Линда Дейвис
Гнездо на пепелянки (30)

29.

Беше два часът през нощта и Бартроп току-що бе чул новината за Катания и все още се опитваше да я осъзнае, когато телефонът иззвъня повторно. Беше Специалният отдел. Карл-Хайнц Кеслер беше мъртъв. Бартроп се вцепени, изслуша подробностите, след което им нареди да го държат в течение и затвори.

Мина през тихата къща до кабинета си, взе голяма чаша и я напълни с уиски. Изпи го наведнъж, остави обратно чашата и се загледа през прозореца в тъмнината, докато бавно и последователно премисляше събитията и се опитваше да открие връзките помежду им. Тя вечеря в кафене и си осигурява желязно алиби за времето на убийството на Кеслер. Не го беше извършила пряко, поне това бе ясно, но в крайна сметка бе твърде интелигентна, за да постъпва така. И все пак беше направила нещо, Бартроп бе напълно убеден в това. Отново изпита тази смесица от гняв и възхищение, която го обземаше всеки път, когато научеше нещо повече за подвизите й, за тайните й.

Понякога действията й — толкова неизгодни за него на пръв поглед — като цяло се оказваха в негова полза. Ако подозренията му бяха верни, тя му бе направила услуга. Убийствата водеха към Фиери. Ако оцелелият мотоциклетист дадеше показания, имаха голям шанс и да го докажат. Каква обаче беше ролята на Сара? Знаеше нещо, беше направила нещо, някакъв вид сделка. Но как и с кого? Тяхната невидима връзка бе нарушена. Очевидно в момента тя знаеше повече неща от него, беше с една крачка напред, в недостижима позиция.

 

 

В събота сутринта Сара се събуди в шест. Полежа известно време със затворени очи, заслушана в птиците, далечния шум и ранното движение по улиците. Остави се усещанията бавно да навлязат в нея — звуците, миризмата, усещането за собственото й легло. Отвори очи и се обърна. Загледа се в бялата стена, белите муселинови завеси, които леко се поклащаха от ветреца, в прозорците, отворени към терасата с цветя. Въздухът беше хладен, влажен, носещ обещание за затопляне. През нощта беше валял дъжд и бе нарушил задушаващата жега.

Седна в леглото и притисна колене към гърдите си. За първи път от седмици, месеци почувства начало на едно крехко спокойствие. Сега вече събитията отиваха към развръзка, макар и кървава. Тя не можеше да направи почти нищо. Скоро щеше да може да събере останките от предишния си живот. Почувства как енергията й се възвръща и изведнъж огладня. Скочи от леглото, навлече вчерашните си дрехи, грабна ключовете и велосипеда от коридора и излезе навън.

Един от малкото отворени по това време магазини беше 7–11 на Глосистър Стрийт, който работеше денонощно. Сара караше бързо по улиците, които бяха почти безлюдни, като се изключеха шепа бягащи за здраве и служителите по чистотата, заети с обичайните си задължения. Магазинът беше празен. Тя се повъртя из него с телена кошница в ръце, като я пълнеше пътьом с яйца, мляко, масло, хляб, портокалов сок, вестници — всичко, необходимо за любимата й закуска. Напъха покупките в зелените чанти на колелото и подкара обратно по заобиколен маршрут, като се наслаждаваше на ранното слънце, спокойствието и усещането от движението без усилия.

В кухнята се захвана за работа, като прекъсна разбиването на яйцата само за да пусне някаква музика — Ки Ди Ланг, мека, разпускаща и някак предразполагаща. Не увеличи звука — не искаше да събуди някой от съседите с отворени прозорци — и се върна в кухнята. Забърка брашно и щипка сол в разбитите яйца, преди да пусне миксера. Пет минути по-късно на печката се вареше прясно кафе и в тигана цвърчаха палачинки.

