Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Nest of Vipers, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2015)

Издание:

Автор: Линда Дейвис

Заглавие: Гнездо на пепелянки

Преводач: Милена Кацарска

Година на превод: 1996

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 1996

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: „Абагар“ ЕООД, В. Търново

Редактор: Валентин Георгиев

Коректор: Недялка Георгиева

ISBN: 954-459-278-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5541

История

  1. — Добавяне

9.

Цели два работни дни Сара не чу нито Сю Банкс, нито Данте Скарпирато. Първия ден почти изпита облекчение, доволна, че засега остава сред познатото си обкръжение. На втория започна да се тревожи, може би в крайна сметка работата бе получил някой друг. В този миг реши, че наистина отчаяно желае да получи мястото. Като се прибра у дома същата вечер, се опита да изхвърли тази мисъл от съзнанието си и накрая почти убеди себе си, че всъщност крайният резултат изобщо не я интересува нито във връзка с работата, нито със задачата… Естествено точно в този момент Сю Банкс реши да й се обади.

Сара се прибра в осем и половина. Връщаше се от гимнастическия салон и като компенсация за положените усилия си беше купила огромен пакет пържени картофи от рибния магазин „При Джони“ на Уърлдс Енд. Ядосано сграбчи слушалката и едва успя да я задържи с омазнените си пръсти.

— Ало — изстреля предизвикателно.

— О, извинете, моля — позасмя се Сю.

— Извинявай, Сю — изрече Сара, опитвайки се да преглътне шепа чипс. — „В момента животните се хранят, моля — не ги дразнете“, нали се сещаш? Като в зоологическата градина.

— Напълно те разбирам. Да звънна ли по-късно?

— Не, не се безпокой. Само дето малко ще ти помляскам.

— Бррр, отвратително. Както и да е, слушай, току-що ми се обади Скарпирато. Би искал да те види утре, ако е възможно.

— А, така ли? — Сара се усмихна широко, с пържен картоф в ръка. — Е, това вече е нещо. — Пъхна го в устата си и задъвка в мълчание за известно време.

— Е, хайде де — възмутено възкликна Сю, — искаш ли тази работа или не в края на краищата?

Сара остави въпроса й без отговор.

— Колко народ е извикал за среща?

— Видя се с осем други кандидати, освен теб — обясни Сю търпеливо. — Остават още двама.

Отново настъпи продължителна тишина.

— Сара, искаш ли тази работа или не? Струваш ми се малко несигурна.

Сара вътрешно се усмихна.

— Нека изчакаме да чуем какво ще ни каже господин Скарпирато, а? Би ли му предала, ако обичаш, че ще мина през неговия офис утре в шест и половина?

— Да, госпожице. На вашите заповеди.

 

 

В шест и двадесет на следващия ден Данте Скарпирато седеше в кабинета си заедно с Матю Арнът и Саймън Уилсън, за да обсъдят последния кандидат, с когото бяха разговаряли — двадесет и девет годишен американец, близък приятел на Арнът, с когото бяха учили в Браун Юнивърсити.

— Ами според мен той е доста добър. — Арнът погледна Скарпирато за миг, после отмести очи. — Добър дилър е и ни пасва идеално. — Замлъкна сконфузено и накрая добави несигурно:

— Както и да е, аз ще гласувам за него.

Скарпирато дръпна дълбоко от пурата си и се обърна с лице към Арнът.

— Този тип е пълен кретен. Понякога си толкова тъп, друже.

Лицето на Арнът почервеня. Саймън Уилсън втренчи поглед във върховете на обувките си. Арнът си запали цигара, хвана я с два пръста и раздразнено посочи с нея Данте.

— Ти какво предлагаш тогава?

Скарпирато тежко въздъхна.

— Тъкмо щях да ти го изясня. Така че успокой топката, ако обичаш.

На прага се появи една от секретарките и попречи на Арнът да отговори.

— Сара Йенсен е в приемната. Да я поканя ли да се качи?

