Линда Дейвис
Гнездо на пепелянки (25)

24.

Сара се събуди бавно от дълбокия си сън. Отвори очи и погледна нагоре към непознатия таван. Спомените нахлуха отново. Данте, Мосами, Джейкъб, Мароко, Джак. Протегна се към часовника, който беше на масичката до леглото. Беше седем и половина сутринта.

Господи, беше спала от вчерашния следобед досега без прекъсване. В душата й се прокрадна отчаяние. Сън. Сън в продължение на дни, седмици, месеци. Знаеше начина. Тялото й щеше да престане да усеща, умът й щеше да потърси забрава.

Изправи се рязко, с поглед, препускащ бясно из стаята, и съзнание, ужасено от спомени. Не отново, за бога, не отново! Нямаше да може да го понесе още един път. Щом я завладя предишният спомен, настръхна от ужас. Преди беше успяла да намери решение. Беше й отнело години, но бе подействало добре. Щеше да подейства отново. Само че този път нямаше да губи време. Прехвърли крака през ръба на леглото и се изправи замаяна.

Мина по килима към просторната баня, разположена до спалнята. Хладният мрамор освежи стъпалата й. Мраморен под, мраморни стени, всичко в бяло, като в мавзолей, сред който се открояваха единствено трите украсени с дървени филиграни прозореца, разположени на една от стените и стигащи от пода до тавана. В средата на банята имаше голямо джакузи, изсечена в мраморния под. Встрани се намираха сауна и душ. Сара пристъпи под душа, нагласи крана за температурата на нула и пусна водата докрай. Леденият порой се изливаше върху нея, стягаше тялото й, проникваше в косата и очите й.

Излезе от банята, подсуши се с хавлия и с израз на отвращение облече вчерашните си дрехи. Среса се и отиде до френските прозорци в другия край на спалнята. Излезе през тях навън в хладния утринен въздух.

Градината беше оазис, оставен като убежище за птиците, които пееха и пърхаха насам-натам над пътеката, по която тя вървеше. Навсякъде имаше вода, шуртяща в малки канали, които прорязваха градината. Сара стигна до басейн, пълен с шарани и охраняван от две каменни котки. Като гледаше дебелите златисти, проблясващи във водата риби, тя се запита дали котките успяваха да задържат птиците-рибари надалеч, или пернатите са се промъкнали тайно и са се наяли до насита. Продължи нататък към предната част на къщата, като се наслаждаваше на усещането за усамотение.

До ушите й достигна леко потракване на порцелан, погледна надолу и видя Джак, който седеше на една от долните тераси и закусваше. Той вдигна очи нагоре и се усмихна, като я видя да приближава.

— Защо си станала толкова рано? Мислех, че съм единственият, който се събужда в ранни зори.

— Тук е прекалено красиво, за да остана да се излежавам с леко сърце.

Джак посочи към масата:

— Е, щом си станала, искаш ли да закусиш?

Сара погледна кроасаните, нарязаното манго и папаята, отрупали масата. Уханието на прясно смляно кафе изпълваше въздуха. Седна срещу Джак.

— С удоволствие.

Джак натисна малък звънец. Секунда по-късно се появи Анжело. Малко след него и Джейкъб, леко приведен от сутрешната скованост на ставите.

— Още две закуски, ако обичаш, Анжело. Между другото какво става с дрехите?

— Всичко е наред, господин Джак. Мариела ще е готова след около час.

— Хубаво. Много мило от нейна страна. Когато са готови, остави ги в стаята на младата дама.

Сара забеляза, че той не произнесе името й. Предположи, че Джейкъб му е казал всичко и сега той прикриваше самоличността й.

— Какви дрехи? — попита тя.

— Е, не можеш да ходиш наоколо само с тези, нали? Мариела преправя за теб някои от своите дрехи. Малко е примитивно, но съм убеден, че ще ти стоят чудесно. Така е по-добре, отколкото да ходиш до Маракеш за нови.

