Линда Дейвис
Гнездо на пепелянки (21)

20.

Сара прекара следобеда в опити да избягва Арнът. Всеки път, щом видеше лицето му, изпитваше необуздано желание да забие нокти в него. Затова прекара цял час в библиотеката, скрита зад куп периодични издания, като се преструваше, че чете „Иконъмист“, опитвайки се да заглуши какофонията от мисли, която цареше в главата й, и да размисли трезво.

Върна се в залата на дилърите и заобхожда бюрата, като бъбреше нехайно, пушеше и пиеше постоянно кафе. В четири вече не можеше да издържа повече. Трябваше да си тръгне, преди да й изневери изтънялото самообладание. Върна се на собственото си работно място, изключи екраните си, взе си чантата, сбогува се учтиво, колкото можа, и се обърна да си върви. В припряността си замалко не се блъсна в Карл-Хайнц Кеслер, който тъкмо правеше едно от редките си посещения в отдела на дилърите на банката. Остро изрече: „Извинете“, промъкна се покрай него и си тръгна. Той й хвърли гневен поглед в гръб и се взря в часовника на ръката си.

— Не знаех, че тук затваряме в четири — сподели Кеслер с Арнът.

— Ъх-хъм, ами-и тя е над всичко това. Изглежда, смята, че разпоредбите за работното време не се отнасят за нея.

Кеслер поспря за момент и се загледа в Арнът.

— Защо я мразиш толкова? Изглежда почти така, сякаш се страхуваш от нея.

— Да се страхувам ли? Това е абсурдно. Тя просто ме дразни — това е всичко. Когато човек седи до нея по осем часа на ден, пет дни в седмицата… тогава наистина му идва до гуша. — Арнът въздъхна тежко и сви рамене — жест, с който се надяваше, че бе изобразил единствено безразличие.

— Както и да е, не съм дошъл тук, за да обсъждаме нея — просъска Кеслер, снижавайки глас. — Днес много ме заинтригува движението на лихвения процент. Сметнах, че бихме могли да поговорим за това. Утре вечер. Да речем — в седем и половина, в „Маркс Клъб“, а?

Арнът кимна и се насили да се усмихне.

Вън улиците на Сити бяха тихи. Движението не бе така натоварено и по тротоарите имаше малко пешеходци, понеже хората още бяха по работните си места. Мъжът, който се мотаеше пред бляскавата фасада на сградата на Интерконтиненталната банка в поизмачкан костюм, се забелязваше отдалеч. Той стоеше и чакаше, с ръце в джобовете, като се оглеждаше нервно наоколо и пушеше цигара след цигара до филтъра. Изведнъж се изпъна, като съзря Сара Йенсен да излиза през главния стъклен портал на банката. Пристъпи към нея. Тя стреснато вдигна очи към него. Той я хвана за ръката.

— Джони, о, господи, какво правиш тук?

Джони Макдермот зяпна от изненада.

— А ти какво си мислиш, по дяволите? Какво си беше наумила днес? Не мислиш ли, че заслужавам обяснение? Заради теб можеха да ме уволнят, както и теб самата. И двамата можехме да свършим зад решетките.

Сара припряно отскубна ръката си и трескаво се огледа наоколо. Съзря черно такси наблизо с табелка „Свободно“. Спря го с вдигане на ръка и се обърна към Джони:

— Хайде. Влизай.

Той заговори нервно, като гласът му изтъня от вълнение:

— Не искам да се качвам, просто искам да разбера…

Сара рязко прекъсна потока му от думи:

— Просто влез в колата, Джони.

Той я изгледа за миг, примигна недоумяващо заради суровия й тон, после я послуша и се качи в таксито. Трясна вратата след себе си. Сара каза на шофьора:

— Оставете ни на Ембанкмънт, до Темпъл, ако обичате.

Макдермот отново се опита да заговори.

— Млъквай, Джони. Нито дума.

Той я погледна, без да разбира нищо, а гневът му се примеси със странна несигурност. Облегна се назад в седалката. Поседяха в мълчание пет минути, докато таксито ги остави на огряната със слънце алея покрай реката.

Водата искреше под слънчевите лъчи. Дърветата, потънали в зеленина, хвърляха сенки по лицата им, докато вървяха. След малко Сара спря и се отпусна на една пейка, обърната с лице към реката. Джони седна до нея и я загледа в очакване.

Тя се обърна към него и се усмихна измъчено.

