Линда Дейвис
Гнездо на пепелянки (31)

30.

Този следобед в къщата в Мароко Джейкъб и Джак безделничеха, изпаднали в лошо настроение заради отсъствието на Сара. Съзнаваха, че тя не би могла да се обади. Беше ги предупредила, че известно време няма да поддържат връзка нито по телефона, нито чрез писма. Не искаше да оставя следа, по която да ги открият, в случай че сделката й с Катания се провалеше. Притесняваше се и заради Барингтън и онези, с които той работеше. Не искаше да въвлича в това Джак и Джейкъб. Добре разбираха това и го бяха приели, макар и с нежелание, ала три дни по-късно положението вече бе непоносимо.

Да се поразсеят от тези мисли, отидоха в кабинета на Джак да гледат обедната емисия на новините по Си-Ен-Ен. Нямаше да се налага да разговарят цял час. Джак включи телевизора с дистанционното. Седнаха един до друг на дивана и заслушаха как говорителят започна да предава съобщенията. След като изчете най-важните теми, той се върна към пристигналите късно предната нощ новини. Гласът му беше овладян, премерен и думите звучаха гладко. Именно те ги пронизаха. Джанкарло Катания бил убит в Рим. Седяха онемели от шока, когато говорителят съобщи, че още един известен банкер е бил убит, но в Лондон — Карл-Хайнц Кеслер. Двамата мъже се спогледаха с нескрит ужас.

— Връщам се в Лондон — каза Джейкъб.

— Идвам с теб — отвърна Джак.

Направиха си резервации за първия полет от Маракеш, който бе на следващата сутрин.

Кристин мина през фоайето на трети терминал на „Хийтроу“, упъти се към гишето за билети на авиокомпания „Вариг“ и се усмихна на облечената в синя униформа жена. Заговори на отличен португалски:

— Имам резервация за полета тази нощ за Рио. Хулия Родригес.

Жената отвърна на усмивката й.

— Един момент да проверя. — Тя набра бързо нещо на компютъра. — Да, всичко е наред. Един билет първа класа, платен с кредитна карта. Бихте ли ми дали паспорта и картата, ако обичате?

Кристин извади златна карта „виза“ и паспорт на името на Хулия Родригес. Жената, „госпожица Коста“, както бе изписано на служебната й карта, разлисти паспорта и хвърли дискретен поглед към Кристин. Явно напълно удовлетворена, тя се зае с кредитната карта. Прокара я през апарат, от който излезе отпечатаната разписка. Кристин се подписа и си взе обратно паспорта и картата. Жената й подаде билета.

— Качването е от ръкав 49. Приятен полет.

Кристин отвърна на усмивката й:

— Благодаря.

Обърна се и бързо прекоси залата, качи се към изхода за заминаващи — една привлекателна жена, типична бразилка: среден ръст, стегнато атлетично тяло, къса, подстригана по момчешки коса, кафяви очи. Кристин се усмихна на отражението си, като минаваше по остъкления коридор към изхода. Тази сутрин беше прекарала два часа в усъвършенстване на ролята на Хулия Родригес — боядисване на косата, подстригване, матов тен, кафяви контактни лещи и най-трудното от всичко — различна походка: делова, енергична. Пристъпяше бързо, носеше по-малък номер обувки и стягаше коремните си мускули. Нямаше и следа от Кристин Вийер.

Самолетът излетя с половинчасово закъснение. Издигна се във въздуха, направи широк завой и започна да набира обичайната височина. Кристин откопча предпазния си колан, взе в ръката си чаша шампанско. Погледна навън към тъмнината, покриваща територията на Англия далече под нея. Не знаеше кога ще може да я види отново, но и не го желаеше особено. В този момент се чувстваше като победител. Радваше се на свободата си като гущер, който е загубил опашката си.

„Боинг 747“ беше високо над Атлантика, когато Чезаре Романя, оцелелият мотоциклетист, омаломощен от раните си и от наркотиците, които му даваха в болницата, стана pentito^[1].

