Линда Дейвис
Гнездо на пепелянки (23)

22.

Джани Карудо сипеше ругатни наум. Сара Йенсен не си беше у дома. Очевидно бе отпътувала нанякъде за през почивните дни. Поне това бе ясно. И помен нямаше от нея. Светлините бяха изгасени, телефонният секретар включен. Заслуша се в гласа й, записан на лентата. Хубав глас, силен и предизвикателен. Обичаше ги такива. Звънеше на всеки няколко часа. Тя още не се беше прибрала. След известно време намрази гласа.

И все пак тя все някога трябваше да се върне, най-вероятно тази вечер, и когато го направеше, той щеше да е готов. Нетърпението и гневът му бавно се засилваха.

Кристин Вийер почувства как по гръбнака й пробягнаха първите трепети на въодушевлението. Не беше изпускала къщата от погледа си през двата почивни дни. Най-после приятелката му си беше отишла. В момента Скарпирато бе сам, съвсем сигурна бе в това. Огледа се. Улицата бе притихнала. Тя беше готова. Усмихна се и тръгна към вратата на къщата му.

Във вътрешността й Скарпирато тъкмо си беше налял чаша водка и си беше запалил пура. Очакваше Сара Йенсен. Обаждането й не го беше изненадало. Знаеше си, че тя рано или късно щеше да се върне при него.

Чу колебливо почукване по вратата. Когато я отвори, видя една напълно непозната жена на стълбите отпред. Изгледа я с изненада.

— Да?

Тя беше средна на ръст, руса и красива. Дългата й коса бе прибрана назад в конска опашка, която се спускаше надолу от задния отвор на бейзболна шапка. Чертите на лицето й бяха ъгловати — имаше високи скули, прав нос и квадратна челюст. Лице, излъчващо сила, което даже усмивката не можеше да смекчи. Очите гледаха студено, усмивката не можеше да ги стопли. Беше облечена с джинси и тениска, които я правеха да изглежда по-млада, отколкото издаваше изразът на очите й. Каза, че името й било Габриела, че била приятелка на Сара и че трябвало да поговорят.

Той имаше слабост към блондинки. Най-малкото, което би могъл да направи, бе да я изслуша. Пусна я да влезе. Вратата се затръшна след нея. Поведе я по дългия коридор.

Идеален. Дълъг и тъмен. Без прозорци, с дебели стени. Кристин бръкна в чантата си и извади „Рюгер Марк-11“, 22-и калибър, автоматичен, със заглушител. Стъпи здраво на двата си крака, хвана оръжието с две ръце, вдигна предпазителя и го насочи към черепа на три крачки пред нея. Данте се обърна в мига, в който натискаше спусъка. Думите замряха на устните му. Пурата падна от ръката му, когато се строполи на стълбите. Огънчето й заблещука в тъмнината между влакната на килима. Те започнаха да димят от топлината. След минути щеше да пламне огън.

Кристин погледна пистолета, прибра го внимателно в малката си чанта. Сега вече трябваше да се отърве от него. И все пак щеше да може да си позволи да си купи много нови от този вид благодарение на господин Данте Скарпирато.

Прегледа дрехите си. Никаква кръв. Беше останала достатъчно далеч. Стената зад него бе опръскана цялата, но кръвта не беше стигнала до нея. Елегантно се измъкна от къщата, затвори вратата след себе си, сви по Кингс Роуд и се смеси с тълпата вечерни минувачи. След малко криволичене и няколко пресечки беше у дома — за двадесет минути. Проведе два кратки телефонни разговора — един делови, друг за удоволствие. Усмихна се в очакване. Тази вечер имаше среща с един от старите си любовници.

 

 

Таксито се устреми по магистрала А4 и навлезе в централната част на Лондон с нестихващ вой на двигателя, от който ушите на Сара забучаха. Шумът позаглъхна, когато автомобилът зави от Кромуел Роуд по Ърл Корт Роуд и намали заради претовареното движение и тълпата пешеходци.

