Линда Дейвис
Гнездо на пепелянки (27)

26.

Пакетът от „Федерал Експрес“ се стовари с тъп звук върху бюрото за пощата на „Таймс“. Лерой Грей, един от отговорниците за пощата, набра телефонния номер с апатичен жест на ръката си.

— Хей, Хилтън, „Фед Екс“ е тук. Да, ще ти го донеса, без проблем.

Хилтън прие пакета и се отправи към офиса на Клемънт Стамп. Стамп отвори плика, а Хилтън надничаше през рамото му. Той го обърна отворен върху бюрото си така, че цялото му съдържание да изпада. Имаше две деветдесетминутни касети и напечатано на машина писмо. Хартията беше измачкана от касетите. Стамп я изглади върху масата. Хилтън четеше над рамото му.

Скъпи Хилтън,

Направи с това каквото можеш. Можеш да го покажеш на Клемънт естествено, той е гениален редактор и може да му се вярва. Не го показвай на никакви адвокати, защото иначе въобще няма да го отпечаташ. Както и двамата знаем, те не си дават зор и биха предпочели да си живуркат мирно и тихо. Не го показвай на полицията или на властите. Можеш да разбереш защо им нямам доверие и дори ако намериш между тях някой свестен, аз ще посивея, а ти ще оплешивееш, докато направят нещо. Междувременно, както вече ти казах, се крия от страх за живота си. Същите, които убиха Мосами и Данте, сега търсят мен.

Моята роля в цялата тази история е на таен агент, нает от управителя на Националната банка. Той работи с още някого, но не знам с кого точно. Може би разузнавателните служби. Все пак аз си свърших работата и им предадох доказателствата и виновните, но по някаква причина те не предприемат нищо — никакви арести, нищо. Така че виновниците и убийците са на свобода. Единствената ми надежда е да напишеш този материал и да ги изобличиш. Тогава няма да имат друга причина да убиват, освен за отмъщение.

Следваше описание на измамата и списък на всички замесени страни. В послепис се изразяваше предположение за възможно участие на Мафията.

Стамп и Скъд се втренчиха един в друг със светнали очи. Стамп отиде до бюрото и донесе касетофон. Изслушаха касетите в гробно мълчание. След това Стамп ги пъхна обратно заедно с писмото в плика и го заключи в стенния сейф в задната част на своя офис. Вената на слепоочието му пулсираше.

— Каква история само! Секс, корупция и смърт, върхушката на италианското правителство, Сити, Треднийдъл Стрийт, а вероятно вътре са замесени и разузнавателните служби. Заговорници, богати като Крез, и Сара Йенсен, попаднала някак си в това.

Хилтън разтърка очи и заговори отмерено:

— Как ще действаме?

Стамп стана, заобиколи бюрото и с искрящи очи разтърси силно Хилтън за раменете.

— Напечатай го, напечатай всичко, което можем да измъкнем оттук. Напиши още по-разнищена история. Ще видим каква реакция ще предизвикаме. На този етап я направи завоалирана.

Хилтън му се ухили.

— А ти какво ще правиш?

— Аз — отговори той с невинна усмивка — ще удостоверя автентичността на касетите.

Хилтън доби възмутен и отвратен вид.

— За да си вържем гащите — измърмори Стамп, след като Хилтън излезе.

Касетите бяха удостоверени и Хилтън беше подготвил половината от материала, когато пристигна вторият пакет. Донесе го куриер с мотоциклет, целият в черно, от каската до обувките — беше племенник на Карол Ейбрахамс. Не може да бъде разпознат, каза Лерой Грей, който бе приел пакета и получил нечетлив подпис.

Пакетът престоя в стаята за кореспонденция един час, преди Лерой да го занесе, без да се напряга много, до бюрото на Хилтън. Когато Хилтън видя почерка, едва не получи удар. Грабна пакета и се втурна в офиса на Стамп, като прекъсна една оперативка. Стамп го погледна, погледна пакета, после пак колегата си, след това освободи четиримата събрани около масата журналисти. Те излязоха с леко недоволни изражения.

