Линда Дейвис
Гнездо на пепелянки (12)

11.

Сара пристигна в ИКБ на следващия ден, нетърпелива да поработи. Късметът бе на нейна страна, защото пазарите оживяха. Всичко започна доста спокойно… прекалено спокойно, помисли си тя, обаждайки се на бандата си. Нищо не се случвало вече втори ден поред и те били отегчени, опасно и многообещаващо отегчени. Нямаше да представлява трудност да клъвнат днес, по всяка вероятност именно сега бяха податливи на слухове. Сара просто трябваше първа да се докопа до стръвта, да подхване слуха преди тълпата. Седеше и се обаждаше поред на най-ценните си контакти. Сега, когато европейският механизъм за обмяна на валута едва ли не бе извън строя, валутните пазари бяха много по-нестабилни и податливи на слухове.

Беше десет и половина и пазарите бяха в задънена улица, когато ненадейно я озари вдъхновение. Един стар приятел от Кеймбридж — Манфред Арбинген, понастоящем журналист в „Ди Цайт“ във Франкфурт, се обади, за да си побъбрят.

— Току-що говорих с „Финлис“. Казаха ми през стиснати устни, че си отишла в ИКБ. Прозвуча като ругатня. — Той се разсмя. — Май новите ти работодатели не се славят с много добро име в Сити, а?

— Така е. Но си има компенсации, пък и кой ли в днешно време го е грижа за доброто име?

— Имаш право. Банкерите са почти толкова ненавиждани, колкото и журналистите.

— Направо сме си парии — подкачи го Сара.

— Парии, хм! — изръмжа. Манфред. — Не ми говори за парии. Преди малко се опитвах да поразуча една икономическа история, търках подметки около всички членове на съвета на Бундесбанк, но никой не изплю камъчето. Не съм алчен. Бях навит и на съвсем скромно изтичане на информация, но уви — нищо, ниенте. Всички бяха като нахлузили маски, потънали в самодоволство.

Той продължи да й се жалва. Сара спря да го слуша и запрехвърля в съзнанието си забележката му за самодоволния вид на бундесбанкерите. След минути осъзна, че отсреща е настъпило мълчание. Манфред се беше изчерпал.

— Там ли си още?

— Извинявай, Манфред, шефът се навърта наоколо. Разсеях се.

— Кой е той?

— Е, много се радвам, че си убеден, че е мъж. Хубаво е, че политическата коректност не е замърсила Германия.

— Добре де, добре — прекъсна я той. — Извинявай. Та какво казваше?

— Италианец. Данте Скарпирато.

Манфред подсвирна.

— Уха! Бонбонче! Пълна откачалка. Един мой приятел работи с него преди години. Господи, сигурно си си паднала по него?

Ала Сара не го слушаше. Тя обмисляше обмен. Сбогува се с него и яростно натисна бутона на БдП. Джони Макдермот моментално вдигна слушалката.

— Джони, къде ти е точката на краткосрочния курс долар-марка? За сто. — Това означаваше: „Какъв е курсът за обмяна на долари в марки при трансакция от 100 милиона, чието плащане се урежда в двудневен срок?“ Тази краткост, която навсякъде другаде би се приела като грубост и лошо възпитание, бе нещо обичайно за етажа на дилърите. Дилърите бяха шизофренични същества, които можеха както да бъбрят нехайно в продължение на половин час, така и понякога веднага да говорят по същество.

— 1.7745,55 — отвърна Макдермот. Той продаваше германски марки на 1.7745 към долара, като плащаше 1.7745 DEM и получаваше 1 USD, после ги купуваше за 1.7755, плащайки 1 USD и получавайки 1.7755 DEM. Разликата, позната под името спред^[1], в този случай бе десет мига^[2] и означаваше реализираната печалба при покупко-продажба.

