Линда Дейвис
Гнездо на пепелянки (13)

12.

Дланите на Джанкарло Катания се потяха обилно. Беше ги забърсал припряно отзад в панталоните си, преди да подаде ръка за сбогуване на Фиери. Обаче се страхуваше, че този жест е бил забелязан, а и нямаше обяснение за трескавата топлина на ръцете му в арктическия студ на кабинета на Фиери.

Чувстваше — толкова силно, колкото и самия страх — унижението. То най-сетне милостиво се превъплъти в гняв, който беше, както винаги, убежището му в такива случаи.

Шофьорът и бодигардът му представляваха удобни мишени за него. Двамата се бяха подпрели небрежно на служебната му кола и пушеха с израз на пълно нехайство.

— За какво бихте ми послужили, по дяволите — изврещя той, — ако в момента ме бяха нарочили атентатори?

Почти за нищо, помислиха си те, като се усмихваха вътрешно.

Длъжността главен управител на Националната банка на Италия изискваше и придружаващ бодигард. Много от старшите банкери в Италия имаха лична охрана. За повечето те бяха колкото средство за охрана, толкова и белег на обществения им статут. На Катания отдавна вече не му правеше впечатление тази двояка функция, а що се отнасяше до защитата, знаеше, че ако някога наистина имаше нужда от нея, ако Фиери някога се насочеше срещу него, дори и легион от охранители не би го спасил. Затова и не се чувстваше длъжен да подхранва лоялността на тези, които имаше на разположение, а те бяха четирима и се редуваха на денонощни смени. Вместо това бе далеч по-добре да ги използва като средство за терапия, като обекти, на които да може да излее гнева си.

След пороя гняв, с който ги заля, Катания се отпусна с облекчение на задната седалка на ланчата си. Колата се устреми напред с дискретно изръмжаване на мощния си двигател, излезе извън пределите на Виа Апиа Антика в предградията на Рим и се вля в потока на движение по Виа ди Порта Сан Себастиано. Катания погледна часовника си. Осем и четиридесет и пет. Едва щеше да успее да стигне до дома си, преди децата да са си легнали, ако този кретен Паоло не понатиснеше педала. Смъкна преградата към предната част на колата и излая заповед. Шофьорът притеснено хвърли поглед в огледалото за обратно виждане и забеляза изражението на работодателя си. Нещо действително сериозно глождеше шефа му. В гнева на работодателя си долови и отсянка на страх.

Паоло задмина от вътрешната страна един червен фиат, на висока скорост се отдалечи от яростния клаксон на колата зад него и за стотен път се запита защо такава приятна жена като господарката му се бе омъжила за подобно прасе. Изглеждаше добре за своите четиридесет и девет години: гъста тъмна коса, без излишни килограми, напълно във форма. Обаче въпреки всичко си оставаше прасе.

Свит на задната седалка, Катания запали цигара и мислено запрехвърля в ума си току-що приключилата среща с Антонио Фиери. Фиери бе напрегнат, подозрителен, ледено взискателен. По-лош от всякога. Навярно беше просто последствие от времената, в които живееха, опита да се успокои Катания. Всички имаха проблеми. В момента изглеждаше, като че ли поне половината от членовете на правителството и доста хора от финансовата и банкерската общност бяха подложени на разследване. Беше като инквизиция. В дъното на стомаха на Катания се образува неприятна буца. Може би скоро щеше да дойде и неговият ред.

Всички бяха обезпокоени, дори и невинните. Сенаторът Амалфи се беше самоубил миналата седмица. Неговият отдел бе замесен в огромен скандал. Никой, който го познаваше отблизо, нито за миг не бе повярвал, че е виновен, но той не бе могъл да понесе неизбежното уронване на репутацията му. И ето че беше взел ловната си пушка и се бе застрелял. Катания се взря навън през матовите стъкла на автомобила си и се опита да възпре надигащата се в душата му паника.