Хилтън седна срещу Стамп, разряза плика и го обърна върху масата. Изпадна цяла колекция от видео- и аудиокасети. Той бръкна в плика и извади писмото от Сара. То беше кратко, казваше само да гледат и слушат и да използват всичко.

Стамп пусна щорите на стъклените стени и на вратата, взе една от касетите и я пъхна във видеоапарата, разположен заедно с телевизора в ъгъла на офиса. Мелодичен женски глас съобщи на италиански език часа, датата и мястото.

Два и четиридесет и пет следобед, 26 октомври 1992 година, Рим.

Екранът светна и на него се появи стая. Беше спалня. В нея имаше двама души. Единият беше управителят на Националната банка на Италия — Джанкарло Катания. Другият — непознат за Стамп и Скъд — беше брюнетка, към тридесетгодишна, красива от всяка една гледна точка. Правеха секс. Страстен секс.

Първата касета свърши бързо. Имаше още четири, направени в Лондон, Ню Йорк, Женева и Риад. Освен тях имаше и две аудиокасети, съдържащи разговори между мелодичния глас и Катания Първата от тях съдържаше същността на изнудването. Скъд, който говореше сносен италиански, превеждаше. Ако Катания не се съгласеше да сътрудничи, видеозаписите щяха да бъдат дадени на жена му. Гласът щеше да държи записите в тайна, ако Катания се съгласеше да предоставя подробности за Г7 и монетарната политика на ЕО, като промени на лихвените проценти, интервенции на централните банки на пазара за валутен обмен. Следващите разговори бяха кратки, отсечени, с инструкциите на Катания към гласа да купува стерлинги, долари, лирети, каквото бе необходимо в момента.

— Тези записи са невероятни. Катания е затънал до гуша.

Стамп изключи видеоапарата и трепкащия екран на телевизора. Прокара ръце през твърдата си разрошена коса и въздъхна тежко, сякаш беше претоварен от тежестта на това, което току-що беше видял. Изправи се и закрачи из стаята.

— Направо невероятно. Но всичко е там, в записите. Желязно доказателство. Чудесна мръсна история. Но можем ли да я отпечатаме? Политическият скандал ще бъде неизбежен. В Италия това не е нещо ново — свикнали са, ще бъде просто поредният скандал. Но тук е малко по-различно и както и да го погледнеш, това нещо ври. Главата на важна търговска банка се оказва мошеник и шефът на Националната банка на Англия е оплетен в опасно близки връзки с разузнавателните служби. Двамата заедно се облагодетелстват и след това зарязват тайния си агент, който се оказва едно от най-прекрасните създания, което някога съм виждал. След това организират потулването на случая. Доказателствата са достатъчно ясни, но не са направени никакви арести. Изглежда, всичко това е твърде тъмно дори и за тях. Нямат никакъв интерес да вкарват случая в съда. В техния стил е да решат сами нещата, но както изглежда, не е станало дори и по този начин. Никакви внезапни оставки поради „влошено здравословно състояние“, никакви слухове за кандидати за заместници. Не виждам никакъв смисъл в това, а ти?

Скъд поклати глава. Стамп продължи:

— А освен това тук е и самата Сара Йенсен. Барингтън казва, че тя е изцяло вътре в тази история. И тази работа с трите милиона лири, и това, че тя не е идеално чист свидетел. Той казва, че са открили и други неща за нея. Какво мислиш, че е направила?

— Да пукна, ако знам.

— Сигурно вече е престъпвала няколко пъти закона, като е подслушвала разговори и се е сдобила с тези видеокасети, за които се обзалагам, че са откраднати.

Стамп седна на бюрото си.

— Все пак, каквото и да е направила, двама нейни приятели са мъртви и мъжът, който би трябвало да я държи под протекция, сякаш по-скоро я заплашва.

— И тя иска нашата помощ. Дотук опира всичко, нали? — попита Скъд.