— Извинявай за всичко това. Просто не исках да ни виждат заедно. — Тя направи пауза и повдигна рамене в израз на няма безпомощност. — Знам, че ти дължа обяснение, но се страхувам, че не бих могла да ти го дам. — Той пак се помъчи да заговори, но Сара го спря с вдигане на ръка. — Моля те, Джони, чуй ме. Може и да ти прозвучи мелодраматично, но повярвай ми, изобщо не е така. Колкото по-малко знаеш, толкова по-добре. Най-доброто, което би могъл да направиш, е да забравиш това, сякаш то изобщо не се е случило. Не се опитвай да ме виждаш отново. Не говори повече за това. Никога. То не бива по никакъв начин да се отрази на теб. Ако просто го отминеш, всичко ще свърши дотук, поне що се отнася до теб. Няма да бъдеш засегнат.

Джони се взря в лицето й, което вече не се усмихваше, а бе обзето от някаква мрачна решителност, даже, както му се стори на него — от съжаление.

— Наистина съжалявам, че те въвлякох във всичко това. Няма да го правя повече. Не можем ли просто да продължим, както досега, да обменяме нормално, да се престорим, че нищо не се е случило? Моля те, Джони. Действително нямаш представа… — Тя извърна очи и се взря в течението на реката. — Да го забравим, може ли?

Той се загледа в лицето й, което бе обърнато към него лице, което винаги бе намирал за красиво, овладяно, властно, ала което сега изглеждаше уязвимо и открито като на дете. Беше искал да крещи, да ругае, да разбие със сила тази стена, която тя изграждаше пред себе си, обаче изразът на лицето й го бе размекнал и някакъв изненадващ инстинкт го бе подтикнал да се съгласи с нея.

— Добре, Сара. Ще го забравим. Аз ще го забравя. Но ако нещата наистина са така лоши, както твърдиш, за бога, измъкни се от тази каша.

Джони се изправи, колебливо докосна с ръка рамото й, после се запъти към станцията на метрото на Темпъл. Сара го загледа в гръб, след което извърна очи към реката. Покрай нея минаваха пешеходци с блажен израз на лицата заради приятното следобедно слънце. Отиват си по къщите рано, помисли си Сара, в сигурните си домове, към нормалния си начин на живот. Бяха безгрижни, свободни да се усмихват на ведрото слънце. Джони и представа си нямаше. Сякаш тя действително би могла да се отскубне от задачата просто така. А в момента бе като заклещена в капан — както от развоя на събитията, така и от твърдото си решение сама да довърши нещата.

Стана, тръгна към Парламънт Скуеър, спря едно такси и се прибра у дома. Влезе в къщата в пет часа и веднага се обади на Джейкъб, който намина час по-късно. Хвърли поглед на изнуреното й мрачно лице и се отпусна на стола до кухненската маса.

— Разкрили са те, нали?

— Как разбра?

— Лесно. Снощи се обади приятелят ми. Съобщи ми, че един ОТ предавателите е излязъл от ефир. Разбира се, би могло да съществува и невинно обяснение за това — чистачка би могла да го измъкне случайно например. Хранех надежда да е нещо такова, докато не видях лицето ти? И така, какво се случи?

Сара погледна през масата спокойното мило лице на Джейкъб. Едва ли не й се прииска да съзре там следи на паника. Той се опасяваше от най-малките дреболии, но в мигове на истински кризи винаги оставаше спокоен.

— Арнът откри микрофоните на бюрото си и в апартамента на Карла. Пребил е Мосами. Лицето й е цялото натъртено и разранено и има две счупени ребра.

Джейкъб примигна. Сара продължи:

— Успях да убедя Арнът, че единственото, което искам, е дял от операцията. Смятам, че ми повярва. — Засмя се мрачно. — Италия вдигна лихвения процент с един пункт днес. Арнът бе уведомен за това предварително. От Катания. И знаеш ли какво? Той очевидно смята, че аз знам повече, отколкото е всъщност. Съвсем нехайно изпусна името на Катания. Каза: „Катания нареди да купуваме италиански лири.“ И така аз самата купих петдесет милиона, продадох ги и спечелих три милиона. — Сви рамене. — И аз се облажих, с една дума. Мисля, че Арнът вече е убеден. Въпросът сега е дали той ще каже за мен на членове номер три и четири и ако го направи, дали и те ще ми повярват. Отначало смятах, че номер три е Скарпирато, обаче сега съм сигурна, че не е той. Ако се помотая там достатъчно дълго, определено ще разбера кои са те.

Спокойната маска на лицето на Джейкъб се пропука от израз на нескриван ужас:

— Тези хора са опасни, Сара. Не можеш просто да се мотаеш там. — Гласът му бе бавен и пресекващ, изпълнен с гняв и страх за тях двете с Мосами.