Сара се загледа през прозореца в неразборията навън. След пет минути щеше да си е у дома. Първо щеше да се преоблече, да си вземе душ, после щеше да отиде у Скарпирато. Облегна се назад в твърдата седалка, тапицирана с изкуствена кожа, и се замисли над това, което й беше казал Йегли. Думата „МАФИЯ“ непрестанно се връщаше в съзнанието й и накрая й се зави свят.

Катания и Витале бяха италианци. Бяха ли те свързани по някакъв начин с Мафията? Като се имаха предвид лавинообразните скандали, свързващи Мафията, правителството и висшите делови кръгове в Италия, би било едва ли не изненадващо, ако Мафията не е замесена. Струваше й се невъзможно да го осъзнае. Изглеждаше недействително, невероятно. На Сара й се искаше да затвори очи, да блокира разума си. Реши да отиде направо в къщата на Данте.

Каза на таксиметровия шофьор, че е променила намеренията си, даде му адреса на Скарпирато и се отпусна назад със затворени очи. Когато ги отвори след няколко минути, пред нея се разкри картина на истински хаос. Таксито бе заклещено на кръстовището на Кингс Роуд с Уелингтън Скуеър. Площадът бе отцепен, пълен с полицейски коли и автомобили на противопожарната охрана. Сара успя да види една къща, обхваната от пламъци. Нагоре над короните на дърветата в центъра на площада се стелеше дим. Пожарът бе в противоположния край. Не можеше да различи номера. Стомахът й започна да се преобръща. Нямаше нужда да го вижда.

Един полицай се бе приближил към таксито и надничаше през прозореца към нея.

— Тук ли живеете, мадам?

Тя успя да изрече с равен глас:

— Не. Просто минавах, исках да се отбия на гости у един приятел. Няма значение. Мога да изчакам.

Полицаят кимна и се обърна, вниманието му бе привлечено от друга кола, която се опитваше да завие към площада. Сара усети как самообладанието й я напуска. Наведе се напред, за да каже нещо на таксиметровия шофьор. Едва успя да изрече адреса на Джейкъб и се строполи назад на задната седалка.

Знаеше, че точно къщата на Данте бе в пламъци и чувстваше със смразяваща сигурност, че той е мъртъв.

 

 

Джейкъб чу, че пред дома му спира такси. Видя Сара, сгърчена на задната седалка. Излезе, разплати се с шофьора, въведе я вътре, където я настани да седне, наля й чаша уиски и внимателно, но настойчиво я попита:

— Какво се е случило?

Сара заговори механично, изреченията й се накъсваха от мъчителни паузи:

— Бях на гости на Петер Йегли, прекарах почивните дни в Женева. Той искаше да му дам обяснение за моите три милиона лири. Каза ми, че са му наредили да следи сметките за подозрителни движения на суми след дните на интервенция на централните банки или промени в лихвените проценти. Очевидно зад това стояли британските и германските власти. Една от банковите сметки, която Йегли трябвало да следи, принадлежала на някой си Антонио Фиери. Той е… — Тя млъкна. Джейкъб бе измърморил нещо. Погледна я в очите.

— Фиери е Мафията.

— Знам. Петер ми каза. — Сара полагаше сетни сили да контролира дишането си. След няколко минути заговори отново: — Данте е мъртъв. Идвам оттам. Навсякъде пожарни коли. Къща в пламъци. Неговата къща, Джейкъб. — По лицето й се застинаха сълзи и тялото й започна да трепери от главата до петите.

— Той може да е добре. Не знаеш със сигурност.

Тя поклати глава.

Джейкъб се втренчи в една точка в пространството пред себе си. Изправи се сковано и наля още две питиета.

— Трябва да се измъкнем от тази каша, Сара. Нещата отидоха прекалено далеч. Поради някаква неведома причина са те хвърлили в това гнездо на пепелянки, и то, както ми се струва, напълно сама. Около теб има толкова много неща, които би следвало да знаеш, а ти ги откриваш случайно, като че ли напук на схемата им. Става нещо много зловещо и не ти говоря нито за Кеслер, нито за Катания или Мафията, макар че, Бог ми е свидетел, то само по себе си е достатъчно лошо. Пък и това, което се е случило със Скарпирато… Въпреки че той, по всяка вероятност, е жив и здрав. Но има нещо по-наложително — Барингтън. Не мислиш ли, че е крайно време да поискаш обяснение от него?

