Линда Дейвис
Гнездо на пепелянки (29)

28.

В седем часа Сара се облече джинси, тениска и любимите й износени боти „Тимбърленд“ Джинсите, които нормално стояха плътно по тялото й, сега висяха на хълбоците й. Промуши плетен кожен колан през гайките и го пристегна.

Навън все още вибрираше дневната горещина. Кожата й настръхна. Влезе в кухнята, скърцайки с ботите си по мраморните плочи. Изпразни половината от съда с лед във висока стъклена чаша и я напълни с уиски, което изпи на три глътки. Наля си втора чаша и започна да отпива бавно, като гледаше как се разтопява ледът.

В седем и половина телефонът иззвъня. След три сигнала се включи телефонният секретар. Мек глас с остри нотки, доловим американски акцент — Кристин. Механичното щракване показа, че се обажда от уличен автомат.

— Радвам се, че те срещнах днес. Надявам се да се видим скоро. Може би за едно питие по някое време.

Определеният код. Кристин затвори.

Сара върна лентата и изтри записа. За няколко секунди лентата продължи да се върти и разкри останало старо съобщение. Тя подскочи и лицето й се сгърчи, когато заговори познат, леко запъващ се глас. Беше Данте, искаше да му се обади, казваше, че му е липсвала и искаше да я види по-скоро. Стомахът й се сви и изгарящият вкус на уиски се качи в устата й. Едва не счупи апарата, когато удари с юмрук върху бутона за спиране. Пръстът й трепна, преди да натисне копчето за превъртане. Изслуша за последен път гласа му. Болката и чувството за вина й дадоха нужния импулс. След това изтри съобщението, а с него — и колебанията си.

Грабна якето и бейзболна шапка от закачалката на стената и отиде да спре радиото. До нея стигнаха първите строфи на позната песен. „Инексес“ пееха „Самоубийствена блондинка“. Избухна в смях, който прокънтя в празната къща. След това спря радиото и излезе.

Стотина ярда встрани от къщата Кристин излезе от телефонната кабина и забърза надолу по улицата. Мина ненатрапчиво през тълпата, изпълваща Кингс Роуд. Ако въобще я забелязваха, това бяха кратки, случайни погледи. Те не отбелязваха много — блондинка с хубаво тяло, по всяка вероятност и с хубаво лице, макар че беше трудно да се определи, тъй като беше прихлупила ниско над очите си бейзболна шапка. Вървеше целеустремено, но не забързано и гледаше право напред. Не будеше подозрение, вървеше незабележима и без да се натъква на пречки, точно както й харесваше. Сви зад ъгъла и се насочи към един бял фургон.

Той беше паркиран в странична улица до Челси Грийн, на около десет минути от дома й. Беше форд транзит, от тези, които използваха водопроводчиците. Видът му молеше някой да напише „измий ме“ с пръст върху дебелия пласт прах по него. Прозорците му бяха тъмни, но иначе не биеше на очи. Беше един от хилядите бели транзити, които се носеха с рев анонимно по улиците всеки ден.

Даниел Корда го беше откраднал по поръчка преди шест месеца. Беше го пребоядисал, сменил табелките с номерата, сложил му друг номер от официално регистриран камион и го бе продал на Кристин. Беше го нарекъл кола за непредвидени случаи.

Досега Кристин не се бе приближавала до фургона, освен за да провери дали все още си е на мястото. Беше го пазила за случаи като този. Завъртя ключа в ключалката, отвори вратата и скочи вътре. Носеше малка раница, която заключи в жабката, и найлонова торба, в която имаше джинси, черна тениска и маратонки — облекло, идентично на това, с което бе облечена в момента. Метна торбата на седалката до своята, закопча предпазния си колан и след кратка молитва за късмет, завъртя ключа в стартера. Отначало колата се задави. Кристин хвърли поглед в огледалото отстрани и потегли при втория опит.

Мина през Челси, влезе в криволичещите улици на Ърлс Корт, зави наляво към обвития в синя мъгла Кромуел Роуд и излезе на шосе номер четири. Мина край „Хийтроу“ с легионите от огромни самолети, кръжащи във въздуха над него. След още двадесет минути фабриките и огромните складове бяха сменени от широко поле, разделени със синори ниви и ферми. Караше мълчаливо, като не сваляше очи от пътя. При отбивка номер 14 слезе от магистралата и зави към едно тясно шосе. Пред нея се разстлаха полегати вериги от хълмове на Горен Ламбърн. Из нивите бродеха лениви породисти говеда, по тесните пътеки деца яздеха понита. Над нивите се издигаше ароматът на прясно окосена трева. Това беше втората реколта за тази година — благодарение на плодородната почва.

