Линда Дейвис
Гнездо на пепелянки (24)

23.

Чесната „Ситацион 500“ беше на десет хиляди метра над Ламанша, когато на летище „Хийтроу“ се получи факс, изпратен от Шести отдел до Специалния отряд. Сара седеше в дълбоко, меко тапицирано кресло, а предпазният колан небрежно висеше отстрани. Беше се отпуснала във възглавниците, пушеше цигара след цигара, с чаша уиски в ръка. Очите й бяха затворени през цялото време, с изключение на миговете, когато гасеше едната угарка и палеше следващата цигара или отпиваше от уискито.

Джейкъб разкопча предпазния колан на своята седалка и непохватно се изправи на крака, за да прекоси тясното пространство между седалките и да я докосне нежно по рамото. Попита я как се чувства. Тя, изглежда, не го чуваше. Очите й останаха затворени. Той се взря в нея за момент, после се върна на мястото си и пак зае същата поза с лице, набраздено от загрижени бръчки.

Отвеждаше я на сигурно място, но това не бе идеалното бягство. Колко време щеше да успее да я пази? Как изобщо щяха да се измъкнат от тази каша, която даже не бяха способни да проумеят напълно?

Сара щеше да е на сигурно място за известно време, но щеше да живее като в унес. Оздравителната сила, която има едно ново начало, й беше отказана. Тя можеше да се опита да остави убийствата зад гърба си, но как щеше да продължи оттук насетне? Щеше да бъде заклещена в капан, който и в най-добрия случай нямаше да я удовлетвори — щеше да е безпомощна.

Съзнаваше, че по един или друг начин тя трябваше да измисли някакъв план, да наложи своя личностен отпечатък върху събитията. В противен случай щеше да се удави в тресавището на небитието.

Самолетът потреперя, щом започна да се спуска. Сара отвори очи, отпи голяма глътка уиски, след което се обърна и се загледа през прозореца. Съзря под себе си плоска равнина, обрамчена в далечината от планински вериги с неясни очертания в омарата от слънчева светлина. Видя летище и писта. Самолетът пикира и с виещо застъргване на гума по асфалт докосна земята и намали.

След няколко минути спря пред малка сграда. От предната част на самолета се появи униформен пилот. Попита Сара дали й е харесало пътуването. Тя чу собствения си глас, който идеше сякаш от много далеч, съвсем отделно от нея, принадлежащ на някой друг.

— Да, благодаря ви — изрече гласът спокойно и вежливо, преди пак да потъне в мълчание.

Мъжът се усмихна и я подкани с жест да стане. Тя се изправи на крака със залитане. Мускулите й сякаш бяха от разтопено олово и отказваха да й се подчиняват. Усети замайване и странна безтегловност. Намръщи се и се насили да върви напред към мъжа в униформа. Джейкъб я последва, като я гледаше как пристъпя едва-едва като болно дете към малкия люк, който току-що бяха отворили за слизане.

Капитанът скочи долу на настилката и поздрави другия мъж, който чакаше отвън. Той беше тъмен, набит и бе облечен в синя униформа. Усмихна се на двамата пътници и изрече:

— Добре дошли в Мароко.

Мароко. Сара отбеляза лека тръпка на любопитство, след което слезе надолу по трите стъпала към земята и се озова в истинска нагорещена пещ.

Набитият мъж вдигна чантите, които пилотът му беше подал, и поведе Сара и Джейкъб към сградата. Подовете там бяха покрити с някакви сиви плочи и отчетливо кънтяха под краката им. Звукът от собствените й стъпки се стори на Сара болезнено оглушителен. Огледа се. Навсякъде неразгадаеми надписи на арабски. А навремето това писмо й се бе струвало забавно. Сега го чувстваше зловещо. Навсякъде бъкаше от народ — усмихнати тъмни мъже с очертани мускули, жени, понесли огромни куфари като кутии за инструменти. Куфарчета с козметика, осъзна тя. Четири, пет, шест от тях в ръцете на обилно разкрасените им собственички. Съзря своето лице, отразено в една стъклена преграда, и бързо извърна очи.