Огледа провизиите в кухненския шкаф и най-накрая намери черна, златна и червена кутия с петмез. Когато я извади от шкафа, я повъртя в ръцете си, разглеждайки картинката, на която бе изобразен лъв с накацали по мъртвия му корем пчели. Прочете надписа: „От силните се ражда сладостта“. Спря за момент, понеже в съзнанието й нахлуха спомени. Майка й й правеше палачинки с тъмен петмез за закуска и за подсилване преди изпити. Понякога добавяше и лъжичка ром. Сара пиеше тази смес от четиригодишна възраст. И всеки път майка й й показваше чудатата кутия и четеше надписа. Силно и сладко — толкова отдавна. Но не беше ли така и с всичко останало?… Колко време щеше да е необходимо, за да се отмие всичко това? Тя се отърси от спомените, изсипа палачинките в една чиния, постави ги на поднос и заедно с кафето и портокаловия сок ги занесе в дневната, разположи се, полулегнала на дивана, и започна да се храни с вестник в ръка. Петмезът се стичаше от палачинките по пръстите й. Облиза ги.

Малко по-късно телефонът иззвъня — точно когато излизаше изпод душа. Отиде мокра в спалнята, седна на леглото и нерешително вдигна слушалката. Беше Барингтън — малко по-рано, отколкото го беше очаквала. Този път нямаше официалности и завоалирани учтиви фрази:

— Мисля, че се налага да поговорим.

Сара отвърна със същия тон. Той й дължеше обяснения, а не тя на него.

— Да, Губернаторе, мисля, че действително се налага.

— След половин час някой ще намине при теб. Това устройва ли те?

— Не, изобщо. Нямам намерение да отварям вратата си за кой да е. И ако някой изобщо ще идва при мен, това трябва да сте вие. О, и защо не доведете и своя шеф или този, който ви дърпа конците? Тогава вероятно ще успея да получа някои откровени отговори. Или искам твърде много?

Настъпи дълго мълчание. Тя лесно можеше да си представи как Барингтън диша дълбоко, опитва се да направи някаква кисела забележка, но не желае да разкрива раздразнението си. Най-сетне заговори бавно, търпеливо, с усилие, като на непослушно дете. Сара едва потисна смеха си.

— Както казах, по-късно тази сутрин при теб ще дойде някой. Аз съм зает, ти си заета, всички сме заети.

— Да, сигурна съм, че е доста неприятно на човек да му отидат почивните дни по дяволите и да ви се налага да увъртате известно време, нали, Губернаторе? Естествено че не можете да изпратите някой или някоя, без предварително да се допитате. Така че защо не ми се обадите по-късно, за да ми кажете какво сте успели да уредите?

— Виж, Сара. Знам, че си ядосана. Разбирам те напълно.

Тя го сряза:

— Разбирате ли? Не, господин управител. Не мисля, че изобщо сте започнали да усещате. — С треперещи от ярост ръце тя тресна телефона и зачака.

Барингтън се отби при Бартроп.

— Тя е разгневена, иска да ви види.

Бартроп повдигна учудено вежди.

— Какво значи това, точно мен ли да види?

— Е, не спомена име. — Управителят се размърда неспокойно на стола си. — Каза, че иска да се срещне с този, който ми дърпал конците — така се изрази.

Бартроп високо се изсмя.

— О, извинете ме, Губернаторе. Просто си представих как е прозвучало. Значи разгневена, казвате, а?

— Да, но това не е мимолетен гняв, така че на ваше място не бих се смял. Освен това тя беше пряма, безцеремонна, без преструвки, сякаш играта ни е свършена.

Бартроп леко се подсмихна.

— Така ли мисли тя?

— Вижте, Бартроп, не твърдя, че чета мислите й, нито пък вашите по този въпрос. Казахте ми да й се обадя и аз го направих. Сега предпочитам да не се занимавам повече с това, ако не възразявате.

— Не възразявам. Мисля, че така ще е по-добре. И двамата нямаме нужда от увъртания.

— Смятате да се срещнете с нея?

— Не мислите ли, че е крайно време?

