Линда Дейвис
Гнездо на пепелянки (17)

16.

Антъни Барингтън седеше в кабинета си, през чиито прозорци нахлуваше ярка слънчева светлина. Тишината се нарушаваше от равномерното тиктакане на големия старинен стенен часовник до вратата. Барингтън тъкмо редактираше речта си, която трябваше да изнесе следващия понеделник на обяд в Института за ръководни кадри, когато телефонът звънна. Довърши изречението, което беше започнал, и с раздразнение вдигна слушалката.

— Джеймс Бартроп — съобщи секретарката му.

— Добре. Свържи ме — отвърна губернаторът.

Бартроп мина направо на въпроса:

— Чух се с швейцарския си приятел тази сутрин. Сметка 5376Х200 отново е била активна. Закупила петдесет милиона английски лири двадесет минути след приключване на срещата на Г7, които били разпродадени в края на деня за доста тлъста печалба.

Барингтън вдигна рамене.

— Петдесет милиона не е кой знае каква сума за Мафията. Едва ли за толкова биха си направили труда.

— Това е само в една сметка, Губернаторе. Може да съществуват още десет сметки, в които се извършват операции по същата информация.

— Да, възможно е.

— А вашето момиче? Тя откри ли нещо вече?

Барингтън отново се раздразни:

— Дайте й малко време. Тя е там едва от две седмици.

Бартроп не се трогна.

— Обаче е седяла там през целия вчерашен ден. Ако нещо наистина става в ИКБ — а аз съм съвсем сигурен, че е така — тя вече би следвало да го е разбрала или поне заподозряла.

— Убеден съм, че ще ме уведоми веднага щом го разбере. Но междувременно просто трябва да проявим малко повече търпение, не е ли така?

 

 

Сара безволно седеше на работното си място. Денят бе истински кошмар. Само алкохолът да беше, пак щеше да е напълно разконцентрирана. Отделът не извършваше никакви обмени, а продължаваше да се опива от вчерашните огромни печалби. Днес беше почивен ден за тях. Уилсън четеше „Спортинг лайф“, Арнът отдели четири часа за обяд, а Скарпирато прекара почти целия ден в срещи извън офиса. Нито за момент не я погледна в очите. Веднъж, като го подминаваше, забеляза на лицето му доста объркан израз, но това бе всичко.

Сара отиде в спортната зала. След часа по аеробика част от енергията й се възвърна. Поплува, за да отпусне напрегнатите си мускули, после мина през сауната, през джакузито и парната баня. Накрая завърши с масаж. Ема, козметичката, слава богу, проведе вежлив, но оскъден разговор с нея. Когато Сара се върна на работа, часът вече бе четири и половина и Скарпирато си бе тръгнал. Уилсън тъкмо се готвеше да тръгне, а Арнът говореше по телефона, като пиянски заваляше думите. Сара махна с ръка на колегите си и с облекчение си тръгна.

Пристигна вкъщи половин час по-късно. Царящата там тишина я обърка съвсем. Цял ден в главата й се бяха натрапвали шумове — гласове, емоции, препускащи напред-назад, без да могат да открият изход, истински хаос от чувство за вина, вълнения, разкаяние и страхове. На работата не бе имала възможност да анализира бъркотията, която Скарпирато бе събудил в тялото и душата й. Седеше, загледана през прозореца, и за пръв път от години насам се чувстваше загубила контрол над себе си. Всички предупредителни сигнали мигаха тревожно, бяха мигали и предната вечер — и бяха напълно пренебрегнати за неин ужас. Докато бе седяла със Скарпирато в бара, сякаш без нейно участие бе взето някакво решение. Изведнъж всичко бе станало ясно. Сара не можеше да се сети за нищо, което да беше натиснало спусъка — нито забележка, нито някоя дума. Желанието й да бъде с него я бе връхлетяло ненадейно, неустоимо, трескаво.