Набитият мъж ги заведе до митницата, ръкува се с тях и се сбогува. Те показаха паспортите си, прекосиха залата за пристигащи и излязоха на обляната в слънце платформа отпред. Сара присви очи от ярката светлина. Какво правеше тя тук? Обърна се към Джейкъб, който я хвана под ръка, извика поздрав на някакъв мъж, който се приближаваше към тях, и я побутна към него.

Двамата мъже се прегърнаха. Джейкъб се обърна към Сара и й представи Джак Кохл, който гледаше с усмивка и известна доза любопитство в очите. Сара се ръкува с него и го възнагради със същия любопитен поглед. Той бе дребен, слаб и мургав, с идеално кръгла плешивина на върха на главата си. В кафявите му очи блещукаше наситена жизненост. Сара се взря в тези очи и откри, че се усмихва в отговор. В този момент Кохл също се ухили.

— Добре дошла в Маракеш — каза, вдигна чантите им и ги поведе към един снежнобял мерцедес.

Сара се огледа и се почувства така, сякаш би трябвало да е на почивка — посрещането, слънцето, изгарящата жега. Пак се запита какво търси тук. Тя трябваше да работи. ИКБ. Буквите я пронизаха. Като се опитваше отчаяно да се крепи, Сара влезе в автомобила.

Седалките бяха кожени. Вътрешността — хладна. Хладът я обля като чаша студена вода — усещане, което предизвика настръхване по голите й ръце. Взря се през прозореца и от очите й пак бликнаха сълзи и безволно застинаха по страните й.

Джейкъб, който седеше до нея на задната седалка, я наблюдаваше с крайчеца на очите си. Забеляза сълзите и почувства облекчение. Това не бе измъченото ридание отпреди няколко часа, а приемане на истината, примирение.

Джак седна зад волана, закопча предпазния колан и излезе от паркинга на шосето. След няколко минути сви по мек път, като задминаваше велосипедисти на раздрънкани колелета и талиги, теглени от кльощави коне. Сара затвори очи и се опита да заспи.

Събуди се след известно време, разсънена от движението на колата, която сега завиваше наляво и надясно, следвайки извивките на едно тясно шосе. Изкачваха се нагоре. На места покрай пътя се нижеха вечнозелени дървета и кактуси, като тук-там отстъпваха пред високи стени от жълтеникава спечена пръст от едната страна, а от другата — пред стръмни пропасти към невидими долини. Джак караше вещо, като от време на време му се налагаше рязко да се прилепи към прашните стени, за да пропусне някой пърпорещ камион в обратната посока.

След като пътуваха повече от час, той намали, взе остър десен завой и спря колата пред високи порти от желязо, боядисани в бяло. Пресегна се да натисне някакви копчета на панела отстрани и вратите се отвориха. Колата отново се устреми напред по една алея, изпъстрена с живописни цветя — червени, оранжеви, розови, зелени и жълти туфи се нижеха в продължение на половин миля от двете им страни. Сара се загледа в цветята, после се обърна назад — точно навреме, за да види как огромните порти се затварят плътно. Запита се откъде ли идваше водата за поддържането на цялата тази зеленина. Свали стъклото на прозореца и вдъхна с пълни гърди симфония от топли благоухания.

Автомобилът намали отново и сви под широка арка на голяма къща, която бе висока няколко етажа и бе изградена от местни камъни и кирпич. Беше в наситен цвят на охра. Жалузи от тъмно дърво, извити в елегантни резби, покриваха прозорците. Цветя и растения запълваха пространството около къщата, а каскада от стъпаловидно разположени тераси се спускаше към алеята, на която бе колата.

Джак излезе и отвори вратата пред Сара. Тя излезе навън и поспря, преди да поеме по дългото стълбище, което водеше към къщата. На върха му се появиха мъж и жена и чевръсто се спуснаха надолу, за да помогнат при прибирането на багажа.

— Анжело и Мариела — съобщи Джак, като кимна към двойката. — Работят за мен вече двадесет години, още от Испания. Когато се преместих да живея тук, дойдоха с мен.

Двамата размениха усмивки със Сара и Джейкъб и бързо изчезнаха нагоре по стълбите.