Бавно и методично започна да дава информация за всички, които познаваше. Нямаше избор. Неговият адвокат, инструктиран от разузнавателния отдел на карабинерите, му съобщи, че неговият бос му нямал доверие, бил наредил да му „запушат устата“. Единственият му шанс да оцелее беше Програмата за защита на свидетели. Беше на четиридесет и две и нямаше семейство. Би могъл да изчезне, о, съвсем лесно с помощта на държавата. Би могъл да започне нов живот — може би в Америка.

Полицейските служители стояха до леглото му и записваха показанията му. После ги предадоха на висшестоящите служители в Рим. Там всички части на мозайката бяха свързани и подредени и започна оформянето на официалните документи. До полунощ бяха изготвени заповедите за арест. Измежду споменатите в тях фигурираше и Антонио Фиери. Задържаха го в ранните часове. По-късно сутринта масмедиите разпространиха новината по целия свят.

 

 

Бартроп прекара сам цяла нощ в дома си на Челси Скуеър. Блокчетата на доминото падаха. Къде щяха да спрат?

Антонио Фиери бе арестуван. Най-после, след дългогодишни усилия, италианските власти бяха принудили един от подчинените му да даде показания срещу него. Разкритията на Чезаре Романя щяха да донесат доживотна присъда за Фиери. Щяха да прекъснат сделките му с наркотици, а дори и да унищожат наркотрафика, ако Романя посочеше повече от пълномощниците му, а вероятността да го направи беше голяма.

Бартроп леко се усмихна. Всичко това бе резултат от неговата работа, от събитията, които бе предизвикал. Щеше да получи огромно уважение из кулоарите на своя таен свят. Задоволството му обаче не беше пълно, чувстваше се по-скоро като воайор, отколкото като участник. Беше убеден, че по-голямата част от събитията са резултат от тайните действия на Сара Йенсен, които оставаха за него вбесяващо неизяснени.

Какво точно беше направила? Как го беше направила? Нямаше да му каже. Това бе ясно. Той беше постигнал с тази операция желания резултат не защото тя бе решила да му окаже съдействие, а защото нейните собствени планове се препокриваха донякъде с неговите. Сара смяташе, че е неуязвима за заплахите му и със самото си поведение беше неутрализирала силата им. Но независимо какво си мислеше, Сара не беше недосегаема. Имаше си своята ахилесова пета — Джейкъб Голдсмит. Той я беше приютил и укрил.

Това не бе престъпление, но той бе възрастен човек, който искаше да се наслади на спокойни и кротки старини. Ако събитията се обърнеха и насочеха към него — и като се имаше предвид какво Бартроп знаеше за Сара Йенсен, тя нямаше да може да изтърпи това и щеше да проговори.

А именно това беше същественото. Един pentito не беше достатъчен. Човешкият живот е толкова крехък. Бартроп и италианците имаха нужда от повече материал, за да задвижат случая, да се подсигурят срещу непредвидени ситуации. Бартроп имаше нужда от Сара Йенсен, необходимо му бе това, което тя знаеше, и беше твърдо решен да го получи. Легна си и сънува Сара.

На сутринта му хрумна идея. В единадесет часа му се обадиха от Специалния отряд на „Хийтроу“. Джейкъб Голдсмит току-що се бе върнал в страната. Бартроп прие новината и се усмихна в очакване. Всички детайли си отиваха по местата.

 

 

Джейкъб и Джак хванаха такси направо за Карлайл Скуеър. Разплатиха се с шофьора, на прага поспряха нервно и след миг звъннаха. Както очакваха, чуха шум отгоре, погледнаха и видяха главата й да се подава от прозореца.

— Джейкъб! Джак! — изкрещя Сара от радост. — Слизам.

Двамата мъже се усмихнаха един на друг до уши.

— Знаех си, че тя е добре — каза Джейкъб.

Сара слезе по стълбите. Прегърна ги и ги разцелува, като дискретно изтри една сълза от бузата на Джейкъб. Те оставиха куфарите си в преддверието.