Обърна гръб на прозореца и се запъти към бутилката с уиски. Телефонният секретар гневно примигваше, когато мина покрай него. Беше го пренебрегнала, когато като вихър бе префучала през къщата сутринта, за да си вземе душ и да се преоблече за десет минути. Закова се на място, тежко се отпусна на дивана и се втренчи в апарата. После натисна копчето. Лентата бързо се стрелна назад, чу се изщракване и съобщенията се занизаха.

Имаше четири от Джейкъб, като с всяко следващо той звучеше все по-напрегнато, а в последното бе направо обезумял от тревога. Сара си запали цигара и набра номера му. Когато вдигна слушалката, той беше задъхан, сякаш бе тичал, за да отговори.

— Не получи ли съобщенията ми?

— Получих ги, Джейкъб, и четирите. Затова ти се обаждам.

— Не, обаждах ти се два пъти в работата — веднъж сутринта и веднъж следобед — и оставих съобщения. — В гласа му се долавяше смесица от безпокойство, нервност и въодушевление.

— Странно. Никой нищо не ми е предавал, но днес денят си беше малко сбъркан.

— И аз така си мислех — изрече припряно Джейкъб. — Слушай, мисля, че трябва да наминеш към нас, имам нещо за теб.

Сара усети как пулсът й се ускорява от вълнение. Рязко се изправи. Умората и махмурлукът бяха заличени в миг.

— Тръгвам веднага.

— Ще вечеряш, нали?

Сара изведнъж усети вълчи глад. Не беше яла нищо съществено през последните двадесет и четири часа.

— С удоволствие.

— А, между другото, минах и взех лентите от касетофона и сложих нови. Сметнах, че няма да имаш време да прослушваш всичките.

— О, благодаря, Джейкъб. Наистина не съм имала време да ги прослушвам. Добре, ще се видим след малко.

Тя затвори телефона, отиде в спалнята, облече си джинси и тениска взе чантата и ключовете си и тръгна към вратата. Едно яркооцветено триъгълниче надничаше изпод сивкавия плик, съдържащ някаква сметка, на която тя до този момент бе успяла да не обръща внимание. Отмести плика и вдигна картичката.

Беше планински изглед, с високи върхове от сив гранит, които пронизваха кобалтовото небе, а подножието бе обгърнато с мъгла. Сара я обърна. Планината бе Канченджунга — първата от хималайската одисея на Еди и Алекс. По това време те навярно щели вече да бъдат на базов лагер, пишеше Еди. Сара отново я обърна с лице към себе си и се загледа в пейзажа. Беше толкова изчистен и суров. Стомахът й се сви от чувство за вина.

Тръшна вратата зад гърба си, отключи колата си, която бе паркирана на няколко крачки, влезе в нея, завъртя ключа на запалването и бързо се стрелна напред. След половин час беше на Родерик Роуд.

Джейкъб я посрещна на прага. Припряно я въведе в кабинета, където бе оставил касетофона на писалището си.

— Искаш ли чаша чай, миличка? — Плъзна очи по лицето й с угрижено изражение. Сара съзнаваше колко бледо и изпито бе лицето й, а устните й бяха подпухнали и леко наранени.

— Хъм, да, моля.

Джейкъб отиде в кухнята. Сара се взря в касетофона, после се насили да насочи вниманието си към Руби, която се бе промъкнала през открехнатата врата и сега се умилкваше около краката й. Вдигна котката, отпусна се на грамадното кресло на цветя и заглади черната й козина. Скоро Руби вече мъркаше, търкаше лапи и предеше в скута на Сара от удоволствие.

След цяла вечност, както й се стори, Джейкъб се върна в стаята с чайник, чашки, захар, мляко — всичко от костен порцелан, поставени на сребърна табла. Остави таблата до касетофона и с внимателни ритуални жестове напълни чашките. Сцената й напомни за обичайното чаепитие, с което Джейкъб ги гощаваше с Алекс преди години всеки път след училище.

Сара каза на Джейкъб за картичката и двамата поговориха за малко за Еди и Алекс, като се питаха къде ли бяха те в момента. Всяка дума се забиваше като стрела в съвестта й. Накрая оставиха чашите и се обърнаха към касетофона.