Работата на Макдермот бе да прави пазара, купувайки и продавайки валута. Беше задължен да споменава курса на купува и продава, без да е наясно какви са намеренията на дилъра отсреща. Сляпото търгуване в този случай бе един от елементите, които придаваха непредсказуемост и вкус на занаята. Сара, като дилър на собствения банков отдел, не определяше пазара на валутите. Тя купуваше и продаваше каквото си иска и когато си иска. Тя никога не бе така зависима от другите дилъри, както беше Макдермот, ала рисковете, които поемаше, далеч надвишаваха неговите. Той продаваше и купуваше валута по цял ден, но рядко задържаше позиция, т.е. операциите му бяха краткотрайни. Сара пък понякога задържаше позиции дни наред, даже седмици, като продължаваше да трупа или да се отървава от огромни суми във валута.

— Давам ти сто — обяви тя, което значеше, че ще продаде 100 милиона и ще купи на тази стойност германски марки.

— Готово. Имаш ги. Купувам 100 долар-марка на 1.7745 — изрецитира Макдермот.

— О.К.

Тонът на разговора им и жаргонът, който използваха, звучеше измамно просто. Но всяка дума бе внимателно подбрана и претеглена и имаше точно определено законно признато значение. Грешките и недоразуменията биха могли да костват стотици хиляди лири, затова и съсредоточаването винаги бе пълно.

След уговарянето на сделката Сара се зае старателно да попълни документацията. Първо надраска набързо дилърски талон в бележника си, където записваше всички извършени от нея операции. Талонът покриваше всички детайли на трансфера: вид валута, цена, размер, име на ответника, дата на операцията, форма на договореността и дата на уреждането. После откъсна горната част на талона — тънък бледорозов отрязък, и го пъхна в отвора на малка машинка, която отбеляза часа на него. Накрая пусна отрязъка в кутията за учредителна документация. Пет минути по-късно отрязъкът щеше да бъде поет от учредителния отдел, който щеше да осигури доставката на 100 милиона депозирани в текущата сметка на Банк де Пари долара като разплащане за извършения обмен в двудневен срок. В същото време учредителният отдел в БдП правеше постъпки за прехвърлянето на 177 450 000 марки на сметката на ИКБ в двудневен срок.

В момента Сара си бе изградила внушителна маркова позиция, която бе създала, вярвайки, че германската марка ще се покачи спрямо долара. Щом това станеше, тя щеше да премахне позицията си, т.е. щеше да продаде марките за долари и да реализира печалба, която даже и при най-малкото покачване на котировката би била значителна.

Щом приключи с официалната документация, Сара уведоми Арнът за обмяната, както й бяха наредили.

— Някаква специална причина? — попита той със злобна усмивка.

Сара просто се усмихна. Нищо друго, освен женска интуиция — нещо, което той не би могъл да разбере.

През следващите два часа тя бе впила поглед в екраните в очакване, като мислено подканваше марката най-сетне да тръгне нагоре. Нищо не се случи. Курсът упорито витаеше около 1.7745,55. Надяваше се обядът да поосвободи нещата.

Уилсън наблюдаваше концентрацията й. Стана му ясно, че тя няма да помръдне дори и за да хапне нещо.

— Отивам до „Бърлис“ за сандвич — изрече високо в празното пространство. Скарпирато бе излязъл преди половин час, последван скоро и от Арнът. Сара бе останала сама на бюрото.

Десет минути по-късно Уилсън се върна с два хартиени плика в ръка. Остави единия пред Сара.

— Авокадо и омар, с портокалов сок. — Усмихна се сърдечно. — Не ми приличаш на злояда.

Сара се усмихна доволно, разкъса опаковката и захапа сандвича.

— Направо ще се смаеш. — Посегна към портмонето си, но Уилсън припряно я спря. По традиция черпеха новодошлите с обилен обяд. Него самия го бяха завели на ресторант при постъпването му преди година. Сандвич от „Бърлис“ бе най-малкото, което можеше да направи за нея, и той даже се почувства неудобно.

Загледа я как се храни. След няколко хапки сандвичът бе изчезнал.

— Значи направи сделка?

Сара кимна, отпивайки от портокаловия сок.

— Долар-марка, голям пакет?

Сара кимна отново. Уилсън наклони глава на една страна и я погледна въпросително. Тя се разсмя.

— Добре де. Мисля, че инфлацията в Германия е по-овладяна, отколкото показват цифрите. Според мен това би могло да се отрази на пазара още този следобед.

— Защо?

— Ами новите цифри ще бъдат изнесени утре сутринта, а имам информация, че бундесбанкерите изглеждат малко самодоволни.