Зави по черен страничен път. Фургонът заподскача по неравностите, изпод гумите му заизхвърчаха камъчета. Продължи по него около пет минути, след това зави по една от прашните и занемарени просеки, проправени от Комисията по горите. Спря на неравно, закрито от ели място. Фургонът подплаши и вдигна във въздуха ято гълъби.

Взе раницата и стъпи на меката земя, покрита с борови иглички. Огледа се и постоя заслушана за няколко минути. Беше сам-сама, не представляваше заплаха за птиците, които постепенно отново накацаха по клоните и оживеното им пърхане се уталожи до сънливо гукане. След като остана доволна от мястото, тя заключи фургона и тръгна през дърветата. Вървеше леко, с широки крачки по неравната земя. Гълъбите я следяха — млада туристка, излязла на вечерен излет.

Залязващото слънце се процеждаше през стволовете на дърветата и оцветяваше всичко в оранжево. Лъчите му подскачаха по лицето на Кристин, докато тя ту се скриваше, ту излизаше иззад дърветата. Гората ставаше все по-гъста и я обгръщаше по-плътно, колкото по-навътре навлизаше. След половин час се почувства невидима.

Навътре в гората светлината ставаше все по-оскъдна. Кристин погледна часовника си. След по-малко от час щеше да се стъмни. Ускори крачка. Нямаше много време.

Когато светлината почти се стопи, тя излезе от гората. Пред очите й се откри малка долина. В средата, й, на около четвърт миля, се издигаше голяма каменна къща. Единствените признаци за живот бяха два мерцедеса — черно купе и червено с подвижен гюрук, паркирани пред входа на къщата, на издигната площадка в алеята за коли.

Кристин се усмихна мислено и тръгна надолу по хълма към къщата.

 

 

Карл-Хайнц Кеслер стоеше в своя кабинет в провинциалния си дом й броеше пари. Пред него се намираха купчини стегнати с ластик пачки. Във всяка имаше по 10 000 лири стерлинги. Той изброи петдесет пачки, като ги пускаше с леко плясване на писалището. На лицето му бе надяната маска на овладяно раздразнение, като че ли изпълняваше неприятна, но неизбежна задача. Наистина беше доста неприятно да седи тук и да брои пари като някакъв си банков касиер в очакване да се появи един от лакеите на Катания, за да прибере парите.

Указанията, дадени от Катания, бяха изчерпателни — щеше да дойде куриер и да вземе сумите по договорите за Скарпирато и Мацумото: един милион стерлинги в употребявани банкноти. Катания лично щеше да плати част от сумата, ала справедливостта изискваше и Кеслер да се включи с нещичко, нали? Никой, освен Кеслер, не биваше да вижда куриера.

Кеслер беше изпълнил инструкциите прецизно. Беше изпратил съпругата си при родителите й във Франкфурт и беше дал свободна вечер на целия си прислужващ персонал. Беше събрал необходимите средства с помощта на Матю Арнът.

Той се обърна към Матю, който стоеше нетърпеливо до него и го наблюдаваше, докато броеше парите.

— Твой ред е.

Арнът не беше попитал за какво е плащането. Кеслер се присмиваше на малодушието му. Арнът знаеше какво става. Отказът му да си признае това засилваше ненавистта на Кеслер към него. Арнът вдигна куфарчето, което стоеше в краката му, и го постави на бюрото пред Кеслер, който го отвори и се усмихна. Беше пълно с пачки, по 10 000 лири стерлинги всяка, стегнати с хартиени ленти. Кеслер започна да брои. Извади петдесет пачки, затвори куфарчето и го върна на Арнът.

— Не гледай толкова намръщено. Като се вземе предвид всичко, ти се отърва доста леко.

— Намръщен? Как другояче да изглеждам? — отвърна троснато Арнът. — Обаждаш ми се и без обяснения ми заповядваш да ти донеса половин милион лири след два дни. И стоиш тук и ги броиш, сякаш са за къща, картина, една малка инвестиция — хладнокръвно и спокойно, като че ли всичко е наред. А не е. Това е един шибан кошмар. И защо мислиш, че сме се отървали? Полицията ме посети пет пъти, задаваха все едни и същи въпроси всеки път.