Беше очаквал, че срещата ще трае не повече от час и че ще си бъде у дома, за да прекара една спокойна вечер със съпругата и децата си, ала Фиери го бе задържал повече от два часа и го бе подложил на кръстосан разпит относно финансовите министри и шефовете на централни банки, членове на Г7, Групата на седемте индустриални нации, и относно предстоящата среща във Франкфурт през следващата седмица. Катания нямаше какво да каже предварително за събитието и се опитваше да придума Фиери да изчака след края на срещата, когато ще му бъде възможно да даде пълен отчет. Обаче Фиери не го остави на мира. Той искаше да знае защо тази среща се свиква по спешност. Предвидената по график среща трябваше да се състои след две седмици в Лондон. Защо се бе наложило да вмъкнат и по-ранната среща във Франкфурт?

Като се стараеше колкото се може по-добре да прикрие загрижеността си, Катания бе обяснил, че няма представа. Германците бяха казали единствено, че ще обяснят причините на самата среща. Всички бяха мърморили, но естествено щяха да присъстват на извънредното събиране. Никой не можеше да си позволи да пренебрегне влиятелната Бундесбанк.

Катания се бе опитал да звучи естествено, небрежно, но лавината от въпроси на Фиери и коварният му хумор го бяха разбили. Може би Фиери подозираше нещо. Катания шумно изпусна въздух. Не, не беше възможно. Беше невероятно. Не би могло да има изтичане на информация. Това би било все едно да убиеш кокошката, снасяща златни яйца. Катания потрепера от собственото си сравнение. Опита се да изключи съзнанието си. Колко дълго ли щеше да остане жив от момента, в който Фиери заподозреше нещо? Фиери нямаше да прояви нито колебание, нито милост, нито съжаление. Катания добре го съзнаваше. Щеше да вземе решение, да издаде заповед и някой човек щеше да се материализира, сякаш от сенките. Часове. Минути. Катания започна да брои.

Стресна го рязкото спиране на колата пред дома му на Виа ди Сант Еустакио, в непосредствена близост до Пантеона, в сърцето на старата част на Рим. Излезе от автомобила, без да промълви и дума, хвърли бърз поглед през рамо и влезе в сградата. Измина тичешком четирите етажа по стълбите до своя апартамент на последния етаж. Шумът от стъпките му прокънтя по старинните каменни стъпала и бе частично заглушен от тежкото му дишане. Спря пред вратата на апартамента си и натисна звънеца. Отвори му Клара, икономката. Дочу смеха на Донатела от дневния салон, където тя играеше с децата им — син и две дъщери. Катания забърза към стаята и към топлите обятия на съпругата си.

Заедно си поиграха с децата още десет минути, след което Донатела се качи с тях на горния етаж, за да ги сложи да си легнат. Като остана сам, Катания пак бе връхлетян от тревогите си. Отиде в кабинета си, седна зад писалището и се загледа с невиждащи очи през притъмняващия прозорец. Неспособен да понесе бездействието, сграбчи телефона, прелисти личния си бележник със служебни телефони и се обади на управителя на Националната банка на Великобритания в неговия личен апартамент на върха на сградата на банката. В Лондон беше осем часът и той може би щеше да успее да хване губернатора точно преди вечеря.

Барингтън, който се наслаждаваше на една от малкото вечери без официални ангажименти, тъкмо щеше да седне на масата заедно със съпругата си, когато телефонът иззвъня. Яростно изгледа слушалката, преди да я вдигне. Кой, по дяволите, беше толкова тъп, че да звъни в осем вечерта? По всяка вероятност беше някой от онези идиоти от Съкровищницата, които ако не работеха до късно, вечеряха, или както те го наричаха — пиеха чай в шест.

С изненада чу силен италиански акцент и се заслуша в тромавия английски на Катания със зле прикрито нетърпение. Докато Катания най-сетне премине към съществената част, раздразнението на Барингтън се бе трансформирало в снизхождение — нещо, което на него лично му се нравеше повече.

— Скъпи колега — подхвана той, — зная, че е доста неприятно да се провеждат срещи толкова начесто. Напълно ви съчувствам и ви разбирам. Всички имаме обществени ангажименти, но и аз самият нямам представа за какво е тази среща във Франкфурт. И не бих могъл да кажа дали е възможно да се съчетае с Лондонската среща, която върви по график. — Засмя се, сякаш щеше да изрече някоя тайна, поднесена във формата на шега. — Единственото, което мога да ви кажа със сигурност, е, че ако германците свикват извънредна среща, можем да сме сигурни, че причините си ги бива. При тях нищо не се прави току-тъй. Без съмнение педантично са огледали проблема, какъвто и да е той, и с непоклатимо спокойствие са решили, че ще е за доброто на всички ни да присъстваме на срещата.