Барингтън се усмихна вътрешно.

— Е, желая ви късмет тогава.

— Ще й се обадите ли отново да й кажете, че този някой тръгва към дома й?

— Обадете й се сам. Не съм ви куриер.

Пет минути по-късно Бартроп беше в колата си и Мънроу караше към Карлайл Скуеър. Пристигна малко преди десет. Нареди на Мънроу да чака, слезе от колата и приближи къщата. Разгледа фасадата. Знаеше, че тя е вътре, защото наблюдателите му даваха редовна информация за движението й. Изчака няколко секунди, преди да звънне.

Беше любопитен. Искаше да се подготви, за да отдели първоначалните си впечатления. Знаеше как изглежда — беше я виждал на снимките, направени от наблюдателите, и на видеозаписи, — но по-важното бе, че никога не я е виждал на живо, одушевена, реагираща, движеща се. За него тя все още беше загадка. Беше прекарал часове в анализиране на това, което знаеше за нейния характер. Беше разбрал, че притежава странна смесица от качества, всяко от които беше с такава сила, че само по себе си можеше да формира цяла личност. Но у нея те се смесваха и образуваха смайваща плетеница. У нея съществуваха толкова крайности, толкова противоречиви крайности, че беше чудно как все още не е разкъсана от тях. Но, изглежда, тези крайности по-скоро осигуряваха равновесие, макар и много крехко и уязвимо.

Нищо чудно, че търсеше сигурност и стабилност при Джейкъб Голдсмит, брат си и своя приятел. Сякаш съзнаваше, че ако позволи дори една част от живота й да наруши равновесието, останалите биха се раздвижили лудешки, за да я компенсират. Теорията му бе основана и на някои солидни факти и ако беше вярна, то екстремните събития в живота на Сара неминуемо пораждаха екстремни реакции. Именно това я правеше така опасна и толкова ценна. Имаше обаче и други противоречиви положения. Тя съчетаваше саморазрушителна склонност и изострен инстинкт за самосъхранение. И преди всичко беше напълно непредсказуема.

Той натисна звънеца.

Сара чу иззвъняването, погледна навън, видя черен роувър с човек на шофьорската седалка, паркиран до къщата, и друг човек, застанал на стълбите пред вратата. Достолепен и официален, определи го тя. Специалният отдел, Шесто, разузнавателните служби от теориите на Джейкъб? Загледа се внимателно в мъжа на стълбите — висок, изправен, самоуверен, с пригладена назад кестенява коса, слаб, открояващ се, с властна осанка. Не можеше да види лицето му, защото бе застанал прекалено близо до вратата. Улавяше само линията на главата му. Както и човекът отсреща, и тя изпита остро любопитство. Какъвто и да беше, нека поне не прилича на Барингтън — слабохарактерен, говорещ с недомлъвки, безволев. Нека бъде твърд и неотстъпчив. Тя слезе по стълбите и отвори вратата.

Мъжът протегна ръка.

— Джеймс Бартроп. Приятел съм на Антъни Барингтън. Сара отвърна на ръкостискането му със същата сила.

— По-добре влезте. — Направи му път да мине.

Той не помръдна.

— Ако не възразявате, бих предпочел да разговаряме в колата. — Беше указание и той дори не си направи труда да го изрече като вежлива молба.

Сара помълча за миг, погледна колата, после пак него.

— Добре, почакайте ме минутка.

Качи се горе, взе дамската си чанта и миникасетофона, който Джейкъб й беше дал, включи го и го скри в чантата. Върна се долу, взе ключовете и заключи след себе си. Бартроп я заведе до колата. Тъкмо щеше да се качи в нея, когато се появи госпожа Жарден.

— Сара, мили боже, ти си се върнала!

— Да. Между другото, госпожо Жарден, този мъж тук твърди, че се казва господин Бартроп, Джеймс Бартроп. Представи се за агент по недвижими имоти и отивам с него, за да разгледам една къща. Така че, просто за всеки случай, бихте ли запомнили името и лицето му, ако не се появя отново? — Изрече го меко, с усмивка.