Кеслер се завъртя на стола си и погледна остро Арнът, който размаха ръка във въздуха.

— Не се притеснявай. Придържах се към твоята версия. Изиграх си отлично ролята. Но не мога да понасям повече това. Не мога да спя, почти не ям… мисля да се върна в Америка.

— Не бъди такъв идиот! — изкрещя Кеслер. — Точно това искат те! — Той се втренчи в Арнът. — Ще останеш в ИКБ, ще се държиш като ограбен колега, ще работиш, ще поддържаш връзка с Карла и ще се радваш на парите си — предпазливо. Ако искаш да се върнеш обратно след две години, когато всичко това ще е само лош спомен — добре. Но сега-засега се дръж добре и, за бога, престани да хленчиш.

Кеслер стана и се подпря на ръба на бюрото си, заставайки лице в лице с Арнът. Сега говореше по-тихо, като процеждаше думите бавно:

— Какво, по дяволите, очакваш! Всичко това беше неизбежно — от деня, в който Йенсен ни разкри. Тя го предизвика. Катания разбра това. И аз подкрепям напълно действията, които той предприе. Вече е твърде късно за претенции. Колко си натрупал, Матю? Тридесет милиона долара? Отплата за риска — всеизвестната максима на банкерите. И не ме зяпай, сякаш съм някакво чудовище. Аз съм на петдесет и пет години, председател на една от най-проспериращите банки в Сити. Имам всичко, което бих могъл да желая. Мислиш ли, че ще позволя всичко да бъде разрушено от Сара Йенсен или Скарпирато, или Мацумото? — Наведе се към Арнът. — Нямахме избор. Те трябваше да умрат. Катания го направи — това беше изгодно за нас. Ако не го беше направил обаче, аз нямаше да се поколебая да го извърша сам.

Арнът го гледаше ужасен. Помълча известно време, обърна се и се отпусна на едно кресло до бюрото.

— Но Сара Йенсен е жива, нали? Тя все още може да разкрие всичко и да ни обвинят в убийство.

Кеслер изсумтя.

— Йенсен няма да отрони и дума. Катания ми каза, че е направил някаква сделка с нея.

Арнът се втренчи безизразно в Кеслер, който се засмя.

— Вярвай ми, Йенсен не е проблем. Сигурно ще се запилее някъде, ще получи нервен срив и никога повече няма да чуем за нея. — Погледна часовника си. — По-добре тръгвай. Куриерът ще дойде всеки момент.

Арнът вдигна празното куфарче и се запъти към вратата.

— Още нещо, Матю. За бога, нека бъдем единни. Засега всичко е в ръцете ни. Ако проявим повече предпазливост, няма да имаме никакви проблеми.

Кеслер стана от бюрото и пристъпи към Арнът. Изправи се на прага и препречи пътя му. Добави усмихнато:

— Не забравяй, че Катания показа какви са намеренията му, показа какво е способен да направи, когато се наложи. Няма да се поколебае и сега, ако сметне, че е необходимо. — Направи крачка към Арнът. — Разбираш ли какво имам предвид?

Арнът се взря в студените тъмни очи, които сякаш му се присмиваха.

— Да — отговори сподавено, — разбирам.

Кеслер се усмихна и се отмести. Арнът излезе бързо от стаята и от къщата. Качи се в червения си мерцедес и потегли. Очите му проблясваха леко и бяха вперени напред. Не забеляза жената, която се промъкваше петнадесетина метра встрани от него през градината.

Кеслер уви банкнотите и ги сложи в найлонова торба. Затвори вратата на библиотеката след себе си и слезе в дългото антре. Обувките му потракваха по дървения под. Когато мина покрай едно огледало, спря да се огледа. Подът зад него изскърца. Усмивката замръзна на лицето му.

Обърна се, обхванат от безпокойство. В антрето стоеше жена. Беше руса, атлетична, с прилепнала черна тениска. Бейзболната шапка закриваше чертите й. Би била красива, но я загрозяваше изразът на лицето й, подигравателното презрение в извивката на устните й, мрачната решителност в очите й. Беше безразлична към всичко около себе си. Цялото й внимание бе насочено към него. Гледаше го, съсредоточила цялата си сила, сякаш бе оръжие, което го държи на прицел. Най-смущаващото нещо обаче бяха устните й, нейната усмивка. Той не можеше да разгадае тази усмивка, едновременно излъчваща горчивина и съжаление. Страхът беше непознато усещане за Кеслер, но сега почувства как полазва по кожата му. Както винаги, възприе агресивен и високомерен тон.

