Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Nest of Vipers, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2015)

Издание:

Автор: Линда Дейвис

Заглавие: Гнездо на пепелянки

Преводач: Милена Кацарска

Година на превод: 1996

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 1996

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: „Абагар“ ЕООД, В. Търново

Редактор: Валентин Георгиев

Коректор: Недялка Георгиева

ISBN: 954-459-278-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5541

История

  1. — Добавяне

17.

В сряда в седем и половина сутринта Сара прекосяваше залата на дилърите с чашка капучино и препечен сандвич в ръце. Тя се поклащаше на всяка крачка и част от пяната на капучиното излезе изпод капачето на пластмасовата чаша.

Зае работното си място и започна да се храни. Това беше сутрешен ритуал, на който човек се наслаждаваше в мълчание.

Секунди по-късно Матю Арнът зае мястото си до нея. Тя му кимна, после пак насочи цялото си внимание към сандвича и омазнения брой на „Файненшъл Таймс“ Не желаеше да поглежда към него, за да не види той израза в очите й от страх, че би разкрил това, което вече знаеше за него. Пристигна Саймън Уилсън — весел, приказлив, още упоен от успеха в понеделник. Сара довърши сандвича си и запали цигара.

— Господи, езикът ми е като шкурка — простена Уилсън. — Снощи бях в „Саунд“ Чак до четири сутринта.

Арнът се разсмя.

— Още ли си на празнична вълна?

Уилсън кимна.

— А ти не си ли?

Арнът изсумтя злорадо.

— Аз си падам по по-изтънчените начини за доставяне на удоволствие, това е всичко.

Сара едва не се задави.

— И какво е планирал господин „Световна изтънченост“?

Арнът се извърна с лице към нея. Тя отвърна на погледа му, убедена, че в него не прозира нищо друго, освен неприкрито презрение.

— Мисля да отида до Позитано през почивните дни. Заедно с приятелката си.

Сара вдигна рамене.

— Позитано през юли. Човек вероятно може да оцелее там по това време. Макар да трябва да се справя с необуздани тълпи народ. Май и юни са далеч по-добри, от личен опит знам.

Уилсън се изкикоти. Арнът включи екраните си и измърмори под нос:

— Двойка шибани клоуни, а?

Позитано, помисли си Сара. Защо ще ходи там с Карла? За да се срещне с неизвестния шеф на операцията?

Наблюдаваше го внимателно през целия ден. Хвърляше коси погледи наляво, когато смяташе, че не я гледа. Остана разочарована. Впечатляващо престъпление, извършено от толкова посредствен тип. Скарпирато поне изглеждаше далеч по-убедителен престъпник. А тайнственият шеф? Той как ли изглежда? Опита се да очертае психологическия му портрет, но не успя. Представата, която изникна пред очите й, бе на човек без лице.

Беше й доста трудно да се съсредоточи и се загледа с невиждащи очи в мониторите пред себе си. Никой не извършваше операции днес. Не си правеха труда. Отпускането, неизбежният спад след големия удар беше в пълна сила.

 

 

Сара си тръгна в четири. Прибра се у дома, преоблече се и напечата доклада си за Барингтън. Не можеше да си представи как ще облече разкритията си в думи. Докато го пишеше, се почувства по-откъсната от събитията, сякаш бе журналист, който пише статия.

Тъкмо приключи, когато телефонът иззвъня. Беше Данте.

— Трябва да те видя. — Тонът му бе като груба ласка и Сара започна да се поти. Беше пет и половина, слънцето още се издигаше високо в небето и топлината се процеждаше през материята на джинсите й.

Помълча за момент, после отвърна механично:

— Добре, ще намина.

Качи се в колата си и тръгна. Пусна касетофона и се заслуша във втория албум на „Spul II Soul“ Оставяйки тежкия ритъм да нахлуе във вените й, Сара продължи напред като на автопилот, надолу по Кингс Роуд към къщата му на Уелингтън Скуеър.