Тя бе непреклонна:

— Трябва. Заради Мосами, както и заради всичко останало. И не се безпокой, Арнът налапа въдицата. Според него аз съм на негова страна, освен това му казах, че ако нещо се случи с мен, записите ще отидат право в отдела за измами. При тези думи той целият пребледня. Действително ми повярва, затова и мисля, че няма да ме ликвидира.

Джейкъб се ядоса.

— Не си прави шега с тези неща.

Сара се усмихна вътрешно. Изобщо не се шегуваше.

Джейкъб започна да усеща, че положението далеч надхвърля неговата компетентност. Той бе стар човек, вече пенсионер. Беше очаквал, че ще остави всичко това зад гърба си преди дълги години. Въздъхна дълбоко.

— Виж, Сара, надявам се онзи твой управител, Барингтън, действително да е наясно какво, по дяволите, става, защото аз не съм. Още от самото начало тази история ми понамирисваше. На първо време всичко изглеждаше приемливо… малко странно, намесата на губернатора, използването на таен агент и така нататък, но поне изглеждаше безобидно. Но с всеки изминат ден отхвърляме пласт след пласт и разкриваме все неща, които ме ужасяват. А сега и това. Мосами пребита, а ти — потънала точно в центъра на кашата. Освен всичко останало, току-що си престъпила закона, и то много сериозно. Замисляла ли си се над това? Минавало ли ти е през ум какво би станало, ако по една или друга причина Барингтън не застане зад теб? Той те е предупредил, нали… ако те хванат, не би бил способен да ти помогне публично. Не съм сигурен, че изобщо може да му се вярва. Даже не съм уверен, че той стои начело на цялата операция. Нещата някак не се връзват. Това се превръща в истински кошмар, Сара, и което ме тревожи най-много, е, че теб сякаш изобщо не те е грижа. Ти си изложена постоянно на риск. — Джейкъб наблюдаваше как й се отразяват думите му, как устните й остават упорито свити, а очите й излъчват решимост. Продължи нататък: — Най-добре се обади на Барингтън, но бъди внимателна дори с него. Предпазливо опипвай почвата под краката си.

Сара го погледна, усмихна се леко и заговори умишлено бавно:

— Не мислиш ли, че вече съм се сетила за всичко това? Не ми е за пръв път, нали, да се забърквам в каши?

Известно време и двамата останаха мълчаливи, после Сара взе бележника си и набра номера на Барингтън. Седеше, заслушана в ясния сигнал в очакване той да вдигне.

— Господин управител, Сара Йенсен се обажда.

Познатият глас, бодър и отчетлив, отговори гладко:

— Добър вечер, Сара. Как си?

— Добре, благодаря. Обаждам се, за да ви държа в течение. Получи се ново развитие на нещата — и добро, и лошо. Бях поставила подслушвателни устройства в ИКБ и в апартамента на Карла Витале. Арнът ги откри и ги свърза с мен. Поиска обяснения. Казах му, че съм го подслушвала от страх, че иска да ме уволнят, за да събера малко мръсотия за него и да я използвам, ако се наложи. Казах му, че знам за заговора и че искам да получа дял от операцията. Той се хвана. Раздрънка се. Съобщи ми, че Катания е източникът му.

От другата страна на линията последва продължителна тишина. Най-сетне Барингтън проговори:

— Това е доста странно, Сара. — Тонът му бе замислен, далечен. После се преобрази в по-делови и рязък: — Слушай, очакват ме на важна среща… всъщност точно в момента. Ще трябва да ти се обадя по-късно.

Сара се втренчи в пода. Пак ледената фасада и тази резервираност. Част от нея искаше да закрещи, да го попита какво, по дяволите, да прави по-нататък, да го накара да отмени срещата си, да се ангажира с нея и това, което току-що му беше съобщила. Ала безизразният официален тон изискваше същия хладен, овладян отговор от нейна страна. Емоциите и истерията нямаше да й помогнат, затова тя наподоби неговия безжизнен тон. Освен това подозираше, че би било безполезно да изисква обяснения, да настоява за отговори, които той по всяка вероятност не би могъл да й даде. Ето защо изрече с равен глас:

— Добре, Губернаторе. Дочуване. — Затвори телефона, отпусна се назад и си запали цигара. Лицето й бе сковано от усилията да се контролира. Погледна към Джейкъб. — Мисля, че както обикновено, имаш право. Каза, че се налагало да присъства на важна среща и че щял да ми се обади по-късно. Звучеше едва ли не, сякаш искаше да спечели време. Изглежда, ситуацията е излязла извън компетенцията му. Но ако той не е ръководител на цялата операция, кой тогава отговаря за нея?