— Коя, по дяволите, си ти? И как се озова тук? — Високият му глас отекна в преддверието.

Кристин продължи да се усмихва.

— О, просто влязох през входната врата. Оставили сте я отворена. Много умно от ваша страна. — Гласът й беше нисък и презрителен. От нея се излъчваше враждебност.

Кеслер не отговори. Безпокойството му се засили. Самочувствието му се беше стопило и той започна да се поти. По розовата му официална риза се появиха петна. В тази жена имаше нещо зловещо. Погледна часовника си. Куриерът на Катания щеше да бъде тук всеки момент. Никой не биваше да ги вижда заедно. Не можеше да повярва, но започна да го обхваща паника. Това положение бе нелепо. У него отново се надигна гняв. Защо, по дяволите, трябваше да се страхува? Пристъпи към жената.

Кристин изръмжа през зъби:

— Не мърдай от мястото си. Още не съм свършила.

Нещо в гласа й го накара да се закове на място.

— Договорчето ти, онова между теб и Катания, не е изпълнено, нали?

Кеслер леко поклати глава и очите му се разшириха.

— Ти си куриерът?

Кристин избухна в силен смях.

— Куриер ли? — Предположи, че това бе някоя от шегичките на Катания. — Куриер, пратеник — приеми го както искаш.

Кеслер отпусна рамене с облекчение.

— Защо не каза веднага? Виж, парите са тук. — Той повдигна найлоновата торба. — Вземи ги. — Беше се овладял и сега гласът му бе възвърнал самонадеяната си рязкост.

— О, ще ги взема, но първо трябва да предам съобщение.

Кеслер я изгледа озадачено.

— Както казах, договорът не е изпълнен. Сара Йенсен е още жива.

Кеслер започна да става нетърпелив.

— Да, вече знам това. Но както научих, тя вече не представлява проблем.

Кристин се усмихна иронично.

— Точно обратното. Беше даже доста услужлива. — Усмивката изчезна от лицето й и гласът й стана равен: — Договорът за нейното убийство е отменен. По-точно — беше заменен. С договор за теб. — Наблюдаваше лицето му, изкривено от ужас.

— Трябва да поговорим за това. Разбрала си погрешно.

Тя се засмя дрезгаво.

— Не, Кеслер, ти си разбрал грешно. Мислеше се за много хитър, нали? Ти и Катания направихте всичко. Е, добре, опасявам се, че трябва да ти кажа, че Сара Йенсен ви изигра и двамата. Наистина ли мислеше, че тя ще позволи вие двамата с Катания да се измъкнете, след като убихте най-добрата й приятелка, любовника й, а накрая се опитахте да убиете и нея?

— Не съм ги убил аз.

— Не, ти не. Всъщност аз ги убих. Но това е почти същото. Ти и Катания ги искахте мъртви и направихте поръчките. Ако не бях аз, щеше да го извърши някой друг. Що се отнася до Йенсен, вие двамата с Катания дръпнахте спусъка.

Кристин извади пистолет иззад гърба си. Той вдигна ръце. Устата му се отвори в ням протест. Тя стисна студеното желязо и стреля. Куршумът проби челото му. Огледалото зад него почервеня. Кеслер се свлече на пода. В един миг бе прекъснат човешки живот.

Кристин пристъпи към обления в кръв труп и се взря в него. Толкова кръв. Винаги имаше толкова много кръв. И миризмата. Все тази миризма — първична, наелектризираща. Косата на тила й настръхна.

Найлоновата торба лежеше на крачка от тялото. Около нея се бяха разпилели банкноти, към които се приближаваше червена струйка.

Кристин вдигна торбата. На ръцете си имаше ръкавици. Пъхна пистолета на дъното на раницата си и сложи парите върху него. Сърцето й биеше учестено. Слезе в преддверието и се измъкна през задния вход.