Уилсън избухна в смях.

— Малко самодоволни ли? Сигурно искаш да кажеш — по-самодоволни от всякога.

Сара се засмя.

— Това не съм казвала. Както и да е, реших, че си струва да опитам. Да се надяваме, че DEM ще се вдигне този следобед и аз ще успея да изчистя позицията си.

— Защо днес, след като цифрите ще се появят чак утре сутрин?

— Гледай и ще видиш. Много често пазарът се покачва или спада преди цифрите. По един или друг начин все някой надушва нещо предварително.

Заинтригуван, Уилсън я загледа за момент, после се взря в екраните пред себе си, взе телефонната слушалка, продаде 10 милиона долара и купи 17 755 000 германски марки при курс 1.7755. Остави слушалката обратно на вилката и й се ухили.

— И мен ме осени такова чувство.

Двамата се смееха с глас, когато Скарпирато и Арнът се върнаха от обяд.

В два и половина, тъкмо когато Сара вече бе започнала да се изнервя, германската марка започна да се изкачва с примигване спрямо американския долар. Всяка стотна от покачване на пфенига в стойността на марката спрямо долара — да речем, от 1.7745 до 1.7744 — щеше да й даде на нея печалба от порядъка на 5636 долара. Това означаваше на практика, че ако решеше да продаде марките си за долари в този момент, при този фиксинг, ако „ликвидираше позицията си“, щеше да получи 100 005 636 долара. И понеже трябваше да изплати 100 милиона за марките, които бе купила първоначално, щеше да изчисти разликата й да бъде отгоре с 5636 долара.

Пет минути по-късно курсът беше 1.7700,10; десет минути по-късно беше 1.7650,60. След три часа обменният курс долар към марка беше скочил с осемдесет и пет хилядни в нейна полза и Сара седеше върху печалба, която бе почти половин милион долара — 481 314 долара, за да бъдем точни. Усещаше какви нервни погледи й хвърляше Уилсън. На него вече му се искаше да продава, да ликвидира позицията си и да си вземе печалбата, но освен това му се щеше да се задържи в играта колкото се може по-дълго, докато насоката бе положителна и докато Сара задържаше позицията си.

Сара чакаше търпеливо, впила очи в екраните, а по вените й бясно препускаше адреналинът, който се покачваше с всяка измината минута. В три и половина, при курс 1.7640,50, тя ликвидира позицията си при печалба 538 243 долара. Секунди по-късно същото направи и Уилсън, спечелвайки 59 490.

Сара докладва на Арнът, който неотклонно бе следил всяка нейна стъпка, за операцията. Той отвърна „браво“ през стиснати зъби. След което небрежно разгърна последния брой на „Файненшъл Таймс“ и се зарови в него с престорено безразличие. Сара и Уилсън вдигнаха рамене и се подсмихнаха, опивайки се от успеха.

При постигането на половин милион печалба някои дилъри биха надали възторжен вик и биха заявили на всеослушание пред петстотинте свои колеги на етажа за своя успех. Но не и Сара. Тя се наслаждаваше на успехите си кротко. Собственият отдел за валутен обмен бе разграничен от останалите дилъри на банката. Възможно бе човек да направи половин милион долара съвсем незабележимо. Слухът неминуемо щеше да плъзне, ала Сара никога не почиваше на лаврите от успехите си. Непоклатимото й спокойствие както при печалби, така и при загуби й бе придало някакъв мистичен облик в очите на колегите й дилъри във „Финлис“. Тази репутация я бе последвала и в ИКБ. Уилсън я наблюдаваше с възхищение и последва примера й. Седеше си мълчаливо, с триумфален израз в очите.

На Сара й се прииска да отбележи случая подобаващо. Обади се на Мосами в Яматойо Банк. Телефонът вдигна един от колегите на Мосами и когато Сара попита за приятелката си, Арнът, който бе на две крачки от нея, наостри уши. Мосами Мацумото — това име му беше познато. Сети се! Приятелка на гаджето му. Светът е малък.

Мосами се обади:

— Привет, скъпа! Извинявай за закъснението. Работя, по дяволите.

Сара се разсмя.