Той се появи усмихнат на прага и отстъпи назад, за да й направи път. Тя прекоси преддверието. Никой от двамата не проговори. Поведе я нагоре към терасата на покрива, после донесе две чаши бяло вино и ги постави на дървената масичка там. Сара седна на пейката срещу него и приближи чашата към устните си, като не сваляше очи от лицето му, докато пиеше.

Той бе облечен с джинси и бяла риза с къс ръкав. За първи път го виждаше без костюм. Втренчи се в гъстите черни косъмчета, които покриваха ръцете му, и в загорялата кожа под тях, после се приведе през масата, хвана го за ръката и обви пръсти около китката му.

Разговорът им бе накъсан, хаотичен. След малко той стисна дланта й. Никой от тях не можеше да чака повече. Той я поведе през къщата обратно към спалнята си, потънала в хлад зад плътно спуснатите пердета, и обсипвайки я с трескави целувки, я повали на леглото. Разкопча джинсите й и ги дръпна. Тя не носеше нищо отдолу. За миг просто се загледа в нея, както лежеше под него, после се наведе напред и зацелува лицето й, вкопчил пръсти в китките й.

 

 

Сара лежеше гола, покрита наполовина от ленен чаршаф. Студеният сутрешен въздух се смесваше с ранните лъчи на слънцето, процеждаше се през тежките завеси и я беше събудил. Беше шест без петнадесет. Беше се развиделило преди повече от час, птиците бяха будни и чуруликаха сред клоните на дърветата по площада. Полежа неподвижно за момент, като жертва на тежка катастрофа, която сякаш преценява пораженията по тялото си, преди да се реши да помръдне. Пречистващото задоволство от предишната нощ бе отшумяло и разкрило болезнена празнина след себе си. Развръзката, съзнаваше Сара, само засилва нуждата. Търсенето на успокоение от източника на безпокойство бе безполезно занятие, но въпреки това повтаряно твърде често.

Докато лежеше на сантиметри от Скарпирато в огромното му легло, Сара бе способна да анализира положението безпристрастно. Ясно виждаше безсмислието и разрушителната сила, които съпътстваха връзката й с този мъж. Ала със същата яснота съзнаваше колко безплодни биха били усилията й да разкъса тази връзка. Разривът щеше да дойде неизбежно, и то скоро, усещаше го. Щеше да изчака дотогава. Освобождавайки се от обречените усилия да го напусне, тя отхвърли от себе си един пласт вина.

Прие мощта на привличането, което имаше помежду им, и за сетен път се запита за източника му. Той не бе първият опасен, унищожителен мъж, с когото спеше. Беше се надявала, когато бе започнала да излиза с Джон Картър — първият свестен приятел, когото бе имала до онзи момент, че завинаги се е отървала от склонността си към опасни мъже. После с Еди, който бликаше от нежност, любов и всеотдайност, се бе почувствала сигурна, че всичко това е зад гърба й. В този момент се бе появил Скарпирато, рязко връщане назад, най-крайният случай, с когото се беше сблъсквала в живота си. Вероятно той щеше да бъде и последният й експеримент, един вид катарзис. Трескаво се вкопчи в тази мисъл. Да, нека той бъде нейният катарзис. Той я използваше за собствените си егоистични цели, но тя също щеше да го използва за своите. Естествено той бе нейна жертва и в друг аспект. Успокоена от тази мисъл, тя тихо се измъкна от леглото му, облече се и си тръгна.

Предаде доклада си на Барингтън по-късно същия ден, в дванадесет и половина, тъкмо преди управителят да тръгне за официален обяд с голяма група гостуващи от Германия банкери. Седеше в кабинета му, близо до старинния стенен часовник с неговото приглушено, тържествено тиктакане. Имала на разположение десет минути, беше й казал той.

— Направих някои доста интересни открития. Описала съм ги подробно, но освен това имам и друго. — Сара му подаде касета, на която Джейкъб бе записал всички съществени диалози. — Това не може да свърши работа в съдебната зала[1], но от него става ясно, че действително се извършва престъпване на закона, и то с впечатляващ размах.

