонност към поемане на рискове и самонараняване, стига то да означава придвижване напред. Постоянна работа, мъже и от време на време пътувания — това бяха техните движещи сили. Пристъпваха към всяка от тях с необикновена стръв, изчезваха, криеха се и се появяваха отново седмици по-късно.

Сега, пет години след това време, направили кариера в Сити, двете жени притежаваха някакъв душевен мир, макар той да би могъл да бъде просто илюзия. Доколкото той цареше в тях, вероятно бе просто резултат от умората, от познатото вече експериментиране, от липсата на открития. Привлекателната страна на риска, често саморазрушителен, продължаваше да съществува и у двете и всяка бе нащрек, за да долови първите признаци на повторната му поява у приятелката си. Разговаряха по телефона всеки ден и обикновено се виждаха поне веднъж седмично. Тези два почивни дни бяха планирани да бъдат вид награда, щяха да ги прекарат заедно и да се отдадат на воля на хапване, пиене и пазаруване.

Разцелуваха се. Сара подаде на Мосами една от тубичките с „Бачи“.

— Заповядай, увертюра към угощението.

Мосами трескаво разкъса пакета и извади няколко бонбона.

— Прекрасно. Любимите ми. — Поднесе пакета на Сара. — Ето, почерпи се и ти.

Сара си взе един бонбон, последва Мосами в кухнята и седна на висок стол до барплота, докато гледаше как приятелката й отваря бутилка червено вино.

— И така, какво става с теб? — попита Мосами, като й подаде чаша вино. Сара отпи една глътка и тръгна първа обратно към всекидневната. Мосами я последва с чашата си и бутилката в ръце.

— Ами-и малко особено се чувствам, откакто ги няма Еди и Алекс. — Сара вдигна рамене. — На човек му трябва време, за да свикне. Понякога се чудя защо изобщо си правя труда. Може би следващия път би трябвало да играя на сигурно и да си хвана някой счетоводител, кой знае.

— На сигурно! — измърмори Мосами. — Мислиш, че така е по-сигурно? Та ти ще откачиш след пет минути с такъв тип. И сама прекрасно знаеш, че е така.

— Аха. Вероятно. Но въпреки това…

— Знам, миличка. Тежко е. Не мисли за това. Ще си спретнем прекрасен уикенд без мъже. Имам куп планове за нас двете.

Сара се усмихна.

— Ти си ангел.

— Знам. Както и да е — подхвана Мосами, опитвайки се да поразведри атмосферата, — някакви други новини?

Сара помълча.

— Хъм, ами-и… Мисля да си сменя работата. — Зачака реакцията на Мосами.

— Защо?

— Четири години. Време за промяна, нали се сещаш?

— И това е причина според теб?

— Ами какво й е на причината?

Дрън-дрън, помисли си Мосами и се изправи, за да налее още по чаша вино.

Двата почивни дни бяха прекарани в нега и взаимно угаждане. Сара се прибра вкъщи в неделя вечерта. Прекоси тихите стаи, седна до телефонния си секретар и си пусна съобщенията, като се надяваше да има някакво послание от Еди и Алекс. Нищо от тях, както и нищо вълнуващо, освен може би обаждането от страна на Сю Банкс, която я молеше да й звънне.

Сара погледна номера й в бележника си и го набра.

— Сю, Сара е.

— О, привет, Сара. Как си?

— Добре. Прекарах дълъг, мързелив край на седмицата. А ти?

— Изпитвам ужас от понеделник сутринта, както винаги.

— Не си единствената.

— Слушай сега. ИКБ.

— Ммм-мм-м.

— Какво искаш да кажеш с това „ммм-мм“?

— Ами предполагам, че искам да кажа: „О, скъпа, издъних се.“ Според мен май няма да припаря дотам.

— А защо не?

— Е, ами Данте Скарпирато ми посвети цели тридесет минути и после ме изпроводи. Ето защо.

Сю се засмя.

— Виж какво, Сара, ако не те беше харесал, щеше да те изхвърли още на петата минута. Той е направил съответните проучвания. Освен това ми има доверие. Знае колко си добра. Единственото, което му оставаше да стори, бе да те види, за да разбере дали ще те хареса. И действително те е харесал. — Тя направи тържествуваща пауза.

— Какъв странен начин, за да го покаже — измърмори Сара.

— Слушай какво, не се прави на кралска особа. Не можеш да очакваш всички да ти падат в краката.