Като едва се сдържаше да не хукне, прекоси покритата със ситен чакъл алея за коли и отиде до дървената ограда. Прехвърли се през нея и се запъти през полето към гората. Стената от дървета се изправи пред нея. От двеста ярда разстояние гората изглеждаше безформена и непроходима. Беше трудно да намери обратния път в мрака. Ускори крачка и се затича, а клоните я шибаха през лицето. Спъна се на два пъти. Ала не усети никаква болка от разкъсаната кожа и ожулените й в корени и камънаци колена. Потеше се обилно, когато стигна мястото, където бе паркирала фургона. Спря между дърветата и се опита да успокои дишането си. Взря се в тъмнината. Мястото беше пусто. Претича до фургона, свали раницата и извади ключовете. Отключи задните врати на фургона, остави раницата на земята, извади парите и отброи четиристотин хиляди лири. Пъхна найлоновата торба в отделна чанта, която скри заедно със своята раница под купчина вестници. Заключи отново вратите, изтича бързо до шофьорското място, скочи вътре и потегли рязко.

Като видя изпокъсаните си дънки и окървавените си колена, изруга силно. Трябваше да изгори панталоните. Вече нищо не можеше да направи за следите от откъснатите парчета плат и своята кръв по коренищата и камънаците в гората. Сигурно щеше да завали и да отмие кръвта. Кристин погледна ясното небе и се намръщи.

От Ламбърн пое направо към отдалечената ферма в Уест Съсекс, която принадлежеше на Даниел Корда. Паркира пред къщата. Корда чу мотора и изпукването на камъните под гумите и излезе да я посрещне. Повдигна въпросително вежди. Кристин кимна.

— Дотук всичко е наред. — Тя извади раницата си и взе пистолета — автоматичен броунинг, и рюгера, който беше използвала за Данте, пъхна ги в найлоновата торба и ги подаде на Корда. — Нали ще ги разкараш?

Той пое торбата от ръцете й и кимна. Тя бръкна под вестниците и извади торбата с четиристотинте хиляди лири.

— Твоят дял.

Той се усмихна, благодари любезно, внесе вътре парите и ги заключи в сейфа си. След това отново излезе, вкара фургона в гаража и го заключи. Вътре в къщата Кристин се преоблече с резервните си дрехи. Уви предишните заедно със старите маратонки в една торба и когато Корда се върна, му ги подаде.

— Изгори ги.

Той кимна. Извади пистолетите от сейфа и ги пъхна заедно с дрехите в малка пещ в една от страничните постройки. Беше запалил пещта предварително. Когато отвори вратичката й, тя почувства потока топлина и видя кехлибарените отблясъци вътре. Наблюдаваше го, докато хвърляше вътре едно по едно първо дрехите й и маратонките, а след това и пистолетите. Дрехите изгоряха веднага. За по-малко от час и оръжието щеше да се стопи в безформена маса, която той щеше да извади по-късно и да изхвърли в морето.

Затвори вратата на постройката и я заведе до друго помещение, където беше паркиран червен форд мондео. Подаде й ключовете и я изпрати с поглед, докато колата не изчезна в тъмнината.

На другия ден щеше да закара фургона в едно автомобилно гробище, собственост на негов приятел. Фургонът щеше да бъде превърнат в безформена купчина метал. Щеше да бъде заличен като следа към убийството.

 

 

Сара се прибра в дома си точно преди девет. Разходи се по Карлайл Скуеър и се наслаждаваше на вечерния въздух. Обичаше горещите летни нощи, нижещите се светлини, уханието на сочната зеленина, праха и металния привкус от автомобилните газове.

Тони, котето на съседите, се появи от градината и се спря пред дома й в очакване да му обърне внимание. Сара застана до него и то се затъркаля по гръб, като се извиваше и вдигаше лек прах. Тя се засмя и пристъпи напред, за да го сплаши. Котето подскочи на крака, наежи се и се заумилква около краката й. След пет минути тя се измъкна, пожела лека нощ на котето и влезе в къщата си. С крайчеца на окото си забеляза профила на мъж, който седеше в паркирана на ъгъла на площада кола. Тази вечер бе улеснила много своите наблюдатели.

Беше направила разходка из Батърси Парк, повървя покрай бягащите за здраве в ранната вечер, мина и край играещите крикет и футбол хора. След това се бе върнала на Кингс Роуд, бе купила няколко сандвича от кафе „Европа“ на ъгъла на Олд Чърч Стрийт и се бе насочила към кафе „Руж“ за усамотена вечеря с „Вог“, „Венити Феър“, „Иконъмист“ и наблюдателите си. Те бяха двама млади мъже на нейна възраст, които си бърбореха и се смееха, но не изглеждаха чак толкова безгрижни. Изчакваха на опашката, докато се освободят места за тях. Сара задържа погледа си върху списанието, докато те поспориха дискретно, но успешно със сервитьора и отидоха до освободената маса на метър от нейната.