— Моят приятел изпрати вчерашните и днешните записи. Толкова са много — каза Джейкъб. — Повечето не са съществени. Отбелязал съм стойностните участъци, записах номерата на касетите.

Сара се усмихна. Беше забравила колко подреден и педантичен човек е той.

Джейкъб кимна към машинката, щом касетата се завъртя.

— Това е записано от буболечката на Карла в неделя вечер. Работи като часовник. — Той се засмя.

Гласът на Матю Арнът се извиси от мембраната:

— И така, значи утре ще има друга среща? — Чу се лекото потракване на вилици и ножове, сякаш бе седнал на масата за вечеря.

— Точно така — отвърна Карла с пълна уста.

— Продължавам да смятам, че е много странно, дето не са я обявили в пресата. — Пак Арнът. — Сигурна ли си, че не ти спомена нищо относно естеството на срещата?

— Чуй, Матю. — Карла бе раздразнена, дори ядосана. — Казах ти го вече поне сто пъти. Той се обади в петък, съобщи, че ще има среща в понеделник, свикана от германците, спомена, че не са съобщили за какво се отнася и че хер Мюлер или както там му беше името не пожелал да обсъжда това по телефона, но настоял, че присъствието е задължително. Това е всичко, дума по дума. Ясно?

Настъпи тишина, нарушавана единствено от тракането на приборите, след което Арнът продължи:

— Е, трябва да признаеш, че звучи малко странно. Обикновено всичко се огласява предварително, освен ако не се е случило нещо катастрофално и срещата наистина не е свикана в последната минута. — Последва още една пауза. — Как ти звучеше? Беше ли притеснен, изнервен?

Карла се тросна:

— Звучеше както винаги, все едно че ме мрази. Ти какво очакваш?

Въпросът остана да виси във въздуха. Сара си представи как Арнът в момента прави едно от величавите си небрежни свивания на рамене. Мълчанието доста се проточи, преди той най-сетне да отговори:

— Любов и омраза, бих казал. — Гласът прозвуча наполовина шеговито, наполовина изпълнен с ревност. — Просто малко съм разтревожен, това е всичко. Надявам се, че няма нищо общо с нас. — Тонът му бе замислен, въпросителен. Даже като съдеше само по лентата, Сара можеше да долови напрежението там.

Гласът на Карла прозвуча подозрително:

— Какво искаш да кажеш?

Последва още една пауза, след която Арнът отговори с равен тон, като внимателно подбираше думите си:

— Ами надявам се, че никой не го подозира. Ако е обратното, това веднага ще ги доведе до нас, нали?

Карла остана спокойна.

— Той няма да каже и дума. В противен случай всичко ще излезе наяве — за него и мен. Жена му ще поиска развод. Това е единственото, за което го е грижа. — Тонът й стана още по-небрежен: — Пък и никой от нас няма да обели дума. Защо тогава напразно започваш да се тревожиш?

— Ти си тази, която се тревожи. — Последва злобно изсумтяване от страна на Карла, което Арнът прекъсна: — Виж, не искам да спорим. Просто напоследък станаха някои неща.

— Какви например? — Гласът на Карла прозвуча присмехулно.

Арнът се поколеба, като че ли се опасяваше от нов поток подигравки.

— Ами онази мадама — Сара Йенсен, дето започна работа при нас преди няколко седмици. Тя е много прозорлива. Едва ли не усещам как ме наблюдава. Пък и в нея има нещо, което ме безпокои.

— И какво, значи мислиш, че тя те наблюдава в продължение на две седмици, разбира всичко и се обажда на своя приятел хер Мюлер? Не ставай смешен.

Последва сконфузено изкашляне от страна на Арнът, после се възцари тишина. Накрая той проговори отново:

— Слушай, налага се да отида до офиса. Ще се видим по-късно.