Сара примигна срещу него. Каква невероятна предпазливост! И така, тя трябваше да остане скрита, без да оставя никакви следи във външния свят, сякаш не съществуваше. Почувства пристъп на гняв, последван от зародил се страх. Мислено си представи безименни лица, бродещи из тълпата, задаващи въпроси, търсещи нея.

Вгледа се в непознатия мъж срещу себе си. Запита се колко ли знае той. В съзнанието й нахлу тревога, но Сара бързо я отхвърли. Джейкъб не би я довел тук, ако не можеше да се довери изцяло на Джак. Тя също трябваше да му вярва.

Джейкъб носеше панамена шапка, която свали и размаха отривисто.

— Добро утро, милинка. Как спа? Добре?

Сара посрещна с усмивка смелите му опити да прикрие загрижеността си.

— Да, благодаря, Джейкъб. Сигурно съм спала не по-малко от петнадесет часа.

— Хубаво. Това е нещо. — Той се обърна към Джак и го озари с широка усмивка: — Услужих си с шапката ти. Мислех да се поразходя, а не исках да ми заври мозъкът или каквото е останало от него.

— Както винаги, предпазлив, а?

— Я не ми ги пробутвай такива. — Джейкъб го изгледа, изобразил шеговито обиден вид, и се обърна към Сара: — Казвам ти, навсякъде, където отида, някой ме следи. Нали ги знаеш ония малки, примигващи червени лампички. Направих фаталната грешка да се разходя надолу покрай стената, на приятно и сенчесто място. Все едно си в някоя дяволска крепост — височина петнадесет стъпки, мрежи, камери. Не можах дори да се изпикая в храстите от страх да не задействам някоя аларма.

Сара и Джак избухнаха в смях.

— И добре че не си го направил — отвърна Джак в същия дух. — Знам всичко, което става в тази градина. Имам най-добрите инфрачервени и дневни камери, сигнални светлини, сензори, всичко, за което се сещаш. И освен това имам и Яп. — Точно в този момент се появи свирепият йоркширски териер, притичващ по петите на Мариела, която носеше другите две закуски.

Мариела постави подноса на масата, сгълча Яп, който подскачаше наоколо в сутрешно въодушевление, и пак се скри в къщата. Яп погледна след нея, после отиде да изучи Сара. Тя се приведе, разроши козината на гърба му и му заговори ласкаво. Напълно обезоръжен, той легна на земята и започна да се търкаля, като излагаше белия си корем за почесване.

— Тук направи голямо завоевание — отбеляза Джак. — Обикновено той не се дава току-тъй на непознати. В такива случаи се налага да го държа — хапе злобно.

— Браво, Яп. Браво, момчето ми. — Сара се напрегна, за да се усмихне на двамата мъже. Колко мило, колко типично за Джейкъб да я увери в собствената й безопасност по такъв небрежен начин, без да посочва опасното положение, в което се намираше тя. А също и Джак, който беше схванал бързо и беше добавил внимателно подкрепата си. Сърцето й още беше като окаменяло вътре в гърдите й, смазано от непоносима тежест, ала страхът, който се прокрадваше подмолно, щеше да бъде задържан настрана. Пък и все още не беше изгубила способността си да се смее. Това я изненада. Значи началото бе поставено.

Внезапно се сепна от унеса си. Джак отново беше заговорил.

— Мариела отива да пазарува тази сутрин, нали знаеш — храна, бакалски стоки. Ако имаш нужда от нещо, просто й кажи.

Не можа да се сети за нищо, от което да има нужда, и поклати глава, но после си спомни.

— А, да, само едно. Вестниците, ако може. Бих искала да видя дали има нещо…

— Да, разбира се — каза Джак. — Анжело отива за тях към един часа. Те пристигат към три, така че той отива малко по-рано и пийва по едно с приятели в някое кафене. И си мисли, че аз не го знам. Би трябвало да е наясно, че знам всичко, което става тук.

В четири часа Анжело се върна с куп английски и италиански вестници.