Джейкъб поклати глава.

— Между другото, ти не му спомена за твоите три милиона.

— Да, нали? Някак си ми се стори, че моментът не е съвсем подходящ за това.

 

 

Антъни Барингтън се взираше в стенния часовник, който заемаше ъгъла на кабинета му. Половинчатите му опасения относно Сара Йенсен се бяха потвърдили. Тя беше опасно независима и се бе понесла в задачата си като необуздан кон. А се предполагаше, че той трябва да държи юздите. Той я бе препоръчал, каза си, но все пак за нея носеше отговорност Бартроп. Цялата тази работа бе по идея на Бартроп. Сега вече на Бартроп щеше да му се наложи да поеме нещата в свои ръце. Позвъни на Етел:

— Би ли ме свързала с Джеймс Бартроп, ако обичаш? Предай му, че е спешно.

Бартроп веднага се обади, Барингтън мина направо на въпроса:

— Има някои нови развития на нещата, Бартроп. Добрата новина е, че Сара е идентифицирала източника на информацията като Катания. Лошата е, че са я разкрили. Матю Арнът открил микрофоните, поставени от нея, и поискал обяснения. По един или друг начин тя е успяла да го убеди, че единственото, което е искала, както тя се изрази, е дял от операцията. Твърди, че той се е хванал. Но аз нищо не знам със сигурност. Чувствам се обезпокоен. Не смятам, че това може да продължава така. Започва да става объркано, смущаващо и няма нищо общо с хладнокръвната, добре обмислена, едва ли не клинична операция, която ми бяхте описали. Питам се дали не е крайно време да привлечем някой друг… Специалния отдел или може би Пето управление. В крайна сметка това нали си е тяхна територия?

Бартроп го изслуша, без да го прекъсва. Чак тогава проговори с гладък, прецизно модулиран тон:

— Знаете ли, Губернаторе, според мен нещата се развиват далеч по-добре, отколкото смеех да се надявам. Не бихме могли да го планираме по-съвършено. В момента Йенсен е точно в центъра. Открива й се възможност с малко повече късмет да разобличи цялата афера, като се почне от участниците в Сити и се стигне до Фиери. Тя вече доказа, че е изключително хладнокръвна. Щом според нея Арнът се е хванал на въдицата, значи действително е така. Времето ще покаже. Същественото обаче, господин управител, е, че операцията няма да бъде отменена. Повече от всякога става ясно, че двамата носим поделена отговорност за нея. Въпросът е кой е в по-добра позиция, за да се справи със ситуацията? В началото решихме, че ние сме в такава изгодна позиция. По мое мнение в това отношение нищо не се е променило. Ако въвлечем някой друг — отдел или управление, положението само ще се усложни. Техните действия неминуемо ще се набъркат в нашата сфера на отговорност. Ще се получи най-лошата възможна картина — нашият контрол ще бъде компрометиран, зависимостта ни от други хора и обстоятелства ще се засили, а отговорностите ни ще останат същите. Ще настане истински хаос. Освен това естествено остава открит въпросът за Сара Йенсен. Сега аз ще поема цялата отговорност за нея, но ще се наложи да остана в сянка. Едва ли бих могъл да се материализирам, сякаш от нищото, по средата на операцията. Не мисля, че тя би го приела спокойно. Най-добре за нас е да се придържаме към първоначалния план, защото в противен случай тя би могла да се почувства излъгана и да зареже всичко.

Барингтън въздъхна тежко.

— Разбирам какво имате предвид, но не бих могъл да изразя безметежно щастие от това.

— Разбирам ви напълно, господин управител. Обаче не съществува съвършен начин за довършаване на този случай, няма идеално разрешение. Честно казано, вярвам, че сме налучкали най-добрия път. Погледнете само резултатите, които получихме до момента. Трябва да признаете, че изобщо не сме предполагали, че ще открием толкова много в такъв кратък срок.

— Така е. Признавам. — Барингтън се загледа през прозореца в зеленината във вътрешния двор. Остана мълчалив за известно време. — Добре, Бартроп. Ще продължим, както досега. Аз ще поддържам връзката със Сара Йенсен, но оттук насетне отговорността за нея е изцяло ваша.

— Разбира се.

— Значи в такъв случай ще напишете нещо за архивите, нали? — Това бе указание, а не молба.

— Нещо като потвърдително писмо, както казвате в банковите среди, така ли?

— Да. Наречете го както искате.

— Ще ви го изпратя тези дни.