Барингтън не беше изненадан, че Катания не успя да схване шегата му. Винаги бе смятал италианеца за абсолютен сухар, без чувство за хумор. Често си бе задавал въпроса как Катания е успял да стане управител на Националната банка на Италия. Чрез упоритост и хитруване, както подозираше. Барингтън изключи от съзнанието си досадния италианец и се върна в трапезарията, където го очакваше съпругата му.

Докато Барингтън се настаняваше на масата за вечеря, Катания седеше вцепенен в кабинета си. Хуморът на Барингтън, който англичанинът очевидно смяташе за много изтънчен, не бе успял да го утеши. Контрастът между безгрижното самодоволство на Барингтън и собствената му нервност го вбеси още повече. Изправи се на крака, като се проклинаше мислено. Започваше да проявява малодушие — нещо, което го правеше лесна жертва на безпочвени подозрения. Нищо не беше се случило. Ако беше — напълно наясно бе с това, — сега нямаше да седи тук.

 

 

Сара се събуди на следващата сутрин с чувство на въодушевление. Шпионирането на Матю Арнът щеше да й достави удоволствие. Зае мястото си до него в седем и тридесет и пет и започна да го наблюдава. Задаваше си въпроси относно къщата му в Холанд Парк и предположението на Мосами за семейни пари. Според Сара това беше малко вероятно. Хората с големи лични доходи рядко се заробваха в инвестиционни банки. Повечето от тях можеха и да си поиграят на дилъри за известно време, но само онези с мания за натрупване на собствени богатства биха се задържали по-дълго. А Арнът наближаваше трийсетте, както го бе преценила Сара. По всяка вероятност бе на пазара от около осем години, а освен това и не приличаше на богаташко отроче. Беше прекалено жаден за пари и несигурен. Сара имаше усещането, че каквито и пари да притежаваше, ги беше направил сам. И то, почти сигурно, по недотам законен път.

Но защо ще наемат нея в такъв случай? Ако те двамата със Скарпирато бяха в кюпа, т.е. оперираха по вътрешна информация, защо тогава щяха да поемат риска с наемането на нови хора? Защо бяха наели Саймън Уилсън? Освен ако, разбира се, и той не беше замесен.

Сара се облегна назад в стола си и плъзна поглед по колегите си. Запали цигара и се загледа в извивките на дима, който се вдигаше към тавана. Може би наемането на външни хора служеше за прикритие. От по-висшите служители винаги съществуваше натиск да се увеличава съставът на печелившите звена. Ако Арнът и Скарпирато бяха замесени в нещо, щеше да е много подозрително да откажат да наемат нови членове в отдела. Тя се засмя вътрешно. Може би не беше единствената със скрити мотиви. И все пак това не правеше нещата поясни. А Барингтън не й беше помогнал особено. Беше й казал, че е умишлено кратък, един вид, за да не наложи пристрастие на разследването й. Очевидно се налагаше да определи източниците си за разследване по свое усмотрение. Свое и на Джейкъб. Хвърли поглед към Арнът, който седеше с кисело изражение до нея. „Буболечките“ със сигурност щяха да обърнат нещата. Неговата и на Скарпирато ледена тайнственост щеше да бъде разобличена като поза или прикритие, а по всяка вероятност — и двете.

Скарпирато си тръгна рано, в четири следобед, Сара — малко след него. Беше извършила малка операция, с печалба 15 000 лири, после доволно си бе тръгнала сама. Уилсън и Арнът се бяха поизложили. И двамата загубиха малки суми. Уилсън беше с ведър дух, сякаш спокойствието му бе непоклатимо, докато загубите се отразяваха зле на и без това гадния характер на Арнът. Сара възнамеряваше да измъкне от него информация за семейството и произхода му, но по-късно.