Джейкъб натисна копчето за спиране и се обърна към Сара. Двамата се спогледаха с вдигнати вежди, в знак на повишен интерес, след което Джейкъб, загледан в машинката, натисна копчето за превъртане напред.

— Това е било вчера — съобщи той, натискайки „плей“, — в дванадесет на обяд.

Чуха припрян поздрав. Някакъв глас попита за Карла, после, уверен, че говори с нея, гласът изрече няколко кратки реплики на италиански. Джейкъб погледна Сара озадачен.

— Сметнах, че сигурно е важно. Нали си учила малко италиански, в Перуджа или там някъде?

Сара кимна.

— Когато бях на двадесет. Обаче още си спомням доста неща. — Заслуша се в мъжкия глас, който звучеше малко гневно по телефона. Обърна се към Джейкъб. — Наистина е важно. Нашият италианец й казва да купува английски лири срещу долари колкото се може по-скоро.

Спогледаха се в мълчание, след което Джейкъб отново се зае с копчетата и пусна следващия разговор, който Карла бе провела с ИКБ. Сара подскочи и се сви от неудобство, като чу собствения си глас на лентата, когато прехвърли обаждането на Карла за Арнът. Карла изрече пет думи: „Трябва да говоря с теб.“ Арнът каза „добре“ и затвори. Две минути по-късно Карла направи друго обаждане. След едно-единствено иззвъняване й отговориха, но който й да беше човекът отсреща, той не промълви и дума, просто слушаше указанията на Карла. Купувай английски лири, му каза тя. Веднага.

— Това обаждане е засечено в дванадесет часа и седем минути — съобщи Джейкъб, — после във и петнадесет има запис от микрофона в кабинета на Скарпирато, разговор между него и Арнът. — Натисна копчето за прослушване. Арнът съобщаваше, че според него трябвало да увеличат позицията, изградена в лири. Скарпирато го питаше дали е напълно сигурен. Категорично, отвърна Арнът.

Последният разговор, който Джейкъб пусна, бе проведен в девет и половина същата вечер. Арнът и Карла празнуваха. Имаше много смях и звън на чаши. Спечелили, според думите на Арнът, пет милиона долара. По милион и четвърт на човек, отвърна Карла с радостен глас.

Джейкъб изключи касетофона.

— Е, това е. Тръгнахме на лов за шарани, а хванахме акула.

Сара кимна. За момент и двамата помълчаха. Тя плъзна очи из стаята, после ги спря върху Джейкъб.

— Не мога да схвана съвсем. Когато започна всичко това, си мислех, че ще е забавно, вид разсейване и разнообразие за мен. Не си и представях, че ще се окаже нещо такова. Изглеждаше ми безвредно и съвсем контролируемо. Мислех, че става дума просто за малко незаконно подправяне на документи. Нищо по-екзотично. Обаче всичко това… Струва ми се недействително. Сякаш при самото разкриване нещата са станали истински. Като че ли аз съм го направила. Ако не го бяхме открили, така и нямаше да съществува. Сега знам, че трябва да направя нещо. Пък и съм забъркана. Не мога да спра, да го изхвърля от главата си, да забравя. — Тя сви рамене и се изсмя нервно. — И така, какво ще правим?

Джейкъб се смръщи, без да каже нищо. Бръкна под писалището и извади бутилка уиски с две малки стъклени чашки. Напълни ги почти догоре и подаде едната на Сара. Отпиха, потънали в мълчание. Сара първа наруши тишината:

— И така, всичко си пасва. Вчера Около дванадесет обаждане за Арнът, сигурно е била Карла. Арнът не каза почти нищо, после просто взе сакото си и стана. Последва разправия. Скарпирато искаше да знае къде е тръгнал. Той му отвърна: „В тоалетната.“ Скарпирато отбеляза, че е облякъл сакото си вътре в сградата, което наистина е нещо необичайно сред дилърите. Обзалагам се, че личният му мобифон е бил в сакото му. Така е много по-безопасно да се приемат разговори с вътрешна информация, отколкото по телефоните на ИКБ, където всяко обаждане се записва. Странното е, че Скарпирато се заяде с него на тази тема, но може би Арнът е решил да го направят още по-предпазливо и да разиграят сценката заради мен. Може би преди моето пристигане той съвсем явно е тръгвал към тоалетната с телефона в ръка или пък даже е приемал обажданията по служебните телефони на банката. Както и да е, Арнът изчезва към тоалетните и горе-долу по това време, както става ясно от записите, Карла се обажда на неизвестно лице и му казва да купува английски лири. После виждам как Арнът влиза в заседателната зала и се хваща за телефона. Очевидно е обсъждал нещо, което не би желал да бъде дочуто от мен, нито пък записано от телефоните на ИКБ. Да предположим, че тогава е извършвал незаконните си обмени по вътрешна информация за себе си, Карла, Скарпирато и някой си четвърти, понеже от последния запис става ясно, че печалбата се дели на четири. След което се провежда разговорът между Арнът и Скарпирато в неговия личен кабинет. Арнът му казва да купува стерлинги, двамата идват при нас в залата и Скарпирато заповядва да увеличим позицията с краткосрочни покупки.

Тя спря, за да си поеме дъх и леко се засмя:

— Така, а следобед ми се обажда един стар приятел — Манфред Арбинген, и ми казва, че е имало среща на Г7 в Бундесбанк. Разговорът, проведен на италиански, е записан петнадесет минути след разпускане на съвещанието. Нещата са доста ясни, нали? — Сара сведе очи надолу към ръцете си. — Съвършена схема. Обмен на валута по вътрешна информация на най-високо ниво, там, където е едва ли не немислимо да се случи. Сега вече няма съмнение, че е така. Заподозрях, че нещата стоят тъй, когато говорих с Манфред. Просто за да проверя хипотезата си, аз самата заемам позиция — три милиона лири. После се отпускам назад и чакам и, разбира се, лирата се покачва, тъй че аз ликвидирам позицията си. Направих тридесет и седем хиляди и петстотин долара. Отделът спечели шест точка осем милиона, а Скарпирато и съучастниците му лично са се обогатили с още пет милиона. — Отпи голяма глътка от чашата си с уиски. — Видях как стана всичко, бях на самото място, точно сред кашата, но все пак още не мога да повярвам, че е истина. Още не мога да го проумея.

Джейкъб се облегна назад в креслото си и се втренчи в нея.

— Да-а, ти май наистина си точно сред кашата, нали? Трябваше ли задължително да се забъркваш в този обмен?

— Да, трябваше. Както ти казах, исках да проверя теорията си. Не исках просто да си седя и да наблюдавам всичко от разстояние. — Сара извърна очи и добави тихо: — Никога не съм постъпвала така.

Джейкъб въздъхна тежко.

— Така е. Никога не си се държала на безопасно разстояние. — После потъна в мълчание и отново напълни чашите. Усмихна й се, докато го правеше, но погледът му изглеждаше далечен и разтревожен. След известно време сякаш се върна към действителността. — И така, значи знаем кой получава информацията. Липсва ни само четвъртият от групата. Както и източникът на информацията, нали? Кой ли може да е той?

Сара остави чашата си.

— Може да бъде или финансовият министър на Италия, или управителят на Националната банка на Италия, или някой техен платен съучастник. Може изпичането да идва и от французите или японците, а просто свръзката им да е италианец. В което се съмнявам. Ако трябва да заложа на някого, бих избрала или министъра на финансите на Италия, или управителя на Националната банка на Италия.

— Би било хубаво — отвърна Джейкъб — да се сдобием с някои интервюта от телевизията на двамата италианци, за да сверим гласовете. — Помълча за момент, после добави: — Имам приятел в Милано. Ще го помоля да ми запише нещо от новините или от друго предаване — да видим дали ще познаем някого.

— Добра идея — отвърна Сара. — Който и да е той, изглежда, Карла е имала връзка с него. От чутото си правя извода, че го изнудва. Ти какво мислиш по въпроса?