Погледна ги с усмивка, после сложи пръст на устните си.

— Нека да се поразходим. — Гледаше ги втренчено.

Те кимнаха, леко озадачени. Излязоха на огрения в слънце площад. Тя отвори портичката към градината и влязоха вътре. Седнаха на една пейка. В градината имаше две деца, които се смееха и играеха, и една жена, която ги придружаваше. И тримата бяха прекалено далеч, за да ги чуват. Сара седна между Джейкъб и Джак.

— Не мога да ви опиша колко се радвам да ви видя и двамата.

За известно време всички говореха едновременно, като от тях извираха думи, смях, облекчение. Смехът се уталожи и започнаха въпросите.

— Подслушват дома ми — каза Сара.

Джейкъб, както винаги нащрек, изреди куп въпроси, изпълнен с безпокойство, с желание да разбере, да я проконтролира, макар и със закъснение.

В миналото разпитите му я подлудяваха. Сега бяха облекчение — да го види отново, да си бъде у дома в Лондон, да му отговаря, да оформя всичко в думи, да разговаря. Не можеше да сподели с никого другиго, освен с него. И Джак. Радваше се, че може да говори и с него. Той го заслужаваше и така отнемаше малко от товара на Джейкъб.

— Какво прави през цялото това време? Какво се случи? Имаш ли нещо общо с Катания и Кеслер? — попита Джейкъб.

Джак изглеждаше поразен и мяташе погледи ту към Сара, ту към Джейкъб, като очакваше да види недоумение на нейното лице или ирония на неговото. Не видя нито едно от двете. Отговори тежко, уморено, но по същество. Това, което го изненада най-много обаче, беше видът им — те се гледаха с разбиране, с искрица потайност.

— Не съм направила кой знае какво. Казах на един човек нещо, на друг нищо. Може би не трябваше да казвам нищо на първия и да кажа всичко на втория. Но не го направих и съм доволна. А в отговор на последния ти въпрос — вероятно да.

Джейкъб изглеждаше раздразнен, Джак — объркан.

Джейкъб попита:

— Имаш ли нещо против да ми обясниш още веднъж? Този път по-ясно.

В следващите десет минути тя им обясняваше. Двамата помълчаха, за да осмислят чутото.

— А тази Кристин Вийер къде се намира сега? — попита Джейкъб.

— Предполагам, че се крие. Не ми се е обаждала повторно. Ако е предала моята информация на Фиери и по негово нареждане се е разправила с Кеслер, няма да се мотае наоколо, нали?

— Мислиш ли, че тя го е извършила?

Сара въздъхна дълбоко.

— За бога, Джейкъб. Не знам. Но мисля, че е много вероятно, нали?

— А Джеймс Бартроп?

Сара се понамръщи.

— Попита ме дали съм направила сделка с Фиери! Представяш ли си?

— Е, ти направи, не е ли така?

Сара се втренчи в Джейкъб.

— Не, не съм. Казах на Кристин Вийер за Катания. И се надявах — това е вярно — тя да използва информацията, за да го разобличи, дори да го убие. Подозирах, че Катания може да е замесен с Фиери, с Мафията — това е съвсем логично предположение — и ако действително бе забъркан, те нямаше да се зарадват особено, че е бил изнудван от група външни лица и че на своя глава е раздавал заповеди за ликвидация. Какво щяха да направят си беше тяхна работа. А откъде бих могла да знам, че Кристин Вийер има връзка с Мафията? Тя е само убиец. Живее в Италия. Отново направих логично предположение. И така, като събрах всичко това накуп, сметнах, че би било разумно да й кажа. Казах й и сега Катания и Кеслер са мъртви. Имала ли е тя нещо общо с това? Откъде да знам? Но те са мъртви и някакъв пласьор на наркотици е в затвора. Заговорът приключи. Данте и Мосами никога няма да се върнат, но това бе най-доброто, на което се бях надявала. Справедливост. Не е съвършено, но направих каквото можах.