— Да, ако обичаш. Но моля те, заведи я до моето бюро в залата на дилърите. Помоли я да изчака там няколко минути. Ще отида да я взема, когато приключа тук.

Секретарката се обърна и се запъти към приемната. Върна се след няколко минути със Сара и я заведе до бюрото на Данте, на петнадесетина крачки от кабинета му.

Сара седна странично зад бюрото и разгърна броя на „Ивнинг стандарт“, който носеше със себе си, като се престори, че го чете задълбочено, а същевременно се опитваше да долови разговора, който се водеше в съседния кабинет. До нея долиташе само нечленоразделно мърморене. Накрая се отказа и действително се зачете. Нямаше смисъл да се вглежда в лицата им, за да открие за какво става дума. Стъклените стени и вратата бяха покрити с щори. Отвън се виждаха само ленти от тъмни силуети.

От вътрешността на кабинета видимостта бе далеч по-добра. Скарпирато гледаше Сара през процепите на щорите, докато разговаряше с колегите си. Заслуша се в гласовете им, с очи, приковани в нея. Арнът се протегна назад на стола си и скръсти ръце с привидно равнодушие. Запали си още едно „Марлборо“.

— Не може ли да го отложим за утре? — попита.

— Бих искал да чуя мнението ви още сега. — Скарпирато продължи да гледа профила на Сара, докато изричаше думите.

— Защо? Разполагаме с достатъчно време. Остава ни да чуем още един кандидат и не е необходимо да решаваме сега.

Скарпирато продължи да гледа втренчено Сара. Отговорът му бе изречен много спокойно:

— Защото смятам, че трябва да предложим мястото на нея.

— О, по дяволите, Данте! Много добре знаеш какви ще ги върши. Тя е една нахакана кучка, която ще си влиза и ще си излиза когато й скимне, за да поработи малко след някой или преди друг личен ангажимент, колкото да не е без хич.

Скарпирато откъсна очи от Сара и се обърна към Арнът:

— Ти колко спечели за отдела през миналата година?

Арнът се смути.

— Защо не ме питаш за тази? Много добре знаеш, че сега съм с няколко милиона отгоре.

— А миналата година беше с няколко отдолу. Точно по времето, когато Сара Йенсен, случайно разбрах, е направила шест милиона за „Финлис“ Всички много добре знаем каква е репутацията й. Тя може и да си влиза и излиза когато й скимне, както ти се изрази, но за един час ще свърши къде-къде повече работа, отколкото ти за цяла седмица. — Скарпирато се усмихна. — Разбрахте моето становище. Макферсън напусна преди няколко седмици. Имаме нужда от негов заместник. Месеци наред да бродим в търсене из Сити, няма да намерим по-добра от нея.

Или по-красива, помисли си Арнът ядно.

— Сега идете при нея и я поканете да влезе в кабинета ми, ако обичате. После изчезвайте. И двамата.

Арнът гневно изхвръкна навън, последван от безмълвния Уилсън.

— Той иска да отидеш при него — каза Арнът на Сара с крива усмивка.

Кимна й с глава, със замах свали сакото си от облегалката на стола и излезе навън. Уилсън я поздрави, после каза довиждане, усмихна се и тромаво последва Арнът.

Скарпирато седеше и пушеше пура. Фиксира Сара с очи при влизането й и я подкани с жест да седне. Тя се почувства неудобно под настойчивия му взор. Устните му се изкривиха в лека усмивка. В погледа на Сара проблесна предизвикателна искра, която сякаш още повече задълбочи усмивката на мъжа срещу нея. Искаше й се да се наведе, за да си извади цигарите от чантата, поне за миг да отвърне очи от неговите, да прикрие погледа си, който, както се опасяваше, вероятно бе прекалено красноречив, но бе принудена да издържи на изпитанието. Така и останаха, без да кажат и дума, втренчени един в друг, като всеки от тях не желаеше да проговаря пръв, нито пък първи да отмести очи. Най-сетне той се приведе напред и наситеността на погледа му ненадейно се стопи. Като че ли изведнъж напълно бе сменил облика си, беше се превърнал в бъдещия шеф и излъчването му стана официално, резервирано, делово.