Бартроп затвори телефона с облекчение. Отпусна кръстосаните си крака и бързо отиде до прозореца. Усмихна се на собственото си отражение в стъклото. Беше заинтригуван. С всеки изминат ден уважението му към Барингтън намаляваше, докато към Сара Йенсен в съзнанието му се развиваше предпазлива, едва ли не неохотна почит. Тя се оказваше много добра придобивка — малко необуздана, непредсказуема, но без съмнение ценна, ако се направляваше по нужния начин.

Самостоятелно Барингтън не би могъл да се справи. Това бе вече ясно. Щеше да се наложи да го държи за ръка — нещо, което Бартроп би направил с удоволствие. Всичко, което го приближаваше крачка по крачка към Фиери, си заслужаваше усилието.

Това бе вдъхновен, макар и малко рискован план. Барингтън щеше да ръководи Сара привидно, а тя щеше да доведе Бартроп още по-близо до целта му — Антонио Фиери. Когато случаят съзрееше, нейната информация щеше да бъде предадена от Шесто на властите в Италия. Бартроп щеше да скрие самоличността на Сара, тя беше таен оперативен работник на свободна практика, не на разположение, ако някой поискаше да я разпитва относно методите му. Фиери и неговите съучастници щяха да бъдат арестувани и съдени. И Бартроп щеше да постигне целта си от първостепенно значение — с отстраняването на Фиери наркотрафикът щеше да претърпи смазващ удар и хиляди други незаконни дейности щяха да бъдат разкрити. Братството щеше да получи най-голямото признание за падането на Фиери. Преимуществата от това нямаше да закъснеят и щяха да са огромни. Неговите заслуги. Неговият успех. Отчаяно необходими. Прекалено редки, за да бъдат поделяни с Пето.

Това беше неговата схема на игра. Обаче съзнаваше, че се налага да прояви предпазливост. Толкова много зависеше от сътрудничеството на Барингтън, което трябваше да продължи, както и от способността му да контролира Сара Йенсен. От особена важност бе и детайлите по операцията да останат в тайна.

Силните страни на операцията в много отношения бяха и нейните слабости. Йенсен бе блестяща — беше проникнала в ИКБ и до голяма степен в заговорническия кръг около Катания, но освен това бе непредсказуема и притежаваше опасен интелект. Барингтън бе идеалният управляващ и съвършеното лице на операцията от гледна точка на общественото му положение, обаче показваше признаци на малодушие при първите сблъсъци с нарастващото напрежение. Той имаше прекалено много за губене, ако операцията претърпеше провал.

На Бартроп щеше да му се наложи да държи със здрава ръка Барингтън и чрез него самата Йенсен. Но това не представляваше особена трудност. Барингтън вече бе отишъл прекалено далеч, за да може да се оттегли току-така. Беше заложил изключително много. Той щеше да сътрудничи заради самия себе си, ако не за друго. А Сара Йенсен… е, болезнено амбициозните жени не бяха нещо ново. Щеше да я контролира по един или друг начин. Вдигна слушалката и се обади на заместника си — Майлс Форшоу:

— Майлс, Бартроп е. Открихте ли нещичко допълнително за Йенсен?

Настъпи кратка пауза, преди Форшоу да отговори:

— Ами да, открихме. Не е бетонно, но все пак… По-скоро догадки. Обаче доста обезпокоителни. Най-добре ще е да намина при вас.

 

 

Антъни Барингтън не беше щастлив, но поне бе поуспокоен. Не можеше да се оттегли от случая. Беше се примирил с мисълта, че ще трябва да продължи да действа като вид контрольор на Сара, но тази роля започваше да му тежи все повече и повече с всеки изминал ден. Бартроп поне бе поел пълната отговорност относно Сара Йенсен. А той, Барингтън, щеше да бъде само в качеството на посредник, който предава указанията на Бартроп за Сара и доставя по обратен път информацията, събрана от нея. Ако нещо се объркаше междувременно, то нямаше да бъде негов проблем. Подкрепен от тези разсъждения, той позвъни на Сара в дома й на Карлайл Скуеър.

Изглеждаше забързан. Говореше почти без да спира:

— Извини ме, Сара. Проклетите ангажименти валят един след друг. Както и да е, браво на теб. Малка спънка, но си се справила чудесно със ситуацията. Вече си в идеална позиция, и то благодарение на блестящата си реакция. Така че възползвай се от положението. Виж какво друго би могла да откриеш.

Добре познатата острота се бе върнала в гласа му. Ненадейната й поява бе също толкова любопитна, колкото и временните й стихвания. Сара започна да се чувства така, сякаш бе в центъра на две загадки. Кой бе четвъртият член на заговора на Катания? И кой, ако въобще имаше такъв, дърпа конците на Барингтън? Видя го тази нощ в сънищата си като марионетка, която се лута, хаотично задвижвана от невидима ръка.