Тя въздъхна и продължи след минута:

— Що се отнася до Матю Арнът и Карла Витале, не мисля, че бъдещето им е розово. Видях Арнът онзи ден и той изглеждаше, като че ли всеки момент ще се срине. Барингтън и Джеймс Бартроп — да, мразя ги. Презирам ги. Те са отговорни за смъртта на Мосами и Данте. Барингтън — не толкова. Той е слаб. Но Бартроп е истинският виновник. Мисли си, че може да оправдае всичко, което се случи, като каже, че било жалко наистина, че ме бил подценил и че това било лично негова грешка. Сега ме заплашва, опитва се да ме шантажира. — Тя се втренчи в една точка. — Няма да му кажа нито дума.

Джейкъб много внимателно подхвана:

— Но той няма да престане, ако смята, че действително не си му казала всичко.

Тя се усмихна.

— Убедена съм, че си прав. Обаче аз няма да съм тук, когато отново дойде да ме разпитва.

Двамата мъже бяха поразени и попитаха в един глас:

— Къде отиваш?

Сара им отговори усмихнато:

— В Катманду, при Еди и Алекс. Проверих маршрута им. Сега са в Катманду и купуват провизии. Времето пасва идеално. Изпратих им телеграма да ме чакат на летището. Запазих си и билет. Отлитам тази вечер с „Роял Непал Еърлайнс“ от „Гатуик“.

Джейкъб и Джак се спогледаха, после преместиха очи към Сара и след това някъде в пространството, сякаш се опитваха да видят Катманду. Джейкъб проговори пръв:

— Мисля, че идеята е добра. Ще ми липсваш. Бих дошъл с теб, но съм стар за катерене. — Той се засмя и погледна Джак. — Липсва ми и Грийн. Време е да се връщам, да прибера Руби, да нагледам градината. Сигурно всички цветя са увехнали. — Изглеждаше натъжен.

Сара стисна ръката му.

— Ще се върна, Джейкъб. Вероятно няма да е скоро. Освен вас двамата с Джак, няма друг, който да ме чака тук. А и не мога да се отърся от усещането, че колкото по-дълго стоя по-надалеч, толкова по-добре. — Тя се усмихна. — Следващият етап от пътуването на Еди и Алекс е към далечни красиви земи — Бутан и Ладак. Не е лесно да стигнеш дотам, за да търсиш някого. И са красиви, толкова красиви. Винаги съм искала да отида там.

— В такъв случай ще е по-добре да те придружим до летището — каза Джак.

— О-о, ще дойдете ли? — попита тя. — Но може би ще се наложи да изберем по-странен маршрут и да караме малко интересно. Не бих искала да тревожа господин Бартроп.

Джак й отвърна весело:

— Няма проблем. Не съм го правил от години, но то е като карането на велосипед. Не се забравя.

Джейкъб гледаше скептично.

— Добре, ще видим. — Умисли се за няколко минути, после стана от пейката, извини се и отиде да се обади на някого по телефона. Върна се след минута с широка усмивка. — Готово.

Сара се разсмя.

— Какво си си наумил?

— Почакай и ще видиш — отвърна й той.

Потеглиха късно следобед. Първо хванаха такси до къщата на Джейкъб в Голдърс Грийн. Влязоха през централния вход и след това много тихо, спазвайки указанията на Джейкъб, излязоха в градината отзад. Прескочиха оградата, отидоха до задната врата на съседната къща и почукаха леко. На кухненския прозорец се появи сбръчкано лице, усмихна се и изчезна.

Секунда по-късно вратата се отвори и на прага усмихнато ги посрещна Вера Уоткинс. Вера познаваше Джейкъб и Сара почти от двадесет години. Както повечето съседи на Джейкъб, и тя имаше слабост към тях и беше готова да услужи, без да задава въпроси. Представиха й Джак и побъбриха кратко. След това Вера се обърна към Джейкъб:

— Твоят приятел Чарли се отби тук преди половин час. Остави фургона на пътеката към гаража. — Бръкна в джоба на широката си пола. — Ето ключовете.