Тонът му бе мил, но настойчив. В очите му проблясваше стаен гняв, насочен към този, който стоеше зад всичко това, който и да беше той.

Сара бавно отпи от чашата си.

— Знам. Уж съм в центъра на събитията, а понятие си нямам какво всъщност става. От известно време насам усещах някакво смътно безпокойство. Сега вече изпитвам ужас. — Млъкна и се взря в съдържанието на чашата си. — Ще му се обадя още сега. Той беше в Америка. Може още да е там… — Гласът й изневери.

Джейкъб й подаде телефона и тя набра частния номер на Барингтън. Никакъв отговор. Разпери ръце безпомощно.

— Утре ще опитам отново.

Джейкъб пристъпи към нея и я хвана за ръката.

— По-добре си легни, милинка. Стаята ти, както винаги, те очаква. И пижамата ти е там — така, за всеки случай. — Целуна я за лека нощ, загледа я как се изправя, взима чашата си и се запътва изтощена към леглото.

Горе в стаята си Сара пресуши съдържанието на чашата си и потъна в неспокоен сън. Джейкъб остана буден почти до зори, като галеше Руби в скута си. В главата му се въртяха някои идеи и той съвсем не беше настроен оптимистично.

На осем мили от тях в града протичаше още едно мълчаливо бдение. Кристин Вийер беше сама в къщата си и чакаше новини. Любовникът й — Робърт, беше дошъл, бе й донесъл няколко часа приятно разнообразие и накрая си бе тръгнал кротко малко след полунощ. Нощта бе станала по-тъмна и определено по-тиха, докато накрая сякаш всички коли изчезнаха от улиците и всички хора заспаха. Тя пиеше чисто кафе и гледаше часовника на стената, който очертаваше кръговете на самотата й.

Корда й се беше обадил още сутринта. Беше й казал, че всичко минало добре. Значи Мацумото бе мъртва. Също и Скарпирато. Оставаше само Йенсен.

Изпита някакво необяснимо съжаление, примесено с известно безпокойство. Йенсен бе интересна жена — твърда, преуспяла, независима. Човек, който без съмнение си играе с огъня. И красива. Беше видяла една снимка, пратена по факса от Кеслер за Катания и предоставена й от Катания. Беше черно-бял портрет, взет от статия, която бе написана от Йенсен. Кристин бе дала един екземпляр на Джани Карудо, а другия бе задържала у себе си. Извади го от едно заключено чекмедже и се вгледа в него. С каквито и игрички да се беше захванала Йенсен, за да предизвика тази поръчка, струваше й се жалко, че я бяха хванали. Наистина достойно за съжаление. На самата Кристин би й доставило удоволствие да се срещне с тази Сара Йенсен. Но при цена един милион лири стерлинги тази жена определено струваше повече мъртва.

Кристин рязко отмести очи към циферблата на часовника и се смръщи с раздразнение. Карудо би трябвало вече да е позвънил. Йенсен би трябвало да се е прибрала още преди часове. Карудо трябваше да я е очистил и да се е махнал оттам. Може би нещо се беше объркало. Тя започна да се притеснява.

Карудо се обади най-сетне в седем сутринта. Гласът му звучеше напрегнато. Тяхната „гостенка“ — той изрече евфемизма с презрение — не се прибрала у дома. Чакал цяла нощ. Какво да прави сега? Зарежи, каза му тя. Върни се обратно в хотела и опитай отново тази вечер. Гостенката им вероятно е прекарала нощта при приятеля си.

 

 

Сара се събуди, както обикновено, в шест. Лежеше на тясното единично легло в стаята за гости на Джейкъб и се взираше в тавана. Отвратителният страх и отчаянието я връхлетяха веднага. Насили се да стане от леглото, да пусне радиото и да влезе под душа. Когато се върна мокра от банята, тъкмо предаваха новините. Загърна се в една хавлия и пак се мушна в леглото. Думите на говорителя се носеха покрай ушите й, без да бъдат чувани. Съзнанието й беше празно. Тогава една поредица от думи изскочи от ефира и се заби в мозъка й като стрела от нажежено желязо. Подозрителен пожар… снощи… в Челси… тридесет и шест годишен италианец. Данте Скарпирато. Полицията възбудила следствие за убийство.