Сара бавно изкачи стъпалата, спря на върха и се обърна, за да погледа пейзажа. Терасите продължаваха надолу и след алеята, всяка покрита с растения и храсти, които надвисваха над каменни пътечки. Под терасите имаше полудива градина с високи палми, които хвърляха къси сенки под следобедното слънце, и отново навсякъде — изобилие от цветя. По периферията на градината, в далечината, се извисяваше каменна стена, покрита на места с пълзящи растения и цветя. Под зеленината, скрита от погледа, се нижеха метри бодлива тел. Недалеч се виждаха и планински склонове, покрити с потънали в тъмна зеленина дървета.

Сара се обърна към Джак:

— Къде сме?

— Уриян, в подножието на Атласките планини.

— Много е красиво.

Той отвърна на усмивката й.

— Когато се настаните и си починете добре, ще можете да огледате всичко. — Тя леко кимна. Той я хвана за ръката и я въведе в къщата. Изтощението вече си казваше думата и Сара се остави да бъде водена. Джейкъб вървеше след тях.

Тримата влязоха в просторно, високо хладно преддверие със стълби от двете страни. В далечния край на преддверието се виждаше вътрешен двор с фонтани и цветя. Джак поведе Сара по дясното стълбище. Минаха по потънал в хлад сенчест коридор, едната стена на който се състоеше от редица прозорци. Полъхът на вятъра леко се промъкваше през щорите, които бяха спуснати, за да ги предпазват от жаркото слънце. Джак спря пред врата от тъмно дърво, отвори я и покани Сара да влезе. Джейкъб се усмихна зад тях.

— Ако имаш нужда от нещо, просто звънни на Мариела. Тя е на вътрешен номер пет. Аз съм на номер едно, а Джейкъб ще бъде на четири — каза Джак. После се усмихна и се накани да си върви.

Джейкъб влезе в стаята и стисна ръката й.

— Ще се видим след малко.

Тя отвърна на ръкостискането му и се загледа след него. Вратата се затвори с изщракване зад двамата мъже. Тогава се възцари тишина.

Сара се зае да изучава стаята. Дневна, просторна и хладна, с дървен под, изпъстрен с персийски килимчета. Библиотеката бе пълна с книги, по стените имаше множество картини и снимки. Сара ги обиколи, за да ги разгледа. Планини, цветя, морето, портрети на непознати хора. Запита се кои ли бяха те. Присви очи, за да може да види по-добре ръждивокафявите контури в полумрака.

Прекоси стаята и влезе в спалнята. Френските прозорци бяха отворени и водеха към балкон, изпъстрен с цветя. Муселиновите пердета улавяха повеите на вятъра. Леглото не беше покрито и се виждаха снежнобелите гладки ленени чаршафи, приготвени от някой, който сякаш знаеше колко е изтощена. Сякаш я подканяха. Свали дрехите си и ги пусна на един стол, после се сви под колосаните чаршафи. Сънят дойде, както винаги, милостиво бързо.

Джейкъб седеше в библиотеката и пиеше уиски с Джак.

— Много мило от твоя страна да уредиш самолета и всичко останало.

— Пфу, нищо особено. Освен това през всичките години, откакто се познаваме, нито веднъж не си ми искал услуга. А добре си спомням, че ти дължа няколко.

Джейкъб се разсмя. Ако човек погледнеше от този ъгъл, Джак имаше право. Неговият приятел бе с десет години по-млад от него и бе чиракувал при Джейкъб, научавайки тънкостите, които той знаеше, макар и в началото да не бе чак толкова добър и да бе попадал няколко пъти под ударите на закона. На няколко пъти се бе обръщал към Джейкъб, за да си осигури алиби или за да се отърве от няколко неудобни вещи, с които не би могъл да се справи сам. Джейкъб отново се разсмя, понеже в паметта му се събудиха спомени. Огледа се.

— Справил си се добре, както забелязвам с удоволствие. Отдавна си надминал учителя си.

Джак повдигна рамене и протестира:

— Просто съм малко по-голям тарикат. Пък и ти би могъл да се сдобиеш с нещо подобно, ако не се беше вкопчил така в твоя Голдърс Грийн.

Очите на Джейкъб се ококориха с възмущение.

— И защо ми трябва друго? Там имам всичко, от което се нуждая. А, и понеже стана дума, така и не ми се е налагало да имам спасително убежище в гостоприемна страна, с която няма споразумение за екстрадиране.