Той ги прибра и й смигна усмихнато. Сара и Джак се разсмяха при тази размяна, благодариха на госпожа Уоткинс и тръгнаха след Джейкъб през къщата. На вратата групата припряно се сбогува. Джейкъб подаде ключовете на Джак:

— Карай ти, щом толкова настояваш. Ето ти възможност да се изфукаш.

Джак се засмя, пое ги и се качи на шофьорското място. Другите двама се качиха отзад и седнаха на пода. Не беше удобно, но стъклата бяха тъмни и така бяха напълно скрити за любопитни очи. Щяха да се отправят директно към летището, освен ако не се окажеше, че и пред къщата на госпожа Уоткинс има съгледвачи. Джак запали колата и подкара по пътеката към улицата. Отзад Сара се усмихна на Джейкъб с прекрасно усещане, че е беглец, докато и двамата залитаха и едва не се търкаляха из вътрешността на фургона.

След дълго изтощително пътуване пристигнаха на летището. Сара излезе навън с изтръпнали крайници и нервно се огледа. Джак скочи от предната седалка и се усмихна.

— Никой. Пообиколих малко, просто за всеки случай, но повярвайте ми, много добре знам какво да очаквам, затова смело твърдя, че зад нас нямаше никаква опашка.

Сара се усмихна широко:

— Прекрасно.

Джейкъб избухна в смях.

— Ти това прекрасно ли го наричаш? Половината от стомаха ми още се върти из задните улички на нощен Лондон, а ти му викаш прекрасно!

Като се смееха, тримата тръгнаха към залата. Джейкъб и Джак автоматично поддържаха лековатия тон на разговора, който ги отвличаше от мисли за предстоящото сбогуване със Сара. Спряха отпред на асфалта. Тя ги прегърна и целуна за довиждане. Смехът отстъпи място на сълзите. Сара се взря в смелите им лица и целуна още веднъж Джейкъб. След това извади от джоба си малка касета и му я подаде.

— Разговорът ми с Джеймс Бартроп. Записах го вчера на минирекордера, който ти ми даде. Тук съвсем не се е показал като светец. Убедена съм, че не би желал това да излезе на бял свят или да попадне в ръцете на шефовете му или на политиците. — Тя се усмихна. — В случай че се опита да ти досажда.

Джейкъб отвърна на усмивката й, прибра касетата и я прегърна за последно. После Сара кимна на Джак, обърна се и тръгна. Двамата мъже я изпратиха с поглед. Без да проговорят, се върнаха на паркинга, качиха се в колата и потеглиха.

 

 

В Голдърс Грийн наблюдателите стояха търпеливо в една камионетка, паркирана на Родерик Роуд. Не подозираха, че в този момент Сара е на летище „Гатуик“, на мили разстояние от тях.

Освен това имаше късмет, че Бартроп изобщо не очакваше тя да напусне страната толкова скоро. Никой не проверяваше за нея по летищата. Сара се движеше незабележима. Спря се, за да си купи неделните вестници, кутия цигари, шоколад и се отправи към изхода за заминаващите.

Настани се на една седалка до прозорец с изглед към пистите. Огледа се. Имаше още няколко човека, които също разглеждаха залата. Хората я заглеждаха, но в това нямаше нищо странно, не съзираше нищо подозрително в очите им. Почувства се едва ли не невидима, сякаш постепенно се бе превърнала отново в нормална млада жена. Имаше чувството, че е получила обратно живота си. Усмихна се вътрешно, хапна малко шоколад и запали цигара. След това се зачете в „Сънди Таймс“.

Изведнъж замръзна. На последната страница, в отдела за най-пресни новини, беше вмъкнато малко заглавие, кратък абзац. Препрочете го няколко пъти, докато всяка дума не се запечата трайно в паметта й:

Дилър на валутния обмен, Матю Арнът беше намерен мъртъв в къщата си за 1 милион долара в Холънд Парк миналата нощ. Открит от приятелката си — Карла Витале, италианка, която съобщила на полицията. Стана ясно, че до тялото му е била намерена бележка, за която се смята, че е предсмъртно писмо. Днес ще бъде извършена аутопсия.