Тя изхвърча от стаята и се сблъска с Джейкъб, който се качваше по стълбите. Сара отстъпи крачка назад, обгърна раменете си с ръце и затрепери. Стоеше, стенейки, като се поклащаше напред-назад. Острите й нокти се врязаха в плътта над лактите й толкова надълбоко, че от резките бликнаха капчици кръв, които се стекоха надолу и капнаха на пода, без тя да ги усеща или вижда. Лицето й се сгърчи.

Джейкъб я притисна към себе си. Неистовото й треперене разтресе и него, а ризата му се оцвети в червено от кръвта по ръцете й. Бавно, опитвайки се да си поеме дъх, Сара му каза за съобщението по радиото. Данте бе мъртъв. Той кимна. Беше го чул също.

С дълбоки, болезнени стонове тя започна да ридае. Плака, докато не я заболяха ребрата. Джейкъб я държеше в прегръдките си и я остави да се наплаче, докато не отшуми първоначалният шок и не се възцари примиреното вцепенение.

Мина цял час. Тя седеше, вече облечена, на масата в кухнята срещу Джейкъб с чаша димящо кафе в ръка. Помежду им, на плота, лежеше вестник. Той току-що й беше показал малка колона от шест реда. Тя бе прочела: „Снощи в елегантната част на Хейс Мюз в Мейфеър е намерено тяло на мъртва жена. Полицията отказва да съобщи името й, преди да бъдат уведомени близките.“

Сара стисна чашата в ръце, докато горещите й стени не опариха пръстите й. Погледна Джейкъб в очите. Лицето му бе набраздено от мрачна увереност. Двамата знаеха, че мъртвата жена е Мосами.

Сара плъзна поглед по спокойната обстановка, която я заобикаляше — порцеланови чашки и чинии, подредени в уелски бюфет, витрини с фини чаши, изтърканите дъбови дъски на пода, Руби, свита на кълбо в ъгъла. Колко време щеше да му е необходимо на онзи, който беше убил Мосами и Данте, да стигне до тях двамата с Джейкъб и да ги унищожи?

Положи усилия да се овладее и бавно се изправи на крака.

— Ще трябва да ни приберат. Барингтън и който друг вече е поел нещата. Ще ида да му се обадя.

Джейкъб кимна леко и се загледа след нея. Сара отиде в кабинета му. Той се качи горе в спалнята си и взе друг телефон — онзи с отделната линия и номер. Набра тринадесетцифрен номер, говори кратко, затвори, набра друг номер — този път местен. За пет минути всичко беше уговорено.

Сара се обади в апартамента на управителя на Националната банка. След четири позвънявания й отговори женски глас. Думите на Сара излизаха бавно, настойчиво:

— Бих желала да говоря с управителя, ако обичате.

Възцари се кратко мълчание.

— Опасявам се, че управителят е на делова среща.

Сара положи неимоверни усилия да запази спокойствие.

— Трябва да говоря с него веднага.

Още една пауза.

— Ще видя какво мога да направя. Ако обичате, задръжте така за момент… — Госпожа Барингтън се трогна и прекъсна закуската на съпруга си.

След няколко секунди на линията бе Барингтън. Сара чу силния, уверен глас. Отвърна му механично, всички емоции бяха удавени в отворилото се пред краката й бездънно нищо.

— Данте Скарпирато и Мосами Мацумото са мъртви. Мосами беше най-добрата ми приятелка. Тя ми помогна за проучванията. Опитах да се свържа с вас в петък, за да ви кажа, че третият човек е Карл-Хайнц Кеслер. Самият Катания е четвъртият. Получава четвърт от печалбите. Замесена е и Мафията и смятам, че искат да убият и мен. Трябва да направите нещо. Трябва да ме защитите — мен и един приятел. Трябва да арестувате Арнът, Витале и Кеслер незабавно. Имате достатъчно доказателства. Това вече не е просто финансова злоупотреба. Става дума за убийства. Трябва да се свържете с италианските власти, за да арестуват Катания. Освен това има и човек на име Фиери. Той сигурно също е замесен.