— За бога, не знам. Искам да помисля малко. Но ти продължавай да пишеш. Нанеси се в една от стаите за оперативки, закодирай всичките си материали. Никой не е видял това, освен мен. Трябва да говоря с губернатора, но не съм сигурен, че трябва да го тревожа още отсега. Веднага щом си готов, ми покажи материала. Може да ми подскаже някои идеи. — Стамп въздъхна тежко. — Работата е там, че откровено казано, не знам дали ще можем да публикуваме това. Вероятно ще му сложат знак „Д“, ако Уайтхол или банката надушат за него. Така че засега не искам да им казвам нищо. Може би ще успеем да вдигнем такава пушилка с това, че да отнесем всякакви „Д“ знаци. Просто не знам.

— По-добре е да направим нещо. Аз вярвам на Сара, като казва, че е следващата жертва на убийците.

— Мислиш ли, че аз не й вярвам? Мафията, Катания — всички имат достатъчно причини да я убият.

— И никой нищо не прави, за да й помогне.

Хилтън Скъд се изправи, излетя от офиса и се заключи сам в стаята за оперативки в другия край на коридора. Включи компютъра на бюрото в средата на стаята, зададе кодовата дума и започна да работи яростно с клавишите. Косата му падна над очите. След всеки две-три думи той я отмяташе с ръка силно назад само за да падне обратно напред няколко секунди по-късно.

 

 

Джанкарло Катания се облегна в креслото си с доволно изражение. Прислугата разчистваше остатъците от изключително обилен обяд. Бреазола с горчица и пармиджано реджано, след това пиката ди витело и накрая тирамису. Всичко това, полято с бутилка „Тиньорело“. Някои от най-добрите ресторанти в Рим биха се засрамили, само да знаеха. Двама първокласни готвачи и двама прислужници сервираха в тази голяма, обляна в слънце трапезария, но това не беше ресторант. Не беше отбелязана в нито един указател, нямаше табелка с име на елегантната фасада. Беше недостъпна за любопитни минувачи. Тук обядваха само добре познати на собственика хора. Политиците и цивилните служители, с които Катания се срещаше по цял ден, никога не идваха тук, а ако идваха, никога не биха го признали.

Къщата, разположена на Виа Апиа Антика, на около седем километра от центъра на Рим, беше огромна вила, построена през 1930 година от бледорозов камък. Беше ниска и просторна, с плувен басейн отзад. Отпред имаше огромна градина, скриваща я от любопитните очи. Къщата принадлежеше на Антонио Фиери. Той и Катания Обядваха заедно веднъж месечно в ниската трапезария с изглед към градината в задната част на къщата.

Един от шофьорите на Фиери винаги взимаше Катания от Националната банка с кола, принадлежаща на компания, регистрирана на Каймановите острови, в случай че някой се опиташе да я проследи по регистрационния номер.

Катания не можеше да използва служебната си кола; всеки, който го познаваше, щеше да разпознае номера й. Колата на Фиери имаше тъмни бронирани стъкла, както и другите му автомобили. Шофьорът паркираше в подземен гараж до къщата на Фиери. Катания се качваше по стълбите в къщата, без да може да бъде видян отвън. Това беше нещо обичайно, но днес липсваше спокойствието.

Катания се ужасяваше от мисълта за тази среща. Знаеше, че трябва да се държи нормално, докато следи изпитателно Фиери дори и за най-слабия знак, че може да знае или да подозира нещо за Карла, Скарпирато, Мацумото или Йенсен. Списъкът сякаш нямаше свършване. Имаше твърде много тайни, които беше почти невъзможно да скрие.

Фиери имаше огромна разузнавателна мрежа, беше схватлив и напълно безпощаден. Ако разбереше, нямаше да има място за обяснения, втора възможност, някаква милост. Ако Катания направеше дори едно погрешно трепване, Фиери щеше да усети, че той крие нещо. След това всичко щеше да бъде въпрос на време.