Сервитьорът пристигна, развявайки менюто. Сара избира дълго, даде поръчката си, промени я на два пъти след това и започна с наслада да опитва вкусната марсилска яхния, залята с чеснов сос, след него печена пържола с кокал и пържени картофи, които поля с чаша шампанско и половин бутилка домашно червено вино. Докато ядеше и се преструваше, че чете, мислите й блуждаеха. Бяха все още хаотични, опасни и неподдаващи се на контрол. Замисли се за Еди и Алекс — нещо, което избягваше от дълго време. Как щеше да им каже за всичко, което се бе случило? Колко трябваше да им каже? Нищо. Искаше да ги държи настрана от това, да бъдат част от друг, различен живот. Сега беше твърде рано да мисли за тях. Да ги смесва в съзнанието си с всичко останало.

Мислите й се върнаха към Кристин. Трябваше ли да си има работа с нея? Трябваше ли да й вярва? Логиката и здравият й разум казваха не. Инстинктът каза да. Кристин имаше право. Тя се нуждаеше от приятели, колкото и странно да беше това. И Кристин действително би могла да й помогне. Запита се какво ли правеше тя сега и как ли бе използвала информацията й. А тя наистина беше ценна, но щеше ли да предизвика разплата? И с кого? Сара бе поставила началото. Сега вече не й оставаше нищо друго, освен да чака. А що се отнасяше до доверието й в Кристин, тя си имаше застрахователна полица — пакетът, който бе оставила при Джейкъб и Джак. Ако имаше смисъл да убиват Кеслер и Катания, щеше да има смисъл и в това нея да я оставят жива. Обаче щеше да почака малко за доказателството — това проклето доказателство. Въздъхна тежко. Това я отвращаваше, но беше единственият възможен път.

Ако сметките й се окажеха верни, то поне този път някой друг щеше да раздава правосъдие. Това по-добре ли беше или по-лошо? Не знаеше. Но в едно беше сигурна — този път нямаше да успее да се справи сама. Отърси се и поиска сметката на висок глас, така че да я чуят наблюдателите й. Разплати се бавно, за да успеят да се приготвят и остави голям бакшиш. Лъчезарно отправи едно довиждане към събралите се сервитьори. Никой, който се бе озовал близо до нея тази вечер, не биваше да я забравя. В случай че имаше нужда от това, щеше да има много свидетели за алибито си.

Старинният стенен часовник в антрето, биеше девет часа, когато тя влезе в къщата. Спря и всичко потъна в тишина. Сара прекоси коридора, качи се горе в дневната и застана неподвижно. Уличният шум отвън, часовникът, а сега и тишината сякаш тегнеха върху нея. Седна, взе едно от списанията, остави го и се обърна към телефона. Известно време го гледаше втренчено. Не можеше да се обади на Джейкъб — вярваше, че Кристин бе права и телефонът действително се подслушва. Не можеше да позвъни на Еди или Алекс — те бяха далеч, където телефонните връзки не стигаха. А и без това не беше много сигурна какво би могла да им каже. И най-вече — не можеше да се обади нито на Мосами, нито на Данте.

Докосна апарата, после отдръпна ръката си. Седеше, без да помръдва, оглеждаше стаята и се чувстваше безсилна като в капан. За известно време нямаше да може да разбере дали събитията, на които бе дала тласък, са в ход. Но даже и да се бяха случили или да протичаха в момента, това не бе достатъчно. Имаше още толкова много нерешени въпроси, неизречени неща. Бученето в главата й ставаше непоносимо. Думите се въртяха хаотично в съзнанието й. Стотици пъти бе водила тези разговори със себе си и мислите кънтяха дори в сънищата й. Объркани слова, които объркваха и нея.

Изправи се рязко, извади телефонен указател от шкафа и намери един адрес. След това пусна указателя на пода, слезе по стълбите и тръгна към колата. Подкара бавно, като поглеждаше с мрачна усмивка в огледалото. Даде им възможност да я проследят.

Десет минути по-късно стоеше пред дома на Матю Арнът в Холънд Парк. Позвъни и зачака. Арнът отвори след трийсетина секунди. Челюстта му висна от изненада.

— Какво искаш?

Тя се усмихна и прекрачи прага.

— Искам да поговорим. Ти какво мислиш, че съм дошла да ти пръсна черепа ли? — Изражението му я разсмя. — Няма защо да се тревожиш. Не съм въоръжена. Ти не заслужаваш такива усилия.