— Кралска особа ли! Та аз едва…

Сю безпощадно я прекъсна:

— Чуй ме. Скарпирато току-що ми се обади. В момента си е вкъщи. Иска да му звъннеш, за да се уговорите за среща с останалите членове от екипа му.

— Това не е ли малко необичайно? — отвърна Сара. — Имам предвид директния контакт. Звучи малко неофициално.

— Е, хайде стига. Сара, не мисля, че имаш нужда от мен като придворен паж.

Сара се разсмя.

— Така е. Май действително нямам нужда. Е, какъв е телефонният му номер?

Сю го изрецитира набързо. Сара се сбогува с нея и веднага се обади. Номерът бе, отбеляза тя мислено, в Челси, същата централа като нейната. Значи бяха съседи.

— Данте, Сара Йенсен се обажда.

— Добър вечер, Сара.

Гласът звучеше дрезгаво, в ритъм стакато, дори по-непреклонен, отколкото при срещата им, освен това в него се долавяха и присмехулни нотки. Тя се постара да не им обръща внимание и зачака, като си човъркаше маникюра в последвалото мълчание.

— Можеш ли да се отбиеш през моя офис в шест и половина утре?

— Няма проблеми.

— Значи ще се видим тогава. — С тези думи той затвори.

Краткият разговор я изнерви. В стенографския му стил се забелязваше студенина, пълно незачитане на общоприетите норми на учтивости общуване. Много дилъри говореха по този начин, но това не беше нито израз на грубост, нито липса на умения за изричане на вежливи фрази. Странно защо, но й се струваше, че при него това беше просто отхвърляне на официалностите.

Сара прекара следващия ден в сключване на хаотични и разнообразни сделки, като й се искаше да може да се прибере у дома, за да чака да стане шест часът. Когато най-сетне времето настъпи, тя забързано напусна залата на дилърите във „Финлис“ и се запъти към офисите на ИКБ.

Същият тъмен кабинет, поредният безупречен костюм. Скарпирато бавно пристъпи към нея, когато тя влезе в офиса му, протегна ръка и се ръкува твърдо. През цялото време очите му не се отместваха от лицето й. Усмихваше се леко — не от приятелски чувства или приветствие за добре дошла, а от нещо, което Сара не можеше да определи точно. Тя извърна очи. В кабинета имаше още двама души, отпуснали се на тапицираните кресла около бюрото. Скарпирато кимна към тях.

— Сара Йенсен, запознай се с Матю Арнът и Саймън Уилсън.

Уилсън скочи на крака, усмихна й се и топло се ръкува. Арнът само се попривдигна, задържа дланта й за секунда, после отново се тръшна на креслото си и се загледа през нея. Скарпирато издърпа един стол иззад бюрото си, премести го отпред и седна между Арнът и Уилсън, които бързо му направиха място. Полуобърнати към него, те му хвърляха коси погледи, сякаш чакаха знак, който да им подскаже линия на поведение. В очите на Сара изглеждаха като двама новаци. Тя зае празния стол срещу тях и пусна на земята чантата си. Облегна се назад, разкопча сакото си, извади пакет цигари и небрежно запали една. Озари с усмивка наблюдаващите я.

— Нали не възразявате?

Скарпирато поклати глава и плъзна към нея пепелник през масата.

— И аз ще запаля — каза Арнът. Той излезе от кабинета и се върна с пакета, който беше взел от бюрото си. Запали. Към тавана се понесоха кълба дим и се смесиха с мириса на скоро изпушени пури.

Сара спокойно дърпаше от цигарата си и разглеждаше двамата си нови колеги. Арнът изглеждаше като мъж, подходящ за реклами на ризи в някое лъскаво списание. Беше добре изглеждащ американец, наближаващ трийсетте. С квадратна челюст, сини очи и кестенява късо подстригана коса, той бе излъскан почти до съвършенство. Акцентът му също бе шлифован, отбеляза Сара. Извивките, присъщи за Ню Джърси, бяха овладени и преобразени в протяжно провлачване, характерно за Бостън, но все пак прозираха тук-там в по-рядко употребяваните думи. Обликът му би бил цялостно приятен, макар и леко претенциозен, ако не бяха очите му и линията на устните му. Погледът му беше твърд и циничен, всеки израз в очите му носеше отсянка на презрение, насочено към целия свят. А устните винаги бяха леко нацупени и издадени напред капризно и самодоволно. Не беше най-прекрасният тип, с когото Сара се беше срещала. И определено не от типа, който би я наел на работа.