 

 

В седем и петнадесет на следващата сутрин Матю Арнът паркира своя мерцедес в подземния гараж на сградата на ИКБ, затръшна вратата му и забързано се изкачи по стълбището до нивото на улицата, като металните върхове на обувките му потракваха по бетона. Изтича по Лоуър Темз Стрийт, нагоре по Фиш Стрийт Хил и сви наляво по Кенън Стрийт. След като се отби в „Бърлис“, за да си вземе закуска в пакет, той се върна обратно до будката за вестници на Ийстчип и си купи пакет „Марлборо“ Взе два пакета, нарушавайки по този начин собствените си правила. Опитваше се да не пуши повече от двадесет на ден. Обаче денят се очертаваше да бъде дълъг и без съмнение щяха да са му необходими успокоителните свойства на никотина.

Сара вече бе на работното си място, надвесена над мониторите пред себе си, с цигара в ръка, когато той пристигна. Кимна му и отново насочи вниманието си към екраните. Той прекара по-голямата част от деня в опити да я игнорира напълно. За негово облекчение, тя го остави на мира. Изглеждаше напълно ангажирана с работата си.

Арнът седеше и пушеше и се чудеше какво ще каже тази вечер на Кеслер. Можеше да му каже истината и щеше да последва истинска експлозия — беше убеден в това. Но можеше и да излъже, да прикрие фактите. Обаче можеха да го разобличат по някакъв начин. И в това бе също толкова убеден.

В пет часа главата му вече бучеше болезнено. Никотинът бе пропил порите му и пръстите му леко трепереха. Имаше пред себе си още два часа и половина за убиване. Отправи се към библиотеката и запрелиства печатните издания до шест и половина, после, залитайки, се върна в залата на дилърите. Не отиде направо на своето бюро. Вместо това се настани на едно от бюрата на учредителите на разплащателната документация, което бе опряно с лицевата си страна на бюрата на Йенсен и Уилсън. Борсовите екрани и купищата документи се издигаха като преградна стена между двете редици и така хората, седнали от която и да е страна, оставаха невидими един за ДРУГ.

Привлекателната страна на бюрото на учредителите бяха програмите с игри на компютъра на младшия чиновник Андреас Ръдинг. Арнът, както и повечето дилъри, бе пристрастен към изискващите бързи реакции игри тип „Нинтендо“. Обаче той смяташе, че игричките биха нанесли ущърб на неговия имидж — та той стоеше стъпало по-високо от стадото. Ето защо се опитваше да го прави незабележимо.

Огледа се наоколо. Залата бе празна. Етажът на дилърите бе почти пуст. Арнът включи компютъра на Ръдинг и започна да играе.

Тъкмо преполовяваше първото ниво, когато го прекъснаха гласове от другата страна на бюрото. Надникна през процепа, образуван между две купчини с документи, и съзря Скарпирато, който излизаше от своя офис заедно с Йенсен. Арнът трескаво натисна клавиша за заглушаване на звука и се вслуша в разговора им, притихнал и невидим. Скарпирато и Йенсен обсъждаха нещо разпалено.

— Виж какво, не можеш да очакваш, че ще си седя спокойно и ще се преструвам, че нищо не е станало. Трябва да знам какво става. За да реша какво да правя.

— О, Данте, защо са всичките тези въпроси?

— Добре де, дай ми някои отговори. Хайде, Сара. Имам право да знам какво става. Хайде, изплюй камъчето. Веднага.

— Не говори толкова високо, за бога.

— Наоколо няма никой. И така…

— Добре. Ще ти кажа. Но не тук. Да излезем навън. Да пийнем някъде по чаша.

Арнът се смрази. Втренчи очи в натрапчивото примигване на екрана пред себе си. Йенсен знаеше, Мацумото знаеше, а сега и Скарпирато щеше да разбере. Положението се изплъзваше от контрол. Щеше да се наложи да каже на Кеслер и да понесе последствията. С болезнени спазми в стомаха си изчака Йенсен и Скарпирато да изчезнат от полезрението му, след което взе телефонната си слушалка в ръка и набра номера на Кеслер. Той вдигна на третото иззвъняване.

— Карл-Хайнц, Матю е. Трябва да се видим веднага.

— Че какво толкова спешно би могло да има? Тук съм малко зает. Не можеш ли да изчакаш един час?

— Не. Не мога.

Гласът на Кеслер прозвуча остро и засили още повече страха на Арнът:

— Ще сляза долу.

Минути по-късно той влезе в залата на дилърите. Кимна на Арнът, който го последва в кабинета на Скарпирато.