Катания се беше подготвил, защото знаеше, че ще бъде подложен на изпитание. Фиери се забавляваше да изнервя хората само за да види какво ще стане, да види дали ще преминат границата на обичайното, допустимо притеснение.

Обаче днес Фиери беше в изключително добро настроение. Нещо много приятно трябва да беше предизвикало крокодилската му усмивка, а поводът наистина бе добър. Беше много доволен от последната операция на Г7, докарала на съюза 16 милиона — нищо особено в сравнение с общите им доходи, но все пак не беше лошо за едно напълно безопасно начинание.

Докато разговаряше с боса, Катания започна да се успокоява. Фиери беше доволен от бизнеса и изглеждаше спокоен и весел. Не показа с нищо да има някакви подозрения за Карла и за отстранените от полесражението Скарпирато и Мацумото, оставаше само малката Йенсен. Беше изчезнала и мълчеше, изплашена от смъртта на приятелите си. Ако се беше свързала с властите, досега щяха вече да са почукали на вратата му. Дотук добре, но той не желаеше да поема никакви рискове. Беше запазил договора за Сара Йенсен. Кристин Вийер трябваше да остане в Лондон и да чака жертвата си. Щеше да я спипа рано или късно.

В хода на срещата страховете на Катания утихнаха и увереността му се възвърна. Фиери беше толкова доволен от осъществения удар, че беше изпаднал в нетипична за него щедрост. Каза на Катания, че е депозирал допълнителни 1 милион долара в неговата банкова сметка в Швейцария. Обикновено Катания получаваше 10% от печалбите. Това обаче вече му беше донесло 1,6 милиона. Катания се усмихна — 2,6 милиона щяха да му свършат работа при разплащането с Кристин Вийер. Разля се в благодарности. Фиери прие благодарността му с усмивка на благородна величавост, след това се изправи, прегърна го, разцелува го по бузите и тръгна за друга среща. Катания се облегна назад в креслото си. Нещата определено се оправяха. Обядът бе минал успешно и неговите малки лични трудности сякаш бяха овладени. Започна да се смее на глас, изправи се и повика шофьора. Беше готов за тръгване.

 

 

Докато Катания се радваше на късмета си, Джована Чери, която работеше за него като младши личен сътрудник, пушеше цигара след цигара и се опитваше да приема едновременно обажданията и по двата телефона. Рита, прекият й началник, трябваше да се е върнала преди доста време, вместо да я оставя в такъв батак. Беше излязла да обядва с приятеля си Глауко и след това да пазарува по Виа Кондоти, което беше невъзможно да се вмести в по-малко от три часа, а в доста повече, както изглежда. Cattiva^[1]. Винаги се възползваше, когато Катания записваше в дневника си „обяд с господин К.“.

Катания рядко се връщаше от тези обеди преди пет. „Кой ли беше господин К?“, чудеше се Джована. Вероятно е момиче. Тя сви рамене. Всички останали си имаха. Защо не и той? Изглеждаше добре за възрастта си. Джована се отказа от размишленията и извади един брой на „Вог“. Едва успя да се поразсее за минута и ето че червеният телефон, използван за разговори с по-високопоставени от шефа й лица, зазвъня.

Беше редакторът на „Таймс“, господин Стамп. Спомни си, че беше разговаряла веднъж с него и преди. Много приятен мъж, много любезен. Нейният шеф би могъл да се понаучи на нещо от него. С какво би могла да му бъде полезна? Той искал да обсъди много важни делови въпроси с шефа й. Би ли могла да му изпрати по факса телефон, на който би могъл да се свърже с него по-късно същата вечер?

Ma certo.^[2] С удоволствие. Тя записа номера на факса на Стамп и десет минути по-късно исканият факс се появи на бюрото на Клемънт Стамп.