Таксито я остави на Кингс Роуд. Отби се в близкия павилион за вестници, за да си вземе последния брой на „Ивнинг стандарт“ и да прегледа страниците за Сити, както и хороскопа си. Би могла да си го купи и в Сити и да го прочете, докато пътуваше с таксито, ала бе предпочела да гледа през прозореца оживените улици и да си мисли за свои неща. Прерови за тридесет пенса портмонето си и лавирайки между двуетажните градски автобуси и самоубийците шофьори на коли за доставки, пресече през улицата и сви към Карлайл Скуеър.

Ревът на движението заглъхна и Сара долови гласовете на децата, които си играеха в парка, който бе насред площада. Техните викове се носеха надалеч. Загледа се в бясната им гонитба между дърветата и храстите. Сара обичаше парка, зелено убежище, идеално място за слънчеви бани през лятото, винаги добре поддържано, изпъстрено с багри през цялата година.

Като надникна през портата, видя съседката си, госпожа Жарден, заобиколена от деца. Сара махна с ръка и извиси глас, за да я поздрави над глъчката. Госпожа Жарден отвърна на поздрава й с измъчена усмивка. Майките, които живееха в съседство, никога не оставяха децата си да играят без надзор и тази вечер бе ред на госпожа Жарден да ги наглежда. Сара понякога я заместваше, но точно този път не беше в настроение за това. Атмосферата в службата я беше изнервила. Прекоси тротоара и спря пред къщата си. Гледката винаги бе радост за очите й и всеки път успяваше да повдигне настроението й.

Къщата бе голяма и просторна, на четири етажа, с елегантна фасада от бледокафяв камък. Имаше четири спални, като се включеше и приземният етаж. Спалнята на Сара излизаше на тераса на покрива с размери около тридесет квадратни метра. Алекс заемаше най-голямата стая, която служеше едва ли не за склад на всякакви видове въжета, алпинистки такъми, скатани палатки и какви ли не други дреболии, необходими за професионалното катерене. Третата спалня Сара бе превърнала в кабинет с полици с книги от пода до тавана. Нейните представляваха странна смесица от жанрове и автори, а тези на Алекс бяха единствено за алпинизъм и планини. Четвъртата спалня, долу, беше за гости.

Дневната заемаше целия първи етаж. В нея струеше светлина от четири високи прозореца с изглед към площада, а два по-малки гледаха към частните градини отзад. Под тях имаше малък балкон с орнаменти по перилата, изпълнен със саксии с гераниум и розови мушката, чиито зелени стъбла пълзяха по остъклените стени на терасата. Стените на дневната бяха боядисани в блед кехлибарен цвят, подът бе от тъмно дърво, изпъстрен с персийски килими. Таваните бяха високи, Сара винаги чувстваше, че може да диша спокойно в тази стая.

Стените бяха покрити с хаотична колекция от картини: лица на афганистански бойци до шотландски планински пейзаж, непалски шерп до част от африкански храсталак в подножието на Килиманджаро, планински вериги, които Сара можеше да разпознае и назове начаса. Всички те образно представяха пътешествията на Алекс по целия свят. Сбирката продължаваше в кухнята и банята, където стените бяха покрити с увеличени фотографии на приказно изглеждащи китайски планини, чиито върхове пронизваха като кинжали небето. Сара често лежеше във ваната и си представяше, че се намира там.

Днес къщата бе подредена и чиста. Барбара — жената, която идваше да почиства, бе направила едно от редките си посещения. Сара наруши реда, като изрита обувките си в преддверието и захвърли костюма и ризата си на леглото. Някой се бе обаждал, докато бе навън. Перуджи ди Ривана, един от бившите й колеги във „Финлис“. Преди няколко дни Сара му бе звъннала, за да предложи да се съберат да вечерят няколко човека навън за тази вечер. Беше й се обадил, за да потвърди уговорката и за да каже, че ще дойде да я вземе в девет. Тонът му бе малко рязък, любопитен, леко оскърбен. Все още не се беше отърсил от собственическото отношение към нея и личния интерес, който Сара знаеше, че отдавна изпитва. Когато, няколко дни по-рано, тя беше установила, че той се познава с Марко Скарпирато, брата на Данте, и беше предложила да поканят и него, Перуджи беше изредил доста извинения да не го прави, всичките отхвърлени от Сара като несъстоятелни. Накрая той неохотно беше заявил, че ще се постарае да доведе и Марко. За радост на Сара, беше отдал молбата й на чисто сексуален интерес и тя умишлено не го бе оборила. От оставеното съобщение на телефонния секретар Сара схвана, че Марко ще присъства на вечерята. Усмихна се вътрешно. Запита се дали двамата братя си приличат.