Очите на Барингтън се разшириха от нескривана изненада, докато тя нахвърляше историята в общи линии. Значи капанът, който двамата с хер Мюлер бяха заложили, бе задействал. Не спомена нищо за него пред Сара. Очите му замислено се свиха, когато тя приключи с разказа си, и Барингтън се опита да размисли в последвалата тишина.

Изучавайки жената, седнала пред него, той за първи път изпита някакво тръпнещо предчувствие. Бързо го отхвърли. Това не беше удобно за него. Именно той я беше избрал, бе я препоръчал и тя бе постигнала отлични резултати за кратко време. Такива бяха фактите и той щеше да се ограничи само с тях. Сара го беше изненадала с използването на подслушвателна апаратура — това бе всичко, и сега, след като вече я бе преценил, нещата щяха да бъдат наред. Беше й предоставил известна свобода на действие и тя бе доказала, че я заслужава. Не само бе отговорила на очакванията, а бе извършила много повече. Така трябваше да гледа на положението, а не че самият той я бе подценил. Усмихна й се през бюрото.

— Това е изключително, Сара. Браво! Обезпокоително, наистина обезпокоително, но си се справила отлично с разкриването на заговора. — Не спомена нищо за методите й. Сара долови, че той умишлено избягва тази тема. — Ще прочета доклада, ще чуя касетата, тогава ще се свържа пак с теб. А междувременно ти продължавай, както досега.

Незададени въпроси се блъскаха в главата на Сара. Неизвестно защо, като седеше тук, в кабинета на Барингтън, разкритията й изглеждаха едва ли не чисто теоретично занимание, страховете и подозренията й се струваха мелодраматични. Продължи да седи в мълчание. Барингтън я загледа, после хвърли бърз поглед към часовника. Сара схвана намека и се приготви да тръгва.

— За да чуете това, ще ви е необходим дигитален плейър. — Тя се усмихна. — Но съм убедена, че тук все ще ви намерят.

Барингтън задържа погледа й само миг повече от необходимото. Изражението й не беше язвително, но той не можеше да се отърси от впечатлението, че тя все пак го бе иронизирала по някакъв начин. Ръкуваха се и си казаха довиждане. Загледа се след отдалечаващата се по дългия коридор фигура. После затвори вратата.

Чувствата му бяха смесени. Не обичаше нито разкритията, нито изненадите. Те представляваха нежелан риск. Единственото спасение бе да ги обърне в своя полза.

В дванадесет и четиридесет и пет се обади секретарката му — Етел, която съобщи, че германските банкери са пристигнали и го очакват. Управителят мина през просторните зали на път към официалната си трапезария. Отвори вратата със слънчева усмивка и прекрачи прага — висок, овладян, самоуверен, внушителна фигура, очарователен домакин, чиято мисъл обаче неотклонно се стрелваше от гостите му към касетата и Сара Йенсен.

Обядът приключи бързо. В два и половина Барингтън се ръкува, сбогува се с гостите си и бързо се върна в кабинета си. Даде кратки указания на Етел да не го свързва с никого през следващия половин час и я помоли да му намери дигитален касетофон. Десет минути по-късно тя леко почука на вратата му, влезе с машинката в ръка и мълчаливо се оттегли.

Барингтън пъхна касетата в гнездото, натисна копчето за старт, отпусна се назад и заслуша. Сара бе обяснила, че е редактирала лентата така, че съществените разговори да се поберат на една касета. Тази работа естествено беше свършена от Джейкъб, но Сара запазваше участието му в операцията в тайна. Не мислеше, че Барингтън би го одобрил, пък и предпочиташе Джейкъб да е невидим, в случай че нещо лошо се случеше.

