Серия
Книгата на Дийкън (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Book Of Deacon, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 5 гласа)

* * *

Пътят се извиваше и лъкатушеше, разливайки се непрекъснато в лабиринт от проходи. Лео уверено водеше. Докато напредваха, Миранда забеляза, че три от нещата, направили й най-голямо впечатление, започваха да стават все по-изразени. Първо, ставаше по-топло. Достатъчно, за да свали робата си и да я понесе под мишница. Второ, водата ставаше все по-обилна. Капеше и се процеждаше от тавана в какофония от звуци, насъбирайки се в локви, придавайки на пода коварна хлъзгавина. И накрая, слабото сияние на стените се увеличаваше с всяка направена крачка. Малки късчета кристали улавяха светлината, за да я пречупят в спиращ дъха спектър.

Факлата догоря. Когато спряха, за да запалят друга, умората от неспирното вървене и катерене си каза думата. След половин ден без почивка Мин бе жизнерадостна както винаги, Лео също не забавяше ход, обаче Миранда не бе толкова щастлива.

— Спри! — рече тя.

Лео се извърна.

— Нещо не е наред ли? — запита лисугерът.

— Колко дълбока е тази пещера? Кога ще спрем?

— Ако не ме лъже паметта, вероятно сме изминали една трета от пътя — обясни малтропът.

— Предстоят ни още три такива дни? — ахна Миранда.

— Ако поддържаме това темпо. Нататък пътят става по-труден, така че може да ни отнеме малко повече време. Но последният отрязък ще ни помогне да наваксаме.

— Не зная дали ще успея… Не съм яла откакто те открих.

— Което прави… отпреди ден и половина. Имам спомен, че си издържала далеч по-дълго без храна.

— Така е, но още три дни такова пътуване… Ако не се намери нещо за ядене, не мисля, че ще напусна пещерата жива.

— Мин яде ли с теб? — попита Лео.

— Да. Обичайно, поглъща три пъти повече от мен.

— Значи с нея няма да има проблеми. С мен? За мен не мисли. Е, предстои ни нещо, което или ще напълни стомаха ти, или ще го накара да се изпразни. И в двата случая няма да се наложи да се тревожиш за апетита си.

— Дано си прав — рече тя.

Продължиха. Пътят стана толкова стръмен, че катеренето и ходенето биваха редувани с еднаква продължителност. Лео и Миранда се затрудняваха, но Мин търчеше по стените със същата лекота, с която се движеше по равна земя. Беше в стихията си. Сред влажния мрак бе изпаднала в пълно блаженство. Точно когато пътеката започна да се изравнява и таванът се издигна високо, изчезвайки от поглед, ноздрите на Миранда бяха блъснати от мощна, задушаваща миризма.

— Какво е това? — изкашля тя.

— О, значи най-накрая го подуши. Това, мила, е вечерята.

— Шегуваш се.

Лео поклати глава. Бяха започнали да крачат сред някаква ронлива, воняща ужасно субстанция, покриваща пода. Ехото на стъпките им се смеси с изопачен, неопределим звук.

— Сега не ти трябва робата, нали? — попита Лео.

— Освен ако на пещерата не й щукне да застудее внезапно, не. Защо?

— Дай ми я. Скоро ще имам нужда от нея. Ще ми трябват и двете ръце, така че би ли имала нещо против да вземеш факлите?

— Разбира се — отвърна Миранда, заменяйки вече изцапаната дреха за факлите.

— Добре. Сега ще стане малко объркващо. Ще бъде много шумно, но ти не се притеснявай. Ще си в безопасност — каза той, докато обърсваше пръсти в ризата си.

— Чакай, какво… — девойката направи отчаян и напразен опит да вмъкне нещо, преди да е започнала бъркотията.

Лео постави два пръста в устата си и изсвири пронизително. Ехото на оглушителния звук бе последвано от безчет животински писъци. Въздухът се изпълни с плющящи криле. Миранда с мъка се удържаше да не се хвърли на пода с притиснати над главата ръце, а робопритежателят замахна с одеждата във въздуха, използвайки я като мрежа.

— Хайде! Насам! — рече той, давайки й знак.

Двамата с Миранда се хвърлиха в указаната от него посока. Бързо достигнаха малък тунел, в който трябваше да пропълзят, за да влязат. Мин се задържа на входа, щракайки с челюсти към пощурелите прилепи. Когато по-голямата част от животните се изнизаха през невидимия отвор в тавана на пещерата, дракончето също влезе в прохода при приятелите си. Не пропусна да вземе любимия си шлем. Лео натроши една от факелните дръжки, превръщайки я в подпалки и я запали. Сетне извади съмнителния улов. Създанията бяха с големината на пестник, гротескна комбинация от кожа и кост.