— Аха, аз също. Слушай, какво ще кажеш да обърнем по едно тази вечер?

— Дадено. Нямам нищо предвид. — Помълча за момент, после попита остро: — По повод?

Сара пак се засмя.

— Новини. Празнувам. Това стига ли?

— Предостатъчно — отвърна Мосами подозрително.

В пет и половина Сара изключи екраните си и се приготви за тръгване. Когато се наведе да вдигне чантата си, стори й се, че Скарпирато я гледа през щорите на кабинета си и задържа очи върху тях. Арнът цял следобед бе влизал и излизал от този кабинет. Навярно не бе пропуснал да го информира за нейния успех. Всеки нормален шеф би излязъл веднага, за да я поздрави, поне би я поканил на чашка. Обаче Скарпирато си седеше безразлично зад онези щори и не си показа носа навън. А тя нямаше да си проси похвали. Преметна чантата през рамо и излезе от офиса.

Докато вървеше по Лоуър Темз Стрийт, усети, въпреки успеха си, някакво странно объркване. Започваше да се пита как изобщо щеше да успее да се сближи със Скарпирато, за да може да разбере дали не се е забъркал в нещо незаконно. Повечето дилъри обичаха да клюкарстват, когато пазарът е спокоен, да разгръщат интимния си живот за последните пет години в смущаващи подробности. Такава им беше природата, изобщо не можеха да си държат езика зад зъбите. Ала Скарпирато се скъпеше на думи и не издаваше нищо. Никога не спираше просто така, за да си побъбрят. Даже по деловите въпроси беше кратък. Арнът бе единственият човек, който можеше да измъкне от него повече от едно изречение. Сара се питаше какъв ли бе Скарпирато сред приятелите си, сред гаджетата и дали някога изобщо сваляше защитната си маска.

 

 

— И така? — попита Мосами, въвеждайки Сара в дневната. — За каква новина става дума и какво празнуваме?

Сара се отпусна върху дългия кремав диван, изрита обувките си и опъна крака.

— Нова работа. Интерконтиненталната.

Мосами подсвирна.

— Боже мили! — Взе пакет цигари от страничната масичка и запали една. — Надявам се, че ти плащат добре.

Сара сви рамене.

— Прилично.

— Хайде стига. Защо изобщо някой би се хванал да работи на онова място, ако не бяха парите?

Сара се усмихна и си взе цигара.

Мосами я загледа намръщено.

— Е?

Сара се разсмя.

— Ти сама отговори на въпроса си. Защо някой би работил на онова място, ако не е за пари?

Мосами вдигна рамене.

— Както и да е, кажи как е там. Толкова зле, колкото му се носи славата ли?

— По-зле. — Сара избухна в смях. — Шефът се държи на разстояние. Непроницаем италианец, можеш да си представиш. Но поне е поносим. Неговият подгласник е абсолютно леке. Матю Арнът. — Сара произнесе името с отвращение. — Намахан американец. Не се постара да прикрие омразата си към мен. Вероятно отчаяно му се ще да ме уволнят, преди да съм показала, че съм по-добра от него.

— Срещала съм го един-два пъти — отвърна Мосами кротко. — Държа да отбележа, че и аз не си паднах особено по него.

Сара, сви крака и се приведе напред.

— Откъде го познаваш?

Мосами се усмихна. Сега вече бе ред на Сара да прояви любопитство.

— Познавам приятелката му. Ходим в един гимнастически салон. Карла Витале. Италианка, ужасно красива, доста дива. — Тя се засмя. — Пред нея ние двете с теб направо сме монахини.

Сара повдигна вежди.

— Не знам за теб, но напоследък аз действително съм.

— Да-а. Е, времето, скъпа…

— И така — подхвана Сара през смях, — щом е толкова гореща, колкото разправяш, защо тогава е с Матю Арнът?

Мосами доби тайнствен вид.

— Ами-и Карла всъщност доста си пада по добрите неща… нали се сещаш, хубави дрехи, апартамент, пътувания. Веднъж, на едно парти у тях, двете доста се наквасихме. Зададох й същия въпрос… какво прави тя с човек като Арнът? Освен всичко останало, те двамата винаги се карат, когато ги видя, никога не изглеждат щастливи. Карла само се усмихна и каза, цитирам: „Той е златна мина.“ — Мосами се облегна назад с доволен вид.