Мина през коридора към дневната и седна в едно кресло. Арнът я последва и седна срещу нея. Сара наблюдаваше притеснените му и нервни движения. Изглеждаше напрегнат, нервите му бяха изопнати до краен предел. Облегна се назад.

— Изглеждаш ми неспокоен, Арнът. Започна ли да ти дотяга всичко това — да пребиеш Мосами, да я убиеш, да убиеш и Данте, да работиш с Кеслер и Катания, да заблуждаваш полицията? Толкова забавно. Обзалагам се, че не си очаквал да свърши по този начин, когато започна всичко това, нали? Все пак чия беше тази идея? На Кеслер? — Забеляза лекото му кимване. — Да, не съм и допускала, че е твоя. Ти просто беше на най-подходящото място, в най-подходящото време. Само с тази разлика, че сега се оказва по-скоро погрешното време, нали? Обзалагам се, че ти се иска да можеш просто да спреш всичко, да се отървеш. — Стана и тръгна към него. Той погледна към нея и започна да си играе нервно с часовника. — Защо тогава не го направи, а? Защо не се опита да се измъкнеш, когато разбра, че ще има убити? И не ми казвай, че не си знаел. Може и да си бил на заден план, но все пак си виждал какво става, нали? Но беше по-лесно да си пасивен, да се самозаблуждаваш, че нищо не си могъл да направиш. — Тя стоеше на крачка пред него с напрегнато лице. — Можеше да ме предупредиш за Катания. Можеше да ми кажеш какво възнамерява да извърши. Или можеше да съобщиш в полицията. Но не каза нищо и Данте и Мосами са мъртви — и ти също имаш вина за това.

Тя замълча за доста дълго време. След това изведнъж избухна в смях:

— Колко трогателно! Има ирония в това, че и Карла, и Кеслер, и ти си мислехте, че сте толкова могъщи, страшни, нали? Но в крайна сметка вашето могъщество идва от някой друг, нали? Вие просто сте извадили късмет. Катания имал връзка с Карла, започнал да й дава малки съвети с поверителна информация, докато са били в леглото, и преди да се усети, всичко било записано на видеокасети и той бил принуден да дава наистина важна секретна информация — всички валутни операции, движенията на лихвените проценти. Той го направи, за да те накара да мълчиш. Никога не се е страхувал от теб. Просто искаше ти да мълчиш. Това, което ти не знаеш, е, че той не можеше да допусне да тръгнат слухове, да бъде компрометиран. Нали разбираш, хората, с които всъщност работеше той, щяха да му теглят куршума, без да задават въпроси. Той се страхуваше от тях, не от теб. — Тя приседна на ръба на масата близо до него и се усмихна. — Знаеш ли кои са те?

Той завъртя глава, занемял от пороя думи и тона на гласа й.

— Мафията. Ето кои. Някой си Антонио Фиери, бос на Мафията, бос на Катания. — Тя стана и тръгна към изхода. — Между другото не мислиш сериозно, че ще можеш да се измъкнеш от всичко това, нали? Не знам за теб, но аз винаги съм вярвала, че всеки си получава заслуженото. Катания, Кеслер, Карла, ти… Просто въпрос на време.

Излезе бавно от стаята. На вратата спря и се обърна за последен път към него, преди да тръгне. Стоеше прегърбен на стола и цялата му предишна арогантност и самоувереност бяха изчезнали. Изглеждаше безполезен като празна черупка. Почувства съжаление, примесено с презрение. Излезе, като затвори вратата след себе си. Качи се в колата и се прибра вкъщи.

Почувства се празна, пречистена и напълно изтощена. Легна в леглото и включи телевизора, като потърси „Новини в десет“. Хвана точно края на заставката и понечи да подреди възглавниците в по-удобно положение, когато изведнъж спря и се обърна към екрана.

— Джанкарло Катания, управителят на Националната банка на Италия, е бил прострелян. Все още продължават да се уточняват подробностите, по всяка вероятност Катания е излизал със съпругата си и двама приятели от един римски ресторант, когато профучал мотоциклет с двама души и седящият отзад открил огън от автоматичен пистолет. Катания бил улучен на няколко места и се смята, че е починал веднага. В същото време телохранителите му стреляли по мотоциклета и убили стрелеца, а водача сериозно ранили. Задържаният от тях водач на мотоциклета сега се намира под охрана в болницата. Предположенията, както обикновено, са насочени към Мафията, но досега няма ясни причини за убийството на управителя Катания.