Барингтън стреснато стисна слушалката по-здраво.

— О, боже, Сара! Това е ужасно. — Помълча няколко мига, а когато заговори, гласът му й се стори изкуствено силен: — Разбира се, че ще ви защитим. Веднага ще го уредя. Не мърдайте оттам. Дай ми телефонния си номер.

Сара се взря в тавана, цялата й сила бе съсредоточена в усилията да запази гласа си, да говори, да поддържа някакво привидно спокойствие. Автоматично изрецитира номера на Джейкъб.

— Веднага ще ти се обадя — каза губернаторът.

Сара затвори и се върна в кухнята, за да чака Джейкъб.

Въпреки сляпата болка и страх, които я бяха обзели, вече й бе станало болезнено ясно, че тя всъщност не е работила за управителя на Националната банка, а за някой друг, някой по-високопоставен, от когото той получаваше съвети и указания. Представяше си ги как в момента се съвещават, за да решат какво да правят с нея. После Барингтън щеше да й позвъни и да продължи с преструвките, за да й каже какво да прави, като че ли решенията и указанията изхождаха от него. Освен че се страхуваше, чувстваше се и измамена, манипулирана и в душата й се зародиха първите признаци на познат гняв.

Опита да се обуздае. Управителят щеше да й се обади. Тя щеше да изчака. Щеше да продължи да се съмнява в негова полза поне още малко. Трябваше да има състоятелна причина, логично обяснение за всичко. Вкопчи се в тази мисъл, както и в надеждата, че някак си ненадейно двамата с Джейкъб в миг щяха да се окажат на сигурно място като по чудо. Тогава всичко щеше да намери своето обяснение, всичко щеше да се изясни. Кеслер и неговите съучастници щяха да бъдат арестувани, нейната роля щеше да е приключила и двамата с Джейкъб щяха да бъдат спасени.

Обаче знаеше, че това никога няма да се случи.

Джеймс Бартроп посрещна новините спокойно. Той вече знаеше за убийствата на Скарпирато и Мацумото. Тъкмо премисляше резервните си варианти, когато Барингтън се обади.

Указанията му бяха прости:

— Кажете й да стои там, където е. Вземете адреса. Ние ще я приберем.

Барингтън не беше в настроение за спорове и разнищване на цялата тази история. Трябваше да защитят Йенсен веднага и постъпки за това вече бяха направени. Бартроп можеше да се погрижи. Упреците и взаимните обвинения можеха да почакат, докато тя се настани на сигурно и безопасно място. Истинско бедствие… пълен хаос, мъртъвци — и за какво? Изобщо не биваше да се замесва в това. Помисли си за полицията, за всички въпроси и се запита как Бартроп щеше да успее да овладее ситуацията. Неминуемо щеше да изтече навън, щяха да последват разпити, разследвания, обществен отзвук… И все пак досега никой губернатор не бе уволняван от поста си, пък и за негова изненада Бартроп изобщо не бе прозвучал отчаяно. Напротив, бе спокоен, овладян. Единствената емоция, която бе усетил, беше въодушевление.

Барингтън се обади на Сара. Телефонът звънна веднъж и тя го сграбчи трескаво.

— Всичко е готово, Сара. Кажи ми къде си и ще пратя хора да те приберат.

— Кога? Кой? Как ще ги позная? Кога ще дойдат? Трябва да дойдат веднага. — Спокойствието й бе започнало да се пропуква и думите се нижеха в безреден порой от страх и недоверие.

— Ще бъдат при теб колкото се може по-скоро, Сара. Само ми кажи адреса си и те ще са на път.

Изтощена и съсипана от страх, губейки контрол над себе си, Сара изрече припряно адреса на Джейкъб и затвори.

Джейкъб влезе в стаята в същия този момент.

— Какво става? На кого даваш адреса ми?

Сара седна, шокирана от тона на гласа му.

— На губернатора. Той ще изпрати хора да ни вземат. За да ни скрият.

Джейкъб се отпусна срещу нея, а иначе мекият му поглед излъчваше непоколебима твърдост. Слушаше я смаяно.