Наслади се на един дълъг душ, изми косата си и легна на леглото. Прозорците бяха отворени и през муселиновите пердета се промъкваше лек повей, който я охлаждаше. Почете малко от някакъв нов роман, дремна до девет, после бързо облече дълга памучна рокля с копчета отпред в синьо и бяло и си обу тъмносини сандали с висок ток. Разреса косата си, пръсна си малко парфюм и в девет и петнадесет, както и бе предположила — със закъснение, пристигна Перуджи.

— Чао, Сара. Как си?

Сара го разцелува по двете бузи.

— Чао, Перуджи. Добре, благодаря. А ти?

— О, чудесно. Имам много работа — погледна я изпитателно — … и въпроси.

— Хайде стига — усмихна се Сара.

Отидоха в „Скалинис“, на Уолтън Стрийт. Там беше претъпкано и шумно. Беше последното нещо, което Сара би избрала след ден, прекаран на етажа на дилърите, но италианците го обичаха, пък и тя вече бе получила удовлетворение на един от капризите си, тъй че нямаше смисъл да предлага по-спокойно и просторно място. Перуджи я поведе към масата. Там вече бяха насядали деветима и имаше място за още двама. Сара познаваше всички, освен един. След, както й се стори, цяла вечност от бурни приветствия и целувки най-сетне успя да се обърне към непознатия от дясната си страна, който седеше мълчалив и наблюдаваше представлението с лека усмивка. Перуджи ги запозна сковано.

— Сара Йенсен, Марко Скарпирато.

Ръкуваха се. Сара седна на свободния стол до него. Перуджи седна срещу нея, като я наблюдаваше внимателно. Сара се усмихна и отново се обърна към Марко. Той беше по-нисък от брат си и по-млад. Лицето, което й се усмихваше, бе пълно и без бръчки, гласът и стойката — спокойни и отпуснати. Беше облечен небрежно с джинси и тениска, които не прикриваха малкото му коремче. Никой не би ги взел за братя.

— Откъде познавате Перуджи?

— От „Финлис“ Работехме там заедно.

— Вече не работите ли там?

— Не. Напуснах преди няколко дни.

— О, и къде сте сега?

— В ИКБ — отвърна Сара небрежно. За миг Марко сякаш не реагира. Лицето му беше лишено от всякакъв израз, после, странно защо, в очите му потрепна раздразнение и накрая пак прие формата на учтиво безразличие.

— Брат ми работи там. Казва се Данте.

— Шегувате се! Той ми е шеф. — Сара се разсмя. Колко бил малък светът и други от този род.

— Горката.

— Защо пък?

— Ами зъл гений, нали знаете.

Сара си позволи да изглежда заинтригувана:

— Не. Не знам.

Безразличието му се пропука и Марко показа истинско раздразнение:

— Стига де. Брат ми притежава блестящ ум, всички го знаят. Но никой не се преструва, че го харесва.

Сара започна да се чувства неудобно.

— На мен ми изглежда съвсем наред. Непроницаем може би, но не и неприятен. И определено не зъл.

Марко се помести на стола си и я озари с широка усмивка, която не достигна до очите му.

— Не го познавате.

Опитът за шега само засили неудобството на Сара. Значи двамата братя не се разбираха и по всичко изглеждаше, че не се понасяха. Биха се окачествили един друг с всякакви неприятни епитети, това беше почти стандартното клише за отношенията между двама братя. Обаче Марко очевидно изпитваше нужда да прикрива истинските си чувства. Неуспехът му да го стори засили у Сара впечатлението, че чувствата му действително бяха дълбоки и силни. Запита се какво ли бе причинил Данте на по-малкия си брат.

Вдигна рамене.

— Както и да е, разговорите за Сити вече ми дойдоха до гуша. Да поговорим за нещо друго. — Забеляза как раменете му леко се отпуснаха. — Вие не работите в Сити, така ли?

Той се разсмя.