Сара изглеждаше озадачена.

— В Интерконтиненталната банка плащат добре, но се съмнявам той да взима повече от четвърт милион и около триста хиляди премия.

— Да-а, наистина звучи странно. За алчно момиче като Карла това действително не са чак толкова много пари. Навярно има някакви семейни пари. Всъщност сигурна съм, че е така. Притежава огромна къща в Холънд Парк. Трябва да му е струвала не по-малко от милион. Това по всяка вероятност не се дължи на ИКБ.

— Права си — отвърна Сара, превъртайки пръстена на ръката си. — И аз мисля, че парите не идват от тях. — Вдигна очи. — Е, хайде стига с този Матю Арнът. Какво е отношението ти към питието?

Мосами отиде до кухнята и се върна с бутилка червено вино в ръце. Наля две чаши. Сара бързо изпи своята, после погледна часовника си. Изправи се.

— Най-добре ще е да тръгвам. Доста работа ме чака тази вечер.

Мосами я стрелна с очи, не каза нищо, после я изпрати до вратата и й каза довиждане. Върна се в дневната и седна, отпивайки от виното си. Проблеми с мъжете, реши накрая. Еди го няма, пък и онази забележка за монахините. „Струва ми се, че е прекалено недоволна“ — помисли си Мосами.

 

 

Сара излезе от Хейс Мтоз и пое по Чарлз Стрийт към Бъркли Скуеър. Откри телефонна кабина и се обади на Джейкъб. Телефонът звъня, звъня дълго време. Сара си представи ясно как Джейкъб непохватно оставя книгата и се упътва към апарата. Движенията му чувствително се бяха забавили през последните години. Най-сетне вдигна слушалката.

— Здрасти, Джейкъб! Може ли да намина? Мисля, че вече имам нещо.

Хвана такси и половин час по-късно вече беше на Родерик Роуд. Джейкъб я покани да влезе, настани я на кухненската маса и направи чаша чай. Щял да й даде вино само ако останела за вечеря, и без това пиела прекалено много. Сипа й чай в чашата и побутна към нея препълнена с бисквити чинийка.

— Вечерята тъкмо се пече. Хм. Можеш да поостанеш, ако искаш, но засега се подкрепи с това. Става ли?

Сара се усмихна и пое чашата. Джейкъб седна срещу нея.

— И така, миличка, какво успя да откриеш?

Сара отпи от чая, после остави чашата.

— Не е много, но изглежда малко подозрително. — Разказа му как Арнът бил „златна мина“. — Освен това прекарва толкова много време, затворен със Скарпирато. Ако нещо наистина се мъти там, няма да се изненадам, ако и двамата са замесени. — Отпи още една глътка и погледна Джейкъб с надежда.

— Наистина изглежда подозрително. — Той направи пауза и се усмихна съучастнически. — Но не мисля, че използваш положението си до дупка.

— Това пък какво означава? — зачуди се Сара.

— Имах предвид, че трябва да пробваш и други методи.

Сара премълча в очакване да й обясни по-подробно.

— Подслушване, скъпа, това имах наум.

Сара вдигна вежди и му се ухили.

— И аз обмислях това. Отхвърлих варианта като драматичен.

— Драматичен? Глупости. Прави се през цялото време, особено в Сити… икономически шпионаж, финансов шпионаж. Това си е голяма работа. Имам един приятел, който…

Сара избухна в смях и го прекъсна:

— Обзалагам се, че имаш.

— Добре де — възмутено се тросна Джейкъб, — искаш ли да му се обадя или не?

Сара замислено се взря в чашата си.

— Не знам. Не съм сигурна как точно се връзва всичко това, нито пък какво ще каже губернаторът.

— Какво смяташ, че ще каже?

— Ами той бе доста мъгляв, що се отнася до методите, които мога да използвам. Останах с впечатлението, че в това отношение нещата зависят от мен. Всъщност той каза, че в общи линии сама съм си господар. Постара се да внуши, че не го интересуват методите ми, на него му трябват само резултатите. Намекна, че тези неща ще се уточняват според мястото и ситуацията.