Сега беше ред на Джак да изрази престорено възмущение:

— Хей, какво намекваш? Купих това тук просто като резервен вариант, за всеки случай. После реших, че тук ми допада повече, отколкото в Голдърс Грийн, което едва ли е изненадващо. — Лицето му изведнъж придоби сериозен израз. — Освен това тайните убежища наистина вършат работа от време на време. — Помълча малко, обзет от колебание. — Няма нужда да ми казваш, ако не желаеш. И каквото и да направиш или да не кажеш, си добре дошъл тук и можеш да останеш колкото искаш. Но може би бих могъл да помогна с нещо, ако науча повече.

Джейкъб се почеса по брадичката и се втренчи във върховете на обувките си, преди да вдигне глава и да срещне прямо погледа на приятеля си.

— Това е дълга история. Половината от нея дори и за мен е неизвестна. А което действително знам, е доста объркано. Истински кошмар. Двама от приятелите й са убити. Тя смята, че убийците, вероятно наемници, работещи по поръчка на италианците, са по петите й. И има право, обзалагам се, че и тя е в техния списък. Предполага се, че на нейна страна са няколко от „добрите“, но аз лично им нямам доверие. Продължава да ме човърка мисълта, че е била подведена. Как и защо — нямам представа. Става нещо много странно и аз сметнах, че докато го изясним, ще е най-добре да изчезнем за известно време от сцената. Честно казано, нямам никаква представа какво ще правим оттук насетне, но поне ще сме в безопасност. — Бързо преглътна последната, част от думите си. Замалко да добави „за известно време“ Загледа се във въпросителното изражение на Джак. Нямаше друг избор, съзнаваше, че трябва да му каже цялата истина.

 

 

Джеймс Бартроп беше сам в кабинета си и въртеше молив между пръстите си. Очите му потрепваха и се движеха ведно с мислите му. Устните му бяха присвити в полуусмивка на любопитство.

Сара Йенсен бе изчезнала, а двама от най-близките й приятели бяха убити. И двете събития бяха както мъчителни, така и многообещаващи. При тази операция евентуалната загуба би могла да му коства кариерата. Бартроп или Централата в негово лице щеше да бъде подложена на кръстосан разпит както от страна на министъра на външните работи и главния секретар, така и по всяка вероятност от премиера. При положение че двама чужденци бяха мъртви, той бе наистина в неизгодна позиция, ала ако убийствата действително водеха към Антонио Фиери и той успееше да го докаже, тогава бедата бе поправима. Убийствата бяха и един вид окуражаващи. Хладнокръвни и абсолютно професионално изпълнени, вероятно от наемници, те сочеха право към Мафията, към Фиери. Според Барингтън Сара бе споменала директно името Фиери, а Бартроп вече бе убеден, че и той е замесен в това.

Всичко, което го приближаваше към Фиери, бе плюс, затова и убийствата събудиха в душата му странна смесица от изумление и въодушевление. Опита се да отхвърли безпокойствата си. Мъртвите са си мъртви, нищо не би могъл да направи за тях вече. Пред очите му за миг изникна лицето на Сара Йенсен, набраздено от скръб и страхове. Почувства болезнен спазъм от угризения. Обаче в крайна сметка тя не беше напълно невинна. Беше прекрачила границата, беше проявила опасна самоинициатива, беше предизвикала съдбата. Предизвикала убийствата. Но, от друга страна, тя може би въобще не го беше съзнавала първоначално и в това Бартроп намираше собствената си недалновидност. Тя бе новак. Той я беше използвал погрешно. Нещо се беше объркало, бяха я разкрили и сега тя бе избягала, за да спаси живота си. Пълна каша, но все пак многообещаваща, по дяволите!

Йенсен навярно бе открила връзката с Мафията, може би свързана по някакъв начин с Катания, после, на свой ред, бе разкрита от тях. Сега Мафията убиваше всички, на които според тях тя би могла да каже нещо. Крещяща бе необходимостта той пръв да стигне до нея, да разбере какво е научила. Легиони негови служители бяха вдигнати на крак по целия свят, за да я търсят. Интерпол, ФБР и митническите служители по цялото земно кълбо следяха летищата, пристанищата и граничните пунктове.