Хилтън Скъд работеше трескаво в стаята. Кодовата дума за материала му беше „Кеймбридж“ Само тези, които я знаеха — в случая Клемънт Стамп и Кристофър Фиш, един от адвокатите на вестника, — можеха да видят материала. Обикновено всички неща влизаха в главната система и всеки журналист от „Таймс“ имаше достъп до тях и можеше да ги ползва чрез собствения си компютър. Но не и това. Съществуваше голяма опасност някой да проговори. Поради естеството на цялата история и заради Сара Йенсен Стамп не желаеше да има изтичане на информация.

Големите истории винаги изпълваха Стамп с нервно вълнение, но в този случай той чувстваше безпокойство, дори трепереше. Не беше единствено заради историята, а и заради участието му в публикуването й, ако то въобще станеше факт. Освен че беше редактор във вестника, в този случай трябваше и да предизвика, да раздаде някакво правосъдие. Не за първи път той и вестникът играеха такава роля, но тук всичко беше покрито в една почти непроницаема неяснота. Имаше твърде много лъжи и пропуски, смесени с истините, твърде много мотиви изскачаха наяве. Обаче имаше неща, които се открояваха с несъмнена яснота в тази мъглява история: Сара Йенсен беше в смъртна опасност, имаше огромен финансов заговор и още един по-тъмен и още по-зловещ заговор се разкриваше лека-полека, в който Сара Йенсен беше жертва, а участниците в него бяха управителят на Банк ъв Ингланд, както и някои неназовани лица.

Единственото, което можеше да направи от своя страна, беше да започне с видимите неща, да премине през целия спектър и да види какво ще изникне по пътя. Излезе от офиса си с тежки стъпки и отиде при Фиш, адвоката.

Фиш не беше щастлив. Устните и очите му бяха извити надолу в израз на професионален песимизъм. Стамп се извиси над него и погледна към копието от работата на Хилтън на екрана. Приличаше на бойно поле. Цели изречения бяха осветени в червено за обсъждане и изтриване, като под тях бяха изписани предложените от Фиш варианти в плътно черно. Стамп знаеше, че Хилтън четеше вариантите от своя екран, след това се развилняваше, оспорваше всяка точка, махаше повечето от тях и всичко започваше наново.

Върна се в офиса си. Фиш и Скъд продължиха бурните дебати. Изпратиха поръчки до столовата, погълнаха храната бързо, изпиха безброй горчиви кафета, докато нервите им се късаха.

До осем вечерта беше постигнат компромис. Тримата седнаха на бюрото на Стамп и прочетоха текста на екрана. Стамп постави заглавие:

ТВЪРДЕНИЕ ЗА ИЗНУДВАНЕ ЗА 1 МИЛИАРД ДОЛАРА В Г7

Носят се слухове, че влиятелен банкер от Групата на седемте индустриални нации е изнудван от любовницата си да дава сведения за тайните валутни операции на Г7.

Твърди се, че тази информация впоследствие се използва от лица, търгуващи заедно с любовницата на пазарите за ОВ. Това е незаконен обмен съгласно вътрешна информация на най-високо равнище. Не гарантира печалбите, но силно намалява присъщите за нормална обстановка рискове. Участник, който разполага с тази информация, може само с 250 000 долара капитал да натрупа незаконни печалби от десетки милиони долара годишно.

Източници предполагат, че са били влагани доста значителни суми и възможните незаконни приходи могат да надхвърлят 100 милиона долара.

По-нататък статията описваше примери за нарушения в обмена за чуждестранна валута и на други финансови пазари. Съдържаше 500 думи и щеше да стои в долния ляв край на първа страница. Казваше само толкова, колкото позволяваха законите, и беше благоразумно умерена. Тя поставяше началото.

Стамп помисли за пороите от телефонни обаждания, които щеше да предизвика из целия свят. Скотланд Ярд, Отдела за борба с мащабни измами, Департамента по търговията и промишлеността, Федералния резерв… и Банк ъв Ингланд, която досега беше разполагала с доказателства, но по някаква неизвестна причина не беше направила нищо по въпроса или поне нищо явно. Скандалът щеше да бъде огромен. Сара Йенсен щеше да плати скъпо. Нямаше начин да се измъкне незасегната от това, ако той публикуваше всичко. Стамп се взря в текста.