— Тези могат да се ядат? — запита Миранда, сгърчвайки лице, докато с два пръста защипваше за крилото един от прилепите.

Аз мога, поне когато няма друга алтернатива — обяви малтропът, лапвайки едно от създанията цяло и сурово.

Девойката взе едно от по-дългите парченца дърво и набучи малък екземпляр, който протегна над огъня. Когато месото започна да цвърчи, тласканото от нуждата момиче се насили да отхапе няколко къса. Лео погълна още два-три прилепа, наблюдавайки я развеселено. Накрая заговори:

— Ако искаше месо, трябваше да вземеш някой от по-едрите. Малките е по-добре да се ядат цели. Костите са тънки, не трябва да се притесняваш за тях.

Миранда се изсмя, сетне осъзна, че той говори сериозно. С години щеше да се мъчи да забрави това, което последва. Отне й почти час, за да погълне достатъчно, та да се убеди, че няма да умре от глад. Лео обаче се наяде до насита. Мин погълна остатъка.

— Е, след това доста необичайно изживяване, вярвам, че ще спрем за през нощта — или деня, или каквото е там? — примоли се тя.

— Да, но утре трябва да се движим бързо. Засилването на водата ме изнервя. Чувствам, че можехме да напредваме по-добре.

— Защо?

— Тази пещера има две отделни състояния — влажно и сухо. Очаквах да попаднем тук по време на прехода от първото към второто. Страхувам се, че съм бил задържан прекалено дълго — и сега сме попаднали в обратния преход. Но няма причина за притеснение. Важното е да достигнем края навреме.

Думите му наистина я разтревожиха, но гласът му бе спокоен и уверен. Начинът му на изразяване я караше да му се доверява. Мин очевидно се чувстваше по същия начин, защото възобнови обиколката си от единия скут до другия, в невъзможност да прецени къде иска да прекара нощта. Накрая Миранда приседна до Лео, за да може дракончето да се свие и върху двамата, докато спътниците дремеха с опрени в стената гърбове. Сънят пристигна бързо, ободряващ, лишен от мъчителни образи.

Звукът на прясна факла, запалена от услужливия дракон, събуди Миранда. Лео използваше част от кожите, привързвали парцалите на една от вече изхабените факли, за да върже останалите. Отново се бе събудил преди нея, а тя се бе унесла преди него. Макар да не го познаваше отдавна, досега не го беше видяла да спи. Таванът бе нисък и не можеше да стои изправена, но Лео я увери, че проходът скоро щял да се разшири. Тримата отново поеха на път.

— Как така помниш мястото толкова добре? — рече Миранда.

— Престоях тук малко повече от необходимото.

— Колко дълго?

— Седем месеца — отвърна небрежно той.

— Седем! Седем месеца! Как си оцелял толкова дълго?

— Погълнах доста прилепи, нагълтах се с доста застояла вода, научих се да обичам тъмното.

— Защо не напусна?

— Не бях открил търсеното — отвърна Лео. — Е, ето ни, средата на пътя. След още малко трудности пътят става по-лесен.

Танцуващата светлина на факлите попадна върху цепнатина в каменната стена. По скалата се стичаше вода. Пътят се губеше в тъмнината.

— Трябва да се изкатерим по това? — попита девойката.

— Определено! Да се захващаме! — отговори малтропът, намятайки вързопа факли на рамо, използвайки някогашния си клуп.

Мин отново прекоси с лекота, а Лео се справи сносно, въпреки проблемите с краката. Миранда, която носеше факлата, се позатрудни. Спътникът й забеляза това, когато светлината й изостана твърде много назад.

— Трябва ли ти помощ? — викна отгоре.

— Не бих отказала.

— Малко по-нагоре има тераска. Като я достигнеш, ще измислим нещо.

Миранда достигна ръба. След известен размисъл стигнаха до компромис. Миранда взе шлема на Мин, уви го в робата си и привърза получения вързоп с колана на дрехата. От своя страна Мин захапа факлата (преждевременно отгризвайки голяма част от дръжката). Тъй като без проблеми се разхождаше по стената, драконът лесно можеше да предоставя осветление, където бе нужно. С две свободни ръце Миранда се справяше далеч по-добре и вече не изоставаше от Лео. Изкачването продължи близо час, концентрацията им наложи прекратяването на разговорите. Вижданото от тях бе сведено до осветеното от факлата.

Пред тях изникна отвор.

— Това ли е тунелът? — поинтересува се Миранда.

— Този е твърде голям, но правилният е близо.