Щеше да я намери рано или късно. Точно тогава щеше да започне истински деликатната работа. Защото когато я намереше, нямаше да я прибере. Вместо това, щеше да я държи под постоянно, но дискретно наблюдение и с малко късмет и много умения щяха да хванат наемниците, пуснати по петите й. Щеше да изложи на риск живота й, но това бе пресметнат риск, оправдан заради потенциалните положителни последствия от него. В случай че убийците посочеха с пръст Фиери, усилията щяха да бъдат многократно възнаградени.

Мойра прекъсна мислите му:

— Ц иска да говори с вас.

Бартроп се изправи и тръгна към кабинета на шефа си на горния етаж. Секретарката му кимна да влезе. Той седна на стола, встрани от дъбовото масивно бюро.

— Някакви новини?

— Опасявам се, че Йенсен изчезна.

— И сега какво? С каква друга жива примамка разполагате?

— Арнът и Витале тук, Катания в Италия. Ще наредя да ги следят. Вече говорих с отдела в Италия. Ще покрием и къщата на Йенсен. — Направи пауза, сякаш дообмисляше нещата в момента. — Не мисля, че ще постигнем кой знае какво, ако наредим моментални арести. Още много неща не знаем. Най-добрата възможност да разнищим цялата история и да получим нещо срещу Фиери, ако е замесен, е да продължим единствено с наблюдения. Не сте ли съгласен с мен?

Ц замислено потърка брадичка.

— Звучи разумно. А какво ще правим с италианците? Само с нашите хора там ли говорихте?

— За момента. Засега е най-добре нещата да останат на вътрешен терен. Прекалено голям риск съществува от подставени лица на Мафията сред италианските власти. Те могат да издънят цялата операция. Рано или късно все ще се наложи да уведомим и тях, съзнавам го напълно. Но по-скоро бих забавил тази стъпка колкото се може повече, ако вие естествено нямате нищо против.

— Нямам нищо против. Склонен съм да се съглася. Няма да ги уведомяваме засега. Но нали някои от звената са ангажирани за следенето. Както и Интерпол. На тях какво сте им казали?

— Специалният отдел има грижата за Интерпол. Версията е, че става дума за криминално разследване. За пред света Сара Йенсен е криминален престъпник.

Ц леко се усмихна.

— Добре, Джеймс. Трябва да ми дадете копия от всички важни документи. Ще се наложи да ги представя пред съвета. — Съветът бе познат като ПССС, Постоянен съвет на секретарите по въпросите на сигурността. ПССС обсъждаше общите приоритети, бюджета, потенциалните политически последствия и скандали. Кръгът около Катания влизаше в последните два параграфа. Секретарят на Кабинета, постоянните секретари на министерствата на вътрешните и външните работи, които съставляваха ПССС, щяха да подложат на преценка фактите, изложени от Централата, и да решат дали да го доведат до знанието на чуждестранния секретар и премиер-министъра. — Дръж ме в течение, Джеймс. Положението е малко щекотливо. Могат да ни наложат ограничителни мерки, ако не внимаваме. Не е необходимо да ти казвам това, нали? Колкото по-скоро откриеш тази Сара Йенсен, толкова по-добре за всички ни.

Бартроп кимна едва забележимо, колкото да признае очевидната истина. Помълча за момент, после каза:

— Има още нещо, което трябва да споделя. Разбира се, това изцяло зависи от вас, но на ваше място не бих го съобщил на съвета или където и да било другаде. — Той се усмихна със спокоен и сериозен израз.

Ц чакаше.

— Е?

Бартроп изгледа в упор Ц през плота на писалището, задържа погледа му, готов да улови и да претегли и най-малката реакция, която би се изписала в него. Когато заговори, гласът му бе хладен, неутрален, почти академично безизразен:

— Поразровихме се по-надълбоко в биографията на Йенсен и открихме нещо обезпокоително. Съществува догадка — само толкова, нямаме никакви доказателства, — че Йенсен притежава, така да се каже, отмъстителна жилка в характера си. — Направи пауза. По лицето на Ц пробягна лека бразда на безпокойство.

— Доколко отмъстителна?

Бартроп сведе за миг очи към ръкавелите си, после пак ги насочи към Ц.

— Достатъчно отмъстителна, за да убие човек.