— Аха. Наистина звучи като изнудване.

— Значи той й плаща, за да мълчи, тя плаща на Матю Арнът, Арнът казва на Скарпирато и те заемат позиция на пазара и печелят пет милиона долара. — Сара сбърчи чело. — После разделят плячката на четири — за Карла, Арнът и Скарпирато. Кой ли е номер четири?

Джейкъб тръсна глава.

— Е, това вече ми убягва.

Сара бе заинтригувана.

— Може би мозъкът на операцията, който се държи настрана и иска да остане с чисти ръце? Трябва да го разкрием, както и да съберем преки доказателства за участието на Скарпирато и да открием кой е италианецът. Събраното до момента върши работа, но е по-скоро косвено доказателство. Нашата теория се базира преди всичко на догадки. Нито мога да докажа, че действително се измъква вътрешна информация, нито че Скарпирато е замесен. Това, което имаме, е добро като начало, но не е неоспоримо. Утре ще напечатам доклад, тази вечер не мога да мисля добре и ще се обадя на Барингтън вдругиден.

Джейкъб кимна:

— Ти съобщи на твоя Барингтън. Колкото се може по-скоро. Това вече е негов проблем. — Приведе се напред и се взря в нея със сериозно изражение. — Виж, Сара, според мен ти направи достатъчно. Изглежда, Арнът вече те подозира. Трябва да бъдеш много внимателна.

Сара рязко вдигна глава.

— Разбира се, че ще бъда внимателна. Защо пак го казваш? Това е вече за втори път. Изглеждаш разтревожен. Има ли нещо, което не си споделил с мен?

Джейкъб смутено я изгледа, после изрече припряно:

— Не, не. Няма нищо такова. Нищо, освен това, което и ти току-що чу. Но то стига, не смяташ ли?

Сара се загледа в смръщеното му от безпокойство лице.

— Аха, стига наистина. Но това е само началото, нали? Нещо ми подсказва, че положението е далеч по-сложно. А освен това, като съм открила толкова много, не мисля, че бих могла да спра току-тъй. Не смятам, че Барингтън ще ме пусне. Пък и не съм сигурна, че аз самата искам това да стане.

Джейкъб пак въздъхна тежко.

— Да-а. И аз от това се страхувах. Щом искаш да продължаваш, продължавай. Засега. Както вече ти казах, просто бъди по-предпазлива. А що се отнася до Барингтън… — Изречението остана да виси недовършено. Джейкъб се загледа през прозореца, а пред очите му изникна представата за огромен финансов заговор и фигурата на управителя на Банк ъв Ингланд в непристъпния му кабинет. Двете неща някак си не се връзваха. Обърна се пак към Сара: — Нещо започнахме да излизаме извън своята територия. Това се отнася за всички, не мислиш ли?

Тя помълча за момент, после кротко каза:

— Нека първо поговоря с Барингтън.

Двамата замълчаха, всеки погълнат от мислите си. Сара седеше съвсем неподвижно, загледана през прозореца в розите навън. Мислите й непрекъснато се връщаха към Скарпирато и образът му объркваше напълно хода им. Миналата нощ бе направила грешка. Нямаше да позволи тя да се повтори. Съзнаваше, че едно продължително общуване с него би било наистина пагубно. Знаеше, че той на нейно място би я зарязал без всякакво колебание. Даже би го направил с усмивка.

Джейкъб изключи касетофона от мрежата и отиде в кухнята. Сара го последва. Вечерята бе готова. Седнаха на кухненската маса — и двамата объркани. За да избегне темата за ужасните разкрития, които бяха направили преди малко, Джейкъб бъбреше за старите времена, като преживяваше наново митарствата си. Сара се смееше така, че чак бузите я заболяха. Преди да си тръгне, тя го попита дали не би могъл да й достави още един двоен адаптер. Джейкъб й хвърли продължителен и сериозен поглед и отвърна, че ще го направи. Изтощена, Сара се прибра в дома си и веднага си легна.