В много отношения щеше да е далеч по-добре изобщо да не го публикува.

Усмихна се на уморените лица пред себе си, взе дневника от бюрото си и извади факса с директния номер на Джанкарло Катания. В Италия беше девет часът. Стамп набра номера.

 

 

Катания беше на вечеря в дома на доктор Николо Калабрия вторият човек след него в Националната банка на Италия. Калабрия мразеше началника си. Смяташе, че е далеч по-способен да поеме управлението на банката. Беше търпял мълчаливо в продължение на три години и сега търпението му бе на изчерпване. Беше унизително да общува с шефа си, но това си беше добра политика, така че на всеки три месеца Катания вечеряше в дома му. Единственото му утешение беше съпругата на Катания. Той се замисли за кой ли път за нея. Вратите на трапезарията бяха затворени и никой от тях не чу иззвъняването на телефона.

Вдигна Николета, дванайсетгодишната дъщеря на Калабрия, и каза да почакат. Обичаше да прекъсва официалните вечери на родителите си. Излетя от стаята си, прекоси преддверието и влезе в трапезарията. Дванадесет чифта очи се обърнаха към нея.

— Татко, търсят директора Катания. Редакторът на „Таймс“ в Лондон се обажда.

Всички се извърнаха учудено към Катания.

— Какво пак си направил, Джанкарло?

Катания се усмихна и се извини за оттеглянето си. Стомахът му беше свит на топка, но продължаваше да се усмихва, когато последва Николета в коридора. Момичето посочи с жест телефона на малката масичка. Катания не му обърна внимание, а се огледа.

— Може ли да се обадя от кабинета? — Тук вероятността някой да дочуе разговора бе значително по-голяма.

Николета посочи вратата в дъното на коридора и се загледа след Катания, докато той влизаше вътре.

На масата в средата на стаята стоеше лъскав черен многоканален апарат. Катания го изгледа, сякаш беше най-върлият му враг. Стегна се вътрешно и вдигна слушалката:

— Ало! Да, моля.

Слушаше мълчаливо, а тялото му се стягаше все повече. Впи пръсти в пластмасовата слушалка. Не отричаше, нито потвърждаваше нищо, само слушаше. Знаеше с какво доказателство биха могли да разполагат. Беше предположил, че може да стане и така, трябваше още тогава да предприеме необходимите стъпки. Беше сгрешил в сметките си. Сега в главата му бушуваха ярост и съжаление и му пречеха да мисли трезво.

Трябва да беше Сара Йенсен, но защо? Защо пресата, а не полицията? Необходимо му бе време, за да размисли, тогава би могъл да коментира. Поиска два часа. Дадоха му един.

Върна се в трапезарията.

— Належаща работа в банката. Ще ме извините ли?

Всички гледаха със съчувствие:

— Но разбира се.

Калабрия се изправи и попита дали не би могъл да помогне с нещо. Катания процеди „благодаря, не“ с напрегната усмивка и излезе.

Сви с колата от страничната улица и я подкара като за купата „Гран При“ по Виа Салария. Беше освободил шофьора си за целия ден. Винаги изпитваше тръпка при каране на мощни автомобили, но етикетът и служебният му пост рядко му позволяваха това, така че той се възползваше от всеки удал му се случай, за да го прави. Даже и тази вечер почувства тръпката.

Петнадесет минути по-късно беше в Националната банка на Италия. Кимна на нощната охрана и тръгна през смълчаното фоайе към асансьора. Изкачи се с него на третия етаж до мястото, което познаваше от петнадесет години. По този начин ли щеше да свърши всичко това? Каква шибана загуба! Каква дяволски шибана загуба! Отключи вратата на личния си кабинет и седна зад бюрото си. Хвана главата си с ръце.