— Добро ли беше питието? Твоите приятели добре ли са? — попита Джак с усмивка.

— Чудесно, благодаря, господин Джак. — Анжело отвърна с усмивка на шегата, която бе стара почти колкото тях двамата.

Той занесе вестниците на засенчена маса на терасата в задната част на къщата и ги разпръсна като ветрило. Джак му благодари и го помоли да отиде и да предаде на младата дама, че вестниците са пристигнали.

Джейкъб и Сара се появиха след няколко минути. Сара беше облякла един от костюмите, преправени от Мариела — дълга бяла ленена пола и блуза. Бяха широки, лошо скроени, но въпреки това не можеха да скрият красотата й.

Джак се загледа в нея. С прибрана назад коса и бледо, без грим лице тя приличаше на младо момиче преди първото си причастие. Обаче, когато пристъпи по-близо, илюзията изчезна. Мястото на ведрината на невинността беше заето от бремето на преживяното и от тежестта на трагедията. Лицето й беше изпито и изопнато, ръцете й висяха отпуснато, походката й беше тежка. Но странно, не приличаше на победена. Държеше главата си изправена и в очите й проблясваше предизвикателство.

Сара и Джейкъб седнаха на масата и тримата започнаха да четат съсредоточено. Сара четеше „Куриере де ла Сера“, „Ла Стампа“ и „Таймс“. Джак — „Дейли Мейл“ и „Гардиън“, Джейкъб — „Индипендънт“ и „Дейли Телеграф“ Всички мълчаха, четяха задълбочено и търсеха една и съща история. Но нямаше нищо. Нито заглавие, нито параграф, нито дори бележка за арестуването на Карл-Хайнц Кеслер, Матю Арнът или Карла Витале. Секунди след като разгърнаха вестниците, те знаеха, че Катания не е бил арестуван, защото ако беше, това със сигурност щеше да бъде разтръбено в италианската преса с огромни заглавия, които да е невъзможно да се пропуснат. Но те все още четяха внимателно всеки ред.

След половин час на земята лежеше купчина смачкани страници.

Имаха двадесет и четири часа на разположение. Дори повече. Защо не бяха направили нищо? Сара гледаше лицата пред себе си и търсеше отговор в тревожните очи, които я наблюдаваха.

Двамата мъже мълчаха. Джейкъб направи предположение:

— Може да са ги арестували. Не знам какви са крайните срокове за залагане на вестниците, но това може да се е случило твърде късно, за да се появи в днешните издания.

— Да, така е. — Сара се вкопчи с надежда в това, като се опитваше да отхвърли дремещия страх. — Ако са ги арестували снощи, това ще излезе във вестниците утре. По-добре да гледаме новините. Може да кажат нещо там.

Те гледаха „Скай нюз“ на голям екран в тъмна стая. Нищо. Сара изключи телевизора и започна да снове из помещението. Беше толкова просто. Доказателства, арест, новина. И все пак нямаше нищо. Нищо не беше направено.

— Не мога да го проумея. Какво става? Защо все още не са ги арестували? — Гласът й беше тъжен.

Двамата мъже се спогледаха.

— Може и да не става така директно. Ще бъдат въвлечени полицията, много хора. Всички те ще действат по свой начин. Може да имат причини за мълчанието на пресата — каза Джак.

— Добра причина? — изкрещя Сара. — Двама души са мъртви. Каква по-добра причина им трябва?

— Може да искат да ги следят известно време, за да видят докъде ще ги заведат — каза Джейкъб. — Все пак има много неща, които те не знаят. Това би помогнало.

— О-о, да. С изключение на факта, че който и да е убил Мосами и Данте, все още е на свобода и ме търси. — Сара изведнъж млъкна. Очите й се озариха от една идея. — Тъкмо ми дойде нещо наум…

Двамата мъже се изправиха на местата си и едновременно попитаха:

— Какво?