— Значи на теб ти казаха да се захванеш с всичко това, без да ти осигурят никаква защита! Казаха ти, че ако те хванат, никой няма да застане зад теб, никой не би могъл да ти окаже помощ. А ти откриваш, и то не благодарение на тях, че всъщност си се изправила не срещу някакъв си италианец-донжуан, а срещу шефа на водеща търговска банка, управителя на Националната банка на Италия и Италианската мафия. Твоят колега и твоята най-добра приятелка са убити, а ти седиш тук, в дома ми, и чакаш да те вземат някакви хора, които дори не познаваш, именно от хората, които в самото начало те предупредиха, че с нищо не биха могли да ти помогнат.

Забеляза как очите й се наляха със сълзи, видя я да прехапва яростно устни и да прокарва трепереща ръка по бузата си, за да изтрие стеклите се сълзи.

Тя закрещя яростно:

— А какво друго да направя? Не знам какво друго да направя, на кого друг да се доверя.

Джейкъб стана, седна отново и заговори с нежен, но настойчив глас:

— Виж, имам приятели, които ще се погрижат за нас за известно време, докато разберем какво в действителност става. Повече от ясно е, че не работиш за управителя на Националната банка. Всичко това далеч надхвърля пълномощията му. Вероятно той е просто подставено лице. По-скоро става дума за Пети отдел и поради някаква неизвестна причина те те държат в неведение и те използват като стръв. — Възпря опитите й да се възпротиви с рязко вдигане на ръка. — Моите приятели могат да бъдат тук след десет минути. Те ще ни закарат до летището. Паспортът ти е у теб. Ще бъдем далеч оттук след два часа. Съвсем кратък полет. Тогава ще сме в безопасност на място, където никой не би могъл да ни намери. — Съзря как в очите й проблесна колебание. — Хайде, Сара. Можеш ли да им се довериш всъщност?

Тя се взря в тъмните очи, които познаваше така добре. Сега те изглеждаха толкова по-различно, почти чужди заради твърдия им поглед. Но той имаше право. Барингтън я беше подвел още от самото начало и Данте и Мосами бяха мъртви в резултат на това.

— Добре — каза тя, — ще тръгна.

В Сенчъри Хаус Джеймс Бартроп надраска на един лист адреса, който Барингтън току-що му бе продиктувал, и рязко се сбогува. После позвъни на секретарката си Мойра и я помоли да го свърже с шефа на Шесто или Ц, както бе познат заемащият този пост, както и да извика Майлс Форшоу. Ц се обади. Бартроп говори кратко.

— Имаме проблем с Йенсен. Най-добрата й приятелка й колегата й са убити. Тя е открила още повече, открила е нещо за Фиери. Ще я поставя под закрила заедно с неин неназован приятел.

— Май голяма каша се забърка — отвърна. — Добри сведения, висока цена. От самото начало не бях убеден за този твой агент, но вече е прекалено късно. Ще се наложи да уведомя съветника по чуждестранните въпроси. Той ще може да уведоми заместника на секретаря, да предупреди за задаващите се проблеми. Ангажирал си Специалния отдел, нали?

— Те в момента се разправят с хората, заети с местопрестъпленията.

— Добре. Спаси каквото можеш, Бартроп.

Бартроп затвори. Форшоу се появи след секунди.

— Заведи екип на този адрес в Голдърс Грийн. — Бартроп му подаде листа с адреса на Джейкъб. — Вземи Йенсен и който там е с нея. Направете го тихо. Никой не бива да забележи нищо нередно. Разпредели наблюдатели в цялата околност, денонощно наблюдение. Свържи се със спецовете. Кажи им да прибират всеки, който им се стори подозрителен. Човек никога не знае, може пък да сгащим някой от ударните хора на Фиери.

— Мислите, че тук е замесен той?

— Че кой друг?

Петнадесет минути по-късно екип от Шесто управление и двама офицери от Специалните служби бяха свикани и отправени към Голдърс Грийн.