Другата жена се подсмихна също.

— О, ще купуваш още една къща, хубаво е човек да знае, че някой се справя добре с живота! — Кимна на Бартроп и продължи по пътя си.

Той придържаше вратата, докато Сара се качваше в автомобила. После седна до нея. Между предната и задната седалка имаше стъклена преграда.

— Пообиколи наоколо, ако обичаш, Мънроу. — Вдигна преградата пак и се обърна към Сара: — Нямам намерение да те отвличам.

— Е, това беше така, презастраховка, в случай че промените намерението си.

Той се усмихна. Наблюдателите през цялото време използваха къщата на госпожа Жарден като сборен пункт и вид щаб. Тя и съпругът й, офицер от войната, бяха щедро възнаградени за безпокойството. Лоялността им не подлежеше на съмнение. И все пак Йенсен беше проявила голяма съобразителност. Явно беше много недоверчива, но както се бяха стекли обстоятелствата, в това нямаше нищо чудно.

— Мисля, че е крайно време да поговорим, нали?

Тя се обърна към него:

— Бих казала дори, че доста позакъсняхте. Но предполагам, че първо вие ще ми кажете за кого работите и каква е вашата роля. — Тя се извърна и се загледа през прозореца към минувачите по Кингс Роуд, като улавяше и цветните отблясъци от витрините на редицата от бутици. Лицата обаче не достигаха до съзнанието й. Беше насочила сетивата си към мъжа до себе си, опитваше се да проникне в него и предполагаше, че той се старае да направи същото. Ясно долавяше силата на съпротивлението му, както и решителността му. С него нямаше да й е никак леко.

— Хубаво, ще доуточним това в по-подходящ момент. Отначало бих желал да науча само няколко неща. — Сара извърна лице към него и го погледна в очите в очакване да продължи. Възцари се кратка напрегната пауза. — Първото нещо, което ме озадачава, е защо след изчезването ти внезапно се появяваш отново? Като размисли човек, моментът не изглежда особено безопасен. Като се има предвид, че Джанкарло Катания и Кеслер бяха убити…

— Какво? — Прозвуча като неподправена изненада. За Катания знаеше наистина, но Кеслер… Това премахна и последните й съмнения. Сигурно споделеното с Кристин беше предизвикало събитията. Усети как в душата й се надигна паника, но успя да запази изражението си непроменено.

Бартроп я наблюдаваше изпитателно. Или беше дяволски добра актриса, или действително не знаеше, не очакваше това. Сара мълчеше.

— Защо излезе от укритието си, Сара? Сделка ли направи? Сделка с Фиери?

За момент Сара се втренчи напред, след това бавно се обърна към него.

— Как смеете. — Гласът й бе приглушен, в него се процеждаше ярост. — Седите си тук, без да се разкайвате, самодоволен, обвиняващ. Двама невинни бяха убити, защото вие ме наехте за тази задача или поне предполагам, че сте били вие. Да не би и над вас да има кукловод?

Лицето му остана безизразно.

— Не, нямам кукловод, както се изрази.

— Е, тогава значи вие носите цялата отговорност. — Тя помълча, за да се успокои. — Двама мъртви, животът на толкова много хора е разбит. И за какво? Каква беше целта ви през цялото време? На двамата с вашия подлизурко Барингтън ви дадох всички улики, които бихте могли да желаете, а вие не предприехте нищо. Никакви арести, дори нямаше оставки. Никакво правосъдие, никакви постъпки. Нищо. — Изведнъж се сети и добави: — Освен ако, разбира се, не ми кажете, че вие сте убили Катания и Кеслер.

Бартроп се засмя.

— Това подхожда повече на теб, не мислиш ли? Отмъщение.

Сара прехапа устни, за да не проговори и се втренчи в него.