— Е?

Арнът му разказа всичко, от игла до конец. Кеслер бе впил очи в него и мълчеше. Накрая проговори:

— Значи знаят трима души — Йенсен, Мацумото и Скарпирато.

Арнът преглътна.

— Да. Обаче Йенсен сама се забърка в това. Тя направи…

Кеслер презрително изръмжа.

— Какво искаш да кажеш с това „забъркала се е“? Тя просто е извършила един обмен, нарушила е няколко вътрешни правила, надхвърлила е лимита си. Това е всичко. Би могла да каже, че те е видяла как купуваш лири, сметнала, че идеята е добра и е направила като теб. Няма закон, който да го забранява. Идиот такъв. Тя няма какво да губи. Не го ли проумяваш?

Арнът се взря във върховете на обувките си. Кеслер бе втренчил поглед право напред. После се изправи да си върви.

— Е, вече е станало. Единственото, което можеш да направиш, е да си държиш езика зад зъбите и да ме уведомиш, ако се случи още нещо. А аз в това време ще трябва да уведомя Катания.

— Какво мислиш, че ще направи той? — попита Арнът със запъване.

— Нещо, каквото и да е… Откъде, по дяволите, бих могъл да знам? — избухна Кеслер. — Но той има за губене доста повече от нас. В крайна сметка той е едновременно и участник, и главно действащо лице. Колко е получил на своята сметка?

— Току-що преведох осем милиона долара — отвърна Арнът. — Там вероятно вече има около тридесет. Достатъчно, за да убеди всеки, че е пълноправен и доброволен член на операцията.

— Е, ще трябва на мен да благодариш за проявената предвидливост. — Кеслер изгледа Арнът с нескривано отвращение и презрение. Матю несигурно се изправи на крака. Взе куфарчето си и притеснено започна да се сбогува. Изведнъж Кеслер го изгледа с ужас. — Проверил си този кабинет, нали?

Арнът се намръщи.

— Какво искаш да кажеш с това „проверил“?

На челото на Кеслер набъбна пулсираща вена. Сякаш всеки момент щеше да се пръсне.

— С детектора за микрофони.

Арнът усети как му прималява.

— Не. Не съм проверявал. Мислех, че тя иска да докопа само мен. Защо й е да подслушва кабинета на Скарпирато?

— У теб ли е детекторът? — изрече Кеслер нарочно бавно, с тон, който не предвещаваше нищо добро. Арнът бръкна в служебното си куфарче. Кеслер грабна устройството от ръцете му, включи го, сложи си слушалките и започна да наглася обхвата. След секунди предният панел оживя. — Подслушвали са ни — изрече той през стиснати зъби и чу собствения си глас, многократно увеличен през слушалките.

 

 

На триста метра от това място, в „Прасето и шишът“, Данте и Сара седяха на една масичка в ъгъла и разговаряха.

— Все още не мога да проумея защо не желаеш повече да се виждаме. — Данте се приведе напред в стола си, а обичайният му хладен израз бе заместен от искрено недоумение.

Сара присви вежди болезнено.

— Добре, ще ти кажа. Става дума за изневяра. Ти си имаш постоянна приятелка, а аз — приятел. Няма смисъл да отричаш. Видях ви заедно. — Сара говореше наслуки. Предполагаше, че Скарпирато е извеждал все някъде приятелката си през последните няколко седмици. Загледа лицето му внимателно. Той остана мълчалив. — Виж, Данте, просто би могъл да признаеш истината. Между нас двамата всичко е свършено. Моят приятел отсъстваше. Утре се връща. — Господи, как й се искаше това да беше самата истина!

— Значи няма надежда?

Сара леко докосна страните му.

— Не, скъпи. Няма надежда.

Той й се усмихна тъжно през масата. Хвана ръката й в своята.

— Приятели?

Тя стисна пръстите му.

— Приятели, разбира се.

 

 

Карл-Хайнц Кеслер седеше на задната седалка на черния си мерцедес, докато личният му шофьор — Леонард, бавно се промъкваше през натовареното движение по Лоуър Темз Стрийт. Кеслер мълчеше и размишляваше напрегнато, докато колата излизаше от централната част на Лондон.

Два часа по-късно бяха в Уилтшир и приближаваха към Ламбърн. Мерцедесът минаваше по тесни извънградски пътища, които разделяха пасбищата, изпъстрени със застаряващи коне за надбягвания и детски понита. Колата намали пред огромен портал от ковано желязо встрани от пътя, сви през него и излезе на дълга алея за коли, оградена от двете страни с грамадни кестени. Алеята бе дълга точно една миля. В дъното, заобиколена от хълмисти поляни, се извисяваше красива бяла къща.