Докато Бартроп разговаряше с Форшоу, Кристин Вийер се обаждаше на Джанкарло Катания в Рим. Прочете му написаното в пресата за Мацумото и Скарпирато. Той изсипа куп ругатни и й нареди моментално да докопа Йенсен. Освен това удвои хонорара й — на два милиона лири стерлинги, ако работата е свършена до края на деня. Какво, за бога, запита се Кристин за стотен път, беше известно на тази Сара Йенсен, та да я прави толкова опасна и мълчанието й да се измерва в истинско злато? Усети и любопитство, освен обичайното вълнение, от предстоящата задача. Реши да поеме нещата в собствените си ръце. Не разполагаше с време да инструктира Карудо. Щеше да открие и да очисти Сара Йенсен лично.

Когато се обади в ИКБ, говори с някакъв потресен мъж от отдела за валутен обмен. Не, Сара Йенсен не е дошла днес на работа, уведоми я той. Тя затвори и поспря да размисли, като прокарваше машинално пръст по устните си. Укритие. Йенсен навярно бе намерила някакво укритие.

Отиде до сейфа си, взе връзка ключове и се качи горе в спалнята си. Отключи един шкаф и извади наръч перуки и голяма кутия с гримове. Русата перука, която беше носила предния ден за Скарпирато, лежеше най-отгоре. Разрови се трескаво и измъкна дълга кестенява перука, която внимателно нахлузи върху собствената си къса изрусена коса и дръпна един-два пъти, за да провери дали е закрепена добре. После отвори кутията с гримовете и извади четири малки тампона пресован памук като тези, които зъболекарите използват, за да попиват кръвта след особено яростно дълбаене или след изваждане на зъб. Пъхна два тампона в устата си и ги закрепи високо в бузите си. Обликът й в огледалото бе напълно променен. Ъгловатата блондинка се бе превърнала в сладка, пухкава брюнетка с широка усмивка и закръглени бузи.

Взе чантата си. Пистолетът 22-и калибър още беше вътре и тя го извади. По-късно щеше да го даде на Корда, който щеше да се отърве от него. Засега го прибра в сейфа, замени го с друг модел — автоматичен броунинг. Не искаше между двете убийства да съществува никаква връзка. Заключи отново сейфа и тръгна към вратата.

Десет минути по-късно стоеше пред вратата на Сара и натискаше звънеца с разтревожен израз на лицето си. Един глас зад гърба й я накара да подскочи. На тротоара стоеше госпожа Жарден, а до нея бяха двете й деца, хванати за ръце.

— Ако търсите Сара Йенсен, няма как да я намерите тук в момента. Сега тя е на работа.

Кристин изглеждаше потресена, разстроена.

— Точно в това е проблемът — каза тя. — На работата я няма, тук също я няма. — Изглеждаше безпомощна, сякаш всеки момент щеше да се разплаче. — Трябва да я намеря. Става дума за брат й — Алекс. Той претърпял лошо падане в планината. И положението му е тежко. Трябва да й кажа… тя сигурно ще иска веднага да отлети натам.

Кристин изричаше думите с пресеклив глас, като жена, обзета от паника, на ръба на истерията, обаче вътрешно бе напълно спокойна, хладнокръвна, даже изпълнена с тържество. Допълнителната информация, дадена й от Катания, бе първокласна. И по всичко личеше, че жената пред нея приемаше всяка дума за чиста монета.

Госпожа Жарден уплашено закри с длан устата си.

— О, господи! Горкото момиче! Да, естествено че ще иска веднага да отиде там, но…

Кристин я прекъсна:

— Трябва да я намеря. Имате ли някаква представа къде би могла да бъде?

Госпожа Жарден започна да мисли в напрегнато мълчание, което от време на време се нарушаваше от „Ами не знам“ и „Ох, не мога да се сетя в момента“, докато накрая лицето й ненадейно се проясни.

— Джейкъб. Джейкъб Голдсмит. Той е неин приятел. Нещо като чичо, грижи се за нея, когато е болна. Той е в Голдърс Грийн, мисля. Не знам адреса му, но сигурно го има в указателя. — Жената вдигна безпомощно ръце. — Струва си да опитате, не мислите ли?

Кристин успя да сподави усмивката си.

— О, да. Ще опитам.