— И какво още?

Тя сви рамене.

— Че иска доказателства, макар и не толкова солидни, колкото за съдебната зала, че наистина се върши нещо незаконно. Обаче не каза как трябва да получа тези доказателства, като се изключат личните наблюдения. — Сара се усмихна. — Предполагам, че подслушването е просто по-добра форма на наблюдение, нали?

Джейкъб кимна и тя продължи:

— Единственото нещо, на което наблегна изрично и за което бе категоричен, бе, че не трябва да се оставям да ме хванат. Каза, че ако ме спипат, няма да може публично да застане зад мен.

Джейкъб рязко вдигна глава и остро я изгледа.

— Какво точно искаше да каже с това?

— Предполагам, че имаше предвид, че аз ще работя малко или много в зоната на здрача, т.е. не съвсем в рамките на закона.

Това, осъзна тя сега, не влизаше точно в компетенцията на управителя на Националната банка, но обстоятелствата позволяваха малко по-гъвкав подход. Отдавна бе подозирала, че често се вършат някои недотам стриктни и законни неща в името на правителствени интереси, затова и не хранеше особени скрупули и съмнения относно своята задача. Просто трябваше да се постарае да излезе чиста.

— О, да, освен това ми даде три хиляди лири в брой. Спомена нещо за текущи разходи.

Джейкъб сбърчи чело.

— Каза ли какви разходи по-точно?

— Не. Каза просто, че е убеден, че ще им намеря нужното приложение.

Джейкъб поседя, без да промълви нищо за известно време. Сара го погледна озадачено.

— Какво става? Ти сякаш изведнъж се разтревожи?

Той отвърна бавно:

— Не-е. Не се разтревожих. Просто ми стана любопитно. Опитвам се да разгадая нещо.

— Какво?

Джейкъб се намръщи.

— Опитвам се да разбера как се навързват нещата… Участието на губернатора, скритата му роля, липсата на официална подкрепа зад гърба ти, три хиляди лири в брой, с недоказуем произход.

— Е?

— Е, мисля, че хич не се връзва, не и според схемите, с които съм запознат. — Сви рамене и й се усмихна през масата. — Вероятно остарявам, изоставам от времето. Убеден съм, че във всичко това все пак има логика. Просто ще трябва да сме по-предпазливи, това е.

— Предпазливи ли? И защо по-точно?

— О, без особена причина. Заради това, което сама каза преди малко, предупреждението на губернатора да гледаш да не те хванат. Както и да е, вече сме вътре в играта. Набъркани сме. Колкото повече открием, толкова по-добре. И така, какво ще кажеш за идеята с подслушването?

Сара се усмихна.

— Мисля, че може би ще е най-добре да се свържеш с онзи твой приятел.

Джейкъб кимна.

— Ще го направя в такъв случай. Ще ида да му звънна още сега. — Той стана и отиде в кабинета си. Сара, която тъкмо се бе загледала през прозореца, пропусна да забележи появилия се на лицето му израз, когато се обърна. Изражението му беше решително, войнствено и напрегнато от безпокойство. Джейкъб вдигна слушалката и започна да набира номера.

След няколко позвънявания му отвърна мъжки глас. Джейкъб заговори тихо:

— Чарли, обажда се Джейкъб. Как си? Добре. Да те помоля за няколко услуги. Първо, искам да откриеш каквото можеш за един тип на име Данте Скарпирато. Работи в Сити, в ИКБ. Дали участва в някакви сдружения, имали контакти с организации? Второ, имам нужда от малко апаратура.

В кухнята Сара се беше умислила дълбоко. През последния един час бе трансформирала ролята си от пасивен наблюдател в… какво точно — не беше съвсем сигурна, но съзнаваше, че някаква граница е прекрачена. В този момент не се питаше доколко бе мъдро решението да поеме по този път. На сегашния етап просто следваше свирача на Хамелин^[3] в любопитството си. А и нямаше нищо, поне докъдето се простираха знанията й, което да я предупреди за някаква предстояща опасност. Нервността, която изпитваше, бе просто плод на несигурност пред неизвестността. Това усещане й бе познато и тя го отмина като нещо нормално.