— Барингтън все още няма касетите. Тези, в които се споменава, че Кеслер и Катания са третият и четвъртият. Казах му за тях по телефона, но това не е сериозно доказателство. Касетите обаче са тук. Ти ги донесе, нали, Джейкъб? Мисля, че си спомням как ги мушна в куфара си.

Джейкъб кимна.

— Така. Ще направим копие от тях. Можем да му ги изпратим. След това ще видим какво ще стане. Ако ги арестува, ще му имам доверие, ще вярвам малко повече в неговата система. Ако не ги арестува, няма да му имам доверие.

Джак и Джейкъб се размърдаха с неудобство. Сара имаше право, но те не бяха склонни да се съгласят с нея. Това приличаше на изпитание, дори на капан за Барингтън и тя почти се надяваше той да се провали. Звучеше така, сякаш беше направила таен план, за който сега търсеше тяхното одобрение.

— Какво ще правиш след това? — попита Джейкъб.

Сара просто се усмихна.

 

 

Пакетът от Сара Йенсен пристигна на бюрото на управителя на следващия ден. Още на сутринта Анжело долетя в Лондон, предаде го на „Федерал Експрес“, плати в брой, за да заличи следите на подателя, и поиска да изчакат два часа, преди да го доставят. След това хвана първия обратен полет за Маракеш и когато пакетът пристигна на бюрото на Барингтън, той вече летеше над Испания.

На пакета имаше надпис, изписан на ръка със синьо: „Лично и поверително. Да се отвори само от получателя“. Барингтън разкъса обвивката. Подаде се кремав лист. Той зачете:

Господин Управител,

Приложените касети ще потвърдят моето доказателство. Сега, когато разполагате с тази информация, вярвам, че ще я предадете на съответните власти, които и да са те, за да осигурите съответните арести. Ще разберете, че докато тези хора са на свобода, моите страхове за собствената ми безопасност са основателни. Поради това вярвам, че ще действате с нужната бързина. Дотогава ще остана на мястото, където съм сега, най-малкото от съображения за сигурност.

Искрено ваша:

Сара Йенсен

Барингтън позвъни на Етел.

— Ако обичаш, задръж всички обаждания, докато не ти кажа.

С нервна тръпка извади касетофон и пусна единия запис. Слуша около половин час, след това изключи касетофона и изпадна в мрачно мълчание. Слава богу, Сара Йенсен беше жива, но нейното повторно появяване, макар и косвено, беше — най-меко казано — неудобно. Той отдавна се надяваше, че може да започне да се измъква от тази бъркотия, обаче последните разкрития го въвлякоха в още една.

Това, че Катания беше замесен, не го интересуваше. Но Карл-Хайнц Кеслер беше изпълнителен директор на известна банка в Сити, която беше под негова юрисдикция. Ако това се разчуеше, щеше да смаже репутацията на Сити и неговото собствено досие на добър ръководител. Той се надяваше доста отчаяно, че Бартроп ще може да опази всичко това далеч от пресата и че няма да има много проблеми и всичко ще се, реши тайно, зад кулисите. Обаче съзнаваше, че убийствата бяха направили това почти невъзможно. Трябваше да извърши много ловки и сложни маневри, ако искаше да излезе от тази история с неопетнена репутация и непокътната кариера.

Потъна в мисли за около петнадесет минути, след което се обади на Бартроп.

— По-добре наминете насам — каза той. — Сара Йенсен се свърза с мен.

Двадесет и пет минути по-късно Бартроп беше в офиса на Барингтън. Прочете писмото, чу записа и се облегна назад с разтревожен израз на лицето си.

— Какво мислите за това? — попита Барингтън.

Бартроп въздъхна тежко.

— Да, от една страна е добре. Тя е жива и е дала доста изчерпателни доказателства за Кеслер и Катания. Трябва да успеем да намерим сметките, за които споменават Кеслер и Катания, и това ще натопи чудесно управителя на Националната банка на Италия. Но това все още не ни води до Фиери и ни поставя в малко неудобна позиция.