Възнагради жената с поглед, изпълнен с благодарност, и бързо изтича към телефонната кабина на Кингс Роуд. Госпожа Жарден се загледа след нея. Каква състрадателна млада жена, помисли си.

Кристин набра 142. Жената, която й отговори, можеше да й даде телефона, но не и адреса на Дж. Голдсмит от Голдърс Грийн. Тя предложи на Кристин да намери някой телефонен указател, където би могъл да е изписан. Кристин изтича до будката за вестници отсреща. Да, имали екземпляр. Ако можела да изчака за момент, щели да отидат и да го потърсят.

Пет минути по-късно продавачът се върна с указателя. Кристин се надвеси над страниците. Откри двама с името Дж. Голдсмит в Голдърс Грийн. Записа си и двата телефона и адресите им, извика „благодаря“ през рамо и се върна тичешком на Кингс Роуд, където спря едно такси и му каза да кара към първия адрес на Родерик Роуд.

Разплати се с шофьора малко преди да стигнат мястото, излезе от колата и небрежно зави зад ъгъла. В момента, в който се озова на тихата, обрамчена с дървета уличка, разбра, че нещо не е наред. Срещу номер 24 бе спряна камионетка на „Бритиш Газ“, но никъде наоколо не се виждаха ни кабели, ни работници. Тогава видя един старец, на около седемдесет години, който бавно се приближаваше към нея и си мърмореше нещо под нос. Погледът му не съдържаше нищо особено, обаче нейните инстинкти биеха тревога.

Някаква котка й мина път. В миг на вдъхновение Кристин съзря пътя си за бягство. Прегърна котката и каза достатъчно високо:

— О-о, Таша, ето къде си била, калпазанка такава. — Усмихна се на мъжа, който вече се беше приближил, и му посочи с кимване котката. — Винаги се опитва да избяга, когато стане време да ходим на чичо доктор. Честна дума, все едно знае накъде сме тръгнали.

Кристин се обърна, докато котката водеше яростна борба на гърдите й и забиваше нокти през тънката памучна материя на блузата до кръв. Преглътна вика си, изключи усещането за болка от съзнанието си и се върна по същия път, по който бе дошла, на другата улица. Повървя около четиристотин метра, докато не се увери, че никой не я наблюдава, тогава пусна котката, махна на едно такси и се върна обратно в Челси.

Старецът се загледа след нея, като продължаваше да си мърмори. Микрофонът, поставен от вътрешната страна на сакото му, отнасяше думите до наблюдателите вътре в камионетката:

— Нищо особено. Някаква смахната американо-еврейка си изгубила котката.

Кристин потъна в задната седалка на таксито. Беше напълно убедена, че инстинктът й не я беше подвел. Онова не беше някакъв случаен старец, а полицай. Камионетката с табелката на службите по газификацията сигурно бе претъпкана с ченгета. Следователно полицията първа се бе докопала до Сара Йенсен. Лошо. Беше направила всичко, което бе по силите й. Беше време да приключват тук, да изчезват, да се връщат обратно в Италия. Щеше да получи два милиона за ликвидирането на Скарпирато и Мацумото. Щеше да даде по четиристотин хиляди на Даниел и Джани. Оттук насетне Катания сам имаше грижата за Сара Йенсен.

Наблюдателите чакаха. Обхващаха къщата с поглед и отпред, и отзад. Нямаше начин някой да влезе или да излезе от нея, без да го забележат. Но досега не бяха забелязали нищо, никакви признаци на живот вътре в къщата. След половин час почувстваха първите пристъпи на нервност. Един от двамата агенти в камионетката се обади на Форшоу, който, от своя страна, се свърза с Бартроп. Договориха се, ако няма никакво движение през следващия половин час, да влязат в къщата и да проверят какво става. Междувременно трябваше да стоят по местата си.

Четиридесет минути по-късно докладваха на Бартроп. Къщата беше празна. Сара Йенсен и нейният неизвестен приятел бяха изчезнали.

Пет минути по-късно до всички летища и пристанища бе разпратено съобщение. Паспортите на всички жени, които имаха, макар и далечна прилика с описанието на Сара, бяха подложени на щателна проверка, но от Сара Йенсен нямаше и следа.