— Добре, Сара, всички решихме, че ще бъдеш полезна придобивка за нашия отдел.

Сара, която в този миг се сети за яростния поглед, който й беше хвърлил Арнът на излизане, едва не се разсмя с глас.

— И така, добре дошла в ИКБ.

Той, изглежда, не се и съмняваше, че тя ще приеме предложението.

— Искам те на бюрото колкото се може по-скоро. Кога можеш да започнеш?

Сара примигна заради получилото се двусмислие и извърна очи. Думите бяха изречени умишлено бавно, с паузи между тях. Скарпирато бе използвал обичайната терминология, но в неговата уста това звучеше почти като… Сара се вгледа в лицето му. Там пак се беше появила онази лека усмивка. Изпита усещането, че той нарочно я дразни. Срещна очите му и устните й бавно се разтегнаха в усмивка.

— Искам 500 000 лири стерлинги заплата за първата година и ще започна в понеделник.

Скарпирато се наведе напред и я загледа с присвити очи.

— Половин милион? Това е малко повече, отколкото имах предвид.

— Или така, или никак.

— Добре, Сара, надявам се, че знаеш какво правиш, щом като вдигаш летвата толкова високо. Най-добре ще е наистина да си блестяща.

Най-добре за теб ще е да не съм, помисли си тя.

Скарпирато се изправи и заобиколи бюрото си. Застана пред стола й. Сара стана и лицата им почти се изравниха. Той беше прекалено близо. Тя се наведе, за да вдигне чантата си и отстъпи назад. Данте продължи да я гледа, докато се приготвяше да тръгва.

— Само един въпрос — подхвана тя, щом двамата излязоха от кабинета. — Като че ли Матю Арнът не ме одобрява особено. Не ми се вярва да е много въодушевен от присъединяването ми към екипа.

Скарпирато се разсмя.

— Не се безпокой за него. Той си е намръщен кучи син. Обаче като дилър много го бива. И понеже печели доста пари за нас, мисли, че направо е наложително да се прави на лайно. Нали познаваш този тип хора?

Сара презрително се усмихна.

— О, да, познавам ги много добре.

Прекосиха етажа на дилърите, който вече бе пуст и смълчан, и стигнаха до асансьорите. Данте спря пред вратата и се обърна към нея:

— Ще ти изпратя договорите още утре сутринта.

Сара кимна.

— Изпрати ги на домашния ми адрес, ако обичаш. Ще ги изчакам, преди да тръгна за работа.

Скарпирато бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади химикал и тънък бележник. Отгърна на задните страници, предназначени за адреси. Сара му каза къде живее и видя как той го записа, после прибра и бележника, и химикала обратно. Усмихна й се.

— Значи ще се видим в понеделник — каза й.

— Да. Ще се видим в понеделник.

Данте я погледна озадачено, сякаш нещо в тона й го бе изненадало, после й обърна гръб и се отдалечи. Сара се загледа след него. Асансьорът дойде. Тя слезе надолу сама. По гръбнака й бяха избили ситни капчици пот.

Тръгна по Айдъл Лейн към Ийстчип и там хвана такси. Веднага щом се настани на седалката, запали цигара. Само преди два часа изобщо не се бе замисляла за бъдещето оттук насетне. Сега се питаше в какво все пак се беше забъркала.

На следващата сутрин остана вкъщи, за да изчака пристигането на договорите от ИКБ по куриер. Двата екземпляра пристигнаха в десет. Подписа единия, изпрати го обратно, а другия задържа за личната си документация. Припряно пристъпи към телефона и набра номера на Антъни Барингтън. Той бил на заседание, уведоми я секретарката му. Сара помоли да му предадат спешно съобщение от нея. Десет минути по-късно той й се обади.

— Губернаторе, благодаря, че ми се обадихте. Добри новини. Получих мястото. Започвам в понеделник.