Саймън Уилсън пък, напротив, изглеждаше мил, нетърпелив да се хареса. Той беше по-млад, на около двадесет и четири, и работеше в Сити едва от година-две, прецени Сара, като забеляза, че още не бе усвоил присъщия за много от колегите му в този бранш израз на лепкаво самодоволство. Косата му беше с пясъчен цвят, лицето бе леко луничаво и бе облечен, за разлика от другите, в измачкан костюм конфекция. Той срещна очите й, докато го разглеждаше, и й се усмихна.

Тя отвърна на усмивката му, след което хвърли поглед към Скарпирато и зачака да започне пръв. Той просто я изучаваше, без да казва нищо и без даже да направи най-малък жест, който да подскаже, че смята да го стори. Леко се обърна към Арнът. Двамата мъже си размениха погледи, след което Арнът се приведе напред и попита:

— И къде е според теб точката на кабелната?

Сара леко се усмихна. Това я забавляваше.

— За какъв период става дума? В следващите пет минути, след двадесет и четири часа, седмица или година?

— Пет минути.

— Не знам. — Сара го озари с широка усмивка. — Когато за последен път погледнах екрана, а това беше в шест и пет, беше на 1.4930,40. Не знам какво е ставало на пазара през последните четиридесет и пет минути, а не съм свикнала да налучквам слепешката. Но бих казала, че доларът укрепва маргинално.

Арнът измъкна от джоба си малък „Рютерс“ пейджър, три на два инча, който представяше денонощни сводки за всички важни цени, както и финансови новини. Набра команда и се взря в малкото екранче.

— 1.4910,20. Май наистина се е вдигнал — провлачено изрече той. Опита друга тактика. — И така, защо напускаш „Финлис“?

— Кой казва, че напускам?

— Нали си тук?

— Тук съм, за да може вие да научите повече за мен и аз да ви опозная по-добре.

Арнът й хвърли гневен поглед. Тя му отвърна със същото, без да трепне. Възцари се напрегнато мълчание.

Уилсън го наруши с усмивка:

— Работиш с Дейвид Рийд, нали?

— Да, седим един до друг. Приятел ли ти е?

— Играем футбол. — Уилсън се разсмя. — Или поне се опитваме. Той почти през цялото време е контузен.

— Няма нужда да го казваш. Изглежда, прекарва повечето от времето си, куцукайки наоколо, като ту една, ту друга част от тялото му е бинтована.

— Колко ужасно за теб — каза Арнът.

Сара го погледна в упор за няколко секунди, после извърна очи. Срещна погледа на Скарпирато. Той беше извадил пура от вътрешния джоб на сакото си и методично я разпалваше, поглеждайки я между дръпванията. Облегна се назад в стола си и задържа очите й, като играеше ролята на дистанциран наблюдател и изглеждаше, сякаш се забавлява. Сара раздразнено се извърна. Явно тя беше хитът на вечерта. Не виждаше никакъв смисъл да я удостояват с тази среща, освен ако целта, разбира се, не бе просто за забавление. Уилсън я бе харесал, Арнът я бе намразил. А що се отнасяше до Скарпирато — не беше съвсем сигурна в неговите чувства, а и в момента изобщо не я беше грижа за тях.

Хвърли поглед към часовника на ръката си и изрече спокойно:

— Вижте какво, тук наистина е много приятно, но след петнадесет минути трябва да съм на едно място, така че, ако не възразявате…

Леката усмивка на Скарпирато за миг се преобрази в смайване. Той се наведе напред на стола си.

— Разбира се. Извинявай, че не те предупредихме по-отрано за тази среща. — Стана на крака. Арнът вдигна лице, без да каже и дума, и загледа как тя излиза от офиса. Уилсън я последва до вратата.

— Довиждане. Радвам се, че се запознахме. — Той стисна ръката й.

Сара се усмихна.

— Аз също.

Двамата със Скарпирато прекосиха залата на дилърите и излязоха в коридора към асансьорите. Никой от двамата не проговори. Когато вратите на кабината се отвориха, той се ръкува с нея.

— Благодаря, че намери време да се отбиеш. Ще ти се обадим. — Усмихна й се леко, след което се обърна и си тръгна, докато вратите на асансьора се затваряха.

— Що не си ядете ушите — измърмори Сара, поела с кабината надолу.