Барингтън слуша в мълчание в продължение на петнадесет минути, като от време на време спираше и пренавиваше отделни участъци от лентата, за да ги чуе повторно. Веждите му шокирано се повдигнаха, като чу как Арнът и Витале сами се уличават в престъпление. После спря касетофона и прочете доклада на Сара. Макар да беше замаян от шокиращите разкрития, бе склонен да се съгласи с нея. Въпреки че името на Скарпирато не се споменаваше направо, действително изглеждаше, сякаш и той бе участник в заговора. Обаче щяха да му трябват още доказателства, ако искаше да тръгне срещу италианеца. Налагаше се Йенсен да продължи с разследването си, докато не събере повече улики и докато не разкрие самоличността на четвъртия участник.

Управителят се обади на Етел и я помоли незабавно да го свърже с Джеймс Бартроп. Бартроп в момента го нямало. Барингтън изруга под нос.

Двамата мъже се чуха чак вечерта. Барингтън бе в апартамента си на последния етаж на сградата и се наслаждаваше на спокойна вечер със съпругата си — Ирен.

— Извинявайте за късното обаждане, Губернаторе. Кратко пътуване отвъд океана. Току-що се връщам.

— Няма нищо. Обаждах се, защото нашето момиче донесе доста обезпокоителни сведения. Оказахме се прави. ИКБ е затънала до гуша. Използване на вътрешна информация в голям мащаб. Останалите връзки, последствия ще оставя на вас, но в момента това е голям проблем за всички нас. Йенсен е написала доклад. Най-добре ще е да го прочетете.

Бартроп усети как пулсът му се ускори.

— Как е събрала информацията?

Барингтън помълча за миг.

— Телефонни обаждания, разговори. Записала ги е.

Очите на Бартроп се разшириха. Възцари се продължително мълчание.

— Искате да кажете, че е подслушвала хората?

— Да — отвърна Барингтън рязко.

— Това ваше момиче май е много изобретателно, а?

— Така изглежда, нали?

— Вие сте й подсказали, че би могла да го използва. — Прозвуча повече като констатация, отколкото като въпрос.

— О, да. Завоалирано. Предоставих й известна свобода. От нея да зависи какви средства и методи ще подбере.

— А тя, все едно че е паднала на пъпа си, а?

— Горе-долу.

— Да имате представа откъде се е сдобила с апаратурата?

— Хайде стига, Бартроп. Не съм я питал. Колкото по-малко знам за това, толкова по-добре. Не смятате ли?

Бартроп се намръщи. „Не е ли малко късничко за отстъпления, а, Губернаторе?“, зададе мислено въпроса си.

Барингтън наруши настъпилото мълчание:

— Ще изпратя някой от хората си да ви донесе доклада. Къде се намирате?

Барингтън си записа адреса изненадан. Челси Скуеър. Повечето от къщите там струваха над един милион лири. Не си беше представял, че Бартроп притежава чак толкова много пари.

Бартроп седеше и чакаше в дома си. Къщата тънеше в тишина, като се изключи кроткото мъркане на котката му — Траут, която дремеше в скута му. Седеше и размишляваше зад бюрото в кабинета си, а до него имаше старо, отлежало малцово уиски. От време на време чуваше приглушен говор от градината си — двама от личната му охрана разговаряха, за да минава времето по-бързо. От осемнадесет месеца имаше лична охрана, неприятно натрапничество, но необходимо след проточила се опасна операция под прикритие в Колумбия, където се беше сблъскал с картела „Меделин“. Шансовете да е влязъл в черния им списък бяха големи. Никой не знаеше със сигурност, но това бе риск, който Братството искаше да намали до минимум, затова и бяха назначили охрана — денонощна, неотлъчно с него. Онези типове имаха силна памет, но това важеше и за него.

След половин час чу спирачките на кола, след което на вратата се позвъни. Остави Траут на пода, слезе на долния етаж, прекоси преддверието и погледна през шпионката. На прага стоеше Мънроу с пакет в ръце. Отвори вратата.

— От Националната банка, сър.