— Браво, Сара. Прекрасно. Наистина. Заслугата е изцяло твоя! — Той направи театрална пауза, после продължи с иронична сериозност: — Все пак се надявам да не навириш много нос. И двамата знаем, че това може да отнеме доста време, така че не бива да се излагаш.

Разсмяха се едновременно. И двамата знаеха, че тя е напълно подготвена за тази работа. Рискът се състоеше единствено в това да не я открият, преди да е събрала достатъчно изобличаващи доказателства. В случай че Скарпирато се окажеше виновен. Тогава щяха да я уволнят — в най-добрия случай. За половин милион лири годишно си струваше да пази мястото си до последно.

Губернаторът затвори телефона и помоли секретарката си да го свърже с Джеймс Бартроп. След секунди по линията прозвуча неговият глас:

— Губернаторе.

— Бартроп, тя получи работата.

— Отлично. Всичко си застава по местата. — Направи пауза. Барингтън едва ли не чуваше трескавото прехвърляне на възможните варианти в главата на мъжа отсреща. — Трябва да придадем на нещата повече тежест — продължи Бартроп.

Барингтън се намръщи. Недомлъвките продължаваха.

— Тежест?

— Да. Финансова. Дайте й малко пари, в брой, за евентуални разходи.

— Разходи? Какви разходи?

— О, ами не знам. Това не е важно.

Барингтън зачака да чуе какво бе важното.

— За да я обвържем по-здраво. Всъщност съвсем символично. То си е нещо като общоприета практика. Прави нещата по-реални. Кара ги да ги приемат по-сериозно.

— Да, това ми е ясно. Колко?

— О, няколко хиляди.

— Знаете, че това са трохи за момиче като нея.

— Това няма значение. Не искам да й даваме прекалено много. Възбужда подозрения. Само нещо като аванс. За наша сметка. Ще изпратя сумата след половин час по куриер. Уредете си среща с нея, ако е възможно. Колкото по-скоро ги предадете, толкова по-добре. Така ще се установи верният тон.

— Добре. Ще чакам пратката. И ще видя какво мога да уредя за срещата.

Сара влезе в сградата на „Финлис“, въодушевена и малко притеснена. Моментът на напускането. Най-добре ще е бързо да приключи с това. Подмина бюрото си и се упъти направо към кабинета на Джейми Ролинсън. Повечето от шефовете имаха и лични кабинети, освен задължителните бюра в общата зала на дилърите. Залите не предлагаха никакво усамотение, всички тайни ставаха обществено достояние, затова бе наложително да има лични кабинети.

— Добро утро, Джейми. Би ли ми отделил десет минути?

Той се опита да я убеди да остане. Опита се, без особен успех, да се свърже с Картър, който същия ден бе отлетял за Париж по работа. Сара бе непреклонна. Време й било да се премести.

Отиде до бюрото си, за да събере малкото лични вещи, които бе разпиляла по работното си място. Движенията й бяха припрени, вече не бе част от отбора и бе нежелана тук. Напускането на звезди от отдела винаги се таксуваше като вид предателство спрямо колегите и фирмата. Атмосферата, докато Сара събираше нещата си, бе напрегната и враждебна. Тя вече бе част от конкуренцията, а тази сфера на дейност бе прекалено чувствителна, за да й позволят да се навърта наоколо повече от необходимото. Взе чантите си и тръгна през залата. Гласът на Дейвид Рийд я накара да се закове на място.

— Обаждане, Сара. За теб. Твърди, че е спешно. Не пожела да се представи.

Сара тихичко изруга. Искаше да се измъкне от тази сграда колкото се може по-бързо. Раздразнено се обърна и се върна на старото си бюро, сграбчи слушалката и ядосано натисна бутона за първа линия.

— Ало.

— А, Сара. Радвам се, че успях да те хвана. Антъни се обажда.

Сара сбърчи чело, разпознавайки гласа, но стъписана от името й.

— А, вие ли сте, Гу…

Той я прекъсна:

— Да, аз съм. Ще бъда кратък, нямам много време. Би ли се отбила в кабинета ми? Да речем — след половин час?

— Да, това ме устройва.