Когато го откриха, Миранда не остана никак доволна. Проходът представляваше грубовата каменна просека, съвсем малко по-широка от раменете на Лео.

— Този ли е? — запита девойката, молейки се за отрицателен отговор.

— Страхувам се, че да. Няколко думи, преди да влезем. Стените далеч не са гладки. Движи се бързо, но внимателно — инак ще се нараниш зле. Ако ти се стори, че стените се приближават да те притиснат, просто затвори очи. Чувството ще отмине. Най-вече не спирай да се движиш. Не искаш изтощението да те застигне, докато си вътре.

— След колко време се разширява?

— Не се разширява. Ще прекараме… два часа, сетне ще стигнем до дупка, през която ще се спуснем.

— Два часа! — викна момичето.

— Грубо казано. Но ще ти се стори много по-дълго, така че се съсредоточи.

Мин се шмугна вътре. Миранда зачака Лео, но той я увери, че тя трябва да влезе втора. Вървящият най-отзад щял да се движи сред почти непрогледна тъма. Девойката бързо се възползва от предоставената й възможност поне да вижда къде върви. Стените я деряха по краката и ръцете, а нуждата да бута навитата роба пред себе си я накара да съжалява, че не я бе оставила. Думите на приятеля й се оказаха истина. Всяка секунда се проточваше във век.

— Няма ли и друг път? — викна тя назад.

— Още няколко, отвеждащи до приблизително същото място, но те са далеч по-неприятни.

— Че какво може да е по-неприятно от това?

— Един от алтернативните маршрути включва плъзгане по навлажнен ръб над много дълбока пропаст в продължение на почти двойно на това разстояние. Има и друг, малко по-широк от настоящия и по-гладък.

— На него какво не му е наред? — запита Миранда.

— Паяци.

— Разбирам — отвърна с потръпване девойката.

Мина още време. Неколкократно й се наложи да последва съвета му и да затваря очи, за да не изгуби разсъдък от усещането, че стените се стесняват. Като че малко й бяха останалите затруднения, мускулите й започнаха да се схващат от резките завои на тунела. Прекалено силна бе асоциацията с лазенето по пода на изоставената църква, привързана за стола. В един момент не можеше да издържа повече.

— Трябва да спрем за малко. Много ми дойде! — рече тя.

— Както желаеш — отвърна Лео, помълчавайки за миг, преди отново да заговори. — Знаеш ли, мислех си нещо.

— Какво?

— Платът бе малко сухичък. За онзи на факлата говоря.

— И? — попита девойката.

— И може да угасне скоро.

— Шегуваш се.

— Дали? — заплашително рече той.

Миранда продължи да лази с подновена енергия. Знаеше, че го бе казал само за да я раздвижи, но мисълта да напипва пътя си сред непрогледен мрак, без значение колко малка бе вероятността това да се случи, бе достатъчна да я пришпори напред. След цяла вечност пълзене заплахата на Лео изглежда наистина се реализира, защото светлината на драконовата факла изчезна.

— Какво стана? — викна Миранда, обзета от паника.

— Май Мин намери дупката — отвърна Лео. — Опипай наоколо. Трябва да е точно пред теб.

Вързопът пропадна в широка дупка в дъното на прохода. С известни затруднения девойката се спусна по хлъзгава пързалка и достигна пода. Вързопът се търкаляше надалеч. Мин остави факлата и го хвана. Миранда го привърза към кръста си. Лео се спусна на свой ред. Хвърлената върху стените и тавана светлина указа, че и те са гладки по подобие на пода, много по-гладки от дъното на предния поток, който бяха следвали.

— Е, не беше чак толкова зле, нали? — запита малтропът.

— Не, беше много по-зле! — отговори тя, сядайки на пода.

— Не, не, не. Ставай, ставай, ставай!

— Не говориш сериозно.

— Хайде сега. Движим се по-бързо от разчетеното. Ако продължим, ще можем да нощуваме под открито небе. Това не си ли струва усилията? — попита Лео.

Миранда неохотно продължи напред. Спътникът й налагаше доста бърза крачка. Може би Лео гореше от нетърпение да напусне тази влажна дупка. Не можеше да го вини. Ако и тя бе прекарала толкова време, щеше да търчи със сетни сили, за да избяга. Понастоящем бе прекарала под земята само ден-два и вече го обявяваше за предостатъчно.

Мълчанието му я притесняваше. В моментите, когато успяваше да зърне лицето му, то бе сковано в маската на решителност. Изминаха часове. Факлата догоря и трябваше да бъде сменена. Миранда на няколко пъти опита да завърже разговор, но диалогът се ограничаваше до отговори на питанията й, сетне замираше.