Бартроп кимна, пое пакета и се върна в кабинета си. Седна пак в креслото си, разкъса жълтеникавия плик, извади доклада и зачете. Устните му бавно се разтегнаха в усмивка. Прослуша лентата. Мислите му се насочиха към Фиери. Почувства се убеден, че е на прав път… че Сара Йенсен, макар да не го съзнаваше, бе на прав път. Усмихна се със задоволство. Добро начало. Вече беше потвърдено съществуването на таен заговор. Неназованият четвърти човек по всяка вероятност бе Фиери. Ако това действително бе така, наистина тепърва щеше да започне да става интересно.

Обади се на Барингтън.

— Материалът е страхотен. Както казват американските ни приятели, „ударихме кьоравото“ с това момиче. Просто я инструктирайте да продължава в същия дух, предпазливо и кротко. Трябва да получим потвърждение за третия и четвъртия член на тайната група. Третият сякаш е Скарпирато, но не можем да сме сигурни. Тя не сподели ли нещо за четвъртия, а?

— Не, нищо.

— Ако ви се удаде възможност, може би ще съумеете да я попитате откъде си е набавила апаратурата. Знам, че темата е щекотлива, но може да се намери някакъв заобиколен път. Тя може дори доброволно да сподели.

— Ще направя каквото мога — изръмжа Барингтън.

Трябваше да настоявам за параван, подставено лице, помисли си Бартроп. Ако не заместник-управителят, то поне някой, който по-охотно би си изцапал ръцете. Съзнаваше, че вече е прекалено късно да променя каквото и да било.

— О, само още нещо накрая — изрече той. — Днес е четвъртък. Всичко това е станало в понеделник. Защо доставянето на информацията й е отнело толкова време?

— Самият аз получих нещата тази сутрин. Какво е правила междувременно — нямам представа. Сметнах, че би било най-малкото проява на неблагодарност за свършената работа, ако направя оплакване за закъснението.

— Това не е оплакване, Губернаторе. Просто любопитство.

Бартроп затвори телефона. Остана дълго време, загледан през прозореца на кабинета си. Възхитителна информация. Но още толкова много парчета от мозайката липсваха. И в центъра — Сара Йенсен. Погледна часовника си и се обади в дома на Майлс Форшоу.

— Майлс, Бартроп на телефона. Знам, че направихте проучване на Йенсен, но бих искал да се поровите по-подробно. В нея има нещо, което ме притеснява. Не мога да се отърся от чувството, че сме пропуснали нещо.

 

 

На четвърт миля от него, на Карлайл Скуеър, Сара лежеше в горещата вана, а прозорецът на банята бе широко отворен. Топлият въздух нахлуваше в помещението и завихряше ароматната пара, която се вдигаше от водата. Беше изляла във ваната половин шише шампоан с дъх на герании и лавандула, предназначен за успокоение и омекотяване на кожата. До коритото на ваната гореше свещ, чийто пламък потрепваше от повеите на вятъра и разпращаше колебливи сенки по стените на банята.

Опита се да изключи съзнанието си. Триъгълникът от роли започваше да я разкъсва на части. Служител, агент под прикритие и любовница, всичките взаимно изключващи се. Двете вероятно бяха съвместими. Сара се питаше колко още щеше да издържи с преструвките си.

Лягането със Скарпирато беше разклатило схемата й на игра. Сега щеше да изпадне в положение просто на реагиращ на събитията човек. Усещаше как контролът й се изплъзва от ръцете. Лежеше в полумрака, наблюдаваше проблясващия пламък на свещта, а тялото й оставаше напрегнато в горещата вода.

Погледна часовника си, който беше водоустойчив. Единадесет. Беше изтощена. Излезе от ваната, уви се с хавлията и без да се изсуши напълно, се сви на леглото. Изключи телефона си. За целия ден не бяха разменили и дума със Скарпирато. Нямаше намерение да му се обажда, а както подозираше, беше малко вероятно той да й звънне, затова реши насилствено да отхвърли напрегнатото очакване, поне за тази нощ.

Бележки

[1] Записи без официално прокурорско разрешение за подслушване не се приемат в съдилищата на Великобритания, САЩ и други страни. — Б.пр.