— Дотогава. — И връзката прекъсна.

Сара пак вдигна чантите си и напусна сградата на „Финлис“ завинаги. Чувстваше се нервна. Да напуснеш след четири години работа не бе кой знае колко забавно. Усети привичното присвиване от чувството за несигурност в стомаха си. Пък и това странно обаждане и фактът, че управителят на Националната банка се бе постарал да остане анонимен. Това й навяваше неприятни спомени. Веднъж се бе забъркала с женен мъж. Той й бе забранявал да използва името му, когато говореха по телефона, и никога не се представяше лично. Малодушието му винаги й се бе струвало като безсмислена проява на параноя. Това я дразнеше и я караше да го смята за двойно нелоялен към околните. Връзката й с него продължи три месеца, напусна го, твърдо решена никога повече да не изпада в подобно положение.

Изтика спомените назад в съзнанието си, ала неприятното усещане продължи да витае в мислите й. Излезе навън на Олд Броуд Стрийт, под топлите лъчи на юнското слънце. Банката бе на две минути пеша, а тя имаше за убиване половин час. Запъти се към Финсбъри Съркъс и се заразхожда из парка, опитвайки се да уталожи нервността си. Защо това обаждане бе толкова спешно? Защо той искаше да я види веднага? Да не би да бяха решили да отменят цялата операция?

Ненадейно я връхлетя вълна на раздразнение. Беше напуснала „Финлис“. Безвъзвратно. Никога не би го направила, ако губернаторът не я беше помолил за това, ако не й беше поставил тази специална мисия. Може би съвсем спонтанно той бе променил решението си. Може би бе сметнал, че в крайна сметка тя не е подходяща за задачата. Паникьоса се. Може би бе открил някои неща.

Отпусна се на една пейка и трескаво затърси цигарите в чантата си. Запали и нервно дръпна. Усети притока на никотин във вените си. Изпуши цигарата до самия филтър с няколко дълбоки вдишвания.

Изведнъж се разсмя вътрешно. В този момент тя се държеше като параноичка. Загаси фаса, изправи се, измърмори едно „майната му“ под нос, обърна се и се върна обратно на Треднийдъл Стрийт право към сградата на Националната банка.

— А, Сара. Благодаря ти, че намина. Надявам се, че не съм ги причинил неудобство. Както и да е, браво на теб. Браво!

Управителят бръкна в едно от чекмеджетата на бюрото си, извади някакъв плик и го плъзна към нея по повърхността на писалището. Сара не го докосна.

— За теб е. Нещо на първо време, за да покрие някои от разходите ти. Убеден съм, че ще го използваш както трябва.

— Това не е необходимо наистина.

— Хайде, хайде. Не се знае кога може да ти потрябва. Това е част от операцията. Вземи ги.

Сара сви рамене. Пресегна се и взе плика. Без да го отваря, го пъхна в чантата си. Погледна управителя в упор. На лицето му бе изписана благодетелна усмивка — като на баща, който дава на дъщеря си полагащите й се джобни пари. Обаче на нея, кой знае защо, не й се струваше точно така.

Губернаторът погледна часовника си и се изправи. Протегна й ръка.

— Добре, довиждане, Сара, и успех. Сега вече нещата зависят изцяло от теб. Естествено имаш пълната ми подкрепа, но така да се каже, на по-заден план, почти невидимо, нали? За твое добро. Иначе ще е малко подозрително, а? Обади се, ако имаш нужда от нещо.

Широката усмивка си беше още там, но топлината бе поугаснала. Сара доби усещането, че се дистанцират от нея, сякаш вече бе сложена в някакво отделение на картотека или архив. Значи така. Добре. В това имаше логика. Пък и тя можеше да направи същото. Пое ръката му.

— Довиждане, господин управител.

Отвори плика чак когато се прибра у дома. Седна зад писалището си, отвори го с нож за рязане на хартия и извади три хиляди лири. Прибра банкнотите обратно в плика и го заключи в чекмеджето на бюрото си. Три хиляди лири. За разходи. Какви?