— Не, слава богу. Правех го в продължение на три години, ненавиждах работата и напуснах. В момента съм студент по живопис.

— Доста рязка промяна. Какво ви накара да се заемете с изкуството? Да не би да имате творци в рода си?

— Не — отвърна той сковано. — Това си е изцяло мой избор. Баща ми беше банкер. Беше щастлив, когато и двамата му синове поеха по неговия път. — Вдигна рамене. — Данте успя. А аз се провалих. Не би могло да има нещо по средата, нали?

— Не, в Сити наистина няма. Там съществува тенденция нещата да се поляризират.

Марко отново се обърна към нея и сякаш за първи път я забеляза истински.

— Вие какво правите там?

Сара се разсмя.

— С право питате. Не съм сигурна. Това е просто нещо, което се върши между другото, не съм ли права?

Марко се усмихна и като че ли изпита симпатия към нея.

— Това не звучи много предано и посветено, нали?

— Уф, отвратителни думи. „Посветена ли сте на работата си, предана ли сте на фирмата си? Лоялността е много важна за нас, виждате ли.“ — Сара изимитира стандартната формула, която се повтаряше в Сити стотици пъти на ден и Марко избухна в смях. — По-добре не казвайте това на брат си.

Смехът рязко пресекна.

— Защо смятате, че бих го направил? — Въпросът прозвуча рязко и Сара още веднъж долови напрежението му. Сви рамене.

— Значи всичко е наред. — Тя се усмихна и се обърна, за да поговори със съседа от другата си страна.

 

 

— Е, доволна ли си? Искаше да се запознаеш с Марко Скарпирато. Получи ли това, което желаеше?

Сара се изненада от тона на Перуджи. Вдигна очи към него в изблик на раздразнение. Един мъж с изострена чувствителност за вечерта й стигаше.

— Нищо не съм искала, Перуджи. Просто бях малко любопитна, това е.

— Любопитна. Хъм, аз също съм доста любопитен. — Продължи да кара колата нататък в мълчание, после сви към Карлайл Скуеър и спря пред къщата на Сара. Изпрати я нагоре по стълбите до вратата, целуна я за лека нощ, после се поколеба, раздразнителността му бе отстъпила място на смущението. — Виж, Сара, просто исках да знам какво става. Първо ме питаш дали познавам Данте Скарпирато. Само по име, пък и му се носи славата, отговарям аз. Обаче добре познавам брат му — Марко. Доведи го с нас на вечеря, ми казваш ти. — Изгледа я мрачно и изрече с типична за италианците мелодраматичност: — Нямам представа какво си замислила, но каквото и да е то, не бива да излизаш с Данте Скарпирато. Разбираш ли ме?

Сара се разсмя смаяна.

— Какво, за бога, те накара да кажеш това? Защо да искам да излизам с Данте Скарпирато? Имам прекрасен приятел, когото обичам, а даже и да нямах, не бих излязла със Скарпирато.

Перуджи не се трогна.

— Ти си негов тип — отвърна той отчетливо и бавно.

Сара сложи ръце на кръста си.

— Значи така, а? А аз нямам ли думата по въпроса?

Перуджи най-после се усмихна, като видя войнствената й стойка.

— Хубаво, може и да се спасиш. — Но после добави, като се извърна: — Всички се предават, рано или късно. — Обърна се към нея, поел надолу по стъпалата: — Обади ми се тази седмица.

Сара се прибра, като обмисляше думите на Перуджи. Беше така заета да се отбранява, че не беше си задала очевидния въпрос. Какво му беше толкова ужасното на Данте Скарпирато? Защо Перуджи се бе почувствал задължен да й отправи това сурово предупреждение? Ревност може би? Не, въпреки че не пренебрегваше силата й, тук се криеше нещо повече. Когато се съблече и си легна, пак усети онова странно безпокойство. Представата за Скарпирато, безмълвен в тъмния си костюм, в тъмния си офис, изпълни съзнанието й. Разговорите й с Марко и Перуджи изобщо не бяха укрепили доверието й в него, напротив. И което бе още по-лошо — те я бяха разтревожили дори повече. Винаги бе смятала така наречените икономически престъпления за чисти, безболезнени. А около Данте Скарпирато витаеше дух на болка и страх.