Сара гледаше втренчено текста, докато буквите не затанцуваха пред очите й. Арнът мъртъв. Самоубийство. Не беше изненадана. То беше изписано в очите му, когато го бе видяла за последен път: безнадеждност, отчаяние, страх и отвращение от себе си. Внезапно почувства остра жалост към него. Не отмести очи от вестника, докато залата почти не се изпразни. След това много бавно се изправи и тръгна по металния коридор към самолета.

Усмихна се на стюардесата, която я посрещна на борда, и се насочи към мястото си. Затегна предпазния колан и търпеливо зачака отлитането. Десет минути по-късно долови бръмченето на машината под себе си. Самолетът набра скорост по пистата, моторите изреваха и оживяха, носът му се издигна към небето.

На празната седалка до нея лежеше вестникът. Погледна към него, после извърна очи. Арнът беше мъртъв. Един абзац, по-малко от сто думи. Можеше да се каже толкова много — за работата му в ИКБ, за Кеслер, за Данте, за нея. Закъсняла новина, оскъдни факти или в това прозираше ръката на Джеймс Бартроп и вездесъщият знак „Д“? Всъщност какво значение имаше това. Съществуваха толкова неща, които тя не знаеше и не искаше да знае. По-добре да не разбира нищо за този свят, който я бе държал в ноктите си, който тя физически бе оставила зад себе си. Оставаше й единствено духовният преход, който вече бе започнал, и усещането за непоколебимост, което сега я изпълваше. Кеслер, Катания и Арнът бяха мъртви. Беше останала само Карла — безпомощна, уплашена до смърт, уязвима. Милионите й бяха на сигурно място. Можеха да ги открият, можеха и да не ги открият. От този момент нататък щеше да разбере какво стерилно удобство са парите.

Барингтън и Бартроп се бяха отървали леко, но пък единственото им реално престъпление беше неспособността им да преценят правилно ситуации и хора, а в случая с Бартроп — и самодоволството му. Просто последствията от техните грешки бяха твърде големи. Сара се замисли за Мосами и Данте. Съзнанието й се изпълни със спомени за усмивките им, топлината, любовта. Виждаше ги ясно, за първи път след убийствата им, след което остави образите им да избледнеят.

Загледа се през прозореца към земята на Англия, която бързо изчезваше в лятната омара, докато самолетът набираше височина. Стюардесата й донесе чаша уиски. Отпи и усети как по тялото й се разлива успокоителна топлина. Крайниците й олекнаха. Замисли се за това, което й предстоеше. След няколко часа щеше да бъде при брат си и приятеля си и всичко останало щеше да стане просто един спомен.

Десет часа по-късно, в понеделник сутринта в Катманду, самолетът започна да осъществява опасно рязко спускане към летището. Сара гледаше надвисналите в далечината върхове — огромни, великолепни, напълно различни от всичко, което беше виждала досега. След това те с явна неохота преминаваха в равнини, сякаш бяха загубили територии в люта битка. Красотата и силата на тази гледка я развълнуваха дълбоко и сърцето й заби учестено в очакване, като че ли бе започнала мислено да изкачва планините. Самолетът се плъзна по асфалта и потрепера в края на късата писта.

Сара откопча предпазния колан и се изправи, нетърпелива да излезе навън. Изтича надолу по стълбите към сградата на летището. Сърцето й биеше силно, докато изчакваше на опашката — паспортен контрол, получаване на багажа, митническа проверка. Най-сетне приключи. Излезе във фоайето и очите й запрепускаха из тълпата.

Те стояха малко встрани, отделно от останалите — Алекс и Еди, високи, загорели, с щастливи усмивки. Сара отвърна на усмивките им и тръгна към тях, като остави всичко друго зад гърба си.