— Какво искате да кажете, да я накараме да се върне ли?

— Не, не чак това. Ще я намерим. Но тя, изглежда, предлага нещо като сделка — да арестуваме всичките заговорници и тя ще се върне. Явно знае нещо за Фиери и връзките с Мафията, така че вероятно ще го сподели след това. Но ако сега арестуваме някого, ще изоставим някои многообещаващи разследвания за сметка на едно неизвестно сведение от нея, което може да се окаже безполезно. Ако се получи така, ще сме изпуснали идеалния си шанс да заловим Фиери. Тук е проблемът.

Бартроп гледаше към двора.

— И така, как ще постъпите?

Бартроп се отърси рязко от замислеността си.

— Все още не знам. Ще помисля малко върху това.

— Какво да правя, ако тя се обади?

— Не мисля, че въобще ще го направи. Достатъчно умна е, за да знае, че може да проследим обаждането. Това е другото тревожно нещо. Прави язвителен намек за „съответните власти“. Явно подозира, че знаем повече от това, което сте й казали. Вероятно си е съчинила мащабна теория за заговор.

Барингтън се изсмя хрипливо.

— Не е далеч от истината, нали?

Бартроп го изгледа кисело и се насочи към вратата. Преди да я затвори, се обърна и каза през рамо:

— Ако тя се обади, накарайте я да говори. Опитайте се да измъкнете колкото се може повече. Кажете й да се върне и ние ще уредим нещата.

Барингтън се втренчи в затворената врата, сякаш тя носеше отпечатък от човека. Той почти пожела Сара Йенсен да остане скрита, само и само за да дразни Бартроп. Загледа се мрачно в двора, но не намери утешение в зеленината. Неговото единствено успокоение бе, че положението на Бартроп беше далеч по-лошо от неговото.

Беше говорил с канцлера тази сутрин, беше му разказал целия случай. Канцлерът беше говорил с министър-председателя, той, от своя страна — с чуждестранните и местните държавни секретари, които, на свой ред, се обърнаха към собствените си постоянни представители и правителствени секретари. Така беше започнала една бъркотия от телефонни разговори и светкавични нервни лични срещи, която трябваше да стигне връхната си точка тази вечер, когато всички тези хора, с изключение на министър-председателя, щяха да се срещнат с генералния директор, канцлера, Бартроп и главния адвокат в шест часа в кабинета на правителството. Тогава щяха да се разменят обвинения, оправдания и обяснения. Неговото присъствие не беше сметнато за необходимо и преди всичко беше благоразумно да стои настрана от всичко това. Битката щеше да бъде тежка. Нека Бартроп и канцлерът да я поемат цялата.

Бартроп седна отзад в роувъра, дърпайки ядосано вратовръзката си, докато Мънроу караше към дома му. Беше му горещо и неудобно. Усещаше вратовръзката си като примка. Силно ненавиждаше усещането, че не може да контролира нещата. Случаят Катания, който беше започнал толкова обещаващо, сега се изплъзваше от ръцете му. Първо убийствата, после изчезването на Сара Йенсен и сега тази отвратителна среща, от която току-що беше излязъл.

Тя продължи около час. Беше видял тихото задоволство по лицата на хората около себе си. Положението му беше окаяно — две убийства на чужденци, мащабна международна измама с голям политически отзвук и постоянният страх, че това ще се разгласи в печата. Когато представи последните разкрития на Сара Йенсен, те предизвикаха оглушителен шум, изместен бързо от възмущение заради нейния начин за връзка.

— Да се крие, да изпраща касети, да ни дава завоалирани инструкции! Та тя ни се подиграва — ломотеше държавният секретар.

Бартроп се беше развеселил от това, единственото весело нещо за него на тази ужасна среща.

Все пак положението не беше безнадеждно. Той можеше да продължи разследването, но беше предупреден отсега нататък да играе по правилата, да не поема излишни рискове и да внимава да не изтече информация в пресата. Освен това върху него се упражняваше натиск от всички страни да открие Сара Йенсен колкото е възможно по-скоро.