Всичко това нямаше никакъв смисъл. Карла не можеше да получи нищо, а щеше да загуби много, ако го предадеше. Сигурно беше Сара Йенсен. Но как се беше сдобила с видеокасетите и защо се бе обърнала към пресата? Какво би могла да постигне с това? Би могъл да й плати цяло състояние, за да мълчи и да анулира договора за нея, само да се беше свързала с него.

Стоеше мълчаливо в мрака, гледаше през тъмния прозорец и виждаше ясно как животът му се разпада, как някой ден мълчаливите мъже щяха да дойдат за него, как щеше да бликне кръвта му, когато куршумите го разкъсат. А Донатела и децата дали щяха да оцелеят?

Внезапно се сепна. Хрумна му идея, изход — слаб, но реален шанс. Трябваше да опита, нямаше какво да губи. Очите му светнаха и той седна, извади от горния джоб на сакото си измачкан лист и набра телефонния номер. Свърза се директно с Клемънт Стамп.

— Губите си времето, господин Стамп. Няма да отпечатате тази статия. Всичко е лъжа. Знаете това — направи пауза и продължи, — а освен това, като се вземе предвид всичко, май ще е по-добре за вашата приятелка да не публикувате, а?

Клемънт Стамп се засмя с недоверие:

— Заплашвате ли я?

Линията щракна и прекъсна.

Стамп ядосано погледна слушалката, като я стискаше здраво в ръка. Почувства погнуса, бавно изместена от чувство на облекчение. Катания беше виновен, виновен за измама и за убийство. Извади снимка на изгорелия дом на Данте Скарпирато, изпратена от полицията, и се взря в нея. Скъд и Фиш го наблюдаваха напрегнато. Помълча дълго, преди да заговори:

— Виновен е. Затънал е до гуша. Не че призна нещо. Каза, че всичко било лъжа. Намекна, че ще е по-добре за моята „приятелка“ да не отпечатваме материала.

— Искаш да кажеш, че ще я убие, ако го направим? — попита Скъд.

— Да. И сякаш ще я пощади, ако не го направим.

Сара бе вършила какво ли не, само и само да минава времето. В десет часа търпението й се изчерпа. Позвъни в дома на Хилтън и попадна на телефонния секретар. Позвъни в „Таймс“ и зачака. Той вдигна, сякаш след цяла вечност.

— Да? — Тя слушаше с нарастваща паника. — Какво значи това, че няма да го отпечаташ?

Хилтън държеше слушалката на около фут от ухото си и предпазливо я приближи след няколко секунди затишие.

— Виж, Сара, Клемънт е тук и иска да говори с теб.

Стамп се включи в линията.

— Здравей, Сара! Опасявам се, че всичко това действително е много гадно. Накратко, Катания заплаши, че ще те убие, ако отпечатаме статията.

— Значи моят живот в замяна на мълчание, така ли?

— Нещо такова.

Сара замлъкна. Погледът й блуждаеше отнесено из тихата стая. В главата й се въртяха мисли. Сега беше на безопасно място и това беше нещо, но имаше още толкова много неща за свършване. Не беше планирала такъв развой на събитията. Най-сетне проговори:

— Не бих се притеснявала от Катания, Клемънт. Той няма да се отърве току-тъй.

Мъжът отсреща се засмя.

— Де да бях и аз толкова сигурен.

— Ще станеш.

— Какво означава това?

— О, просто ведра житейска философия или нещо такова.

Тя затвори, преди той да успее да я попита още нещо. Обърна се към Джейкъб и Джак и им се усмихна леко.

— Без съмнение разбрахте. Отървах въжето. Клемънт е говорил с Катания. Моят живот в замяна на статията. Спасена съм. — Очите й се отместиха от тях. Говореше по-скоро на себе си: — Ще живея, както обикновено. Всички ще си живеят, както обикновено. Катания, Кеслер, Арнът, Витале, Фиери, Барингтън и неговият кукловод. Всички — с изключение на Мосами и Данте.

— И теб — изрече Джейкъб, наполовина като допълнение, наполовина като въпрос.