— Ти уби онзи шофьор на камион, нали? Онзи, който се блъсна в колата на родителите ти.

Те се взряха един в друг. Сара не трепна. Очите й бяха непроницаеми, безизразни. Сякаш напълно се бе затворила за външния свят.

Той пак проговори:

— Хладнокръвно отмъщение. Без никакво състрадание.

Този път нищо не го подготви за нейната реакция. Думите й сякаш разпръскваха кръв от устата й:

— Състрадание. Не ми говори за състрадание. Разкъсвам се от състрадание.

Толкова отчаяно искаше да изрази всичко, да излее пороя от думи. „Не виждаш ли? Това стои зад всичко. Отмъщение и състрадание — единствените неща, които ме крепят. Извърших го веднъж пряко заради родителите си, направих го отново посредством думите заради Данте и Мосами. Да, признавам, че го извърших и заради себе си. Само по този начин мога да гледам на живота, да живея след това, което се случи. Знаеш ли какво означава това? Да виждаш мъртви тела? Да си представяш как са умрели? Като си помисля само… — Спря, за да потисне риданието си. След това продължи отново мисления си монолог: — Отмъщението е единственият начин, по който мога да реагирам. Знам, че е крайно, че е несъвършено, не ме забавлява, Бог знае какво прави вътре с мен, но това все пак си остава решение, някакъв вид справедливост. Не проумяваш ли?“

Сара се обърна към него. Лицето му не изразяваше нищо. Наблюдаваше я мълчаливо, като усещаше бушуващите в нея противоречия, които разтърсваха тялото й. Беше напрегната, сякаш за да се предпази от физически удар. Реши да смени подхода.

— Съзнаваш, че съм имал основателни причини, за да започна това разследване.

— Надявам се да е така. — Сега гласът й беше овладян и леден.

— Какво би си помислила, ако ти бях казал, че е насочено срещу един от босовете на Мафията, който контролира внасянето на огромни пратки кокаин и хероин в Англия?

— Бих си помислила, че трябваше да ми кажете това от самото начало или да използвате някой, който е наясно с евентуалните рискове, някой, който нямаше да изложи невинни хора на опасност, както направих аз.

— Мисля, че те подценихме.

Евтини комплименти, завоалирани като откровение. Защо не кажете направо какво искате?

— Добре, ще ти кажа. Искам да ми помогнеш да стигна до този човек. Знаеш кого имам предвид, нали? Антонио Фиери. — Бартроп спря и се усмихна уморено. — Това е всичко. Останалото, което се случи, що се отнася до теб, не ме засяга.

Сара го гледаше изпитателно, като се опитваше да го прецени.

— Не ме интересува дали ви засяга или не. Защо просто не помолите, честно и открито, да ви помогна? Вместо това размахвате неясни заплахи. И след всичко, което се случи, действително ли си мислите, че така лесно ще се огъна? — Едва не се задуши от омраза. — Спрете колата.

Бартроп свали преградата и нареди на Мънроу да спре. Колата намали. Сара отвори вратата и преди да слезе, се обърна назад:

— Нямате нужда от моята помощ. Не сте ли чували за теорията на доминото?

Той кимна с любопитство.

— Е, тогава гледайте как падат плочките. Всички падат една след друга от само себе си.

Слезе от колата и тръшна вратата зад гърба си. Щом се отдалечи на няколко крачки, пъхна ръка в чантата си и изключи касетофона.

Мънроу погледна въпросително шефа си.

— Сега се връщаме обратно — каза Бартроп.

Бартроп седеше в кабинета си и гледаше през прозореца. Обади се Майлс Форшоу:

— Струваше ли си?

— Мисля, че да, макар и по малко странен начин.

— И какво научихте?

— Търпение.

Форшоу подозрително попита:

— Какво се случи?

— Нищо — усмихна се Бартроп, — гледаме и чакаме.

— А Йенсен?

— Явно смята, че нейната роля е приключила.

— А така ли е?

— Разбира се, че не.