Междувременно Специалният отдел беше инструктиран да ускори разследването по разкриване на убийците, от които досега нямаше и следа. Всичко, което можеше да се каже със сигурност, беше, че убийствата са били извършени от двама души. И двамата — професионални наемни убийци.

Не беше открито също и оръжието на убийството. Нямаше отпечатъци, нито някакви следи от убийците, само двата трупа — единият с прерязана вратна вена, другият с куршум в дясното слепоочие. Куршумът беше изваден и подложен на задълбочена съдебна експертиза, която установи, че е бил изстрелян от РЮГЕР МАРК-11, който никога не е бил използван при документирани в архивите престъпления досега. Всеки пистолет оставя миниатюрни следи по изстрелваните от него куршуми. По целия свят се държат досиета и се отбелязват също като отпечатъците от пръсти. Това оръжие обаче нямаше история.

Нямаше свидетели. Никой не беше видял нищо необичайно или подозрително. Убийствата бяха извършени изключително прецизно.

Бартроп почувства разтърсването, когато Мънроу спря колата пред дома му, излезе чевръсто и отвори вратата пред него. Бартроп излезе, пожела му лека нощ и се оттегли в къщата. Отиде в кабинета си и си наля уиски, като допълни чашата с вода от каната, пълнена всяка сутрин от Мейбъл, неговата домашна прислужница. Отвори една вратичка в шкафа, зад която бяха подредени нагъсто четири реда компактдискове, и избра Лестър Йънг. Седна на бюрото си, докато протяжният джаз се разстилаше из стаята. Вибрациите на гласа и ритъмът на саксофона изпълниха сетивата му, като изчистиха всички мисли от съзнанието му. Той изпи питието, наля си още едно, завъртя чашата в ръката си, заслушан в музиката, и се загледа през прозореца.

Тогава мислите започнаха бавно да се процеждат обратно. Мисли, тревоги, грижи, натрапчиви идеи. Познаваше ги до една, но сега те бяха превъзхождани от едно непознато усещане — загадъчност. Невидимостта на убийците беше обяснима за него, но желанието и способността на Сара да изчезва безследно го интригуваше. Тя беше смятана за неопитен новак, но не се държеше като такава. Той осъзна, че от самото начало Сара беше действала с изнервяща женска изтънченост. Сега беше офейкала, далеч от слепия страх или малодушната непочтеност. Колкото повече научаваше за нея, толкова повече се потвърждаваха подозренията му. Тя беше способна да поеме живота си в собствените си ръце, пренебрегвайки както условностите, така и закона. Беше го направила веднъж, можеше да го направи отново. Бяха я предизвикали достатъчно.

Леко почукване на вратата прекъсна нишката на мислите му. Беше Мейбъл.

— Вечерята ви е готова, сър. Да я поднеса ли?

— Да, благодаря ти, Мейбъл.

Той последва прислужницата надолу по стълбите. В трапезарията имаше маса, сервирана за един човек, разположена пред телевизора. Бартроп седна. Мейбъл се върна с рибена супа, картофено пюре с месо и сирене суфле. Лека храна. Умно от нейна страна.

Бартроп се навечеря и се върна в библиотеката. Малко по-късно се обади Найджъл Саутпорт, шефът на италианския клон. Той потвърди, че около домовете на Антонио Фиери и Джанкарло Катания са поставени хора, които да наблюдават денонощно.

Бартроп беше поискал и беше получил съдействието на разузнавателния отдел на карабинерите. Това беше единственият отдел на италианското разузнаване, на когото Бартроп имаше някакво доверие. Тъй като съзнаваше, че Братството притежава ограничени възможности да осигури адекватно наблюдение на техните две цели, Бартроп беше разрешил на Саутпорт да се свърже с карабинерите, които, без да задават много въпроси, се съгласиха да съдействат. Услуга за услуга, доверие за доверие.