Тя се усмихна и се обърна към него:

— Да. И мен.

— Какво ще правиш сега? — попита той.

Сара тръгна към вратата със слаба усмивка на устните си.

— Още не знам.

— Но вече всичко е наред, нали? Щом тя не знае какво смята да прави, значи няма да направи нищо.

Джейкъб въздъхна тежко.

— О, не. Тя не действа по този начин. Няма нужда да знае какво точно ще направи. Просто й е необходимо да прави нещо. Стреми се към нещо, върши нещо, дори и да не знае какво точно е то. Това няма значение за нея. За Сара най-лошото е да бъде пасивна, бездейна, парализирана. Тя си е такава. Тъй че върши нещо, каквото и да е, стига да успее да катализира нещата. Прави така, че да се случи нещо, а после да се случи нещо и с последствията. Не забравяй, че е комарджия по професия, и то с блестящ ум. Тя не само предусеща движенията на пазарите, притежава усет и за човешката природа. Никога не съм срещал по-схватлив човек от нея, когато се налага да прояви това си качество. Навремето често е действала слепешком, просто за забавление. Отегчава я предварително известният край, затваря очи и скача. Но когато се захване с нещо наистина сериозно, чертае, планира, предвижда всичко и накрая прави нещо почти незабележимо и всичко тръгва точно така, както го е планирала. Като при плочките на доминото. Повдига пръст и те падат една след друга.

Джак се размърда притеснено на стола си.

— Звучи направо страшничко.

— Така е. Виждал съм това изражение на лицето й и преди.

— И какво се случи тогава?

Джейкъб отбягна погледа на приятеля си, обърна се и се загледа навън през прозореца, без да отговори.

 

 

Кристофър Фиш се усмихна за първи път този ден. Разминаха се на косъм с поредния съдебен иск срещу тях. Стамп извади касетите на Катания от кафявия плик, изхвърли плика в кошчето и ги пъхна в друг, бял. Поиска от Хилтън писмото от Сара и дискетата със записа на статията. Пъхна и тях в плика при касетите и го заключи в куфарчето си. Утре щеше да го прехвърли в депозитен сейф с цифров код. Каза на Хилтън и Фиш да изтрият файла „Кеймбридж“ от харддисковете на компютрите си и ги държа под око, докато не свършиха.

Случаят беше заключен, в буквалния смисъл, в сейф. Той съзнаваше обаче, че с тези действия не затварят окончателно кутията на Пандора.

Погледна часовника си. Беше девет и половина. Време да приключват. Отби се при заместник-редактора. Остави го да попълни празното място на заглавната страница. Стамп нямаше сили да го направи сам. Пожела лека нощ на Скъд и Фиш и се запъти към „Гарик“.

 

 

Джанкарло Катания седеше в кабинета и се наслаждаваше на победата си. Далече от ноктите на поражението…

Фиери би се гордял с него, ако можеше да му разкаже цялата история. Погледна часовника си. Десет и половина. Можеше да се върне у Калабрия навреме за кафето. Обаче първо трябваше да се обади на Кристин.

Отменен договор, но за сметка на това 300 000 долара като компенсация за пропиляното време. Какво ставаше? Кристин прикри изненадата си, благодари на Катания и затвори. Почувства облекчение. Не беше желала този контракт, не й харесваше да убива жени. Отвори сейфа си, извади снимката на Сара и я заразглежда. Тревожно лице, красиво, но резервирано. Очите, гледащи към обектива, бяха интелигентни и будни, но под привидната увереност личеше неясна угриженост.

Кристин се зачуди за отменянето на поръчката. Каква беше размяната? Какво знаеше Сара, за да стане толкова наложителна смъртта й? И по какъв начин беше успяла да откупи живота си? От разговора с Катания Кристин остана с впечатлението, че Сара се бе споразумяла някак с него, завоювала доверие, че ще запази мълчание. В подходящи ръце този ум би бил безценен.

Трябва да се срещна със Сара, помисли си тя.