Останалите думи отминаха в мъгла. Сара стоеше неподвижна, обхваната от изтощение, докато събитията се придвижваха почти механично към развръзка. Ако предположенията и сметките й бяха верни, насилствената смърт на Катания нямаше да е единствената тази вечер.

На две мили от нея Матю Арнът седеше със скръстени крака на пода пред телевизора и слушаше новините в дома си в Холънд Парк. Той остана с часове, поклащайки се леко пред екрана. Дори след като програмата бе свършила и екранът бе празен, той стоеше и се поклащаше в тъмнината с изпотено тяло и мъртъв поглед.

 

 

Беше почти дванадесет, когато Кристин се прибра, тържествуваща и изтощена. Обади се на Фиери. От резервирания му глас разбра, че е станало нещо лошо. Беше груб, потаен. Каза й да чете вестниците, посъветва я да замине във ваканция за известно време. Тя му съобщи, че по нейната задача всичко е минало отлично, като се чудеше какво ли, по дяволите, го прихваща. Той отговори: „Добре“, но сякаш не го интересуваше. Каза, че трябва да свършва, в момента имал среща. Почти като нещо, дошло му внезапно наум, добави: „Добре си се справила“ и че ще направят обичайните приготовления. След което затвори телефона.

Кристин включи телевизора и започна хаотично да превключва каналите. В дванадесет часа чу по новините на Си Ен Ен, че Катания е бил убит. Извършителят е мъртъв, съучастникът му — задържан. Когато говорителят спомена името на съучастника, тя се уплаши наистина сериозно: Чезаре Романя, дясната ръка на Фиери, неин добър познайник, с когото бяха работили заедно няколко пъти, човек, извършил много прецизни удари. Ако той проговореше — а възможността той да се превърне в канарче съществуваше, — тя и Фиери бяха свършени. Оставаше й само да се моли той да мълчи или Фиери да се добере пръв до него. Трябваше да опита — той нямаше какво повече да губи. Вероятно и той обсъждаше същото на тази нощна среща. Но дори и така да беше, за Кристин рискът беше неприемлив. Започна да събира багажа си бързо и методично.

Имаше скривалище в Рио, купено преди четири години за моменти като този. Приключи с багажа си, след това постоя под душа, като се отпусна под струята гореща вода. Облече се и си наля голямо бренди. Седна в тишината и тъмнината на кабинета, заета с планове. Остана в очакване през цялата нощ, като слушаше новините.

Запита се дали Сара е научила и как би реагирала. Нямаше възможност да разбере, беше невъзможна каквато и да е връзка. Но при всяко положение Йенсен беше риск. Тя бе показала, че умее да играе опасни игри. Досега Кристин имаше полза от съдействието й. Бяха направили сделка и в онзи момент това сякаш бе повече в полза на Кристин. Йенсен беше дала информация, но в замяна на какво? За едно мъгляво обещание за помощ, ако има нужда. Информацията и събитията, които тя предизвика за няколко часа, донесоха на Кристин един милион лири, но сега Фиери можеше въобще да не плати, а тя може да не остане на свобода и да се порадва на парите. Голяма награда за голям риск — тя знаеше това и го одобряваше. Но сега това изглеждаше като много лоша за нея и отлична за Сара сделка. Добре, но тогава, когато я сключваха, Йенсен нямаше как да знае, че информацията, която дава, ще предизвика толкова бързи или кървави резултати, нито пък можеше да е сигурна, че Кристин няма да я убие веднага след като сподели с нея тайните си. Тя беше поела добре пресметнат риск и досега за нея той беше донесъл нужното отплащане. Но нещата се промениха. Къде лежаха сега интересите на Йенсен? Кристин се замисли за момент. Дали не трябваше да я убие тогава, когато имаше възможност…

Сега беше вече твърде късно да прави каквото и да било, а и тя не мислеше, че Йенсен представлява чак толкова голяма заплаха за нея. Интересите им все още съвпадаха: мълчание, дискретност, при необходимост — и лъжи. Беше видяла яростния инстинкт за самосъхранение у Сара Йенсен. Това беше най-добрата гаранция за лоялност.

Кристин дочу лек шум през прозореца. Остави питието си и се заслуша напрегнато. Когато шумът се усили, тя се усмихна. Беше заваляло силно и дъждът щеше да размие кръвта, парченцата кожа и джинсов плат.