Колата спря пред къщата. Кеслер изскочи от нея, преди шофьорът да успее да му отвори вратата, и изръмжа едно „довиждане“.

Икономката му — Джанет, се появи на прага и задържа вратата отворена пред него. Той я поздрави рязко и прекоси обширното, облицовано с каменни плочи преддверие, като стъпките му прокънтяха и заглъхнаха зад вратите на библиотеката. Като влезе вътре в стаята, Кеслер се отпусна на старото кресло пред незапалената камина и за сетен път прехвърли фактите в съзнанието си. Йенсен, Мацумото и Скарпирато знаеха. Катания би загубил най-много от техните разкрития. Съпругата му щеше да научи, че е имал любовница и щеше да го напусне. Нямаше как да твърди, че е бил подмамен в клопка. Част от блестящата схема за изнудване, която Кеслер бе създал, включваше нагласяването на нещата така, че Катания да изглежда като доброволен и пълноправен член на заговора. Той получаваше една четвърт от спечелените по незаконен път пари, превеждани от Арнът в една от неговите тайни банкови сметки. Едно криминално разследване лесно би открило тази сметка. Тя беше в Швейцария, където дискретността и запазването на професионалната тайна бяха отдавна несъществуващ мит. Ако хората, водещи разследването, откриеха, че личната сметка на Катания е набъбнала със значително количество милиони, на него щеше да му е доста трудно да ги убеди, че не е бил доброволен член на заговора. Политическата му кариера щеше да се срине за миг. Той щеше да изгуби както съпругата и децата си, така и богатството си, а вероятно и свободата си.

Кеслер се пресегна назад, за да вземе телефона от масичката встрани. Сложи го в скута си. Бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади оттам тънък тъмносин бележник с телефони. Отгърна на буквата „К“ и набра номера. Това си беше изцяло проблем на Катания. Нека той да се оправя с него.

Джанкарло Катания тъкмо вечеряше със съпругата си Донатела, когато Кеслер се обади. Клара, икономката, колебливо почука на вратата на трапезарията и прекрачи прага й. Сеньор Кеслер, съобщи тя. Казал, че било спешно.

Катания й хвърли ядосан поглед, извини се на Донатела, стана, прекоси коридора и влезе в кабинета си. Вдигна слушалката и измърмори недоволно:

— Какво е чак толкова важно, че да не може да изчака до след вечеря? — Говореше английски със странна смесица от италиански и американски акцент, защото го беше учил от американски филми. Кеслер беше научил своя в най-реномираните училища в Германия. Неговият английски бе безупречен, школуван, макар и с немски акцент, и американизмите, употребявани от Катания, му лазеха по нервите.

— Имаме проблем. И то доста сериозен. Нашата малка игра вече не е тайна. Трима души знаят за нея — Сара Йенсен, Мосами Мацумото и Данте Скарпирато. Знаят всичко. Нищо не е останало в тайна.

Катания гърлено изреди куп италиански ругатни.

— Как?

— Много просто. Подслушвателни устройства.

— И не сте правили проверки за това?

— Не. Не сме.

— Кой го е направил?

— Йенсен. Тя е колега на Арнът. От ревност — служебна. Искала да събере малко мръсотия за него.

— Вярвате ли, че е така?

— Да, всъщност вярвам. Тя не е свързана по никакъв начин с властите, ако това ви безпокои. Извършила е доста солиден незаконен обмен лично. Тя е просто поредният алчен банков служител.

— Като теб — каза Катания.

— Като мен — съгласи се Кеслер.

Катания стисна слушалката, а дланите му започнаха да се потят. Трима души вече знаеха. Колко време щеше да е необходимо техните знания да станат достояние на властите, на Антонио Фиери?

Двамата мъже размишляваха за последствията от това разкритие. За Кеслер това щеше да означава компрометиране, затвор и изземане на незаконно придобитото богатство. То беше скрито в тайни сметки из целия свят, но властите лесно биха могли да го открият, ако вземеха твърдо решение за наказателни мерки.

За Катания щеше да има само едно-единствено последствие от разкритието — смърт. Фиери щеше да го убие, преди да уличи престъпната му организация. Катания знаеше прекалено много тайни на Мафията, които можеше да размени за имунитета си. Те никога нямаше да му позволят да проговори. Фиери вече бе станал подозрителен. Президентът на Бундесбанк — също. Носеха се слухове.

Катания се втренчи в тавана и взе окончателно решение. Нямаше какво да губи.

— Аз ще се погрижа за това — каза на Кеслер.